Неудържимата армия

XXXVII

Адамсберг бавно влезе в двора на болницата, която започваше да познава не по-зле от бара на Бригадата. Данглар бе отказал да облече болнични дрехи, захвърлил бе синята риза и седеше в леглото с костюма си, колкото и да беше мръсен. Сестрата бе изразила на висок глас неодобрението си във връзка с тези нехигиенични одежди. Но тъй като ставаше дума за неуспял самоубиец, който при това бе минал целият под влака — събитие, предизвикващо уважение, — не го принуди да спазва правилата.

— Трябват ми малко по-свестни дрехи — бяха първите думи на Данглар.

В същото време погледът му се плъзгаше по жълтата стена, за да избяга от срама му, от нелепото му падение, което за нищо на света не желаеше да прочете в очите на Адамсберг. Доктор Мерлуз му бе описал накратко събитията, без да изразява мнение, и Данглар не знаеше как да се отнесе към себе си. Не бе действал професионално, държал се бе смехотворно и което беше най-лошо от всичко — глупаво. Той, Данглар, големият мозък. Първобитната ревност, разяждащото го желание да унищожи Веранк не бяха оставили място и за най-малките частици достойнство и интелигентност. Може би тези частици се бяха опитали да се проявят, да кажат нещо, но той не ги бе чул, нито слушал. Като последния кретен, демонстрирал онази тъпота, която води до самоунищожение. Спасил го бе онзи, когото бе поискал да унижи, пак той за малко да загине под колелетата на влака. Той, Веранк дьо Билк, проявил рефлекса, тупето и способността да го просне между релсите. Самият Данглар със сигурност не би могъл да извърши подобен подвиг. И може би, още по-зле, би избягал, преди дори да се опита, би побързал да се изкачи на перона.

Лицето на майора бе посивяло от покруса. Ще речеш плъх, приклещен в коридора, а не сгушен в средата на хляба у Тюило Жюлиен.

— Боли ли? — попита Адамсберг.

— Само като завъртя глава.

— Изглежда, не сте усетили, че влакът минава отгоре ви — каза Адамсберг без утешаваща нотка в тона.

— Не съм. Неприятно е да изживееш такова нещо и нищо да не си спомняш, нали? — каза Данглар, опитвайки се да прибегне до малко самоирония.

— Не това е неприятно.

— Ако поне бях по-наквасен от обикновено.

— Не бяхте, Данглар. Напротив, контролирахте се у Емери, та да можете с горе-долу ясна глава да предприемете самотната си операция.

Данглар вдигна очи към жълтия таван и реши твърдо да ги задържи в това положение. Бе забелязал погледа на Адамсберг и видял блясъка на зениците му. Блясък, който се простираше надалеч и от който се опитваше да избяга. Рядък блясък, който се появяваше само когато комисарят бе обзет от гняв, мощен интерес или нахлула в съзнанието му идея.

— Веранк е усетил преминаването на влака — настоя Адамсберг.

Със сигурност беше бесен, разочарован, натъжен от глупостта на Данглар. И изпитваше потребност да го накара да се вгледа в себе си и да разбере за какво става дума. Той тръгна сам-самин / с голяма мъка на сърце.

— Как е той? — едва чуто попита Данглар.

— Спи. Възстановява се. Ще е цяло чудо, ако не ни произведе още някой риж кичур. Или бял кичур.

— Как е разбрал?

— Както и аз разбрах. Лош конспиратор сте, майоре. Радостта от някакъв таен, вълнуващ и горделив проект беше изписана на физиономията ви и в жестовете ви по време на вечерята.

— Защо Веранк не е легнал да спи?

