Неудържимата армия

XXXIII

Емери гордо отвори двойната врата на трапезарията в стил ампир и жадно зачака реакцията на гостите си. Адамсберг сякаш се изненада, но не прояви интерес — невежа, заключи Емери, затова пък учудването на Веранк и възхитените коментари на Данглар му доставиха достатъчно удоволствие, за да заличат последните следи от конфликта. Всъщност Данглар оценяваше качеството на мебелировката, но не и прекалено педантичната й възстановка.

— Чудесно, капитане — заключи той, поемайки чашата си с аперитива, защото Данглар умееше да се държи далеч по-възпитано от двамата беарнци.

Така че по време на вечерята майор Данглар проведе почти целия разговор с онази искрена заинтересованост, която отлично умееше да имитира и за която Адамсберг изпитваше към него неизменна признателност. Още повече че количеството вино, наливано в старинните чаши, върху които бе гравиран гербът на принц Д’Екмюл, бе напълно достатъчно, за да предотврати евентуалния пристъп на абстиненция у майора. Насърчаван от Данглар, който блестеше с познанията си за историята на графството Ордебек, както и за битките, водени от маршал Даву, Емери пиеше здраво и ставаше по-открит, държеше се по-свойски и дори изпадаше в сантименталност. На Адамсберг му се струваше, че наметалото на маршала и позата, която той налагаше на своя наследник, все повече се свличат от раменете му и всеки момент ще паднат на пода.

В същото време някакво ново изражение оглаждаше лицето на Данглар. Адамсберг го познаваше достатъчно, за да знае, че това не беше обичайният ефект на отпускане, предизвикван от алкохола. Беше нещо палаво, сякаш майорът готвеше забавен номер, който възнамеряваше за момента да не издава. При това, помисли Адамсберг, номер, насочен например срещу лейтенант Веранк, с когото той като никога се държеше почти приятелски, а в това се съдържаше потенциална опасност. Номерът му позволяваше тази вечер да се усмихва на онзи, на когото щеше да го погоди по-късно.

Драмата в Ордебек, заровена, изтласкана вън от имперския разкош, все пак се появи в часа на калвадоса.

— Какво ще правиш с Мортанбо, Емери? — попита Адамсберг.

— Ако твоите хора ни се притекат на помощ, можем да му осигурим наблюдение през седмицата. Имаш ли шест-седем души подръка?

— Имам една жена лейтенант, която струва колкото десет мъже, но в момента се гмурка. Мога да освободя един-двама нормални полицаи.

— Синът ти не може ли да помогне?

— Не намесвам сина си, Емери. Впрочем той не е обучен, а и не умее да стреля. И замина на пътешествие.

— Така ли? Мислех, че прави репортаж за гнилите листа.

— Правеше. Но едно момиче му се обади от Италия и той тръгна натам. Знаеш как е.

— Да, знам — каза Емери и се облегна на стола си, доколкото стилът ампир му го позволяваше. — Но след като попътувах и се позабавлявах, срещнах жена си тук, в Ордебек. Когато дойде с мен в Лион, тя вече скучаеше, а аз още бях влюбен в нея. Мислех, че преместването ми в Ордебек ще й хареса. Че ще види родното си място, старите приятели. Затова земята обърнах, за да се върна тук. Обаче не, тя остана в Лион, от инат. През първите ми две години в Ордебек нищо не правех като хората. Обикалях бардаците в Лизийо, ама без радост. Обратно на моя прадядо, приятели, ако ми позволите да ви наричам така. Нито една битка не спечелих, освен някои дребни арести, каквито и последният глупак може да извърши.

— Не знам дали печеля и губя са правилните термини за оценка на живота — обади се Веранк. — Тоест мисля, че не трябва да съдим живота си. Непрекъснато се чувстваме принудени да го правим, но това си е направо престъпление.

„Това е повече от престъпление, това е грешка“ — механично довърши Данглар, цитирайки предполагаемите думи, казани от Фуше на императора.

— Това ми харесва — каза Емери, окуражен, изправи се и с несигурна ръка се зае да долива в чашите калвадос. — Намерихме брадвата — обяви той без всякаква връзка. — Хвърлили са я зад дувара покрай къщата на Глейо, паднала е в ливадата.

— Ако някой от Вандермотови го е убил — каза Адамсберг, — мислиш ли наистина, че би използвал семейното сечиво? И ако да, най-просто щеше да е да си го прибере вкъщи, не е ли така?

