Неудържимата армия

III

Жената най-после се бе съгласила да си каже името и Адамсберг го записваше на някакво хвърчащо листче — небрежност, която я обезпокои. Може би комисарят изобщо нямаше намерение да се занимава с нея.

— Валан-тин Ван-дер-мот — повтори той бавно, толкова зле се справяше с новите думи и особено със собствените имена. — И идвате от Ардебек.

— От Ордебек. В Калвадос е.

— Значи, имате деца?

— Четири. Три момчета и едно момиче. Вдовица съм.

— Та какво се е случило, госпожо Вандермот?

Жената отново посегна към голямата си чанта, от която извади местен вестник. Разгъна го с леко треперещи ръце и го остави на бюрото.

— Ето този човек. Изчезнал е.

— Как се казва?

— Мишел Ербие.

— Приятел ли ви е? Роднина?

— О, не. Обратното.

— Тоест?

Адамсберг зачака отговора й, който тя като че ли не успяваше да формулира.

— Ненавиждам го.

— А, добре — каза той и взе вестника.

Докато Адамсберг четеше кратката статия, жената хвърляше неспокойни погледи към стените, първо към дясната, после към лявата. Комисарят не разбираше смисъла на това проучване. Нещо отново я плашеше. Всичко я плашеше. Плашеше я градът, плашеха я другите хора, плашеше се от чуждото мнение, плашеше се от него. Не разбираше и защо бе дошла да му разправя за Мишел Ербие, когото мразеше. Мъжът — пенсионер, страстен ловец, бе изчезнал от дома си заедно с мотопеда си. След седмица отсъствие жандармите влезли в дома му да видят какво става. Съдържанието на двата фризера, натъпкани с всякакъв дивеч, било изсипано на пода. Това беше всичко.

— Не мога да се намесвам — извини се Адамсберг и й върна вестника. — Разбирате, че ако този човек е изчезнал, задължението да се заеме със случая е на местната жандармерия. И ако знаете каквото и да било, на тях трябва да им го разкажете.

— Невъзможно, господин комисар.

— Да не би да не се разбирате с местните жандарми?

— Тъй е. Не се разбирам. Затова викарият ми даде вашето име. Затова бих пътя дотука.

— За да ми кажете какво, госпожо Вандермот?

Жената поглади шарената си блуза и наведе глава. По-лесно говореше, ако не гледаше.

— Какво му се е случило. Или ще му се случи. Мъртъв е или ще умре, ако не се направи нещо.

— Човекът явно е заминал, след като и мотопеда му го няма. Взел ли е някакви вещи със себе си?

— Никакви, освен една от пушките си. Много пушки има.

— Значи, ще се върне след известно време, госпожо Вандермот. Знаете добре, че не можем да издирваме възрастен човек само защото отсъства няколко дни от дома си.

— Няма да се върне, господин комисар. Мотопедът не е важен. Взели са го, за да не го търсят.

— Казвате това, защото са го заплашвали?

— Да.

— Има ли врагове?

— Пресвета майко, най-страшния, господин комисар.

— Знаете ли му името?

— Боже господи, нямам право да го произнасям.

Адамсберг въздъхна, по-огорчен заради нея, отколкото заради себе си.

— И според вас този Мишел Ербие е избягал?

— Не, той не знае. Сигурно е вече мъртъв. Бил е сграбчен, разбирате ли?

Адамсберг се изправи и закрачи из стаята с ръце в джобовете.

— Госпожо Вандермот, нямам нищо против да ви изслушам. Дори бих се обадил на жандармерията в Ордебек. Но не мога нищо да направя, без да разбера за какво става дума. Дайте ми минутка.

Адамсберг излезе от кабинета си и отиде при Данглар, който все така намръщено търсеше нещо в класьора с досиетата. Сред милиардите други информации, натрупани в мозъка му, Данглар вместваше и имената на почти всички началници и заместник-началници на жандармериите и комисариатите във Франция.

— Капитанът от жандармерията в Ордебек, нещо говори ли ви?

— В Калвадос ли?

— Да.

