Първичен страх

27.

Градчето Бърджис се намираше на четирийсет и пет мили северозападно от града, един старомоден курорт до езерото, който беше оживен през месеците от май до ноември, а после, през зимните месеци, се превръщаше в тихо, мързеливо селце. Четирите му хотела и три къщи за даване под наем бяха затворени от декември до ранния април, с изключение на някое случайно парти. Макар и уединен в границите на главния град, Бърджис обръщаше много малко внимание на окръжната политика, беше си създал свои собствени правила и разчиташе на трима градски съветници и един кмет-скъперник да поддържат автономията му. Това беше една чиста, незастроена община, чиято ексцентрична, неопределена архитектура допринасяше за чара й и чиито двайсет и пет хиляди жители бяха радикално независими, политически консервативни, клюкари по природа и се чувстваха уютно в горната средна класа благодарение на разрастващия се туризъм, който осигуряваше достатъчно сезонни приходи, за да поддържа през цялата година града в благополучие и доволство.

Политическото седалище на Бърджис беше „Ресторантът край езерото“ — едно погрешно наименование, след като езерото беше на половин миля на изток — в северния край на града. Ресторантът беше собственост на Хилъри Бреш, кмета. Извън сезона беше отворен от шест часа сутринта до десет часа вечерта, седем дни в седмицата. Градският съвет приемаше всяка сряда от десет часа в едно от задните сепарета — всички, които се интересуваха, можеха да отидат там.

Точно на една такава среща градът се съгласи фондацията „Рашмън“ да закупи стария хотел „Уингейт“ и да го превърне в лагер за жителите на Дома на Спасението. Имаше малко мърморене относно това, да позволят на „юноши престъпници и наркомани да скитат из общината“, но едно писмо на архиепископ Рашмън увери местните люде, че няма да имат проблеми и наистина не бяха имали. Така хотел „Уингейт“ се превърна в приюта „Уингейт“.

На Наоми Чанс й бяха необходими три дни в телефонни обаждания до Американската хотелска асоциация, пътнически агенции и други източници, за да провери хотелите и ханчетата в щата до езерото, които бяха затворени през месеците февруари и март, преди да си спомни за приюта. Едно обаждане до Търговската палата в Бърджис беше потвърдило, че наистина има един крайпътен ресторант в града и този приют „Уингейт“ „надолу по пътя и отдясно, близо до езерото“. Това се покриваше с описанието на Рой: „една миля след крайпътния ресторант от дясната страна до езерото.“

Вейл и Гудмън пристигнаха в градчето малко преди смрачаване и спряха в крайпътния ресторант, Бреш един нисък, закръглен мъж със зачервено лице на около шейсет години, с кичури бяла коса, която украсяваше румения му скалп, сложи кафе и пред двамата.

— Просто минавате оттук? — попита той вежливо.

— Как позна? — попита Гудмън.

— Кмет съм на този град от осемнайсет години. Синът ми е шериф. Познавам всички в тази част на града, синко. И след като хотелите са затворени и мотелът е пълен, вие или сте на посещение, или минавате оттук.

— Много проницателно — каза Вейл с усмивка.

— Накъде сте тръгнали?

— Всъщност връщаме се в града — каза Гудмън. — Вече си свършихме работата.

— Ще вечеряте ли?

— Не. Само кафе, колкото да изкараме до града.

— Как така не карате по междущатската магистрала?

— Повече главоболия, отколкото си заслужава по това време на деня — каза Гудмън. — Не обичам да карам броня до броня.

— Тук имаш право.

— Всъщност аз съм идвал тук често като момче — излъга Гудмън. — Семейството ми живееше под наем в един хотел до езерото. Ъ-ъ, хотел „Уингейт“, „Уинторп“…

— Това е старата къща на „Уингейт“, точно надолу по пътя оттук — каза Бреш.

— Точно така, „Уингейт“. Баща ми обичаше да ловува тук наоколо. Тогава бях малко момче.

— Да, трябва да й било преди двайсет години — каза кметът. — От петнайсет години тук не може да се види сърна или мечка. Цената на прогреса.

— Всъщност къде е тази стара къща? — попита Гудмън. — Помня, че това беше едно много голямо място близо до езерото.

— Точно така. На около миля надолу по пътя оттук. Има каменни стълбове от двете страни на пътя, където свиваш. Но точно сега е затворена. И Били Хофстедър, надзирателят, е долу във Флорида на лов. Няма да се върне до следващата седмица.