— И двете са възможни, Адамсберг, вече ти казах. Това ги оневинява и следователно е доста хитро.

— Не достатъчно хитро за тях.

— Ти ги харесваш, а?

— Нямам нищо против тях. Все още нищо сериозно.

— Но ги харесваш.

Емери излезе за малко и се върна със стара училищна снимка, която постави на коленете на Адамсберг.

— Виж — каза той. — Тук всички сме на девет-десет години. Ипо е вече много висок, ето го, третия отзад отляво надясно. Изобщо не е милото момче, на което се прави пред теб. Всички го слушкаха. Дори аз, който бях две години по-голям от него.

— Биеше ли ви?

— Не беше необходимо. Имаше много по-мощно оръжие. Нали имаше шест пръста, та твърдеше, че е воин на Дявола и че ако му досаждаме, може да стовари върху нас всички нещастия, които пожелае.

— А досаждахте ли му?

— В началото да. Можеш да си представиш как банда хлапета реагират на шестопръстото си другарче. Когато беше на пет, на шест години, го преследвахме, тормозехме го безмилостно. Така беше. Имаше една особено жестока банда, водена от Режис Верне. Веднъж Режис заби пирони в стола на Ино с острото нагоре и Ипо се набучи отгоре им. От шестте дупки шуртеше кръв и всички му се смееха. Друг един път го вързаха за едно дърво и всички му се изпикахме отгоре. Но един прекрасен ден Ипо се пробуди.

— И насочи шестте си пръста към вас.

— Точно. Първата му жертва беше онзи гадняр Режис. Ипо го заплаши, после насочи двете си ръце към него много тържествено. И вярваш или не, но пет дни по-късно една парижка кола бутна Режис и му отряза и двата крака. Ужас. Само че ние в училище знаехме много добре, че не колата е виновна, а проклятието на Ипо. Той не ни опроверга, напротив. Казваше, че на следващия, който се заяде с него, ще му премахне ръцете, краката и дори ташаците. Тогава нещата се преобърнаха и всички заживяхме в непрекъснат страх. По-късно Ипо престана с номерата си. Но мога да те уверя, че и до днес, все едно дали вярваме или не, никой не си позволява да го предизвика. Нито него, нито семейството му.

— Може ли да го видя този Режис?

— Режис е мъртъв. Нищо не си измислям, Адамсберг. Нещастията неуморно го преследваха. Болести, уволнения, траур, бедност. Хвърли се в Тук преди три години. Беше само на трийсет и шест. Ние, съучениците му, знаехме, че това е отмъщението на Ипо, което никога не спря да действа. Самият Ипо го беше казал. Че когато реши да посочи някого с пръсти, човекът е обречен.

— А ти днес какво мислиш по въпроса?

— За мой късмет аз напуснах града на единайсет години и успях да забравя всичко това. Ако питаш ченгето Емери, той ще ти отговори, че тия истории с клетвите са измишльотини. Ако питаш Емери детето, понякога си мисля, че Режис е бил прокълнат. Да кажем, че малкият Ипо се е защитавал, както е могъл. Наричахме го дяволско изчадие, недъгава измет от ада и накрая той реши да си поиграе на дявол. Но си траеше със забележителна убедителност, дори когато му отрязаха пръстите. Това, което все пак мога да ти кажа, е, че дори да не е пратеник на Дявола, този момък е корав и може би опасен. Страдал е от баща си повече, отколкото можем да си представим. И когато насъска кучето срещу него, си е било чисто нападение с цел убийство. Не бих се заклел, че му е минало. Как искаш децата Вандермот да станат симпатични ангелчета след всичко, което са понесли?

— И Антонен ли поставяш в същия кюп?

— Да. Не мисля, че бебе, което са начупили на сто парчета, може да запази добродушната си природа. Предполага се, че Антонен прекалено се бои да не се счупи, за да действа самолично. Но и той може да натисне спусък. Може би дори да вдигне брадва, знам ли.

— Той казва, че не може.

— Но той сляпо би подкрепил всяко действие на Ипо. Можем да помислим, че днешното му посещение, за брадвата, му е било наредено от брат му. Същото важи за Мартен, който се храни като диво животно и върви по следите на батко си.

— Остава Лина.

