Неудържимата армия

V

— Няма да ми отнеме много време — рече Данглар и Адамсберг не разбра веднага дали говори за информацията, която възнамеряваше да им даде за Неудържимата армия, или за виното, от което синът му бе купил само една бутилка.

Адамсберг взе една цигара от пакета на Церк, което му напомни първата им среща, завършила почти с убийство.6 Оттогава отново пушеше, най-вече от цигарите на Церк. Данглар надигна първата си чаша.

— Предполагам, че жената глухарче не е искала да разговаря с капитана от Ордебек?

— Отказва категорично.

— Нормално, той не би оценил. Вие също, господин комисар, после спокойно можете да забравите всичко това. Знаем ли нещо за изчезналия ловец?

— Че е свиреп контрабандист и дори нещо по-лошо, след като убива главно женски и млади животни. Местната ловна дружинка го е изключила, никой не иска да стреля с него.

— Лош човек, значи? Жесток? Убиец? — попита Данглар, отпивайки от чашата си.

— Очевидно.

— Пасва. Тази Лина живее в Ордебек, нали така?

— Май да.

— Никога ли не сте чували за градчето Ордебек? Един голям композитор е живял там известно време.

— Това не е темата, майоре.

— Обаче внася положителна нотка. Останалото е по-обезпокоително. Тази армия… Минала ли е по пътя за Боневал?

— Точно това име спомена жената — учудено потвърди Адамсберг. — Знаете ли нещо за този път?

— Нищо, освен че е един от добре известните гримвелди и минава през гората Аланс.

— Не я знам тази дума, Данглар. Гримвелд.

— Така се казва пътят, по който минава Месни Елекен, или Неудържимата армия, или Великия лов, ако щете. Много малко мъже и жени са я виждали. Един от мъжете е добре известен, видял я е да минава край Боневал, като Лина. Казва се Гошлен и е бил свещеник.

Данглар отпи две големи глътки една след друга и се усмихна. Адамсберг изтръска цигарата си в студеното огнище и зачака. Леко предизвикателната усмивка, която присвиваше меките бузи на майора, не предвещаваше нищо добро. Само дето Данглар вече се чувстваше съвсем комфортно.

— Случило се е в началото на януари, през 1091-ва. Добро вино си избрал, Армел. Но няма да ни стигне.

— През коя? — попита Церк, който бе доближил табуретката си до огнището и внимателно слушаше майора с ръце върху коленете и с чаша в ръка.

— В края на единайсети век. Пет години преди първия кръстоносен поход.

— Мамка му — полугласно пророни Адамсберг, внезапно обзет от чувството, че е бил преметнат от дребната женица от Ордебек, колкото и да приличаше на крехко глухарче.

— Да — одобри Данглар. — Много зор за нищо, господин комисар. Но все още искате да разберете защо жената е била ужасена, нали?

— Може би.

— Тогава трябва да ви разкажа историята на Гошлен. Обаче ще ни е нужна още една бутилка — додаде той. — Трима сме.

Церк веднага скочи.

— Ей сега се връщам — каза той.

Преди да излезе, Адамсберг го видя как отново прекара леки пръсти по перата на гълъба. И Адамсберг механично повтори, също като истински баща: „Парите са на бюфета“.

Седем минути по-късно Данглар, успокоен от присъствието на втората бутилка, напълни чашата си, започна да разказва за Гошлен, после замълча и вдигна поглед към ниския таван.

— Но може би хрониката на Елинан дьо Фроадмон от началото на XIII век ще ви даде по-ясна представа. Момент да си я спомня, не я преглеждам всеки ден.

— Давайте — каза Адамсберг притеснено.

Откакто бе разбрал, че се отправят към дъното на средновековието, изоставяйки Мишел Ербие на съдбата му, историята на дребната женица и на уплахата й му се представяше под един ъгъл, с който не знаеше какво да прави.

Стана, наля си в една чаша скромно количество вино и хвърли поглед на гълъба. Неудържимата армия вече не го засягаше и очевидно бе сбъркал в преценката си за мимолетната госпожа Вандермот. Тя нямаше нужда от него. Беше безобидна откачалка, достатъчно смахната, за да се бои, че библиотечните рафтове могат да се срутят отгоре й, дори тези от единайсети век.