— Толкова ли е голяма, колкото си спомням? — каза Гудмън, все още търсейки информация.

— По дяволите, сега е по-голяма. Могат да преспят около трийсет души. Има дневна, голяма като стадион. След като я взеха, католиците поправиха и сутерена. Стая за игри, телевизионна стая. — Той се наведе и смигна. — Прекалено луксозна за една банда бегълци и наркомани, ако питате мен.

— Е, може би следващия път, като дойда, ще отида и ще хвърля един поглед.

— Върни се лятото и прекарай малко време при нас — каза Бреш с усмивка. — Ние обичаме вашите пари.

— Съгласен съм.

Пътят беше неосветен, двулентов, асфалтиран, ограден от дебели борови дървета, толкова тъмен, че сякаш поглъщаше светлината на фаровете. Щяха да пропуснат входа за „Уингейт“, но пълната луна, която току-що изгря над дърветата, очерта сивите каменни стълбове. Когато Гудмън сви между тях, светлината на фаровете освети една месингова табела, на която пишеше:

ПРИЮТ „УИНГЕЙТ“

ОСНОВАН 1977 г.

ОТ ФОНДАЦИЯ „РАШМЪН“.

Черният път лъкатушеше през гъста гора около половин миля, преди да видят тъмна, зловеща, широка двуетажна постройка, очертана от набръчканата лунна светлина, която се отразяваше в езерото.

— По дяволите, дори не са оставили нощно осветление — каза Гудмън.

Те паркираха близо до входа и осветиха мястото с прожекторите си. Голяма дървена тераса с широки стълби ограждаше първия етаж. Големи двукрили прозорци и френски врати гледаха към езерото и водеха от терасата до първия етаж на сградата. Двамата мъже насочваха прожекторите си срещу рамките на прозорците и надничаха вътре. Лъчите, като два пръста, сондираха голяма дневна стая с широко огнище в единия край.

— Господи, можеш да изгориш цяло борово дърво в това огнище — каза Гудмън.

— И вероятно да отоплиш по-голямата част от Бърджис — съгласи се Вейл. — Ще проверя всички врати и прозорци на този етаж. Ти провери прозорците на сутерена.

— Можем да счупим някой прозорец — предложи Гудмън. — Интересно на колко ще те осъдят в Бърджис за чупене на прозорец и незаконно влизане?

— Ако Рой е бил тук, на около двайсет години — отговори Вейл.

Гудмън мина от другата страна на сградата. Лъчът на неговия прожектор намери един прозорец на сутерена. Беше наполовина отворен. Един трепет премина през него, един момент на тревога. Първият знак, че това може би беше мястото, за което говореше Рой, и че Били Джордан и Питър може би бяха вътре.

— Марти — извика той. — Ела тук.

Прожекторите изследваха сутерена. Тънките лъчи светлина разкриха една голяма стая със старомодни бюра-маси и два големи телевизора на лавица в единия край на стаята. Голямо огнище, през което се виждаше Другата стая, отделяше телевизионната стая от стаята за игри. Освен студените сиви въглени и остатъци от обгорели дърва в огнището, тя изглеждаше напълно празна. Покатериха се на перваза и се спуснаха вътре в стаята.

— Тук вътре е по-студено — каза Гудмън. Дъхът му излизаше на малки кълба, докато говореше.

— Това е от този студен вятър, който духа откъм езерото — съгласи се Вейл. — Студът от вятъра е под температурата на замръзване. Идва направо през прозореца и се спуска тук долу.

Гудмън мина през телевизионната стая и влезе в стаята за игри през един арковиден проход. Докато вървеше, нещо меко се закачи за обувката му.

— По дяволите — извика той, като се притисна назад към стената, а сърцето му затуптя в гърлото, докато осветяваше пода. Една голяма миеща мечка изтича покрай Вейл и се изкатери по стъпалата към първия етаж. Гудмън въздъхна.

— Радвам се, че не си припечелвам хляба с това — каза той. — Все още не знам защо не оставихме тази работа на ченгетата.

— Ами ако е фалшива тревога — каза Вейл. — Как, по дяволите, щяхме да им обясним това?

Гудмън влезе в стаята за игри. Светлината се отразяваше от светлите стени и хвърляше зловещи отблясъци. После дойдоха плъховете. Възбудени от светлината, те изскочиха с писък изпод един диван и се спуснаха към тъмните ъгли на стаята.