— Емери. Луи-Никола Емери. Кръстен е на прадядо си Луи-Никола Даву, маршал, командващ трети корпус на Великата армия на Наполеон, участвал в битките при Улм, Аустерлиц, Ейлау, Ваграм, херцог на Ауерщед и принц на Екмюл по името на една от прочутите му победи.

— Данглар, интересува ме днешният, ченгето от Ордебек.

— Именно. Произходът му е от голямо значение. Никого не оставя да го забрави. Така че понякога е високомерен, горделив, войнствен. Иначе, извън Наполеоновата връзка, е доста симпатичен тип, опитен полицай, благоразумен, дори малко прекалено. На около четирийсет години е. На предишното си назначение не се е проявил с нищо особено. В предградията на Лион е бил, така мисля. В Ордебек живот си живее. Там е много спокойно.

Адамсберг се върна в кабинета си, където жената бе подновила огледа на стените.

— Не е лесно, разбирам, господин комисар. То е, щото, видите ли, обикновено е забранено да се говори за това. Може да си навлечете ужасни неприятности. Я ми кажете, тези рафтове по стените добре ли са закрепени? Щото сте поставили тежките папки отгоре, а леките отдолу.

Плашат я ченгетата, плаши я евентуалното падане на библиотеките.

— Този Мишел Ербие, защо го мразите?

— Всички го мразят, господин комисар. Страховито животно е. Винаги е бил такъв. Никой не говори с него.

— Това може би обяснява защо е напуснал Ордебек.

Адамсберг отново взе вестника.

— Живее сам — каза той, — пенсионер е, на шейсет и четири години е. Защо да не се премести? Има ли семейство?

— Бил е женен навремето. Вдовец е.

— От колко години?

— О, повече от петнайсет.

— Срещате ли го от време на време?

— Никога. Тъй като живее малко извън Ордебек, лесно е да го избегнеш. Така всички са доволни.

— Но съседите все пак са се разтревожили за него.

— Да. Ебрарови. Добри хора са. Видели са го да тръгва нанякъде в шест часа вечерта. Те са от другата страна на малкото пътче. Докато той живее на петдесет метра оттам, вътре в гората Бигар, близо до стария пункт за вторични суровини. Голяма влага е там.

— Защо са се разтревожили, след като са го видели да тръгва нанякъде с мотопеда си?

— Защото обикновено, когато отсъства, им оставя ключа от пощенската кутия. Не и този път. И не са го чули да се прибира. А пощенската кутия била препълнена. Значи, че Ербие е заминал за съвсем кратко и после нещо му е попречило да се върне. Жандармите казват, че не са го открили в никоя болница.

— Когато са посетили къщата, съдържанието на фризера е било разпръснато по пода.

— Да.

— За какво му е било всичкото това месо? Кучета ли храни?

— Ловец е и си слага дивеча във фризера. Много животни убива, ама не раздава.

Жената потръпна.

— Сержант Блерио, той е мил с мене, не като капитан Емери, той ми разказа какво е видял. Било е ужасно, така казва. На пода е имало половин дива свиня с главата, сърнешки бутове, зайкини, глиганчета, яребичета. Всичко нахвърляно как да е, господин комисар. Когато жандармите влезли, вече се било развалило. Опасна е таз гнилоч в жегата.

Плашат я библиотеките, плашат я микробите. Адамсберг хвърли поглед на прашните еленови рога, поставени до бюрото му. Пищен подарък точно от нормандец.

— Зайкини, сърни? Наблюдателен е вашият сержант. И той ли ловува?

— О не. Казва „сърни“ и „зайкини“, понеже знае що за тип е Ербие. Отвратителен ловец, злосторник. Убива само женски и малки, а и цели котила. Убива дори бременни женски.

— Откъде знаете?

— Всички знаят. Веднъж го осъдиха Ербие, щото беше убил една женска дива свиня с цялото й котило. И сърненца убива. Нещастник. Но понеже го прави нощем, Емери все не успява да го пипне. Сигурно е поне, че вече отдавна нито един ловец не излиза да стреля с него. Дори бракониерите не го щат. Изключен е от ловната дружина на ордебекци.

