Първичен страх

11.

Преди разсъмване времето стана по-топло и към девет часа сутринта заледените улици се бяха превърнали в кафява киша. Колите все още се движеха предпазливо, веригите им дрънчаха из улиците и се удряха в калниците. Това бяха познати зимни звуци. Вейл избягваше плискането на калната киша, като подскачаше между локвите по пътя от полицейския участък към съда.

Той влезе вътре с пакета, който беше взел от Първи район, като поглеждаше набързо вратите, докато намери една празна съдебна зала, която можеше да използва няколко минути. Познаваше тази стая добре, понеже беше пледирал около дузина пъти между дъбовата й ламперия. Отиде до масата на обвиняемия и нетърпеливо разтвори дебелия кафяв плик, който Стенър беше оставил за него.

Данните от аутопсията бяха достатъчно заплашителни, но снимките бяха направо убийствени. Той ги прегледа бавно, устата му все повече пресъхваше, докато ги изучаваше внимателно. Снимките бяха около две дузини. Както всички графични полицейски изследвания на престъпления, на тях им липсваше изкуството и композицията; те изобразяваха мъртвешкия и кръвожаден характер на престъплението и глупавото унижение, на което беше изложено човешкото тяло. Порнографски в подробностите и неприлични по съдържание, те бяха с каталожни номера и събрани на групи; констатираха отдалеч противната обстановка или смразяваха отблизо в съвсем подробни изображения. Вейл си представяше съдебните заседатели как гледат с отворена уста и ужас всяка снимка.

Когато свърши, той ги сложи обратно в кафявия плик и прелисти преписа на един от двата разпита, направени от Стенър и Търнър. Той беше продължил от 11:41 ч вечерта до 01:26 ч сутринта след престъплението. Вторият, между 06:04 ч и 07:12 ч следващата сутрин, все още не беше преписан, но имаше две видеокасети с разпита. Имаше също предварителни отпечатъци и съдебномедицински доклади с щампа „Предварителни доклади, следва още“. Като цяло това беше внушителен куп за такъв кратък период от време. Преписът подсказваше, че Аарон Стемплър беше повторил на двамата детективи историята, която беше разказал и на Вейл, около два пъти за общо два часа и петдесет и три минути. Сега всички в офиса на областния прокурор вероятно се смееха на разказа.

За да се разсее от мислите за смъртта, Вейл закрачи из празната зала. За Вейл правото беше и религия, и борба, а съдебната зала беше неговата църква, неговият римски колизеум, арената, където всичките му знания и умения бушуваха. Точно тук той наистина се съживяваше, неговата енергия и ум се презареждаха от предизвикателството на закона, от възможността да атакува неговите канони, догми, възприятия, истинската му структура, да призове съдебните заседатели да приемат неговата концепция за истината. Правната област беше свята за Вейл, но той също така усещаше, че тя трябва да бъде оспорвана и предизвиквана, за да издържи.

Вратата на залата се отвори и Гудмън надникна вътре. Вейл витаеше в собствения си космос, преценявайки въображаемите съдебни заседатели и формулирайки някои оригинални аргументи. Той мина покрай празния бокс на съдебните заседатели, плъзгайки пръст по полирания парапет, който отделяше дванайсетината избраници от тълпата в залата, като си припомняше фрази от предишни речи: „Дами и господа съдебни заседатели, вие чухте показанията…“ Показания? Наречете го показания или предположения, или отгатване, инсинуация, обстоятелства, лъжи, както искате, всичко това е било подготвено с една цел, да очертае престъплението и с надеждата да помогне на съда да различи фактите от фикцията — фактите на Вейл и фикцията на обвинението. И така, докато той разсъждаваше върху първоначалните обвинения на областния прокурор срещу Аарон Стемплър, подсъзнателно упражняваше нормите на своя спор по начина, по който един бегач на дълги разстояния упражняваше крачките, ритъма и дишането си.

Умът му отново блуждаеше върху Аарон Стемплър. Можеше ли това тихо, почти красиво планинарче да извърши такова престъпление? Стемплър просто не приличаше на такъв човек. Той беше схватлив и разбираем, но също така откровен и простодушен. В него се чувстваше естествеността на планинарското момче, но все пак не беше наивен. И изглеждаше странно апатичен към обвиненията. Стемплър добре разбираше, че е обвинен в абсолютно престъпление, но това сякаш не го засягаше, което беше един от тестовете на Вейл за невинност: липса на страх. В ума на Аарон не можеше да съществува наказание, понеже не е извършил престъпление и затова се отнасяше с апатия към всяка заплаха.