— Господи, тук е като в зоологическа градина! — извика Гудмън.

Вейл не отговори. Беше замръзнал. Очите му гледаха, без да мигат, надолу към тънкия лъч на прожектора му. Той беше фокусиран върху една ръка, която се издигаше иззад дивана, пръстите й бяха свити така, сякаш дращеха във въздуха. Плътта беше тъмносиня, почти черна. Вейл се приближи на няколко крачки от кушетката и в това време видя останалата част от ръката, един вкочанен крайник, протегнат право напред. После лъчът разкри голия подпухнал труп, към който тя беше свързана, и лицето, или това, което беше останало от него. Подути до неузнаваемост, очите бяха просто кухини, бузите, устните и челюстта бяха огризани и нахапани от нощните хищници, зеещата уста беше просто един тунел в това, което беше неприлично копие на някогашен човешки лик. Вратът беше разрязан от едната до другата страна — една зееща рана, обезобразена от животните, които се бяха хранили от нея. Вейл придвижи светлината надолу по тялото, покрай намушкванията, резките и разрезите, покрай огромното море от втвърдена кръв, сега черна като въглен, в която трупът лежеше, към отрязаните слабини. До него лежеше друг — по-малък труп. Кафето се надигна в гърлото на адвоката и той трябваше да преглътне няколко пъти, за да се уталожи в стомаха му.

— Томи — каза Вейл дрезгаво.

— Да? — отговори Гудмън през стаята.

— Наоми е познала. Това е мястото.

Беше девет часа, когато Абъл Стенър се добра до крайпътния ресторант. Той влезе, следван от Лу Търнър, който седна на тезгяха близо до вратата. Стенър отиде до сепарето, където Томи и Мартин привършва-ха вечерята си.

— Какво му има на Лу, да не се чувства зле? — попита Вейл.

— Ти каза, че искаш интимен разговор — каза Стенър, като гледаше в Гудмън.

— По дяволите, просто не исках да дойдеш с Националната гвардия — каза Вейл, като махна на Търнър към сепарето. Черният сержант се присъедини.

— Мога да ви препоръчам кафето — каза Гудмън. — От тазгодишната реколта е.

— Нямам време за кафе.

— Може да ви е необходимо — каза Вейл.

— Какво правя тук, Вейл? — попита Стенър. — Това е далеч от моя периметър.

— Все още си в окръга.

— Аз работя за града.

— Може би окръгът ще ти прости — каза Вейл и запали цигара.

— Хайде да си дойдем на думата — настоя Стенър. — На табелката отпред пише, че ще затворят след час. Имаш ли нещо против да не пушиш, боли ме главата.

— Може да имам нещо по-голямо за теб — каза Вейл и я загаси в един тенекиен пепелник.

Стенър се облегна назад в сепарето. Свали си телените очила и ги избърса с хартиена салфетка.

— Окей, слушам те.

— Това е просто предположение, но мисля, че търсиш две от момчетата от олтара на Рашмън — Били Джордан и Питър, който няма фамилно име, доколкото знаем.

— Защо трябва да се интересувам от тях?

— Според дневника на епископа те са имали среща вечерта, когато е бил убит. Аарон е бил просто един от тях — Вейл вдигна рамене. — Ти не пропускаш такива неща, Абъл.

— Фамилията на Питър е Холоуей — каза Търнър. — Той е от Канзас сити.

— Добре свършена работа — каза Гудмън.

— Прегледахме вещите му от Дома на Спасението — допълни Стенър. — Намерихме един дневник на дъното на личното му шкафче. Неговите осиновители не биха могли да се грижат по-зле за него.

— Това е много лошо — каза Вейл.

— Не знаете нищо за едно момче на име Алекс, нали? — каза Търнър.

— Може и да знаем — отвърна Вейл.

— Не сме тук, за да си играем на въпроси! — обади се Стенър сковано.

— Алекс излетя от кафеза — каза Вейл. — Точно сега вероятно е някъде в Аляска като гмуркач за перли.

— А какво ще кажете за момичето?

— Момичето не участва в цирка. Всъщност не знае нищо за убийството на Рашмън.

— Откъде знаете?

— Дойде да ме види. Но нямам понятие къде може да е сега.

— Може да бъде вещ свидетел — каза Стенър строго.

— Какво трябваше да направя, да арестувам един свободен гражданин ли?

— Ти каза нещо за Джордан и Холоуей — вметна Търнър.

