Първичен страх

35.

Въпреки че Аарон Стемплър беше седял пред съдебната зала вече няколко дни, очакването младият убиец да застане на свидетелската скамейка накара за минута-две залата да заприлича на лудница. Шоут чукаше, за да възстанови спокойствието и една зловеща тишина се възцари на съдебната арена, когато Аарон стана.

Пет дни той седеше тихо и слушаше внимателно как свидетелите на прокуратурата го обрисуват като неблагодарен психопат, убил „светеца от Лейквю Драйв“ с брутална, безчувствена и перверзна комбинация от гняв и отмъстителност. По време на процеса добре облеченият, красив младеж беше слушал с дълбоко безпокойство обвиненията срещу него, като изглеждаше почти уплашен от процедурата. Сега, докато приближаваше към свидетелската скамейка, съдебната зала стана гробовна, зрителите тихо наблюдаваха всяка негова стъпка, разглеждаха израза му, сякаш изражението на лицето щеше да отрази най-перверзните тайни на душата му. Те бяха разочаровани. Всичко, което виждаха, беше един уязвим младеж с детско лице, който изглеждаше и объркан, и уплашен.

Когато трябваше да отговори на клетвата, каза с висок и ясен глас:

— Да, сър, ще кажа истината.

Вейл се приближи към него с ръце в джобовете и едва загатната усмивка върху лицето. Държанието му беше спокойно и окуражително.

— Моля, кажете името си на съда.

— Аарон Стемплър.

— На колко години си Аарон?

— На деветнайсет години съм.

— И къде си роден?

— В едно градче на име Криксайд в Кентъки.

— Това е К-р-и-к-с-а-й-д? — попита Вейл, като каза името буква по буква сред вълна от смях.

— Да, сър.

— Това е в планините в областта на въгледобивните мини, нали?

— Да, сър, на около час път от Лесингтън.

— И къде живееш сега?

— Имам стоянка долу в Пещерите.

— Беше ли доста ужасно там?

— Да, сър. Мрачно, мръсно, мирише лошо, никакъв въздух, вода, тоалетна и душ. Беше лошо, да, сър.

— И колко дълго живя там?

— Три седмици.

— Преди да те арестуват?

— Да, сър.

— Имаше ли работа, когато те арестуваха?

Той кимна.

— Да, сър, чистач в библиотеката.

— Колко пари получаваше?

— Това беше частична работа. Два и петдесет на час за около двайсет и пет часа в седмицата.

— Около шейсет и пет долара на седмица?

— Да, сър.

— Аарон, виниш ли епископ Рашмън за това, че си живял на такова ужасно място?

— Не, сър, това беше мой избор.

— Твой избор?

— Да, сър. Приятелката ми Линда и аз решихме да живеем заедно. Намерихме една едностайна квартира, а Линда си имаше работа в супермаркета, така че можехме да си го позволим. После тя се върна вкъщи в Охайо и аз трябваше да се преместя. Но това не беше по вина на епископа, искам да кажа всичко, което се случи, не беше по вина на никого.

— Беше ли епископът разстроен, че си живял с Линда?

— Никога не е казал нищо за това, по един или друг начин.

— Аарон, имал ли си някога сериозно спречкване с архиепископ Рашмън?

— Не, сър, никога не съм имал някакво спречкване с епископа. Говорехме доста, повечето за нещата, които четях в книгите, разни идеи. Но винаги си бяхме приятели.

— Значи епископът не ти е наредил да си тръгнеш от Дома и все още си останахте приятели, след като ти напусна?

— Да, сър.

Вейл отиде до края на сепарето на съдебните заседатели и се облегна на парапета, така че Аарон гледаше право към съдебните заседатели.

— Ти имаше достъп до библиотеката на епископа, нали?

— Да, имах.

— Можеше да си взимаш книги по всяко време, когато пожелаеше?

— Да, освен ако имаше някой в офиса със него. Офисът му беше и библиотека.

— И това беше, след като напусна Дома на Спасението?

— Да, сър.

— Значи ти имаше доверие?

— Да, сър.

„Никакво споменаване на книгите, които Стемплър е подчертавал, помисли си Венъбъл, особено едната от книгите.“ Той очевидно се въртеше около това. Тя си взе бележка.

— Докъде си стигнал с учението, Аарон?

— Завърших средно образование и една година в колежа задочно.

— Взимаше вечерни часове тук в града?