„Какво, по дяволите, се беше случило онази нощ?“ — чудеше се Вейл. Възможно ли беше всичко да е станало така, както го разправяше Стемплър? И ако е така, как можеше Вейл изобщо да го докаже?

— Хей, какво става? — попита Гудмън.

Вейл вдигна поглед, сепнат от натрапването, после вдигна рамене.

— Кратка молитва — каза той. — Влез на арената.

— Купих кафе — каза Гудмън и сложи една кутия с три чаши кафе и три кнедли на масата до пакета на областния прокурор.

— Чудесно. Глътни си една хубава глътка и седни, преди да погледнеш снимките.

— Лоши?

— Измисли по-мрачна дума.

Вейл седна на ъгъла на масата, отхапваше от кнедлата и отпиваше от кафето, като наблюдаваше как Гудмън бавно прелиства каталога с диващините и от време на време произнася „Пфу“ и „Боже мой“. Когато свърши, Томи се облегна назад в стола си и тихо подсвирна.

— Когато журито види това, със Стемплър ще бъде свършено.

— Може би да, а може би не — отговори Вейл.

— Те са в негов ущърб, те са провокиращи. Как, по дяволите, ще ги обърнеш в наша полза?

— Мислиш ли, че един нормален човек може да направи това? — попита Вейл.

— Ще твърдим, че е ненормален?

— Ако това е всичко, което имаме.

— Тогава ти приемаш, че Стемплър е виновен — каза Гудмън.

— Не непременно. Но ако не можем да докажем, че е невинен, лудостта е единственият начин да го спасим от казана.

— И така, какво ще твърдим утре сутринта?

— Че е невинен.

Томи Гудмън тръгна с очукания си фолксфаген по авеню Кростаун към Лейквю и сви към катедралата. Докато караше по широкия булевард, разделен с ивица дървета, видя Дома на Спасението отдясно. Сви и тръгна по Бенър стрийт надолу към високата гимназиална сграда. После паркира. Седеше и гледаше сградата отсреща със запален мотор. Улицата беше пуста с изключение на двама тиинейджъри, които работеха върху един стар шевролет, положен върху блокчета от шлака. Те чоплеха в мотора и често спираха да си стоплят ръцете над една кофа за боклук, пълна с горящи отпадъци.

Докато стоеше там, фрагменти от неговото минало се промъкнаха в паметта му. Гимназията „Франклин Д. Рузвелт“. Денят на дипломирането, 1973 г. Той беше един от онези „проклети дългокоси хипита“, които кметът беше порицал, отказвайки да им даде дипломите, ако не се подстрижат. И така трийсет и двама от тях стояха ио време на церемонията с коси, пъхнати под университетските шапки с пискюли, и с ръце на устните, докато един еднокрак ветеран от Виетнам на име Роби де Хавиленд, бивш възпитаник на училището, произнасяше реч по случай дипломирането. В средата на речта си, шокирайки всички, де Хавиленд изведнъж си изплака болката пред кмета, училищния директор и почти всички в града, щата и правителството на САЩ.

— Какво е станало със свободата в тази страна? — ревеше той сърдито. — Не съм си оставил половината от тялото в една забравена от Бога мръсна страна, за да се върна тук и да видя избраните от нас общественици да потъпкват правата на гражданите. Какво е станало със свободата на словото? Свободата на изразяване? За какво, по дяволите, сме се борили ние? Ако мразите тази война колкото мене, кажете го! И ако искате да изразите чувствата си, като си пускате коса до задника, тогава аз казвам пускайте си. Вие, които днес ще се дипломирате и ще навлезете в света на възрастните, сте си заслужили дипломите. И ако кметът и директорът на тази гимназия не ви ги дадат, аз казвам, че те трябва да паднат на колене в най-близката ветеранска гробница и да изядат останките, по дяволите.

