Първичен страх

18.

Улицата беше пуста. Той чуваше шума от трафика през няколко пресечки. Леден бриз клатеше мъртвите клони на дърветата, наредени по Бенър стрийт. Иначе беше тихо. Децата дори бяха изоставили кафявия шевролет до ъгъла.

Когато влезе в Дома на Спасението, чу няколко колебливи тонове на саксофон, някой на горния етаж се опитваше да изсвири „Мисти“. Намери Меги в стаята с телевизора. Тя беше учтива, но едночасовият разпит не го доближи повече до загадката на Аарон Стемплър.

— Съжалявам — каза Меги. — Трябва да разберете, че между нас тук съществува голямо доверие. Никой не иска да говори по адрес на другия. Това някак си, не знам, би развалило магията. Ако имаше нещо, в което епископът наистина беше добър, то е, че защитаваше хората. Ето защо ние не издаваме фамилните имена и родните места.

— Уважавам тяхната тайна, Меги. Благодаря ти за помощта.

— Но ако изникне нещо, което може да ти помогне, ще ти се обадя — каза тя.

— Каква си ти, майка на вертепа?

— Щях да бъда следващият талисман на момчетата от олтара — каза тя с меланхолична усмивка.

Когато Гудмън наближи фолксфагена си, видя едно парче хартия под чистачката. Това беше сгъната хартиена салфетка със съобщение, написано с дребен, нежен почерк. „Алекс. Б стрийт. Батмън и Робин.“

Гудмън погледна по улицата, но никой не се виждаше. Качи се в колата, запали я, поседя около минута в очакване древното парно да загрее. Когато погледна отново към Дома на Спасението, видя завесите на прозореца на втория етаж да мърдат.

— По дяволите — каза той. И тръгна за Б стрийт.

В отминалите години Б стрийт е била една от най-модерните пазарски улици в града. Важни дами и дебютантки пристигали в лимузини с шофьори, за да им се подмазват енергични търговци, дъхащи на чесън, които предлагали визонови и хермелинови кожи, или да украсят вратовете и пръстите си с ослепителни творби с различен цвят, предназначение и карати. Магазините отстъпили на небостъргачи със зашеметяващи гледки, вътрешни паркинги и униформени пазачи на асансьорите, оставяйки зад себе си четири пресечки с мрачни витрини, повечето от които заковани с дъски, с изключение на баровете с унили стриптизьорки, поклащащи се безстрастно по тесните рампи, и заложни къщи, чийто прозорци с решетки парадираха със специални списания за събота вечер, пенсионерски часовници и китари.

Ивицата беше удобна за свързващия проход, водещ към главната четирилентова улица на предградието, и беше станала известно място за кратко пребиваване на бисексуални и хомосексуални бизнесмени на път за вкъщи, един малък пазар за проститутки с по нещо за всеки вкус.

Гудмън сви към редицата кадилаци, кръстосващи окаяната улица, докато техните възбудени водачи проверяваха пазара за месо: момчета с кожени якета с главички от пирони по тях, колежански типове с блейзери и поло блузи, малолетни с акне по лицата — всички излагаха на показ стоката си в един крачещ карнавал, който достигаше връхната си точка в часовете между шест и осем. Като един вид перверзна противоположност на нравите, някои дори си имаха и сводници, които бързо показваха неприлични снимки на клиентите си и се пазаряха отпред.

„Батмън и Робин.“ Сводник и мъжка проститутка. Робин трябва да е Алекс. Но кой беше Алекс?

Доставчиците вървяха покрай редицата с коли, показваха бързо снимките си и правеха реклама…

— Хей, хубавецо, какво ще кажеш за това? Дванайсет инча изцяло за теб… Поеми го, докато е горещ, следва щата седмица заминавам за Лос Анджелис… Виж езичето на моето момче? Погледни този червен банан… — на което Гудмън отговаряше отново и отново: — Търся Батмън и Робин… — И накрая, след половин час разпитване, бе възнаграден за мръсотията.

Той беше един тромав кретен, плешив, с малка кръгла глава, с диамант, забит в едното ухо. Имаше гъсти черни мустаци, завити по краищата, тежки пръстени блестяха по дебелите пръсти, едно черно кожено наметало висеше на неандерталските рамене и, разбира се, маска — една от тези тънки, черни маскарадни маски от папиемаше.