— Чичо му Елбо разказва историята — уточни Данглар, който сега се обръщаше само към младежа.

— Чичото на Елинан дьо Фроадмон ли? — попита Церк, който слушаше много съсредоточено.

— Именно, чичо му по бащина линия. Който разказва следното: Докато към пладне се приближавахме към гората, прислужникът ми, който яздеше пред мен, като бързаше, за да ми приготви заслона, чул силен шум, нещо като цвилене на много коне, дрънкане на оръжие и гълчава на множество тръгнали в атака мъже. Ужасени, той и конят му се върнаха при мен. Когато го попитах защо се е върнал, той ми отговори: „Не можах да накарам коня да продължи нито като го удрях с камшика, нито като го смушквах с шпорите, а и аз самият толкова се уплаших, че не можах да продължа. Чух и видях изумителни неща“.

Данглар протегна ръка към младежа.

— Армел — защото Данглар категорично отказваше да го нарича с бойното му име Церк и енергично критикуваше Адамсберг, че го прави, — напълни ми чашата и ще разбереш какво е видяла онази млада жена, Лина.

Церк обслужи майора с бързината на човек, който се бои да не изпусне нещо, и отново се настани до него. Той не бе имал баща и никога не му бяха разказвали приказки. Майка му работеше нощно време като чистачка в рибната фабрика.

— Благодаря, Армел. И прислужникът продължил: Гората е пълна с души на мъртъвци и с демони. Чух ги да викат: „Вече имаме полицейския началник на Арк, сега ще сграбчим и архиепископа на Реймс“. На което аз отговорих: „Да се прекръстим и да продължим“.

— Сега пак чичо Елбо взима думата.

— Точно. Елбо казва: Когато продължихме и навлязохме в гората, мернах само някакви сенки, чух неясни гласове и дрънкане на оръжие и цвилене на коне, но не видях никого и не разбрах какво говорят. След като се прибрахме, заварихме архиепископа в агония. Умря по-малко от две седмици, след като бяхме чули гласовете. Заключихме, че е сграбчен от духовете. Които бяхме чули да казват, че ще го сграбчат.

— Това не съответства на казаното от майката на Лина — глухо се намеси Адамсберг. — Тя не каза, че дъщеря й е чула гласове или цвилене, или че е видяла сенки. Видяла е само Мишел Ербие и още трима заедно с онази Армия.

— Защото майката не е посмяла да каже всичко. И защото в Ордебек не е нужно да се уточнява. Там, когато някой каже: „Видях да минава Неудържимата армия“, всеки знае за какво става дума. Ще ви опиша по-добре Армията, която е видяла Лина, и ще разберете, че едва ли спи спокойно нощем. И ако има нещо сигурно, господин комисар, то е, че животът й в Ордебек не е лесен. Сигурно я избягват, сигурно се боят от нея като от чума. Мисля, че майката е дошла да говори с вас, за да предпази дъщеря си, главно за това.

— Какво е видяла? — попита Церк с увиснала на устните цигара.

— Армел, тази древна армия, която вдига такава гюрултия, не е непокътната. Конете и конниците не са цели, липсва им къде ръка, къде крак. Това е мъртва армия, наполовина разложена, креслива и свирепа, която не намира покой. Представи си само.

— Представям си — кимна Церк и отново напълни чашата си. — Ще ми дадете ли една минута, господин майор? Двайсет и два часът е и трябва да оправя гълъба. Такива са нарежданията.

— Кой ти ги е дал?

— Виолет Ретанкур.

— Дерзай тогава.

Церк съвестно се зае със сухара, шишенцето и пипетката. Правеше го все по-умело. После отново седна, разтревожен.

— Не е по-добре — тъжно каза на баща си. — Ама че гадняр!

— Ще го намеря, вярвай ми — кротко изрече Адамсберг.

— Наистина ли ще разследвате случая с мъчителя на гълъба? — учуди се Данглар.

— Естествено, Данглар — отвърна Адамсберг. — Защо не?

Данглар изчака Церк да обърне поглед към него, за да продължи разказа си за Черната армия. Все повече го удивляваше приликата между баща и син, еднаквият им разконцентриран поглед, без блясък, нито посока, неясният и неуловим гледец. Освен когато в окото на Адамсберг внезапно се мернеше пламъче, както понякога слънцето проблясва по кафявите водорасли при отлив.