— В такъв случай има десетки врагове, госпожо Вандермот.

— В смисъл че никой не общува с него.

— Мислите, че ловците биха искали да го убият? Така ли? Или анти ловците?

— О, не, господин комисар. Съвсем друго нещо го е сграбчило.

След като бе преминала през един доста разговорлив момент, жената отново се умълча. Беше все така уплашена, но библиотеките вече като че ли не я безпокояха. Бе устойчив, дълбок страх, който продължаваше да привлича вниманието на Адамсберг, още повече че случаят Ербие не заслужаваше да се бие път от Нормандия до Париж.

— Ако не знаете нищо — подзе той уморено — или ви е забранено да говорите, няма да мога да ви помогна.

Майор Данглар бе застанал на прага на кабинета и му правеше спешни знаци. Имало новини от осемгодишното момиченце, укрило се във Версайската гора, след като разбило бутилка плодов сок в главата на чичо си. Човекът успял да стигне до телефона, преди да изгуби съзнание. Адамсберг даде да разберат на Данглар и на жената, че има да довършва работа. Летните отпуски започваха и скоро в Бригадата щеше да остане само една трета от състава, така че трябваше да се довършат текущите случаи. Жената разбра, че не й остава много време, въпреки че дребният комисар се държеше мило и търпеливо с нея. В Париж не обичат да се размотават, бе я предупредил викарият.

— Лина, дъщеря ми — побърза тя да обяви, — го е видяла, Ербие де. Видяла го е две седмици и два дни преди да изчезне. Разказала е на шефа си и после цял Ордебек научи.

Данглар пак се ровеше в папките си и високото му чело бе прорязано от угрижена бръчка. Бе мернал Веранк в кабинета на Адамсберг. Какво търсеше там? Дали щеше да подпише? Да остане на служба? Решението трябваше да вземе тази вечер. Данглар спря до фотокопирната машина и погали легналия отгоре й едър котарак, търсейки утеха в козината му. Мотивите за антипатията му към Веранк не можеха да се кажат на глас — ставаше дума за глуха и упорита, почти женска ревност, за властна потребност да го отстрани от Адамсберг.

— Трябва да побързаме, госпожо Вандермот. Дъщеря ви видяла ли е нещо, което да й подскаже, че ще бъде убит?

— Да. Крещял. Още трима имало с него. Било през нощта.

— Да не са се били? Заради някоя сърна или сърненце? По време на събиране? Ловджийска вечеря?

— О не.

— Елате утре или някой друг ден — реши Адамсберг и се отправи към вратата. — Елате, когато можете да говорите.

Данглар чакаше комисаря, прав и нацупен, подпрян на ръба на бюрото си.

— Хванали ли са момиченцето? — попита Адамсберг.

— Момчетата са я открили на едно дърво. Качила се била най-горе, като някой млад ягуар. Държала една песчанка и не искала да я пусне. Песчанката изглеждала в добро здраве.

— Песчанка ли, Данглар?

— Това е един малък гризач. Децата са влюбени в тях.

— А малката? В какво състояние е?

— Горе-долу като гълъба ви. Скапана от глад, жажда и умора. В болницата е. Една от сестрите не иска да влиза при нея заради песчанката, която се е скрила под леглото.

— Обяснява ли защо го е направила?

— Не.

Данглар отговаряше неохотно, улисан в грижите си. Не му беше ден за бъбрене.

— Знае ли, че чичо й се е отървал?

— Да. Изглеждала облекчена и разочарована. Живяла е сама там с него неизвестно откога. Не е стъпвала в училището. Изобщо не са сигурни, че онзи й е чичо.

— Добре. Нататък да се оправя управлението във Версай. Обаче кажете на лейтенанта, който е поел случая, да не убива песчанката на момиченцето. Да я постави в клетка и да я нахрани.

— Толкова ли е спешно?

— Естествено, Данглар. Може би детето само това си има. Момент.

Адамсберг бързо се отправи към кабинета на Ретанкур, която се готвеше да навлажни краката на гълъба.