Тълпата полудя и директорът Джо Лийди раздаде всички дипломи. И докато протестиращите получаваха дипломите си, Томи беше хвърлил университетската си шапка на вятъра и беше оставил косата си да пада свободно по рамене.

2 юни 1973 г. Какъв велик ден беше това!

По-късно откриха, че де Хавиленд е бил толкова пиян, когато е държал речта, че не си спомня какво е казал чак до следващата сутрин. Никой не знаеше, че училището щеше да бъде закрито, преди войната във Виетнам да свърши, поради старост и незачитане.

Гудмън тъжно разглеждаше чудесната стара сграда, сега боядисана със светлите цветове на дъгата, а полето, където някога играеха футбол, сега беше покрито с цимент. Още едно от постиженията на кардинал Раш-м ьн — събиране на пари, за да почисти мястото и да го превърне в пансион за бездомници и за превъзпитание. Но какво, по дяволите, трябваше да се признае заслугата на „светеца от Лейквю Драйв“, че е започнал такъв голям проект.

Е, това може да е Дома на Спасението за покойния велик архиепископ Рашмън, но за Гудмън това все още беше гимназията „Франклин Д. Рузвелт“. Неговата гимназия, за Бога, и нищо не можеше да промени това.

Той слезе от колата, пресече игрището, влезе през задната врата и тръгна надолу по коридора. Сградата изглеждаше странно тиха и стерилна. Никакви викове, никакви боричкания, никакви деца, които да тичат в междучасията. Шкафчетата ги нямаше. Старомодните врати с непрозрачни стъкла бяха сменени. Стените бяха бутнати, за да направят място за спални и стаи за занимания. Старите лаборатории по физика сега бяха кабинети с телевизори. И шкафът с купите го нямаше.

Той все още си спомняше гордостта, с която поглеждаше всяка сутрин купата, която беше донесъл от щатския финал по бокс с бронзовия бюст на Джон Л. Съливан над една поставка с надпис: ТОМАС ГУДМЪН; ЩАТСКИ ШАМПИОН ПО БОКС СРЕДНА КАТЕГОРИЯ, 1968–1969 г.

На това място сега стоеше титулната страница на „Дейли Нюз“ в рамка със снимката на Рашмън по риза с вдигнати над главата ръце, обграден от аплодиращи деца със заглавие под нея „Домът на Спасението става реалност“.

Гудмън стоеше с ръце в джобовете и гледаше стената, забравил за времето, когато едно младо момиче се приближи до него.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя.

Той се обърна и я погледна. Петнайсет, може би шестнайсетгодишна, едно мило малко създание, току-що започнало да цъфти, с коса, сресана назад на опашка.

— Завършил съм гимназия тук — каза той.

— Не знаех, че някога е било гимназия — отговори тя. — Никога не съм предполагала, че е било нещо друго, преди да стане Дом на Спасението.

— Е, това беше голяма гимназия навремето — каза Гудмън. — Мисля, че трябва да сме благодарни, че са намерили начин да я използват. По-добре, отколкото да съборят старото момиче.

— Никога не съм чувала да наричат някое училище старо момиче. — Тя се разсмя, после каза: — Значи така, просто на посещение или искате да видите някого?

— Предполагам, че трябва да поговоря с някой отговорник.

— Сестрите са на вечерня, но може би аз ще ви помогна, аз съм дежурна по столова. Името ми е Маги.

— Дежурна по столова, а? — засмя се той. — Е, хубаво е да знаеш, че някои неща никога не се променят. Маги, познавате ли Аарон Стемплър?

Въпросът я шокира. Тя направи крачка назад, постоя с прибрани нозе и изведнъж погледна през рамо, сякаш мислеше, че някой може да се прокрадне зад нея.

— Вие не сте от полицията — каза тя подозрително. — Те вече бяха тук.

Добрият стар Стенър, винаги пръв.

— Не — каза той. — Работя за един адвокат, който ще защитава Аарон. Бих желал да поговоря с някои от приятелите му, да разбера какъв човек е бил.

— Е, ние всички го познаваме. Всеки знае всекиго тук.

— Знаете го?

— О, това, което исках да кажа, ъ…

— Окей — каза той и се усмихна. — Зная какво искахте да кажете. Цялата история е един шок за всички нас.