— Батмън?

— Че кой друг.

— Търся Робин.

— Нов си, нали?

Гудмън въздъхна.

— Какво искаш, препоръка ли?

— Имаме чувство за хумор, а? — Той огледа очукания фолксфаген. — Не съм сигурен, че този фъстък е достатъчно голям за двама.

— Защо не опитаме? Вечерята чака.

Очите на Батмън се присвиха зад процепите на маската. Той не обичаше шегите.

— Седемдесет и пет долара да го оправиш. Не съм сигурен, че можеш да платиш таксата.

Гудмън вдигна с дясната си ръка една стодоларова банкнота, държейки я над другата седалка, встрани от прозореца.

— Искаш ли да се обзаложим?

Очите на Батмън блеснаха. Парите значеха много на Б стрийт.

— Последвай ме. Следващата пресечка надолу. Имаш ли парно в тази бракма?

— На кой му трябва парно?

Батмън се засмя и го поведе. Гудмън сви надолу по една тъмна, тясна алея между две тухлени сгради, зави покрай един препълнен камион за смет и покрай кофи за боклук, празни бутилки и тенекиени кутийки и отпадъци, пълни с мухи.

„Марти, копеле такова, ще ми платиш за тази екскурзия.“

Батмън му махна да влезе по-навътре в алеята, после вдигна ръка. Гудмън спря. Огромният мъж почука на една провиснала врата и след момент Робин пристъпи навън, гледайки странично към ослепителната светлина на фаровете.

— Намали светлините — каза Батмън.

Алекс беше висок и тънък като тръстика. Сплъстената руса коса се извиваше надолу изпод една малка тъмна шапка и падаше върху кърпено, жълтокафяво яке. Раменете му бяха присвити от студа, а ръцете му бяха пъхнати дълбоко в страничните джобове на якето. Наченките на млада брада никнеха по челюстта му като стръкчета трева. Отегчените му очи преценяваха мрака.

— И ще го правим в това? — попита той, като кимна към фолксфагена.

Гудмън излезе от колата, ръцете му висяха свободно отстрани.

— Изобщо няма да го правим — каза той. — Ти си Алекс, нали?

— Копеле мръсно — изръмжа Батмън. Момчето се обърна и хукна към вратата. Батмън нападна Гудмън — един юмрук с големината на грейпфрут. Гудмън блокира страничния удар с предната част на дясната си ръка, пристъпи по-близо и го удари под брадата с плоската част на лявата си ръка. Огромният мъж беше раздрусан и залитна към тухлената стена. Алекс се опита да заобиколи Гудмън, но бившият боксьор замахна с крак и помете тънките крачета на момчето. Алекс се просна по лице на алеята.

Батмън грабна парче тръба от една кофа за боклук и замахна с двете си ръце. Преди да успее да завърши замаха си, Гудмън го нападна и го удари под носа с яростен ляв удар, после отново и отново. Г лавата на големия мъж плющеше след всеки удар, докато залиташе назад, опитвайки се да блокира ударите. После Гудмън го финтира с дясната ръка, пристъпи и го просна с един яростен ляв ъперкът. Батмън полетя назад, събори една кофа за боклук и падна по гръб между боклука. Скимтейки, той се извъртя на една страна, като държеше лицето си в шепи да спре кръвта.

— Носът ми — извика той. — Счупи ми носа.

— Само стани пак и ще ти счупя и двете капачки на коленете — изръмжа Гудмън.

Той чу един трясък зад себе си и видя Алекс да се шмугва в постройката. Гудмън го последва, втурна се през вратата и просто се сви вътре. Беше тъмно като в подземие. Тук-там светлината проникваше през счупените прозорци и цепнатините в стените. Приземният етаж дъхаше на безнадеждност. Гудмън изведнъж се намери обратно във Виетнам, прегърбен в тъмната джунгла от срутени стени, паднали напречни греди и пропаднали тавани. Той си припомни старите умения — клекна неподвижно като статуя, ушите му се наостриха за най-малкия шум, очите му изследваха мрачния интериор за най-слабото движение. Чакаше търпеливо. Две-три минути минаха и една дъска изскърца отляво. Мускулите му се стегнаха. После видя неясно движение в ивицата светлина. Алекс се придвижваше крадешком през разрушения интериор. Гудмън тихо го последва, придържайки се към сенките, като намаляваше дистанцията между себе си и момчето. Алекс изведнъж го видя и хукна. Гудмън се хвърли след него, сграбчи една строшена дреболия и я хвърли с лявата си ръка към бягащата фигура. Дъската удари Алекс йод коленете, той залитна и се хвърли напред през една измазана стена от шперплат. Падна по лице сред талази от прах. Гудмън скочи през дупката, сграбчи Алекс за яката, издърпа го на крака и го блъсна във вътрешната тухлена стена. Дъхът на момчето изскочи като от надупчен балон. Гледаше с широко отворени очи. Гудмън го сграбчи за обицата.