— Да, сър.

— Какви са ти оценките в началното училище и гимназията?

— Винаги бях отличен ученик.

— Беше отличникът на гимназията, когато завърши?

— Да, сър.

— А в колежа?

— Е, взех общо четиринайсет часа, преди да напусна. Бяха общо пет предмета. По всичко имах шестици, освен една петица по икономика.

— Защо имаше петица по икономика? Беше ти трудно?

— Не, сър, просто не беше важна за мен.

— Кога напусна Криксайд, Аарон?

— След като завърших гимназия. Бях седемнайсетгодишен.

— Защо си тръгна оттам?

— Нямаше нищо за мен там.

— Никакво бъдеще?

— Само въглищни мини, където не исках да работя.

— Защо?

— Страх ме беше. Те причиниха смъртта на баща ми. Убиха доста хора, които познавах, докато растях. Не ми беше възможно да живея.

— Майка ти все още беше жива, когато напусна?

— Да, сър.

— Тя прости ли ти заминаването?

— Не, сър, не съвсем. Тя искаше аз да сляза в дупката.

— Искаш да кажеш долу в мините?

— Да, сър. Аз го наричам слизане в дупката. Баща ми ме биеше с камшик понеже не исках да слизам долу и тя беше на негова страна, най-вече защото това беше всичко, което знаеше.

— Как те биеше баща ти?

— Възразявам, Ваша светлост — каза Венъбъл. — Има значителна разлика между бой с камшик и биене.

— Няма значение — каза Вейл. — Ще го кажа по друг начин. Колко често те удряше баща ти?

— Веднъж или два пъти на седмица.

— С ръка ли те удряше?

— Понякога. Повечето пъти ме налагаше с каиша.

— Каиша?

— Това е коланът му. Голям, дебел черен колан, може би два инча широк. — Аарон си вдигна ръката и показа с два пръста дебелината. — Той си го сваляше и ме пляскаше с него.

— Как те удряше с него?

— Караше ме да се наведа над стола и да си сваля панталоните и ме удряше.

— Колко пъти?

— Понякога пет, понякога десет пъти. Може би повече.

— Разкъсваше ли ти кожата върху голия задник?

— Да, сър. Понякога кожата ми кървеше.

— И той правеше това веднъж седмично?

— Понякога повече. Винаги, когато се напиваше.

Вейл се обърна към съдията и каза:

— Ваша светлост, не знам щатът какво разбира под биене, но да бъдеш налаган с двуинчов камшик веднъж седмично, докато почнеш да кървиш, за мен лично е точно това.

— Постигнахте целта си, адвокате — каза Шоут, като кимна.

— Аарон, баща ти можеше ли да чете?

— Не, сър.

— А майка ти?

— Много малко. Тя първа ми чете от Библията — като се запъваше.

— Имал си брат?

— Да, сър, брат ми Сам. Той почина при катастрофа с кола.

— Лели, чичовци, други роднини?

Той поклати глава.

— Не.

— Кой имаше най-голямо влияние в живота ти, Аарон?

— Това беше мис Ребека, учителката ми.

— Тя беше твоя учителка, докато отиде в гимназията, нали?

— Да, сър, това беше едностайно училище и тя ни беше учителка. Научи ме на всичко, което знам. Научи ме да чета, история, география на света. На наука и психология, приключенски книги и подобни. Имаше много книги вкъщи и ми позволяваше да чета една по една. Прочетох всичките тези книги, преди да отида в гимназията и всички книги в библиотеката в Криксайд — които не бяха много. Може би наполовина на тези, които имаше в библиотеката на епископа.

— На родителите ти не им харесваше да носиш книги вкъщи да четеш, нали?

— Това беше като обида за баща ми, след като той изобщо не можеше да чете. Мисля, че той и мама смятаха това за загуба на време.

— Мис Ребека насърчаваше ли те да напуснеш Криксайд?

— Да, сър. Каза ми, че нямам бъдеще там и рано или късно ще завърша живота си в дупката.

— Значи ти напусна, когато беше на седемнайсет?

— Да, сър.

— Къде отиде най-напред?

— Отидох в Лесингтън и работих в една погребална къща около шест месеца, после дойдох тук.

— Защо напусна Лесингтън?

— Винаги съм искал да дойда тук в града.

Вейл тръгна бавно по дължината на сепарето на съдебните заседатели, като плъзгаше ръката си по полирания парапет.