— Аарон си беше окей — каза тя, като все още говореше в минало време. — Наистина умен, малко тих. Премести се преди няколко месеца.

— О? И къде отиде?

— Той живееше незаконно… живееше… с Линда. Някъде в западната част.

— Линда? Линда коя?

— Ние никога не използваме фамилни имена тук. Искам да кажа, че не е срамно да питате за фамилното име.

— Благодаря, че ми казахте. Не бих искал да бъда безсрамен.

Тя се засмя отново, после каза:

— Е, хайде. Може да се срещнете с някой от бандата. Ако не пожелаят да говорят с вас, просто ще си тръгнат или ще ви кажат да пукнете на място.

Той не научи много през следващия половин час. Имаше около двайсетина момчета в столовата и всички си даваха вид, че са шокирани от престъплението. Имаше консенсус само по въпроса, че Аарон е бил умен и приятелски настроен. Нравът му бил като на всички други. Обичал хубавата музика и филмите и имал приятелка на име Линда, която се преместила с него, когато напуснал Дома на Спасението. Като използваше един рядък вид стенография, която беше усъвършенствал с времето, Гудмън нахвърли бележки в един малък черен бележник, който се беше превърнал в негова библия.

„Защо е напуснал?“

Рано или късно всички напускат.

„Къде беше Линда сега?“

Никой не я е виждал след убийството.

„Мислеха ли те, че Стемплър е убил епископа?“

Така пише във вестниците.

„Защо го е направил?“

Никой нямаше обяснение.

„Разбираше ли се той с епископа?“

Всички се съгласиха, че Аарон е бил неговият любимец в общността на безпризорните деца.

„Кои са най-близките му приятели?“

Той всъщност не е имал най-близки приятели. Бил е самотник.

— Предполагам, че Били Джордан може да се нарече най-близкият приятел, който е имал — каза Маги. — Той и другите момчета от олтара.

Аарон е бил от момчетата от олтара?

— Не съвсем — каза едно от момчетата. — Той един вид се подготвяше за такъв. Но епископът все пак го включваше при другите.

— Другите?

— Другите момчета от олтара — каза малко ревниво същото момче, то беше ниско и кожата на лицето му страдаше от акне. — Това беше като частен клуб, разбирате ли. Епископът обикновено снимаше службите с телевизионната си камера, после им я пускаше на телевизор, така че да си видят грешките.

— И той също, а?

— Извинете?

— Човекът, за когото работя, също е луд по видеото. Аз? Аз съм зависим само от този малък черен бележник.

— Страхувам се, че не ви помогнахме много — каза Маги. — Елате пак вечерта. Тогава повечето от момчетата ще са тук. Може би някой от другите знае повече за него.

— Така ще направя, и то скоро — каза той.

На тръгване той постоя малко на игрището, свит от студа, като си припомняше свежите есенни дни, когато играеха футбол, но в паметта му изплуваха само няколко имена — Син Фицхю, Соли Фрийдмън и едно ужасно малко момче на име Дони някой си, който обичаше да плюе върху топката, когато го наказваха. Гудмьн възмъжа тук, а сега това беше място за безпризорни деца и наркомани и такива, от които семействата им са се отказали, и въпреки жизнерадостните цветове и усещането за семейство, което им се осигуряваше, все пак имаше нещо меланхолично в старото момиче, което го натъжи.

Той не видя свитата фигура, която го наблюдаваше с уплашени очи от прозореца на третия етаж на старата сграда, когато Гудмън напусна мястото на младостта си.

Джейн Венъбъл погледна с изненада, когато Вейл излезе от асансьора и нахлу във външната светая светих на кантората на областния прокурор, която беше като лудница. Предположи, че иска да види Янси, но бързо съобрази, докато той си проправяше път към стъклената й кабинка, че идва в нейния офис. Вейл застана отвън на вратата, чукна по рамката и тя му махна да влезе.

— Боже мой — каза тя. — За теб няма ли свети места?

— Просто приятелско посещение от уважение, колега — каза Вейл.

— Къде си държиш отровните стрели?

— Мислех, че може би ще свършим тази работа по цивилизован начин.

— Ти не разбираш от цивилизовани начини, Вейл.

Той погледна навън към хаоса от претъпкани бюра, копирни машини, телефони, шкафове с папки и хора — вещите на правосъдието.