— Успокой се, малко копеле, или ще ти скъсам и другото ухо — изръмжа той. Бръкна в джоба си, извади обицата, която беше откъснал в стоянката на Аарон, и я показа на сребърната светлина.

— Не — изхленчи момчето.

— Ще си поговорим — каза Гудмън. — Или ще потанцуваме. Да полудуваме ли, а?

— Моля, не ми причинявайте болка — изхленчи момчето.

Гудмън мушна пръст в гърдите му.

— Какво търсеше в стоянката на Аарон? — настоятелно попита той.

— Ъх, ъх… мислех, знаете… може би е имал… радио или нещо скрито…

Гудмън задърпа обицата и лицето на момчето се изкриви от болка.

— Откъде знаеше, че съм там?

— Аз живея там. Първата стоянка отдясно. Чух те да говориш със стария инвалид, когато влезе. Помислих, че може би знаеш нещо и те проследих.

— Какво? Какво предположи, че знам?

— Знаеш… може би Аарон ти е казал, че има нещо скрито някъде.

— Глупости! — Гудмън задърпа по-силно обицата.

— Оу… хей, аз…

— Опитай отново?

— Не знаеш да се държиш като детектив, човече — изхленчи момчето. — Ти дори не си ченге.

— Ще ти кажа какво знам. Знам, че името ти е Алекс и знам, че откъснах едната ти обица, а сега ще откъсна и другата.

Той задърпа обицата и меката част от ухото на Алекс се разтегна с половин инч. Момчето изпищя.

— Не ми причинявай болка. Моля те, не ми причинявай болка!

— Тогава ще играеш честно с мен.

— Той имаше някои книги…

Гудмън задърпа по-силно.

— Оу! Господи, моля те, човече…

— Още една лъжа и ще ти откъсна ухото.

— Беше заради видеокасета! — извика той.

— С какво?

— Не знаеш ли?

— Просто отговори на въпроса ми, какво имаше на видеокасетата?

— Имаше шоу!

— Какъв вид шоу?

— Глупости с момчетата от олтара.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли не знаеш?

Гудмън се наведе близо до него, дръпна силно обицата и я задържа в ръката си. Момчето се загърчи от болка.

— Порно — извика той.

Гудмън отскочи назад изненадан. Леко отпусна ухото.

— Порно? — повтори той.

— Да. Касетка с чукане.

Гудмън пусна обицата и се облегна назад.

Момчето дишаше тежко.

— Нещо специално с момчетата от олтара.

Гудмън трудно прикриваше шока си.

— Продължавай да говориш — каза той.

— Ходехме на това място в прерията, това беше една стара сграда, която църквата притежаваше, и той я беше подредил с легло и всичко, и ние го правехме, а той режисираше. Като в Холивуд. Направи това, направи онова. Той посочваше кой да почне пръв. Понякога го правехме всички, понякога само един от нас. После, когато се разгорещеше, изключваше машината и сам го правеше.

— Кой е този той? — попита Гудмън.

Усмивката на момчето беше изкривена.

— Кой друг? Епископът.

— Епископ Рашмън?

— Да. Самият светец. Наричаше го „Да се отървем от дявола“. Не е ли развратник?

— Ти от момчетата от олтара ли си?

— Да, аз, Аарон, Били и Питър.

— Само четирима?

— Не мислиш, че сме били първите, нали? Можеш да се обзаложиш, че е имало и други преди нас — но никой няма да си признае. Мислиш ли, че някой ще признае? Глупости, кой би ни повярвал всъщност?

