Неудържимата армия

X

Вратата на трапезарията беше широко отворена. Адамсберг влезе, потен и забързан, в малкото тъмно помещение и се закова на място. Дългото слабо тяло на Леони лежеше на плочките, около главата й имаше локва кръв. Мърз скимтеше до нея, легнал на хълбок, поставил голямата си лапа върху талията на старицата. Адамсберг усети нещо като скала да се стоварва на врата му, да се изтърколва до корема му и да се заклещва в краката му.

Коленичи до Леони, постави ръка на гърлото й, на китките й, без да усети никакъв пулс. Леони не беше паднала, някой я беше убил, някой дивашки бе разбил главата й в плочите. Усети се, че скимти като кучето, и удари с юмрук по пода. Тялото беше още топло, нападението датираше само от няколко минути. Може би дори бе обезпокоил убиеца, докато тичаше по чакъления път и вдигаше шум. Отвори задната врата, бързо огледа пустата околност, после изтича у съседите да поиска номера на жандармерията.

Адамсберг изчака пристигането на ченгетата, седнал по турски до Лео. И той като кучето бе поставил ръка върху нея.

— Къде е Емери? — попита той сержанта, който влизаше в стаята, придружен от жена, която вероятно беше лекарката.

— У откачалките. Идва.

— Линейка — нареди лекарката напрегнато. — Още е жива. Може би за малко. Кома.

Адамсберг вдигна глава.

— Не напипах пулса й — каза той.

— Много е слаб — потвърди лекарката, жена на около четирийсет години, привлекателна и енергична.

— Кога е станало? — попита сержантът, който поглеждаше към вратата в очакване на шефа си.

— Преди няколко минути — отвърна лекарката. — Не повече от пет. Ударила се е в плочите, като е паднала.

— Не — каза Адамсберг, — ударили са й главата в плочите.

— Пипахте ли я? — попита жената. — Кой сте вие?

— Не съм я пипал и съм полицай. Прегледайте кучето, докторе, не може да стане. Защитавало е Лео и убиецът го е ударил.

— Прегледах го, нищо му няма. Познавам Мързи. Когато не иска да се изправи, нищо не може да го накара да го направи. Няма да мръдне, докато не отнесат стопанката му. Пък и после.

— Трябва да й е прилошало — ненужно предположи дебелият сержант — или пък се е спънала в стола. И е паднала.

Адамсберг поклати глава, отказвайки се да спори. Леони беше ударена по причина на бразилската пеперуда, която бе видяла да маха с крило. Кое от двете? Къде? Само град Ордебек произвеждаше хиляди подробности дневно, хиляди размахвания на пеперудени криле. И толкова верижни събития. Сред които убийството на Мишел Ербие. И в тази огромна маса от крила едно бе трепнало пред очите на Лео, проявила таланта да го види или да го чуе. Но кое? Да откриеш пеперудено крило в селище с две хиляди жители беше по-невъзможно от търсенето на прословутата игла в копа сено. Което никога не се бе струвало на Адамсберг непреодолимо. Достатъчно бе да изгориш сеното и да вземеш иглата.

Линейката паркира пред къщата, вратите й се затръшваха, Адамсберг стана и излезе. Изчака санитарите бавно да плъзнат носилката в колата и докосна с ръка косите на старата жена.

— Ще се върна, Лео — каза й той. — Ще бъда тук. Сержант, помолете капитан Емери да й осигури денонощна охрана.

— Добре, господин комисар.

— Никой не трябва да влиза в стаята й.

— Добре, господин комисар.

— Няма да има нужда — студено каза лекарката, като седна в линейката. — Няма да доживее до довечера.

Още по-бавно от обикновено Адамсберг влезе в къщата, в която сержантът стоеше на пост. Изми ръцете си от кръвта на Леони, обърса ги с кърпата, която старицата му бе дала предишната вечер, за да избърше съдовете, простря я внимателно на облегалката на един стол. Синьо-бяла кърпа на пчелички.

Въпреки че отнесоха стопанката му, кучето не бе помръднало. Сега стенеше по-слабо, на всяко издишване.

— Отведете го — каза Адамсберг на сержанта. — Дайте му захар. Не оставяйте животното тук.

Във влака калта и листата съхнеха под подметките му и се отлагаха на пода в многобройни възчерни купчинки под неодобрителния поглед на седналата срещу му жена. Адамсберг вдигна едно парче, приело формата на грайфера на подметката му, и го пъхна в джоба на ризата си. Жената не можеше да знае, помисли той, че това са свещени останки, дошли от пътя за Боневал, стъпкани от копитата на Неудържимата армия. Господарят Елекен щеше да се върне и отново да удари Ордебек — оставаха още трима живи за сграбчване.