Неудържимата армия

LII

Ретанкур стоеше зад лявото крило на портата на хангара, двамата мъже — зад дясното. Нищо не трябваше да пречи на устремния бяг на лейтенанта към кладенеца.

Застанал в сянката, Адамсберг вдигна към колегите си двете си ръце с протегнати пръсти. Още десет минути. Веранк загаси цигарата си в земята и залепи око към една цепнатина на дървената врата. Масивният лейтенант напрягаше мускулите си, за да се подготви, докато Ретанкур, облегната на рамката и въпреки петнайсетте метра въже, навито около торса й, създаваше впечатление на пълно спокойствие. Адамсберг се безпокоеше заради трите чаши вино.

Иполит пристигна пръв и седна на ръба на кладенеца с ръце в джобовете.

— Здравеняк, уверен в себе си — прошепна Веранк.

След три минути се появи и капитанът, изправен, с добре закопчана униформа, но с малко колеблива стъпка.

— Там е проблемът — тихо каза Адамсберг. — Малко е плах.

— Това може да се окаже предимство.

Двамата мъже започнаха разговор, който не се чуваше от хангара. Стояха на по-малко от метър един от друг, подозрителни, нападателни. Иполит говореше повече от Емери, говореше бързо, е агресивен тон. Адамсберг хвърли тревожен поглед на Ретанкур, която стоеше все така слепена с рамката на портата и не бе променила нито на милиметър невъзмутимата си поза. Което не беше непременно успокоително, тъй като Ретанкур бе способна да спи права като кон, без да се заклати.

Смехът на Иполит проряза нощта, твърд, зъл. Ипо потупа Емери по гърба с жест, в който нямаше нищо приятелско. После се наведе над ръба на кладенеца и протегна ръка, сякаш искаше де покаже нещо. Емери повиши тон, изрева нещо като „мръсник“ и на свой ред се наведе.

— Внимание — прошепна Адамсберг.

Жестът се оказа по-сръчен и бърз, отколкото бе предвидил — ръката на мъжа минава под коленете и повдига и двата крака едновременно, — а собствената му реакция по-бавна, отколкото бе очаквал. Спусна се напред с цяла секунда закъснение, малко след Веранк, който изстреля цялата си маса. Ретанкур вече беше до кладенеца, когато му оставаха да пробяга още три метра. Чрез някаква лично нейна техника тя бе проснала Емери до кладенеца и го бе възседнала, като държеше ръцете му притиснати към земята и безмилостно блокираше гръдния му кош, който стенеше под тежестта й. Иполит се изправи, задъхан, кокалчетата на пръстите му бяха наранени от съприкосновението с камъните.

— За малко — каза той.

— Ти нищо не рискуваше — увери го Адамсберг, като посочи Ретанкур.

После хвана китките на капитана и ги закопча с белезниците на гърба му, докато Веранк завързваше краката му.

— Нито жест, Емери. Трябва да знаеш, че Виолет може да те смачка като мокрица. Като земна скарида.

Плувнал в пот, с разтуптяно сърце, Адамсберг набра номера на Блерио, докато Ретанкур се изправяше, за да се настани удобно на ръба на кладенеца и да запали цигара така спокойно, сякаш се бе върнала от пазара. Веранк крачеше напред-назад, размахвайки ръце, за да се освободи от напрежението. В тъмнината силуетът му се губеше, виждаше се само проблясването на рижите му кичури.

— Елате при стария кладенец, Блерио — казваше Адамсберг. — Хванахме го.

— Кого? — попита Блерио, който бе вдигнал след повече от десет сигнала и говореше със сънен глас.

— Убиеца от Ордебек.

— Как, а Валре?

— Не е бил Валре. Идвайте, сержант.

— Къде? В Париж?

— Няма стар кладенец в Париж. Блерио. Стегнете се.

— Кой е? — повтори Блерио, след като се прокашля.

— Емери. Съжалявам, сержант.

Адамсберг наистина съжаляваше. Бе работил с този тип, бяха вървели, пили и яли заедно, бяха се чукали за победата в дома му. Този ден — всъщност вчера, спомни си Адамсберг — Емери беше дружелюбен, приказлив, симпатичен. Беше убил четирима души, бе блъснал Данглар на релсите и разбил главата на Лео на плочите. Старата Лео, която го бе спасила като малък от леденото блато. Вчера Емери вдигаше тост в памет на прадядо си и бе уверен в себе си. Имаше виновен, макар и не предвидения от него. Работата не беше довършена, имаше още двама за убиване, трима, ако Лео проговореше. Но всичко се развиваше добре. Четири извършени убийства, два неуспешни опита за убийство, три други в перспектива. Действаше по план. Общо седем мъртви, добра равносметка за гордия воин. Адамсберг щеше да се прибере в Бригадата със своя виновник Дени дьо Валре, случаят щеше да е приключен, бойното поле беше свободно.

Адамсберг седна по турски до него на тревата. С отправен към небето поглед, Емери си придаваше изражение на войник, който не се бои от врага.