— Коя е първата книга, която си прочел, Аарон?

— Библията. Това беше единствената книга вкъщи.

— Колко голям беше тогава?

— Когато я прочетох за първи път?

— Да.

— На около шест години.

— Прочел си Библията, когато си бил шестгодишен?

— Да, сър.

— Религията важна ли е за теб?

— Да, сър.

— Защо?

— Е, сър, предполагам, че се опитвам да го проумея.

— Религията присъства в мислите ти доста, така ли?

Аарон кимна.

— Да, сър.

— Вярваш ли в Господ?

— Да, сър.

— Християнин ли си?

— Да, сър.

— Освен от Библията кога за първи път разбра за Христос?

— Това беше от преподобния Шекълс.

— Колко голям беше тогава?

— На около девет, предполагам.

— Разкажи на съдебните заседатели за преподобния Шекълс.

— Е, той беше страшен човек, висок и слаб като борово дръвче и имаше ужасни очи и дълга брада, която стигаше почти дотук. — Той посочи гърдите си. — Слагаше ръка на рамото ми и натискаше силно, докато коленете ме заболяваха и ми четеше проповеди. Беше сякаш… сякаш ме беше избрал да ми се навика.

— И това те объркваше?

— Не, сър, плашеше ме до смърт. Той проповядваше пъклен огън и проклятие и нямаше място за грешници.

— Значи той беше страховита фигура?

— Да.

— И той ти каза, че ще идеш в ада?

— Да, сър.

— И това те безпокоеше дори като деветгодишен?

— Да, сър, оттогава ме безпокои.

— Значи ти си гледал да потискаш лошите си мисли, както ти каза?

— Да, сър.

— Опитвал си се да не мислиш за лоши неща.

— Опитвах.

— И когато ти идваше лоша мисъл, тогава какво?

— Плашех се… чувствах се… ъ…

— Виновен?

— Виновен, да, сър, но също… знаете, като безпомощен?

— Безпомощен по какъв начин?

— Че ще ида в ада и нищо не може да се направи.

— Аарон, запознат ли си с термина „пориомания“ или „състояние на пориомания“.

— Да, сър.

— Какво означава това?

— Означава да забравяш неща за известно време.

— Имаш ли дума за това?

— Да, сър. Наричам го да ти се губи време.

— И някога губело ли ти се е време?

— Да, сър.

— Често ли?

— Да, сър.

— Кога?

— Е, не съм съвсем сигурен. Отначало не знаеш, че става. После след известно време разбираш кога ти се е губело време.

— Как?

— Е, в един момент седя тук, секунда по-късно — просто едно щракане с пръсти — седя там или ходя навън. Веднъж бях на кино с едно момиче и момент по-късно си излизахме от киното. Не знам как е завършил филмът, просто бях навън на улицата.

— Казал ли си на някого за това?

— Не, сър.

— Защо не?

— Не мисля, че ще ми повярват. Мислех си, че ще ме подиграват или ще странят от мен.

— Значи от страх?

— Да, сър.

— Това тревожеше ли те?

— Е, главно се чудех дали не съм направил нещо лошо.

— Като какво?

— Знаете, може би съм казал нещо лошо, подлудил съм някого, нещо такова.

— Казвал ли си на мис Ребека?

— Не, сър. На никого.

— Знаеше ли какво причинява това? Искам да кажа, имаше ли някои неща, които си отбягвал понеже си знаел, че ще допринесат за това състояние?

— Предполагам, че бяха доста неща. Понякога, когато баща ми ме биеше, ми се губеше време. Следващото нещо, което си спомнях, е, че съм в стаята и това беше един час по-късно. Понякога, когато правех секс, изведнъж се оказвах под душа или на път за вкъщи. Така ставаше. Първия път, когато отидох в католическата църква, ми се случи. Просто нямаше начин да го призная.

— Как се срещна с епископ Рашмън? — попита Вейл.

— Беше долу на Саут стрийт, просех храна, когато една голяма черна кола спря, вратата се отвори и епископът се наведе навън и каза: „Ела тук, синко.“ Така че отидох и той ме попита къде живея и аз му казах, че спя в незаключени коли и той каза „Ела с мен“ и ме закара в Дома на Спасението. Настаних се там същата вечер. Предполагам, че Били Джордан му е казал за мен.

— И вие станахте приятели след това?

— Да, сър. От този момент нататък.

