Неудържимата армия

XIII

— Господин комисар — отново се примоли Мо.

— Мълчи — прекъсна го Адамсберг. — Въжето ти е на шията и нямаш много време.

— Никой не съм убивал, нищо не съм убивал. Само хлебарките вкъщи.

— Мълчи, за бога — повтори Адамсберг със заповеден жест.

Мо замълча, изненадан. Нещо се бе променило у комисаря.

— Така е по-добре — каза Адамсберг. — Както сам чу, не съм в настроение да пускам убийци да се разхождат наоколо.

Образът на Лео премина пред очите му, предизвиквайки иглички в тила му. Прекара ръка по врата си и изпрати топчето в земята. Мо го гледаше така, сякаш комисарят е хванал невидим бръмбар. Инстинктивно направи същото, като провери има ли нещо на своя тил.

— И ти ли имаш топче? — попита Адамсберг.

— Какво топче?

— Електрическо. Би трябвало да имаш.

Мо поклати глава в недоумение.

— В твоя случай, Мо, имаме циничен, пресметлив и свръхмогъщ убиец. Точно обратното на импулсивния и свиреп безумец, който напада в Ордебек.

— Не съм чувал за него — прошепна Мо.

— Няма значение. Някой е очистил Антоан Клермон-Брасьор. Няма да ти обяснявам защо старият финансист е започнал да пречи, нямаме време, пък и това не е твой проблем. Това, което трябва да знаеш, е, че ти ще платиш сметката. Предвидено е от самото начало на операцията. Ще те освободят за добро поведение след двайсет и две години, ако междувременно не си подпалиш килията.

— Двайсет и две години?

— Умрял е Клермон-Брасьор, не кварталният кръчмар. Правосъдието не е сляпо.

— Но след като знаете, че не съм аз, можете да им кажете и да не отида в затвора.

— Мечтай си, Мо. Кланът Клермон-Брасьор, никога няма да позволи някой от тях да бъде обвинен. Не можем дори да се доближим до тях, за да ги разпитаме. И каквото и да стане, управниците ще защитават клана. Малко е да се каже, че ти нямаш тежест, нито аз. Ти си нищо, те са всичко. Ето така може да се формулира. Теб са избрали.

— Няма доказателства — прошепна Мо. — Не могат да ме осъдят без доказателства.

— Разбира се, че могат. Мо. Стига си ми губил времето. Мога да ти предложа две години затвор вместо двайсет и две. Става ли?

— Как така?

— Ще избягаш оттук и ще се укриеш. Но разбираш, че ако не те намерят до утре, ще трябва да давам обяснения.

— Да.

— Ще си взел оръжието и мобилния на Меркаде, лейтенанта, който се реши на път и има малки ръчички. Ще му ги вземеш, когато е заспал в стаята за разпити. Той винаги заспива.

— Но той не е заспивал, господин комисар.

— Не спори. Заспал е, взел си му патлака и телефона, скрил си ги отзад в панталона си. Меркаде нищо не е забелязал.

— А ако се закълне, че оръжието му е у него?

— Ще сгреши, защото ще му го взема, и телефона също. С този телефон си казал на свой съучастник да те чака вън. Опрял си оръжието на тила ми, принудил си ме да ти сваля белезниците и да си ги сложа на моите ръце. А ето как ще излезеш от задния вход. Слушай ме добре. На улицата има два поста, от двете страни на вратата. Ще излезеш, като ще ме държиш на мушка, ама отблизо, достатъчно отблизо, за да не се опитат да се намесят. Ще можеш ли да направиш това?

— Може би.

— Добре. Аз ще кажа на момчетата да не мърдат. Трябва да имаш решителен вид, готов на всичко. Разбрахме ли се?

— А ако нямам решителен вид?

— Тогава рискуваш живота си. Гледай да се справиш. На ъгъла има пътен знак „Паркирането забранено“. Точно там завиваш надясно, удряш ме в брадата, аз падам. После тичаш право пред себе си. Една спряла кола ще ти светне с фаровете. Ще е паркирала на трийсет метра оттам, пред една месарница. Хвърляш патлака и скачаш вътре.

— А мобилния?

— Ще го оставиш тук. Аз ще имам грижата да го унищожа.

Мо гледаше Адамсберг поразен, повдигнал тежките си вежди.

— Защо правите това? Ще кажат, че не ви бива да се опълчите на едно лайно от предградията.

— Какво ще кажат, та мен не те засяга.

— Ще ви заподозрат.

— Не и ако добре си изиграеш ролята.

— Това да не е капан?

— Две години на топло, осем месеца, ако се държиш добре. Ако успея да се добера до истинския убиец, ще трябва все пак да отговаряш за въоръжено нападение над комисар и за бягство. Две години. Не мога да ти обещая по-малко. Съгласен ли си?

— Да — пророни Мо.

— Внимавай сега. Възможно е да издигнат толкова висока защитна стена, че да не мога никога да пипна убиеца. В такъв случай ще трябва да избягаш по-надалеч, да прекосиш океана.

Адамсберг погледна часовника си. Ако Меркаде спазваше цикъла си, сега трябваше да е заспал. Адамсберг отвори вратата и повика Есталер.

— Наблюдавай го, ей сега се връщам.

— Каза ли нещо?

— Почти. Разчитам на теб, не го изпускай от очи.

Есталер се усмихна. Обичаше Адамсберг да говори за очите му. Веднъж комисарят го бе уверил, че има отлични очи, че може всичко да види с тях.

Адамсберг полека слезе на долния етаж, като не забрави да прескочи деветото стъпало, в което всички се спъваха. Ламар и Морел бдяха на пропуска, в стаята с кафемашината Меркаде беше на поста си, заспал върху възглавниците и покрит с котарака, който лежеше върху прасците му. Лейтенантът любезно бе разкопчал кобура си и оръжието му беше на една ръка разстояние от комисаря. Който поглади котарака по главата и безшумно измъкна магнума. Ловко извади и телефона от предния джоб на панталона. Две минути по-късно отпрати Есталер и отново се затвори с Мо.

— Къде ще се крия? — попита Мо.

— На едно място, където ченгетата никога няма да те потърсят. Сиреч у едно ченге.

— Къде?

— У нас.

— Мамка му — каза Мо.

— Това е положението, ще действаме с подръчни средства. Нямах време да се организирам.

Адамсберг изпрати бързо съобщение на Церк, който му отговори, че Елбо е разтворил криле и е готов да полети.

— Време е — каза Адамсберг и се изправи.

С белезници на ръцете, следван от Мо, който притискаше оръжието до врата му, Адамсберг отвори двете крила на металната врата към големия двор, в който бяха паркирани колите на Бригадата. Като се приближиха до портала, Мо постави ръка на рамото на Адамсберг.

— Господин комисар — измънка той, — не знам какво да кажа.

— По-късно ще говориш, сега се съсредоточи.

— Ще кръстя на вас първия си син, кълна се пред бога.

— Върви, да му се не знае. Върви твърдо.

— Господин комисар, има само още едно нещо.

— Ио-йото?

— Не, майка ми.

— Ще бъде предупредена.