Неудържимата армия

XLII

Данглар тъкмо бе натоварил багажа си в една от колите, когато забеляза Веранк в двора. Все още не бе намерил силите, нито думите, нито смирението да поговори с лейтенанта. Смъртта на Мортанбо му бе позволила да отложи изпитанието. Простата мисъл да му подаде ръка и да му каже „Благодаря“ му изглеждаше определено нелепа.

— Отивам при децата — каза той леко плачливо, като се приближи до него.

— Рисковано е — каза Веранк.

— Адамсберг намери достъп до Клермонови, мишата дупка, през която да влезе. Може би имаме на какво да опрем обвиненията срещу двамата братя.

Погледът на Веранк стана по-ясен, устната му се сви над опасната му девича усмивка. Данглар си спомни, че Веранк обича племенника си Армел, наречен Церк, като собствен син.

— Като отидете там — подхвана Веранк, — проверете дали Армел не е задигнал пътьом пистолета на дядо си.

— Адамсберг каза, че той не умее да стреля.

— Адамсберг не познава това момче. Което прекрасно умее да стреля.

— За бога, Веранк — каза Данглар, забравяйки за миг бремето, което тегнеше над диалога им, — имам нещо, което трябва да кажа на Адамсберг, то няма нищо общо с разследването, но е важно. Можете ли да му го предадете?

— Казвайте.

— В болницата вдигнах шала, който се свлече от раменете на Лина. Колкото и да е горещо, тя винаги се замята с това парче плат. После помогнах на лекаря да вдигне графа, когато му прилоша. Съблякохме го до кръста, а той се противеше колкото можеше. Ето тук — Данглар постави средния си пръст на лявата си лопатка тук върху кожата има едно доста грозно виолетово петно, малко прилича на мокрица, два сантиметра дълга. Е, Лина също има такова петно.

Двамата мъже почти размениха поглед.

— Лина Вандермот е дъщеря на Валре — каза Данглар. — И това е толкова сигурно, колкото, че бях затънал в ямата с лайната. И тъй като с брат й Ипо си приличат като две капки вода и са пепелно руси като нива с лен, значи, имат общ баща. Затова пък двамата брюнети, Мартен и Антонен, със сигурност са синове на Вандермот.

— Мамка му. Дали знаят?

— Графът със сигурност. Затова се съпротивляваше, когато го събличахме. За децата не знам. Не изглежда да знаят.

— Но защо тогава Лина крие петното?

— Защото е жена. Мокрицата е доста безобразна.

— Опитвам се да се сетя какво би променило това в действията на Елекен.

— Не съм имал време да мисля по въпроса, Веранк. Оставям на вас работната площадка — каза Данглар, като му протегна ръка. — И благодаря — добави той.

Беше го направил. Каза го.

Като нещо най-обикновено. Като най-обикновен човек, разрешил по доста жалък начин драмата, каза си той, докато си изтриваше дланите, преди да седне на волана. Да стиска ръце, да казва „благодаря“, несъмнено бе лесно, изтъркано, може би смело. Важното е, че го бе направил. Повече ще каже по-късно, ако успее. Внезапен прилив на злобна радост го накара да изправи гръб, когато потегли, при мисълта, че Адамсберг е пипнал убийците на стария Клермон. Благодарение на сакото на Мортанбо. Или какъвто там му беше методът, не бе сигурен, че е схванал напълно как му течаха мислите. Но фактът си беше факт и за момента това го успокояваше — много за световните превратности, и съвсем умерено — за неговите собствени.

В 9 часа вечерта Данглар и Ретанкур седяха на една масичка на тротоара пред малкия ресторант в жилищната сграда на лейтенанта в Сен Дени. Всеки път, когато отново видеше Виолет, дори само след три дни, той я намираше по-висока и по-дебела от образа, запазен в спомена му, и това силно го впечатляваше. Тя седеше на пластмасов стол, чиито крака се огъваха под тежестта й.

— Три неща — обобщи Ретанкур, след като съвсем накратко се бе информирала за душевното състояние на колегите й, затънали в калта на Ордебек — анализът на емоционалните вибрации не беше най-доброто й постижение. — Колата на Спасител 1, Кристиян. Проверих, паркирана е в частния им гараж с колите на брат му и на съпругите им. За да я огледам, трябва да я изкарам оттам. Тоест да изключа алармата… Ноел може да направи това за нула време. После няма да рискувам да я връщам, да си я намерят сами, това не е наш проблем.

— Не можем да използваме пробите, ако не следваме официалната процедура.

— Да, но понеже никога няма да получим официално разрешение, ще трябва да действаме по друг начин. Незаконно събиране на улики, съставяне на досие и след това атака.