— Която вижда Армията на Елекен и дъската й хлопа не по-малко, отколкото на братята й. Или която се прави, че я вижда, Адамсберг. Важното е да се посочат следващите жертви, да се подплашат другите, както правеше Ино с пръстите си. Жертви, които Ипо има грижата да очисти, а семейството да му осигури необходимите алибита. И ето че успяват да хвърлят в ужас Ордебек, и ето ги в ролята на отмъстители, тъй като въпросните жертви са и завършени негодници. Но аз съм склонен да вярвам, че Лина наистина е имала видение. Това е задействало всичко. Видение, което братята са взели на сериозно и са решили да изпълнят поръчението. Те вярват в него. Защото първото видение на Лина почти съвпада със смъртта на баща им. Случило се е малко преди или малко след, не си спомням вече.

— Два дни след. Тя ми каза.

— Тя охотно го разказва. Забеляза ли с какво спокойствие го прави?

— Забелязах — каза Адамсберг и видя ръката на Лина да удря по масата. — А защо Лина ще пази в тайна името на последната жертва?

— Било защото наистина не я е видяла добре, било защото четиримата го пазят в тайна, за да хвърлят населението в паника. Бива ги за това. Ужасът на заплахата изкарва плъховете от дупките им. Това ги забавлява, задоволява ги, намират го за справедливо. Както е било справедливо баща им да умре.

— Може и да си прав, Емери. Освен ако някой не използва очевидната вина на Вандермотови, за да върши убийства. Убива си спокойно, защото е сигурен, че ще обвинят дяволското семейство.

— И какъв ще е мотивът му?

— Ужасът му от Неудържимата армия. Ти сам каза, че много хора в Ордебек вярват в нея, а някои толкова вярват, че дори не смеят да я споменат. Помисли за това, Емери. Може да се състави списък на тези хора.

— Прекалено много са — поклати глава Емери.

Адамсберг мълчаливо вървеше по обратния път, предшестван от Веранк и Данглар, които крачеха със спокойна стъпка. В крайна сметка облаците от запад не бяха протекли и нощта беше прекалено гореща. От време на време Данглар разменяше някоя дума с Веранк, също учудващ факт, без да се смята изражението на палава потайност, което не бе напуснало лицето му.

Обвиненията на Емери срещу семейство Вандермот притесняваха Адамсберг. Като се добавеха към тях подробностите от детството на Иполит, които бе научил, те ставаха доста правдоподобни. Човек трудно можеше да си представи поради каква вродена мъдрост или милост свише децата Вандермот биха могли да избегнат гнева и жаждата за мъст. Някаква песъчинка все пак се въртеше из разпилените му мисли. Старата Лео. Нито един от четиримата Вандермот не му се струваше способен да разбие главата й в земята. Но дори да бяха способни. Адамсберг предполагаше, че Ино например би използвал не толкова дивашки метод да нападне старицата, която му беше помагала през цялото му детство.

Адамсберг мина през мазето, преди да се качи в стаята си, и натика хартийките от бучките захар и снимките в старо буре за ябълково вино. После изпрати съобщение до Бригадата, в което искаше още двама души да дойдат в Ордебек на другия ден преди 14 часа. Есталер и Жюстен щяха да свършат работа, защото и двамата не бяха особено чувствителни към досадата на наблюдението, първият поради „щастливия си характер“, както казваха някои, за да не го нарекат „кретен“, вторият, защото търпението беше един от стълбовете на перфекционизма му. Къщата на Мортанбо нямаше да е трудна за опазване. Два прозореца на фасадата и три отзад, всички с капаци. Единствената пролука беше прозорчето на тоалетната на страничната стена, което нямаше капаци, но бе въоръжено с желязна решетка. Убиецът би трябвало да се приближи съвсем, за да счупи стъклото и да стреля през тясното пространство, което би било невъзможно, докато двама полицаи обикалят около къщата. А и ако се запазеше традицията на убийствата на Господаря Елекен, използваното оръжие положително нямаше да е пистолет. Брадва, сабя, боздуган, камък, удушване — всякакво средновековно средство, използваемо единствено вътре. Само дето Ербие беше убит с пушка с рязана цев.

Адамсберг затвори вратата на мазето и прекоси големия двор. Светлините на ханчето вече бяха загасени, Веранк и Данглар спяха. Комисарят още повече издълба с юмруци вдлъбнатината в сърцето на вълнения си дюшек и се мушна вътре.