— И говорихте ли на религиозни теми с епископа?

— Да, сър. Той се опитваше да ме убеди да стана католик.

— И ти се съпротивляваше?

— Не съвсем. Аз просто се опитвах да оправя всичко в главата си. Препоподобният Шекълс ми казваше едно нещо, а епископът — точно обратното.

— И ти мислеше доста върху това?

— Да, сър.

— И понякога, когато правеше секс с твоята приятелка, губеше ли ти се време?

— Да, сър.

— Но не знаеш защо?

— Не наистина.

— И ти не си спомняш какво става, когато си в това състояние?

— Не сър. Просто ми се губи време.

— И това ти се е случвало от десет години или повече?

— Да, сър.

— И никога не си казвал на никого?

— Не, сър.

— Сега искам да поговорим за вечерта, когато епископ Рашмън беше убит. Имаше насрочена среща с момчетата от олтара, нали?

— Да, сър.

— Появи ли се някой от другите момчета от олтара?

— Не.

— Никой друг?

— Не, сър.

— Беше ли епископът разстроен?

— Не. Каза, че всъщност е уморен и може да се срещнем друг път.

— Какво направи, когато си тръгна?

— Отидох до Дома на Спасението и намерих едно празно легло. Беше твърде студено тази вечер и не исках да се върна в Пещерите. После реших да ида до библиотеката на епископа и да си взема една книга. Когато стигнах там, чух някакъв шум — като хора, които викат — горе в спалнята на епископа, така че се качих горе да видя дали всичко е наред. Когато стигнах върха на стълбите, си събух обувките и ги сложих в джобовете си. Епископът беше в банята и разбрах, че това, което чух, беше неговото пеене. После… усетих сякаш имаше някой друг там до епископа и тогава ми се загуби времето.

— В действителност не си видял някой друг?

— Не, сър.

— Видя ли епископа?

— Не, сър. Но го чувах. Той пееше в банята.

— Ти просто почувства, че има някой друг в стаята?

— Да, сър.

— После какво стана?

— Следващото нещо, което знам, е, че бях навън в подножието на дървените стъпала към кухнята и видях една полицейска кола… и един прожектор присвяткаше наоколо, после погледнах надолу… и ъ-ъ, имаше кръв навсякъде… по ръцете ми… и ножът…

Аарон спря за момент, гледайки ръцете си.

— И… и тогава, аз просто побягнах… не знам защо, просто побягнах в църквата и една друга полицейска кола спря отпред и аз се пъхнах в стаята за изповед.

— И какво си мислеше, докато се криеше там, преди да те открие полицията?

— Не си спомням, освен че бях уплашен, толкова уплашен, че в гърлото ми имаше буца.

— Аарон, имаше ли някаква причина да убиеш епископ Рашмън?

— Не, сър.

— Планирал ли си това убийство?

— Не, сър.

— Доколкото ти е известно, убил ли си епископ Рашмън?

— Не, сър.

— Благодаря. — Вейл се обърна към Венебър и кимна. — Свидетелят е ваш — каза той.

Конърмън се почувства разочарован. Когато Вейл извика Стемплър на свидетелската скамейка, той зачака фойерверки, това беше такъв дързък ход.

Къде беше нюхът на Вейл. Изненадите? Извиването на ръцете? Как щеше да докаже умопомрачение? Щеше ли да й даде възможност да нанесе ударите си и после да отвърне с тежката си артилерия? Беше ли тайното му оръжие психиатърката Моли Ерингтън? Досега, с изключение на малко хубав драматизъм и ловка риторика, Вейл не беше опровергал и едно проклето нещо, което Венъбъл беше поставила върху масата. И сега Вейл й даваше право да стреля в Стемплър, който иначе нямаше да бъде повикан на свидетелската скамейка без негово съгласие.

Беше ли най-накрая Вейл повален?

Венъбъл имаше разпилени бележки, но предоставянето на Стемплър за свидетел я беше объркало. Тя не беше сигурна точно каква стратегия да преследва при разпита на Стемплър. Беше изправена пред драматично решение — или щеше да извини свидетеля, намеквайки на съдебните заседатели, че свидетелските показания на Стемплър в собствена защита не струват и са без значение, или щеше да върви по опасния път, по-точно подчертаните книги и символа върху главата на Рашмън. Можеше ли да извади това доказателство и да подсили твърдението си за предумишленост, без да навлезе в критичния проблем за момчетата от олтара? Това беше най-добрият й удар и тя реши направо да удари в шията.

