Неудържимата армия

XII

Телефонът на капитан Емери иззвъня насред вечерята му. Той раздразнено го вдигна. В сравнително скромния му живот времето на вечерята беше луксозна и благотворна пауза, която той спазваше с почти налудничава упоритост. В служебния му тристаен апартамент най-голямото помещение беше трапезарията, а употребата на бяла покривка бе задължителна. Върху покривката проблясваха две сребърни съдини, останали от наследството на маршал Даву — бонбониера и купа за плодове, и двете украсени с имперските орли и инициалите на прадядото. Прислужницата на Емери дискретно обръщаше покривката със замърсената страна надолу, за да си намали прането, с което показваше пълна липса на уважение към стария принц Екмюл.

Емери не беше глупав. Знаеше, че почитта му към прадядото компенсираше скуката на посредствения му живот и слабостта на характера му, който не се отличаваше с прословутата дързост на маршала. Липсваше му смелост, за да наследи военната кариера на баща си, и избра вместо армията националната жандармерия и вместо военните действия — набезите в женските легла. Отнасяше се към себе си строго, освен в щастливия час на вечерята, когато си подаряваше снизходителна почивка. На тази маса признаваше сам на себе си известно достолепие и авторитет и тази всекидневна доза нарцисизъм му вдъхваше бодрост. Всички знаеха, че по време на вечеря може да бъде обезпокояван само в спешни случаи. Затова гласът на сержант Блерио беше разбираемо неуверен.

— Хиляди извинения, господин капитан, помислих, че трябва да ви уведомя.

— Лео?

— Не, кучето й, господин капитан. В момента е при мен. Доктор Шази ме увери, че му няма нищо, но май в крайна сметка комисар Адамсберг ще се окаже нрав.

— На въпроса, сержант — нетърпеливо каза Емери. — Ястието ми изстива.

— Мързи все така не успяваше да се изправи и вечерта повърна кръв. Заведох ги при ветеринаря, който установи вътрешни увреждания. Според него Мърз е бил ударен в корема, вероятно е бил ритан. В такъв случай Адамсберг е прав и Лео наистина е била нападната.

— Оставете ме на мира с този Адамсберг, можем и сами да си извадим заключенията.

— Извинявайте, господин капитан, просто защото той каза това веднага.

— Ветеринарят сигурен ли е в диагнозата си?

— Абсолютно. Готов е да даде показания.

— Нека дойде утре колкото се може по-рано. Имате ли новини от Лео?

— Още не е излязла от комата. Доктор Мерлуз разчита вътрешният кръвоизлив да се разсее.

— Наистина ли разчита?

— Не, господин капитан, не наистина.

— Вечеряли ли сте, Блерио?

— Да, господин капитан.

— Елате тогава след половин час.

Емери хвърли телефона си върху бялата покривка и мрачно се загледа в чинията си. Със сержант Блерио, който бе по-възрастен от него, имаше парадоксални отношения. Презираше го и не проявяваше никакъв интерес към мненията му. Блерио беше само обикновен сержант, дебел, покорен и невеж. В същото време, мислеше Емери, докато сговорчивият му, добродушен темперамент и търпението му можеха да се оприличат на глупост, дискретността му го превръщаше в полезен и надежден довереник. Емери последователно го третираше като куче и като приятел, приятел, специално натоварен да го изслушва, да го успокоява и да го насърчава. Работеха заедно от шест години.

— Лоша работа. Блерио — каза той на сержанта, като му отвори вратата.

— За Леони ли? — попита Блерио, като се настани на стола в стил ампир, където сядаше обикновено.

— За нас. За мен. Прецаках началото на разследването.

Като се има предвид, че маршал Даву е бил известен с грубия си език, един вид наследен от революционните години, Емери не се стремеше да говори изискано.

— Ако Лео е била нападната, Блерио, значи, Ербие наистина е бил убит.

— Защо свързвате едното с другото, господин капитан?

— Всички ги свързват. Помисли малко.

— И какво казват всички?

— Че е знаела много за смъртта на Ербие, като се има предвид, че Лео винаги знае много за всичко и за всеки.

— Леони не е клюкарка.

— Но е акъл, но е памет. За съжаление нищо не сподели с мен. Това може би щеше да й спаси живота.

Емери отвори бонбониерата, пълна с лакрицови дражета, и я побутна към Блерио.

— Майката ще ни се разгони, сержант. Тип, който удря в плочите главата на възрастна жена, трябва да се взима на сериозно. С други думи, дивак, демон, когото съм оставил на свобода. Какво друго се говори в града?

— Казах ви, господин капитан, не знам.

— Не е вярно, Блерио. Какво разправят за мен? Че не съм си свършил работата, това ли?

— Ще престанат. Хората говорят, после забравят.

— Не, Блерио, този път са прави и няма да забравят. Ербие е изчезнал от единайсет дни и са минали девет дни, откакто научих. Бях решил да не обръщам внимание, защото помислих, че Вандермотови ми кроят шапка. Знаеш това. Исках да се предпазя. И когато откриха тялото му, реших, че се е убил, защото така ми изнасяше. Заинатих се като магаре и пръста си не мръднах. Ако кажат, че съм отговорен за смъртта на Лео, ще са прави. Когато убийството на Ербие беше още прясно, имаше шансове да тръгнем по следа.

— Нямаше как да знаем.

— Ти нямаше как. Аз — да. А сега не е останала и най-малката следичка. Винаги е така. Като много гледаш да се опазиш, влизаш вътре с двата крака. Запомни това.

Емери подаде цигара на сержанта и двамата мълчаливо запушиха.

— Защо да е толкова страшно, господин капитан? Какво може да се случи?

— Генерална инспекция в жандармерията чисто и просто.

— Вас ли ще инспектират?

— Очевидно. Ти нищо не рискуваш, ти не си началник.

— Поискайте помощ, господин капитан. Човек не може да ръкопляска с една ръка.

— От кого да поискам?

— От графа. Той има дълга ръка и може да стигне с нея до столицата. И до генералната инспекция.

— Дай картите, Блерио. Да изиграем една-две игри, това ще ни дойде добре.

Блерио раздаде картите с онази тромавост, която бе присъща на всичките му жестове, и Емери се поуспокои.

— Графът е много привързан към Лео — възрази Емери, докато оглеждаше картите си.

— Казват, че не е имал друга любов.

— Той е в правото си да мисли, че аз съм отговорен за случилото се. И следователно да ме прати по дяволите.

— Не произнасяйте тази дума, господин капитан.

— Защо? — попита Емери и се изсмя. — Да не мислиш, че в Ордебек има дяволи?

— За всеки случай. Господарят Елекен е преминал оттук.

— И ти вярваш в това, бедни мой Блерио.

— Човек никога не знае, господин капитан.

Емери се усмихна и хвърли една карта. Блерио хвърли осмица.

— Не ти е май до играта.

— Не ми е, господин капитан.