— Ейлау — каза Адамсберг, — една от победите на прадядо ти и една от любимите ти битки. Знаеш стратегията наизуст, разправяш я, на който иска и който не иска да те слуша. Защото Лео всъщност каза „Ейлау“. Не „Хелоу“, разбира се. „Ейлау, Мързи, захар.“ Теб е сочела.

— Правиш грешката на живота си, Адамсберг — каза Емери глухо.

— Трима души видяхме как се опитваше да блъснеш Ипо в кладенеца.

— Защото е убиец, защото е сатана. Винаги съм го казвал. Заплаши ме, аз се защитавах.

— Не те е заплашил, каза ти, че знае, че си виновен.

— Не.

— Да, Емери. Аз му казах каква роля да играе. Да ти каже, че е видял труп в кладенеца, да те повика, за да го установиш. Ти беше неспокоен. Защо е тази нощна среща? Какви ги говори Ипо за трупове в кладенеца? И ти дойде.

— Е и? Ако имаше труп, бях длъжен да дойда. Колкото и да е часът.

— Само че нямаше труп. Имаше само Ипо, който те обвини в убийство.

— Нямаш доказателства — каза Емери.

— Именно. От самото начало никакво доказателство, никаква улика. Нито за Ербие, нито за Глейо, нито за Лео, Мортанбо, Данглар, Валре. Шест жертви, четири мъртви и нито една следа. Не се случва често убиецът да действа така, като призрак. Или като ченге. Защото кой по-добре от ченгето би могъл да заличи всички следи? Ти поемаше техническата част, ти ми носеше резултатите. Равносметка — нямахме нищо, никакъв отпечатък, никаква улика.

— Няма улики, Адамсберг.

— Вярвам, че всичко си унищожил. Остава ми обаче захарта.

Блерио паркира колата си близо до гълъбарника и се затича към кладенеца, като поклащаше големия си корем и размахваше един фенер. Погледна завързаното тяло на капитана, хвърли уплашен и гневен поглед на Адамсберг, но се въздържа. Не знаеше дали трябва да се намеси, да говори, не знаеше вече кои са му приятелите и кои враговете.

— Сержант, освободете ме от тези диваци — заповяда Емери. — Ипо ме извика тук под предлог, че в кладенеца има труп, заплаши ме и аз се защитих.

— Като се опита да ме изтика вътре — обади се Ипо.

— Нямах оръжие — каза Емери. — Щях да вдигна тревога после и да те измъкна оттам. Въпреки че сатани като теб трябва да пукат точно по този начин. За да се върнат в дълбините на земята.

Блерио гледаше ту Емери, ту Адамсберг, все така неспособен да избере към кой лагер да се присъедини.

— Сержант — каза Адамсберг, като вдигна глава, — вие не слагате захар в кафето си. Така че резервите ви от захар бяха за капитана, а не за вас, нали?

— Винаги нося захар със себе си — сухо каза Блерио.

— За да му давате, когато получи пристъп? Когато земята се изплъзва под краката му, когато започне да се поти и да трепери?

— Нямам право да говоря за това.

— Защо вие разнасяте насам-натам резервите му? Защото му деформират джобовете? Защото го е срам?

— И за двете, господин комисар. Нямам право да говоря за това.

— Бучките захар трябва да са опаковани, нали така?

— За по-хигиенично, господин комисар. Могат да останат седмици в джобовете ми, без да му потрябват.

— Опаковките на бучките захар, Блерио, са същите като тези, които намерих на пътя за Боневал пред пъна. Точно там Емери е получил пристъп. Там е седнал и е изял шест бучки, там е хвърлил обвивките, там ги е намерила Лео. След убийството на Ербие. Защото десет дни преди това не са били там. Лео знае всичко. Лео е свързала подробностите, разпознала е крилата на пеперудата, Лео знае, че Емери понякога гълта по няколко бучки захар една след друга, за да се оправи. Какво е правел Емери на пътя за Боневал? Този въпрос му е задала. И той е отишъл да й отговори, тоест да я ликвидира.

— Не е възможно. Капитанът никога не носи захар със себе си. Винаги иска от мен.

— Но онази вечер, Блерио, е отишъл сам в параклиса и си е взел захар. Той си знае проблема. Прекалено силна емоция, рязка загуба на енергия могат да предизвикат хипогликемия. Не е могъл да рискува да припадне след убийството на Ербие. Как разкъсва обвивките? Отстрани? В средата? И после? Прави ли ги на топчета? Смачква ли ги? Сгъва ли ги? Или ги хвърля както са? Хората имат всякакви мании с хартията. Вие например правите малко топче и го прибирате в предния си джоб.

— За да не цапам.

— А той?

— Той ги къса в средата и ги отваря на три четвърти.

— После?

— После ги оставя така.

— Именно, Блерио. И Лео положително го е знаела. Няма да искам от вас да арестувате вашия капитан. Аз и Веранк ще го настаним на задната седалка на колата. Вие ще се качите отпред. Всичко, което очаквам от вас, е да ни закарате в жандармерията.