Никакви затворници!

— Мистър Стемплър — започна тя, — вие казвате, че не сте планирали убийството на епископа?

— Не, мадам.

— Или че не си спомняте какво е станало?

— Не, мадам.

— Вие сте се качили по стъпалата и сте чули епископа да пее?

— Да, мадам.

— Защо си свалихте обувките?

— Е, помислих си, че епископът спори с някого и исках да съм сигурен, че всичко е наред, но не исках той да си мисли, че съм любопитен или такива неща. Така че си свалих обувките да не ме чуе.

— И после какво стана?

— Чух го, че пее под душа и тогава загубих чувството за време.

— И не си спомняте нищо след това?

— Не, мадам.

— Вие имате много добра памет за цитати и поговорки, които ви харесват, нали, мистър Стемплър?

— Имам добра памет, да, мадам.

— И сте запознат с книгата на Натаниел Хоторн „Аленият знак“?

Вейл си каза: „Ето я. Налапа въдицата.“

— Да, мадам, знам книгата.

— И фразата „B32.156“ значи ли нещо за вас?

Стемплър се поколеба. Той я изгледа няколко секунди, без да отговори.

— Мистър Стемплър, разбирате ли въпроса? — попита Шоут.

— Ъ-ъ, мисля, че това са цифрите върху задната част на главата на епископа, на снимките…

— Тогава ли ги видяхте за първи път?

— Предполагам…

— И не знаете какво означават цифрите?

— Не съм сигурен…

— За Венъбъл беше очевидно, че Аарон става нервен и не се чувства удобно и тя се приближи по-близо, гласът й стана остър и настоятелен.

— Вие сте подчертавали фрази в книгите, които са ви харесвали, нали?

— Понякога…

— Подчертавали сте фрази в книгите в библиотеката на епископа, нали? — каза тя, ставайки по-агресивна.

— Понякога… — Аарон започна да се поти. Устните му изглеждаха сухи и той ги облиза няколко пъти. За един опитен хищник като Венъбъл това беше най-добрият знак. Стемплър показваше симптоми на пропукване. Тя отиде до бюрото си и взе една книга.

— Ваша светлост, бих желала това да се маркира като веществено доказателство на щата номер трийсет и две, моля — каза тя като показа книгата на Вейл. Това беше копие на книгата на Натаниел Хоторн „Аленият знак“ от библиотеката на Рашмън.

— Нямам възражения — каза Вейл.

Венъбъл отиде до свидетелската скамейка и подаде книгата на Аарон.

— Познавате ли тази книга, мистър Стемплър?

Аарон я взе, погледна корицата и прелисти страниците.

— Предполагам, че е от библиотеката на епископа — каза той с пресипнал глас.

Тя взе книгата обратно и обърна на една страница, маркирана с хартия.

— Мистър Стемплър — каза тя, — аз ви питам подчертали ли сте, или не една фраза на страница 156 на това копие от „Аленият знак“ — с индексен номер B32?

Аарон погледна към Вейл, но адвокатът пишеше някакви бележки.

— Ъ-ъ… — започна той.

— Ще бъда малко по-пряма, мистър Стемплър. Запознат ли сте с този цитат от книгата на Натаниел Хосрорн „Аленият знак“: „Никой човек за значителен период от време не може да има едно лице пред себе си и друго пред множеството, без накрая да се обърка кое всъщност е истинското му лице.“ Това познато ли ви е?

— Ъ-ъ…

— Това познато ли ви е? — поиска да узнае тя. — B32.156… това не е ли като удар на камбана в главата ви, мистър Стемплър?

— Аз не…

— Мистър Стемплър, нали вие сте запомнили тази фраза и сте написали тези цифри върху задната част на главата на епископа, когато сте го убили?

Вейл скочи на крака.

— Възразявам… — започна той, но изобщо не успя да довърши изречението си.

Аарон леко се беше привел, когато въпросите на Венъбъл се бяха превърнали в атака. Щом Вейл стана да възрази, Стемплър изведнъж погледна нагоре с лице, изкривено от омраза. Тялото му сякаш се променяше, раменете му рязко се отдръпнаха назад и вратът му стана по-дебел. Устните му се отдръпнаха назад и оголиха зъбите С ръмжене на ранено животно той се изправи и прескочи парапета, отделящ свидетеля от разпитващия.