— Леко ми става на душата, когато гледам как бюрокрацията работи — каза той. — Аз имам само един помощник, който може за един ден да свърши това, което тази тълпа може да забърка за седмица.

— Те са много добри — отвърна тя. — Не сме много за пред хора тук.

— Изобщо не сте за пред хора — каза той.

— Заета съм — въздъхна тя. — Какво всъщност те доведе в бърлогата на лъва?

— На лъвицата — каза той.

— Ъхъ. Нека ти кажа нещо, Вейл, аз ти нямам доверие. Ставам нервна, когато си в сградата, какво остава за офиса ми.

Той седна на ръба на бюрото й, след като не беше поканен да седне, и приятелски запрелиства една купчинка с кореспонденция.

— Какво искаш? — настоя тя, като грабна купчинката изпод ръката му и я премести на другия край на бюрото. — Дошъл си само да ме обезпокоиш?

— Какви непочтени мисли! Наминах за малко предварително съвещание и какво получавам в замяна? Словесни обиди. Дойдох да се убедя, че и двамата знаем правилата.

— Шоут определя правилата.

— Е, винаги е от полза срещуположните страни да се убедят, че са наясно.

— Хайде, какво наистина искаш?

— Дадоха ми това дело вчера. Просто си помислих, че бихме могли да поговорим за него.

Очите й се присвиха, тя се облегна назад в стола си и задъвка гумата на молива си. После кимна.

— Окей, ще ти кажа какви са нравилата. Никакво признание на вината. Никакъв опит да го изкараш луд. Никаква промяна на окръга за гледане на делото и никакво намаление на присъдата по каквито и да било причини. Ще дадем на момчето максималната присъда. Някакви въпроси?

— Това май изчерпва всичко.

В очите й се появи зъл блясък.

— Видя ли снимките? — попита тя почти скромно.

— Провокиращи, без стойност…

— Провокиращи, разправяй ги на дупето ми.

— Всъщност хубаво дупе…

— Ще бъдат приети от съда — рязко го прекъсна тя. — Те показват чудовищния характер на престъплението. Бруталността…

— Недей да използваш „чудовищен“ — каза той, размахвайки пръст. — Половината съдебни заседатели няма да разберат за какво говориш.

Тя махна с ръце към него и завъртя очи.

— Окей, окей, ти искаш да спорим за снимките. Добре. Ще го направим в съда, като му дойде времето.

— Всъщност снимките могат да бъдат добър аргумент, че е луд. Никой с акъла си няма…

Тя го прекъсна отново.

— Говорих със Стемилър около час, преди да ни забраниш.

— И ти наистина мислиш, че той го е направил?

— Знам, че го е направил — присмя му се тя. — Той е нормален колкото ти и аз.

— Което не означава нищо. Както и да е, това може да е било временно.

— Няма да обсъждам делото с теб. Вейл. Не преди да идем в съда и пред съдията, разбра ли? Нито дума повече. Ти имаш всичко, което е в гражданския регистър. Повече от това няма да ти кажа и думичка.

— Не съм дошъл тук да шпионирам.

— Не, ти си имаш тази хубава дама от твоя офис, която да върши това. Как й е името? Наоми Чанс. Къде е работила, преди да я наемеш, в ЦРУ?

— Тя просто иска да е сигурна, че имаме на разположение всичко, което ни се полага.

— Не бих посмяла да те лиша от нещо, колега. Няма начин да не влезеш в съда и да не наговориш мръсотии.

— Шоут ми даде петдесет и осем дни да подготвя това дело. Мислиш ли, че това не е мръсотия?

— Това си е между теб и Негово благородие.

— По дяволите, сигурно ще отнеме месец само да се съберат съдебните заседатели.

— Е, тогава ще поискаме просто един месец. Делото ще се гледа тук, край. Никакви пазарлъци. Никаква промяна на окръга. Нищо. Твоето момче е виновно колкото Юда.

— Исус е простил на Юда — каза Вейл с усмивка.

— За твое нещастие Шоут не е Исус. Прошката не фигурира в неговия списък.

— И така, значи без спазване на всякакви правила.

— Остави ме на мира. Кога изобщо си спазвал някое правило?

— Значи груба игра?

Тя сладко се усмихна.