— Защо Аарон ще търси касетката?

— Защото приятелката му е на нея, човече.

— Линда?

— Разбира се. Тя беше птиченцето.

— Нека да изясним — на Гудмън му се виеше свят. — Бяхте четирима, епископът и едно момиче?

— По този начин ставаше.

— И вие всички бяхте при епископа в нощта, когато беше убит?

Страх се появи в очите на Алекс.

— Ние нямахме среща тази вечер, човече. Разпаднахме се преди месец.

— Пише го в книгата на епископа за срещи.

— Не знам нищо за това. Може би е сформирал нова група. Виж, първо Аарон и Линда се чупиха. После аз напуснах. После Питър и Били се скриха в града преди две седмици. Точно след това Линда си събра партакешите от Аарон и си тръгна. Може би имаше нова тайфа. Глупости, може би Аарон вербуваше нови хора за старото копеле.

„И Меги щеше да бъде следващият «талисман». Боже Господи!“

— Значи така, не си сигурен дали Аарон е взел касетката?

— Всичко, което знам, е, че, последния път, когато видях Аарон, това беше преди около седмица, той каза, че ще иде в квартирата на епископа и ще открадне касетката, понеже се безпокоеше, че Линда е снимана в нея.

— Само една касетка ли имаше?

— Да. Правехме го и после на следващата среща той показваше касетката и ние всички се празнехме на нея. — Алекс се засмя подигравателно. — Епископът много си го биваше да прогонва дявола. После изтриваше касетката.

— Значи никога не сте се срещали след последния път? Никога всъщност не сте видели тази касетка?

— Точно така. Аарон се премести с Линда точно след това и аз си помислих, по дяволите, след като съм участвал в тази мръсотия, трябва да си взема своето.

— Ще трябва да освидетелстваш всичко това при процеса на Аарон.

— Глупости, човече. Мислиш, че ще кажа на някого за това? Никой няма да си признае. Мислиш, че Линда, Били или Питър откровено ще признаят? Я, по дяволите, си помисли пак.

— Това може да спаси живота на Аарон.

— Не дължа на Аарон и петак. Умно малко копеле, винаги си мислеше, че е по-добър от нас.

— Ще намерим някой, който ще признае, и при всички случаи ще трябва да отговаряш?

— Наистина ли? Какво ще направите, ще пуснете някоя проклета обява във вестника? Нямате фамилни имена и месторождение. Не можете да докажете нищо без касетката и всъщност епископът го няма в представлението. Бяха Били Джордан, Питър и Линда последния път, и те отдавна са изчезнали.

— Защо е направил Аарон това с епископа? Искам да кажа така да го насече на парчета?

— Откъде да знам?

— Имаше ли лош характер?

— Не съвсем. Той имаше един ремък за наточване на бръснача и ако не се възбудехме, плясваше ни веднъж и ни казваше, че дяволът има пръст в това.

— Говорех за Аарон.

— О, мислех, че имаш предвид Негово Преосвещенство. Аарон не беше по-лош от всеки друг. Глупости, той беше учителски любимец. Той и епископът бяха гъсти като дупе и гащи. Може би старият си е намерил друго момче и е изритал Аарон.

— Това достатъчно ли е да го наръга седемдесет и седем пъти?

— Свещена глупост!

— И да му отреже члена и да го натъпче в устата му?

— Свещена глупост! Не мисля, че беше толкова странен.

— Е, колко странен беше той?

— Е, цитираше глупости през цялото време, държеше се като някакъв гений. Винаги знаеше всичко.

— Не го ли безпокоеше това? Че Линда го правеше с други момчета?

— Не мисля. Смятах, че той не обръща внимание на това. Хей, всички го правехме.

— Господи! — промърмори Гудмън. — Кога започна всичко това?

— Почти две години.

— Момичето едва ли е била на повече от…

— Току-що беше навършила четиринайсет — каза Алекс, довършвайки изречението му.

— А останалите?

— Аарон беше на седемнайсет. Аз и Питър бяхме на петнайсет. Мисля, че Били Джордан беше най-големият. Може би осемнайсетгодишен. Той е голямо момче, вади го голям — девет инча — предполагам, че за това старецът го държеше наоколо, дори след като навърши двайсет.

— Какво те кара да мислиш, че не сте били първите?