— Ще ви заведем при тях — каза Вейл. — Но искам да сме наясно, получили сме анонимна информация за тях.

— Видяхте ли ги?

Вейл кимна.

— Говорихте ли с тях?

— Не.

— Има ли някаква сделка тук? — попита Стенър и студените му очи се присвиха подозрително.

— Не, просто изпълняваме гражданските си задължения.

— Стига глупости — каза Търнър.

— Окей, Лу — тихо каза Стенър. После се обърна към Вейл. — Не искаш нищо срещу това, така ли да разбирам?

— Просто искам да се разбере, че получихме информация и проверихме, преди да ви повикаме. Не искам да бъда обвинен, че съм пратил някого за зелен хайвер.

— Окей, разбрано. Къде са те? — попита Стенър.

— Последвайте ни — каза Вейл и извади чек. — Не е далеч оттук.

Шерифът Лутер Бреш се оказа приятен и отзивчив човек. Четири инча по-висок от баща си, той беше като мечка, с черна брада, разчорлена коса и благи очи и носеше дебело кожено палто и панталони от рипсено кадифе. Единственият белег за служебното му положение беше значката, която носеше на върха на кафявата си филцова шапка и 45-милиметровият пистолет, привързан с ремък към бедрото му. Той нямаше възражения Стенър да поеме разследването и да извика съдебния следовател и съдебномедицински експерт.

— По дяволите, единствено насилие, което става тук, е когато хлапетата се сбият след футболен мач — каза той, като доброволно предложи двамата му подчинени от нощната смяна да обградят с жълти ленти мястото и после ги сложи на пост до стълбовете на входа. Кметът беше затворил крайпътния ресторант петнайсет минути по-рано и се въртеше наоколо като наблюдател, макар че той откри електрическото табло и пусна тока. Харви Уудсайд и д-р Бил Даниелсън пристигнаха към единайсет часа. Уудсайд педантично надзърташе навсякъде, опитните му очи изследваха всеки къс мръсотия и прах. Вейл и Гудмън стояха настрани и наблюдаваха Уудсайд от ъгъла на стаята. Към полунощ Даниелсън беше привършил повърхностния оглед на жертвите и беше готов да изпрати двата трупа в окръжната морга.

— Каква каша — каза той, като се изправи на крака.

— Колко дълго мислиш, че са били тук? — попита Стенър.

Даниелсън бавно поклати глава.

— Това място е по-студено от хладилник, след като този прозорец е бил отворен. Забавило е разлагането. Диви животни са се хранили с тях. По дяволите, може да бъдат две седмици или два месеца. Може би след като ги вземем в града, ще определим по-точно, но сега не се ловя на бас кога се е случило това.

— Мислиш ли, че е имало повече от един извършител? — обърна се Стенър към Уудсайд.

— Е, не съм сигурен, но бих казал не. Виж тук… — той посочи към петната от кръв и черните следи по пода. — Моето предположение е, че високият е бил убит пръв, вероятно точно там, където е паднал. По-малкият е бил нападнат там, влачен е около десет фута и поста вен до другия.

— Високият е Джордан, а малкото момче е Холоуей — предложи помощта си Търнър.

— Които и да са, ще ви кажа, че това е направено от същия престъпник, който е убил епископа или някой дяволски добър имитатор. Същите рани, интимните части са отрязани и напъхани в устата, цифрите по задната част на главите им. Също така съм дяволски сигурен, че са били облечени, когато са били нападнати. Определено има власинки по гръдните рани и на двамата.

Уудсайд отиде до отворения прозорец и го разгледа внимателно, преди да се присъедини към групата.

— Не са влезли през този прозорец — каза той. — Има счупено стъкло на вратата отзад на първия етаж.

— Така че, защо е отворен този прозорец? — попита Стенър.

— Не съм сигурен — отвърна Уудсайд. — Но ако трябва да гадая, бих казал, за да поддържа стаята колкото е възможно по-студена.

— Значи извършителят е искал тази стая да бъде студена — каза Стенър.

Даниелсън кимна.

— Много хитро бих казал. Това ще ни затрудни да определим точно времето на касапницата.

Стенър се обърна към Вейл.

— И вие не знаете кой ви е осведомил за това?

Вейл вдигна рамене.

— Знаеш как се дава такава информация. Освен това, ако си мислиш това, което мисля, че си мислиш, пак не бих могъл да ти кажа. Това може да навреди на интересите на моя клиент.

— Сигурно, при такава каша — отговори Стенър.