— Неудържимата армия винаги влачи със себе си няколко живи мъже и жени, които крещят и се жалват в страдание и огън. Тях разпознава свидетелят. Точно както Лина е разпознала ловеца и другите трима. Тези живи се молят някоя добра душа да поправи гнусните им деяния, за да се спасят от мъките. Така казва Гошлен.

— Не, Данглар — помоли Адамсберг. — Стига с тоя Гошлен. Достатъчно. Получихме представа.

— Вие ме извикахте да дойда чак дотук, за да ви разкажа за Армията — докачи се Данглар.

Адамсберг сви рамене. Тези разкази го приспиваха и много би предпочел Данглар да се задоволи с някое резюме. Но знаеше с каква наслада се хвърля в тях майорът, като в езеро, пълно до ръба с най-хубавото бяло вино на света. Особено пред смаяния и възторжен поглед на Церк. Впрочем това го разсейваше от упоритата му сръдня. Сега изглеждаше малко по-доволен от живота.

— Гошлен ни казва още ето това — продължи Данглар усмихнато, макар да бе наясно с отегчението на Адамсберг. — Тогава се зададе огромна група хора, които ходеха пеш. Те носеха на вратовете и раменете си добитък, дрехи, всякакви вещи и различни уреди, каквито разбойниците обикновено носят със себе си. Хубав текст, нали? — попита той Адамсберг с още по-широка усмивка.

— Много хубав — съгласи се Адамсберг, без да го мисли.

— Сдържано и изискано, не като стиховете на Веранк, които тежат като наковални.

— Вината не е негова. Баба му обичала Расин. През цялото му детство му рецитирала Расин, Расин и нищо друго. Всеки ден. Защото била спасила томчетата му от един пожар в пансиона.

— По-добре да беше спасила учебници по добро възпитание и да ги беше дала на внука си.

Адамсберг замълча, без да изпуска Данглар от очи. Дълго време щеше да отнеме свикването. Засега нещата вървяха към дуел между двамата мъже и по-точно — и това бе една от причините — между двата интелектуални тежкотоварни камиона на Бригадата.

— Както и да е — подхвана Данглар. — Гошлен казва: Всички се оплакваха и се подканваха да вървят по-бързо. Свещеникът разпозна в кортежа няколко от наскоро споминалите се негови съседи и ги чу да се жалват от големите мъки, които понасяли заради злодеянията си. Видя също — и сега се приближаваме до вашата Лина, — видя също Ландри. В съдебните дела и заседания той вземаше решения според каприза си и ги променяше според получените подаръци. Служеше повече на алчността и измамата, отколкото на истинната справедливост. Затова Ландри, виконт Д’Ордебек, бил сграбчен от Неудържимата армия. По онова време да издадеш неправилна присъда било по-лошо от кръвно престъпление. Докато днес на никого не му пука.

— Да — одобри Церк, който нямаше вид да развива каквато и да било критичност по отношение на майора.

— Във всеки случай — продължи Данглар, — каквито и усилия да полага свидетелят, когато се прибере вкъщи след това ужасно видение, колкото и меси да отслужи, живите, които е видял в ръцете на конниците, умират през следващата седмица. Или най-много след три седмици. И това трябва да се запомни от историята на женицата, господин комисар — всички „сграбчени“ от Армията са негодници, черни души, експлоататори, недостойни съдии или убийци. И злодеянията им обикновено не са известни на съвременниците им. Останали са ненаказани. Затова Неудържимата армия се нагърбва с тях. Кога по-точно ги е видяла да минават Лина?

— Преди повече от три седмици.

— Тогава няма никакво съмнение — спокойно каза Данглар, съзерцавайки чашата си. — Да, никакво съмнение. Човекът е мъртъв. Заминал с Месни Елекен.

— Месни Елекен ли, господин майор? — попита Церк.

— Ордата на Елекен, ако предпочиташ. Елекен им е господарят.