— Защото е мислил. Мислил е, че ако нещо може да ви разгорещи така, нещо, което искате да извършите сам, това нещо е вероятно насочено срещу него действие. Например научаването на нова информация. Докато вие, майоре, сте забравили, че когато един информатор желае да остане анонимен, той не се представя лично. Пише, без да определя среща. Дори Есталер щеше да усети капана. Вие не. Веранк обаче да. Помислил си е, че по време на разследване на подобен случай човек не бива да действа сам. Освен ако иска да спечели лавров венец и ако това желание го кара да забрави очевидното. Защото вие получихте бележка, нали, Данглар? И ви определиха среща?

— Да.

— Къде? Кога?

— Намерих бележката в джоба си. Нападателят трябва да я е тикнал там в тълпата пред дома на Глейо.

— Запазихте ли я?

— Не.

— Браво, майоре. Защо?

Данглар дълго хапа вътрешността на бузите си, преди да се реши да отговори.

— Не исках да се знае, че съм запазил бележката. Че съм действал с умисъл. Имах намерение, след като получа информацията, да измисля някаква правдоподобна версия.

— Например?

— Че съм забелязал човека в тълпата. Че съм го проучил. Че съм отишъл в Серне, за да науча повече. Нещо безобидно.

— Нещо достойно всъщност.

— Да — прошепна Данглар. — Достойно.

— И се провалихте — каза Адамсберг, стана и закрачи из стаята, като заобиколи леглото на майора.

— Окей — каза Данглар. — Затънах в калта, това е положението.

— Това ми се е случвало, преди да се случи на вас, спомняте ли си?

— Да.

— Следователно не сте изобретили нищо ново. Най-трудното е не да не затънете в калта, а да се почистите след това. Какво представляваше бележката?

— Неграмотен почерк, с много грешки. Или истински, или умишлени, и двата варианта са възможни. Във всеки случай, ако беше нарочно, беше добре направено. Особено думата „Бадете“, която бе задраскал.

— И какво пишеше?

— Да отида на перона на гарата в Серне точно в 6:50. Предположих, че човекът живее в това село.

— Не ми се вярва. Предимството на Серне е, че оттам минават влакове. В 6:56. Докато гарата в Ордебек не се използва. Какво каза Мерлуз за опиата?

Очите на Адамсберг се бяха върнали в почти нормалното си състояние — воднисти, „водораслени“, казваха някои, принудени да измислят нова дума, за да опишат този сякаш разтопен, смътен, почти кашав поглед.

— Според първите резултати вече нямам нищо в организма. Докторът смята, че става дума за анестетик, използван от ветеринарите. Дозата е била изчислена така, че да ме упои за четвърт час и след това да се разнесе. Малко количество кетамин хидрохлорид, защото нямах халюцинации. Господин комисар, можем ли да се договорим за нещо? Искам да кажа, може ли да направим така, че Бригадата да не научи за тази моя издънка?

— Лично аз нямам възражения. Само че сме трима. Не с мен, с Веранк трябва да поговорите. В края на краищата той може да се изкуши да вземе реванш. Би било разбираемо.

— Да.

— Да ви го изпратя ли?

— Не сега.

— Всъщност — каза Адамсберг, отправяйки се към вратата — не сте бъркали, като сте си представяли, че ще рискувате живота си в Ордебек. Колкото до това, кой е искал да ви убие, майоре, ще трябва да размислите, да съберете всички елементи, да разберете с какво сте застрашавали убиеца.

— Не — почти извика Данглар, когато Адамсберг вече отваряше вратата. — Не, не аз. Нападателят ме е взел за вас. Писмото му започваше с „Господин комисар“. Вас е искал да убие. Вие не приличате на парижко ченге, аз обаче приличам. Когато се появих пред дома на Глейо в сив костюм, убиецът е помислил, че аз съм комисарят.

— И Лина смята така. Но не знам защо смята така. Оставям ви, Данглар, трябва да организираме охраната на дома на Мортанбо.

— Ще видите ли Веранк?

— Ако се е събудил.

— Можете ли да му кажете нещо? От мое име?

— В никакъв случай, Данглар. Вие ще му го кажете.