— Хей, старият епископ знаеше какво прави, човече… — Алекс изведнъж сведе очи. …този първи път с нас, за него не беше първи.

Гудмън беше толкова завладян от разговора, че не чу Батмън. Завъртя се едва когато едрата фигура беше на дванайсет фута. Държеше една четирифутова дъска като бейзболна бухалка. Огромният мъж повтори грешката си от първия път. Той замахна с оръжието прекалено късно. Гудмън пристъпи в замаха, отблъсна ръката му встрани, като се измести странично, и ритна с крак капачката на коляното му. Батмън изрева като ранен лъв. Дъската се завъртя в мрака и без да мисли, Гудмън го удари с един десен прав в челюстта. Болката като мълния прекоси рамото му. Огромният мъж изгрухтя, падна право назад, удари се в земята и остана да лежи с разперени крака и ръце.

— Не се отказваш, така ли?

Чу звуци зад себе си и се обърна, за да види Алекс, който стремително бягаше през ивици светлина към задната част на постройката. Гудмън не го последва. Други неща се въртяха в ума му.

Половин час по-късно един сърдит, но развълнуван Гудмън стоеше в една телефонна кабина и прелистваше жълтите страници. Откри някакъв магазин за електроника на авеню Плейнс, отиде с колата до него и купи нова видеокасетка. Когато се върна в колата, скъса целофанената обвивка и мушна касетката под колана си отзад. После придърпа потника си над нея. Върна се в Лейквю и се запъти към катедралата.

Ченгето пред апартамента на епископа беше преместил едно кресло от дневната и се беше отпуснал в него, прехвърлил крак над страничната облегалка, и четеше евтина книжка. Когато се върна в колата, скъса целофанената обвивка и мушна касетката под колана си отзад. После придърпа потника си над нея. Върна се в Лейквю и се запъти към катедралата.

Ченгето пред апартамента на епископа беше преместил едно кресло от дневната и се беше отпуснал в него, прехвърлил крак над страничната облегалка, и четеше евтина книжка.

— Хей — каза Гудмън. — Дойдох да проверя помещенията. Ето ми билета. — Той връчи призовката си.

Ченгето я загледа.

— Не е ли малко късно?

— Може би. Областният прокурор свърши ли си работата тук?

— Откъде, по дяволите, да знам? А ти кой си?

Гудмън извади портмонето си и го отвори на разрешителното си.

— Гудмън — каза той. — Частен детектив. Работя за защитата.

Ченгето го изгледа с презрение.

— Сигурно имаш проблеми със съня. Трябвало е веднага да застрелят това копеле и да спестят много неприятности.

— В църквата? — невинно попита Гудмън.

— Знаеш какво искам да кажа, умнико — каза ченгето, докато разрязваше неохотно хартията, с която беше запечатана вратата.

— Какво, по дяволите, аз също работя като теб, нали така? Всеки трябва да преживява.

— Защо не си станал ловец на бездомни кучета? — злобно каза ченгето.

Гудмън настръхна, но гласът му остана бодър.

— По същата причина, поради която и ти не мръзнеш навън, вместо да си седиш в креслото и да лентяйстваш.

— Окей, умнико, дигай ги, ще те претърся.

Гудмън вдигна ръце. Ченгето направи обичайното опипване. Дори и не докосна гърба на Гудмън. Когато ченгето свърши, Гудмън влезе в стаята. Миришеше на стар тамян, борова смола и застоял въздух. Ченгето тръгна след него и Гудмън се спря.

— Не ми е необходима помощ — каза той. Процедурата му позволяваше да извърши претърсването сам.

— Няма да взимаш нищо, няма да преместваш нищо и няма да оставяш нищо — рязко каза ченгето.

— Добре.

Ще оставя вратата отворена!

— Прави каквото искаш.

Гудмън влезе и застана с ръце в джобовете си, като разглеждаше повредените помещения. Няколко кръгчета бяха изрязани от пода. По стените все още имаше ивици с кръв, която беше придобила мръснокафяв цвят. Гудмън си извади бележника, направи скица на стаята, мина покрай леглото и погледна надолу към очертанията, отбелязани с тебешир. Масата и лампата все още лежаха в ъгъла. Внезапен студ обхвана Гудмън и той го отърси от себе си. В стаята все още се усещаше болка и страх, омраза, ярост и възмездие.