— Да допуснем — каза Данглар, който рядко поставяше под въпрос доста бруталните методи на лейтенанта.

— Второ — каза тя и постави могъщия си показалец на масата. — Костюмът. Този, който е бил дискретно изпратен на химическо чистене. Бензиновите пари, както и космите, особено съвсем късите, са трудно отстраними елементи. С малко късмет ще открием следи от тях по тапицерията. Костюмът, разбира се, трябва да се открадне.

— Проблем.

— Не чак толкова сложен. Проучила съм разписанието им, знам в кой момент Венсан, майордомът, отваря вратата. Отивам с един сак, обяснявам, че съм си забравила дрехата на етажа или нещо друго, ще видя на място.

Липса на подготовка, тупе и самонадеяност — все средства, до които Данглар никога не прибягваше.

— Под какъв предлог си тръгнахте?

— Казах, че съпругът ми е по следите, че ме е открил и трябва да се укрия. Венсан изрази съчувствието си, но ми се стори изненадан, че съм омъжена, и още по-изненадан, че съпругът ми ме търси така упорито. Мисля, че Кристиян дори не е забелязал отсъствието ми. Трето, захарта. Тоест, камериерката Лейла. Тя е много оскърбена и със сигурност ще проговори, ако си спомни нещо. За захарта или за отрязаните коси. Как се е сетил Адамсберг за сменения костюм?

— Не мога точно да ви кажа, Виолет. Обяснението му се държеше на някакви паяжинени нишки, които не бяха цели и не вървяха в една посока.

— Ясно като бял ден — каза Ретанкур, която често се бе опълчвала срещу мъглявата мисловна система на комисаря.

— За арестуването на Клермон-Брасьор — каза Данглар, като напълни чашата на Ретанкур с единствената цел да налее и на себе си. — Ще бъде красиво, морално, хигиенично и задоволително, но кратко. Империята ще премине в ръцете на племенниците и всичко ще започне отначало. Няма да можете да ми изпращате съобщения на мобилния. Отчетете се на Адамсберг в „Бягащия глиган“, вечерта. Това е един ресторант в Ордебек. Ако ви каже да му се обадите в „Синия глиган“, не се притеснявайте, това е същото място, просто не си спомня името му. Не знам защо държи глиганът да е син. Ще ви дам номера.

— Заминавате ли за някъде, майоре?

— Да, довечера.

— И няма да можем да се свързваме с вас? Тоест няма да знаем къде сте?

— Именно.

Ретанкур поклати глава, без да проявява особена изненада, което подсказа на Данглар, че лейтенантът е, общо взето, наясно с номера с Мо.

— Значи, искате да се измъкнете, без никой да ви види?

— Да.

— И как смятате да го постигнете?

— Тайно. Пеш, с такси, още не знам.

— Лошо — каза Ретанкур и неодобрително поклати глава.

— Нямам по-добър вариант.

— Аз имам. Качваме се у нас за една последна чаша, ще изглежда естествено. После брат ми ви откарва. Знаете ли, че Брюно е лошо момче? Добре познато на всички ченгета в зоната?

— Знам.

— И е толкова безобиден и несръчен, че когато го спрат, му правят знак да продължава. Не го бива за много нещо, но знае да кара. Може да ви заведе тази нощ до Страсбург, Лил, Тулуза, Лион или на друго място. Накъде ще ви е най-удобно?

— Да кажем, към Тулуза.

— Много добре. От там можете да вземете влак закъдето желаете.

— Изглежда чудесно, Виолет.

— Освен дрехите ви. Където и да отидете, ако не искате да ви вземат за парижанин, няма да ви свършат работа. Ще вземете два костюма на Брюно, ще са ви малко дълги в краката, малко тесни в корема, но не прекалено. И ще са малко крещящи. Няма да ви харесат. Ще ви придават малко самохвален вид.

— Малко просташки?

— Ами да, доста.

— Става.

— Последно. Разделете се с Брюно веднага щом пристигнете в Тулуза. Не го замесвайте във вашите неприятности, той си има достатъчно.

— Нямам такъв навик — каза Данглар и в същия миг помисли, че за малко да причини смъртта на Веранк.

— Как е гълъбът? — попита Ретанкур, като стана.

Трийсет и пет минути по-късно Данглар напускаше Париж, легнал на задната седалка в колата на брата, облечен с костюм от долнокачествена материя и с прекалено тесни ръкави и снабден с нов мобилен телефон. Можете да спите, каза Брюно. Данглар затвори очи, чувствайки се, поне до Тулуза, под закрилата на могъщата кралска ръка на лейтенант Виолет Ретанкур.