— Никакви затворници — измърка тя.

След като си тръгна от офиса на Венъбъл, Вейл спря до едно от бюрата във външния офис и набра своя номер. Операторът се обади. Очевидно Наоми беше навън и събираше случайни клюки.

— Мис Чанс остави бележка за вас — бодро каза операторът. — В нея пише: „Съдията се обади. Намерил ни е психиатър. Д-р М. Б. Ерингтън трябва да пристигне утре. Големи препоръки. Прекарала последните три години в работа, както казва съдията, със субекти с анормално поведение. Ще се видим по-късно. Наоми.“ Това говори ли ви нещо?

— Предполагам — каза Вейл. — Благодаря. — И затвори.

Доктор М. Б. Ерингтън, помисли си той. Това си беше едно хубаво благородно американско име. Защо съдията не беше намерил някой на име Щтенър или Фройдмец — нещо германско или австрийско? Чужденците винаги впечатляваха съда повече от собствените психиатри.

Е, може би, надяваше се Вейл, той ще се окаже някой посивял, заядлив циция, уверен в методите си, арогантен към прокурорските нападки. Да се надяваме, че старият доктор Ерингтън ще устои на атаките на този безмилостен инквизитор Джейн Венъбъл.

Тумбести стоманени танкери и задръстени шлепове натоварени с пакети от големите заводи в Минесота и Уисконсин, дървен материал от горите в Северен Мичигън и химикали, железни пръчки и въглища от Ню Йорк и Пенсилвания, всички се надпреварваха в снежни виелици и летни бури да докарат своята стока до просторните докове и складове, известни като Рийджън. Всъщност Рийджън стрийт беше на една пресечка от предната част на езерото, но шумът от крановете и разтоварващите съоръжения създаваше една постоянна врява ден и нощ. Това беше неудобен, шумен квартал.

Но в източната част на Рийджън високите складове бяха занемарени и изоставени като буфер между пристанището и града. Запуснати от своите собственици и игнорирани от банките, които накрая ги бяха наследили, те бяха отхвърлени от града. Но разрушителите и булдозерите на прогреса бяха заети другаде, така че тези мрачни, обикновени квадрати от тухли и бетон се бяха превърнали в нощен приют за бездомните и бедните. Между стените без прозорци, които техните обитатели наричаха пещери, много от загубилите граждански права създаваха свои собствени домове — обикновено дървени щайги, натрупани една върху друга като стаи и образуваха „апартаменти“, познати на обитателите като „стоянки“. Циментовият под и тухлените стени компромисно предпазваха от вятъра и студа — една влажна и студена среда, където всяка извоювана топлина литваше из постоянния мрак и се пръскаше под стрехите. Сметта не се събираше и нямаше канализация, стоянките миришеха на развалена храна, неизмити тела и изпражнения. Като ехо в задушните дупки се чуваха звуците на човешката мизерия — кашлица, кихаме, повръщане — и хулите на самотните, отчаяни души, даващи израз на своята ярост към съдбата, която ги беше довела в тази отвратителна лудница. Какво ли беше тук през лятото, сигурно и Господ не знаеше.

Гудмън се залута сред разхвърляните стоянки с прожектор, надявайки се да открие някаква следа към жилището на Стемплър. В първата пещера не откри нищо. Когато влезе във втората, под лъча на прожектора му пристъпи човек и го стресна. Светлината откри една прегърбена и грохнала човешка развалина, лицето представляваше едно видение от пукнатини и бръчки, мършава сива брада прикриваше челюстта, а очите бяха опустошени от неуспеха и оскърбленията.

— К’во искаш? — настоятелно каза той с глас, скърцащ от старост и неупотреба, а дъхът беше нечист в хармония с обстановката.

— Търся една стоянка — каза Гудмън.

— Чия?

— Името е Аарон. Аарон Стемплър. Младо момче, деветнайсет-двайсетгодишно. Приятно на вид…

— Глупости, познавам го, знам всичко за него — каза той, като всеки път наблягаше на „го“ и „него“.

— Какво знаеш за него? — настоя Гудмън изненадан, че реагира отбранително.

— Убил онзи свещеник. Всички знаят за това. Стоянката му е обрана напълно. — Клюките се разпространяват бързо в пещерите. — Неговият грак трябваше да мине за смях.