За Гудмън винаги оставаше нещо недовършено, нещо мистериозно около мястото на убийството, едно чувство, че жертвата не е действително мъртва, преди мястото да бъде изчистено и докато цялото насилие не бъде заличено. Очертанието с тебешир на пода изглеждаше като част от личността на жертвата. Такъв радикален край наподобяваше пауза в разговора, докато останалата част от изречението все още виси някъде в стаята, в очакване да бъде произнесено.

Подсъзнателно въображението му рисуваше последните брутални мигове на епископа. И докато Гудмън гледаше сега на жертвата с пълно презрение, се чудеше дали епископ Рашмън е осъзнавал в тези последни секунди, че животът му е бил една лъжа и че е прекрачвал прага на ада.

Гудмън се отърси от мислите си и се насочи към килера. Влезе в него, видя видеокамерата и магнетофона в ъгъла. Опипа халатите, висящи спретнато от закачалките, погледна зад тях, провери чистото желязно шкафче за обувки, чекмеджетата с ризи и фланели. В задната част на килера намери касетките — две купчинки, наредени грижливо до видеото. Бяха може би около трийсет. Очите му проследиха етикетите, проверявайки заглавията, повечето от които имаха етикет „Проповед“ и дата. После, в дъното на купчината, очите му замръзнаха върху едно заглавие.

„Момчетата от олтара. 2/9/83.“

Ето я! Гудмън я погледа няколко секунди, придвижи се назад през редицата с дрехи и хвърли поглед към вратата. Ченгето все още четеше. Сложи си един чифт найлонови ръкавици, върна се до купчинката с касетки, коленичи и внимателно отлепи етикета от касетката и я сложи върху новата касетка, като го заглади с палец. После леко издърпа касетката с момчетата от олтара няколко инча и рязко я измъкна от купчинката. Купчината падна с трясък. Чу как столът на пазача изскърца. Гудмън събори няколко касетки от върха на купчината на земята и пусна новата касетка между тях.

Пъхна касетката с момчетата от олтара под колана си, дръпна потника си върху нея, и коленичи, за да събере падналите касетки. Пазачът се появи на вратата на килера.

— Какво има, по дяволите? — попита той с раздразнение.

— Всичко е наред — каза Гудмън, слагайки касетките обратно отгоре. — Малък фал.

— Внимавай, чу ли? Ще счупиш нещо и аз ще опера пешкира.

— Ще бъда по-внимателен — каза Гудмън.

Гудмън се върна в спалнята заедно с пазача, който се запъти към стола си и възобнови четенето. Гудмън влезе в банята, отвори шкафчетата и ги затръшна, подрънка наоколо, като си свиркаше. Тихо отключи прозореца на банята, отвори го, наведе се и погледна надолу. Една кофа за боклук стоеше точно под него. Бързо извади касетката, прицели се и я пусна. Затвори прозореца, преди тя да падне, и се върна обратно в коридора с бележник в ръка, изхвърляйки няколко безцелни записки.

— Видя ли всичко, което ти трябваше? — попита ченгето.

— Така мисля. Това там кухнята ли е?

— Да.

— Ще проверя — каза Гудмън. — Може би ще сляза долу и ще огледам мястото. Ще ме пуснеш ли?

— Добре. Трябва ли ти прожектор? Тъмно е като в рог.

— Имам си — каза той и го извади от джоба.

Направи повърхностен оглед на кухнята, после отиде до задната врата и погледна надолу по стъпалата.

— Чудя се защо е избягал обратно в църквата? — каза Гудмън почти на себе си.

— Както чух, дежурният полицай случайно се е разхождал по алеята там. Късмет, иначе малкото копеле щеше да излезе на улицата и да изчезне.

— Просто ще сляза долу да поогледам. Можеш да заключиш след мен. Благодаря.

— Добре. Там долу е по-студено и от пазвата на вещица.

— Можеш да го повториш пак.

Той слезе по дървените стъпала до земята, заобиколи ъгъла до боклукчийската кофа и бръкна вътре, като пошумоли около разхвърляните хартии. Опипа касетката, бързо я извади от кофата и я пъхна обратно под колана си.

Десет минути по-късно беше на път към къщата на Вейл.