— Ти, лъжлива кучко! — изрева той. — Опитваш се да ме убиеш…

Съдебните заседатели като един се дръпнаха назад, шокирани от внезапния изблик на насилие.

Стемплър действаше така бързо, че пазачите и съдебният пристав бяха сварени неподготвени.

Стемплър се приземи на два фута пред Венъбъл, посегна, сграбчи я за косата и рязко я обърна, като я дърпаше към себе си. Обви с една ръка врата й, докато с другата я хвана под брадата и изви главата й. Тя изписка от болка.

Съдебната зала щеше да експлодира. Много от зрителите крещяха, други се спуснаха към вратите и се струпаха в коридора. Настана хаос.

Шоут, сепнат и безмълвен, дори не удари с чукчето.

Стемплър се придвижи заднишком от зрителите към скамейката, влачейки Венъбъл за врата.

— Господи! — каза Вейл полугласно и извика: — Рой, пусни я!

— Ще я убия — изкрещя той. — Ще й пречупя проклетия врат.

Вейл изтича на няколко фута от него. Венъбъл, с очи изкочили от страх и език наполовина извън устата, беше сграбчила ръката на Стемплър. Тя погледна към Вейл със смес от страх и молба. Стемплър леко изви врата й.

— Дръпни се назад — заповяда той.

Всякакви следи от акцент и хуманност бяха изчезнали. Беше останала само омразата на Рой.

— Спокойно, Рой — каза Вейл, с длани разтворени към него. — Пусни я, за Бога. Пусни я!

— Защо? Искате да ме убиете? Дори не ме споменахте, просто не ми обръщате внимание, нали? Ще позволите на тази кучка тук да ме разпъне на кръст!

Докато Стемплър отстъпваше настрани, един шериф пристъпи през вратата зад него и като извади пистолета си, дебнешком тръгна към него. Вниманието на всички в залата беше привлечено от този нов играч зад Стемплър. Стемплър се извъртя и замахна с ръката, която извиваше главата на Венъбъл. Лакътят му удари със все сила шерифа в лицето, разби му носа и го запрати назад. Пистолетът изгърмя и куршумът се заби в една греда. Една част от публиката се спусна с викове към вратата, а друга залегна на пода. Вейл продължи с молбите си.

— Откажи се, Рой. Никой не се опитва да ти навреди.

— Вие всичките лъжете! Вие сте убийците, вие сте тези, които ще извършат убийство.

Вейл изведнъж скочи напред и пъхна ръка между ръката на Стемплър и врата на Венъбъл. Втори полицай и съдебният пристав се понесоха през залата и го сграбчиха отзад, като рязко го дръпнаха, докато Вейл разтвори хватката му около врата на Венъбъл. Тя се строполи и бързо започна да се отдалечава на ръце и колене от мелето. Държейки се за шията си, тя с удивление погледна назад към сцената зад себе си. Стемплър изглеждаше като супермен. Той отхвърли съдебния пристав от себе си с една ръка, като изпрати якия мъж през масата на прокурора, която се срути върху него. Книжа, куфарчета, бележки изпаднаха на пода или се понесоха във въздуха.

Шоут възвърна в достатъчна степен присъствие на духа, за да извика за ред. Неговото искане се загуби в хаоса.

Докато полицаят и Вейл се бореха да укротят Стемплър, друг съдебен полицай бързо изведе съдебните заседатели от залата. Стемплър се дърпаше напред-назад, опитвайки се да отхвърли Вейл и полицая. После трети офицер изскочи, заклещи ръката на Стемплър зад него, като го натискаше напред, докато Вейл загуби равновесие и падна на пода. Над себе си видя лицето на Стемплър — лицето на Рой — изкривено от гняв.

— Аарон! — каза Вейл. — Аарон, чуваш ли ме?

Той се изправи на крака и застана на инчове от борещия се обвиняем. После внезапно, както ги беше нападнал, тялото на Стемплър се отпусна. Започна да трепери и после рухна, докато съдебният пристав и полицаят го тикаха извън залата. Вейл се движеше на близко разстояние зад тях.

— Ред! Искам ред в тази зала! — заповядваше Шоут, докато зрителите се превръщаха в бъбрива тълпа. Най-накрая Шоут удари с чукчето си.

— Съдът се оттегля — изрева той и тръгна към покоите си.