— Коя е неговата стоянка? — понита Гудмън. — Само ще хвърля един поглед.

— Роднина ли си му?

— Аз съм му чичо.

— Глупости.

Гудмън извади една петдоларова банкнота и я задържа под лъча.

— Коя? — попита той отново.

Старата развалина загледа банкнотата, устните му се движеха, сякаш се опитваше да преглътне нещо заседнало в гърлото му. Той посегна с треперещи мръсни пръсти, които се подаваха през разплетените краища на един стар чифт ръкавици. Гудмън сви банкнотата в юмрука си.

— Първо ми покажи — каза той.

— Глупости.

Старецът се заклатушка като рак през недоправените каньони от щайги и картони към една стоянка близо до задната част на пещерата. Тя беше построена от листа шперплат и създаваше чувство за форма — симетрия, която показваше, че е била построена грижливо и със съзнателно чувство за дизайн. Една паянтова врата стоеше разбита, а катинарът й лежеше счупен на пода.

— Не е минало много време — каза Гудмън.

— Той е убил свещеника — изръмжа развалината.

— Ето — каза Гудмън, като бутна петте долара в ръката му. — Иди си купи кадилак.

— Глупак — каза старецът и изчезна в тъмнината.

Гудмън влезе в стоянката. Тя беше унищожена. Дрехите, одеялата, дюшеците, свещите, всичките основни принадлежности за живот в пещерата бяха изчезнали. Наоколо имаше разхвърляни боклуци. Няколко неща, които са били пренебрегнати от боклукчиите. Всъщност имаше две стаи в мрачния дом на Аарон Стемплър. Втората, изградена от три развалени хладилника, беше като килер. Една шпилка беше завита на няколко инча от върха на малката стая, очевидно за закачване на дрехи. Гудмън беше сигурен, че Аарон е построил това жалко жилище с възможно най-голяма гордост, въпреки че очевидно са били необходими няколко минути, за да го оберат напълно.

Гудмън остави светлината да блуждае но стените на главната стая и после в килера. Имаше половин дузина евтини книги, пръснати по пода — този, който е обрал стаята, очевидно не се е интересувал от четене. Погълнат от заниманието, той не усещаше присъствието зад себе си, просто едно движение на въздуха в тъмнината. Когато Гудмън започна да чете заглавията на книгите, чу един звук — една стъпка по цимента може би, или леко дишане, нарушаващо тишината, и се извърна към него. Докато се извърташе, беше ударен отстрани по челюстта. Това беше един плъзгащ се удар, недобре насочен поради тъмнината и внезапното обръщане на Гудмън. Той се опита да завърти прожектора нагоре, но една ръка го изби и той се затърколи през стоянката и спря срещу една стена, като светлината му рефлектираше смътно от шперплата. Неговият нападател се движеше в тъмнината, като взимаше книги и ги хвърляше долу. Гудмън скочи, изхвърча през стаята, обхващайки с две ръце нападателя. Обърна го, бутна го настрани и го удари, но ударът му пропусна целта в тъмнината. Когато почна да се извръща, смътната фигура се хвърли с главата напред към диафрагмата му. Въздухът изскочи от гърдите на Гудмън, когато едно рамо се заби в стомаха му. Двамата паднаха назад, удариха се в паянтовата стена и минаха с трясък през нея, прескачайки в тъмницата на пещерата. Гудмън стъпваше в пълна тъмнина, посегна наслуки в отчаяние и сграбчи едно ухо. Усети една обица да виси от меката част, стисна здраво дреболията с пръсти и я откъсна. Нападателят му изрева от болка и се изтърколи настрани. Гудмън стана неуверено на крака. Стоеше дезориентиран като слепец, приведен, а ръцете му опипваха въздуха пред него. Постоя напълно неподвижно в очакване. После чу ехото от стъпки, които се отдалечаваха, и неговият противник беше погълнат от черната сърцевина на пещерата.

Гудмън налучка пътя обратно към стоянката на Стенър, намери си прожектора и погледна в ръката си. В кървавата му длан лежеше една сребърна обица около инч с формата на капка. Малко месо все още беше прилепнало към закопчалката.

Събра евтините книжлета и тръгна навън към света на живите люде.