Адамсберг се върна до огнището — любопитството му отново бе пробудено — и се облегна на тухлената стена. Фактът, че Армията отвлича ненаказани убийци, му се стори интересен. Внезапно прозря, че мъжете, чиито имена Лина бе разкрила, едва ли си живеят спокойно в Ордебек. Че другите ги наблюдават, разсъждават, питат се какви ли злодеяния са вършили. Как пък няма да повярвам, казват си, обаче вярват. Пагубната мисъл си проправя път. Безшумно прониква в неописуемите пространства на ума, тършува, луга се. Отблъскват я, тя се спотайва, после отново потегля.

— Как умират „сграбчените“? — попита той.

— Зависи. От люта треска или от убийство. Когато не е скоротечна болест или нещастен случай, някое земно създание става изпълнител на неумолимата воля на Армията. И, значи, убийство, но убийство, поръчано от Господаря Елекен. Разбирате ли?

Двете чаши вино, които бе изпил — а това не му се случваше всеки ден, — бяха разсеяли лекото раздразнение на Адамсберг. Сега му се струваше, че да срещне жена, способна да види ужасяващата Армия, е рядко и обогатяващо преживяване. И че реалните последствия от такова едно виждане могат да бъдат страховити. Сипа си половин чаша и отмъкна една цигара от пакета на сина си.

— Това някаква специална ордебекска легенда ли е? — попита.

— Не. Месни Елекен преминава през цяла Северна Европа. През скандинавските страни, през Фландрия, после през Северна Франция и Англия. Но винаги по едни и същи пътища. По Боневалския препуска от цяло хилядолетие.

Адамсберг придърпа един стол и седна, като опъна краката си и затвори малкия кръг, който тримата мъже образуваха пред огнището.

— И все пак — започна той и изречението му спря дотук, както ставаше често, когато мисълта му не беше достатъчно ясна, за да я проследи с поглед.

Данглар така и не успя да свикне с мъгливия ум на комисаря, с неуточнената му мисъл, лишена от последователност и панорамност.

— И все пак — продължи Данглар вместо него — това е само историята на една нещастна млада жена, достатъчно разстроена, за да има видения. И на една майка, достатъчно уплашена, за да повярва в тях и да потърси помощта на полицията.

— И все пак това е жена, която предизвестява няколко смърти. Представете си, че Мишел Ербие не е заминал. Представете си, че открият трупа му.

— Тогава вашата Лина ще се окаже в много лошо положение. Може тя да е убила Ербие. И да разказва тази история, за да насочи местните по грешна следа.

— Как така по грешна следа? — усмихна се Адамсберг. — Мислите ли, че конниците от Неудържимата армия могат да бъдат вероятни заподозрени за ченгетата? Да не смятате, че е много хитро от страна на Лина да сочи за виновник някой, който язди из техния край от хиляда години? Кого ще арестуват? Шефът Енекен?

— Елекен. И е Господар. Може би е потомък на Один.

Данглар напълни чашата си със сигурна ръка.

— Оставете ги, господин комисар. Оставете безкраките конници там, където са. И Лина с тях.

Адамсберг поклати глава в знак на съгласие и Данглар изгълта чашата си.

След като майорът си тръгна, Адамсберг се повъртя из стаята с празен поглед.

— Спомняш ли си — каза той на Церк, — че първия път, когато беше тук, имаше една изгоряла крушка?

— Още има.

— Да я бяхме сменили.

— Ти каза, че не ти пречи, че крушките или светят, или не светят.

— Вярно. Но винаги идва момент, когато трябва да се направи една крачка. Винаги идва момент, когато човек си казва, че ще я смени тази крушка, когато си казва, че утре ще се обади на капитана от жандармерията в Ордебек. И тогава не му остава друго, освен да го направи.

— Но майор Данглар е прав. Жената не е в ред, това е сигурно. Какво смяташ да правиш с нейната Неудържима армия?

— Не ме притеснява нейната армия, Церк. Просто не обичам да ми съобщават за насилствена смърт по този или по какъвто и да е друг начин.

— Разбирам. Тогава аз ще се заема с крушката.

— Единайсет часа ли чакаш, за да го нахраниш?

— Ще остана тук през нощта, за да го храня на всеки час. Ще подремна на стола.

Церк докосна птицата с обратната страна на пръстите си.

— Не е много топъл, въпреки жегата.