— Дезинфектирахте ли ги, лейтенант?

— Ей сега — отвърна Ретанкур. — Трябваше първо да му дам да пие.

— Идеално. Не изхвърляйте връвта, искам да вземат отпечатъци. Жюстен е повикал експерта. След малко ще дойде.

— Изсра ми се отгоре — спокойно отбеляза Ретанкур. — Какво иска оная женица? — попита тя, като посочи към вратата.

— Да ми каже нещо, което не иска да каже. Въплъщение на нерешителността. Или ще си тръгне сама, или ще я изгонят, като свърши работното време.

Ретанкур сви рамене леко презрително, нерешителността беше явление, чуждо на нейния начин на действие. Откъдето и силата й на самоизтласкване, която далеч превишаваше тази на колегите й от Бригадата, двайсет и седем на брой.

— А Веранк? И той ли се колебае?

— Веранк отдавна е решил. Ченге или учител — вие какво бихте избрали? Образованието е добродетел, която ви озлобява, полицейщината е порок, който ви извисява. И тъй като е по-лесно да се откажеш от добродетел, отколкото от порок, той всъщност няма избор. Отивам до болницата във Версай, да видя прословутия чичо.

— Какво правим с гълъба? Не мога да го занеса вкъщи, брат ми е алергичен към птичи пера.

— Брат ви е у вас?

— Временно. Уволнили са го, откраднал е кутия с болтове от гаража и малко масльонки.

— Не можете ли да го докарате у нас довечера? Гълъба.

— Хубаво избоботи Ретанкур.

— Само внимавайте, че наоколо се шляят разни котки.

Ръката на дребната жена свенливо докосна рамото на Адамсберг.

— Онази нощ — каза тя бавно — Лина е видяла да минава Неудържимата армия.

— Кое?

— Неудържимата армия. Ербие е бил с нея и е крещял. И още трима също.

— Какво е това? Някаква асоциация? Нещо свързано с лова?

Госпожа Вандермот недоверчиво изгледа Адамсберг.

— Неудържимата армия — повтори тя съвсем тихичко. — Великия лов. Не я ли знаете?

— Не — отвърна Адамсберг и издържа погледа й. — Елате друг път, ще ми разкажете.

— Не знаете дори името й? Месни Елекен4? — прошепна тя.

— Съжалявам — каза Адамсберг, докато се връщаше с жената в кабинета си. — Веранк, Невъздържаната армия, известна ли ви е такава банда? — попита той, докато прибираше в джоба си ключовете и мобилния си телефон.

— Неудържимата — поправи го жената.

— Да. Дъщерята на госпожа Вандермот е видяла изчезналия с нея.

— И други още — настоя жената. — Дъщеря ми е видяла Жан Глейо и Мишел Мортанбо. Не е разпознала четвъртия.

Изражение на силна изненада се изписа по лицето на Веранк, който след това леко се усмихна, разтегляйки устната си. Като човек, на когото правят неочакван подарък.

— Дъщеря ви наистина ли я е видяла? — попита той.

— Разбира се.

— И къде?

— Там, откъдето минава. По пътя за Боневал, в гората Аланс. Винаги минава оттам.

— Това близо до дома й ли е?

— Не, на повече от три километра живеем.

— Отишла е да я види ли?

— Съвсем не. Лина е много разумно момиче. Просто Армията е била там, това е всичко.

— През нощта?

— Тя винаги през нощта минава.

Адамсберг понечи да изведе жената от кабинета, като я помоли да дойде друг ден или да му се обади по телефона, когато нещата се изяснят в главата й. Веранк дискретно го задържа, дъвчейки един молив.

— Жан-Батист — каза той, — наистина ли не си чувал за това? За Неудържимата армия?

Адамсберг поклати глава и среса косата си с пръсти.

— Попитай Данглар тогава — настоя Веранк. — Това много ще го заинтересува.

— Защо?

— Защото, доколкото знам, е знак за голям трус. За страхотен трус.

Веранк отново се поусмихна и сякаш внезапно взел решение, повлиян от появата на тази Неудържима армия, подписа, че остава.