Първичен страх

19.

Вратата на спалнята на Моли беше отворена. Тя седеше на малко бюро в стаята си, пишеше нещо и прелистваше половин дузина дебели книги, когато чу потропване и някакъв неопределен звук. Сложи един молив между страниците и тръгна внимателно надолу по коридора. Звукът идваше от бърлогата на втория етаж. Една врата водеше към голям килер в съседство. Той беше превърнат в миниоранжерия с шестфутова дълга маса, обшита с ламарина, с малка мивка в единия край. Една редица от светлини, необходими за растежа, включени в автоматичен регулатор, създаваха илюзията за дневна светлина дванайсет часа на ден. Под светлините имаше редица от малки, деликатни сини цветя, заобиколени от папратовидни листа. От другата страна на тясната стая бяха разположени покрити с пластмаса кабинки, оросени от човешка ръка. Четири хилави орхидеи бяха провесени от тавана към подредената оранжерия. Вейл подрязваше цветята и тихо и ритмично потропваше с крак и си припяваше: „Аз и моята сянка, крачим надолу по авенюто…“ Той вдигна поглед и видя Моли на прага.

— Съжалявам — каза Моли. — Не те чух да се качваш.

— Ти си беше заровила носа в книгите.

— Просто се опитвах да намеря смисъл във всичко това. Цветята ли са твоето хоби?

Той изглеждаше смутен и даже малко разтревожен, сякаш тя беше нахлула в интимната му територия, но бързо се съвзе и кимна.

— Започнах да отглеждам орхидеи. Не много успешно засега. Много са недорасли.

— Какви са тези? — попита тя, кимайки към сините цветя.

— Майка ми ги наричаше сини камбанки. Не от тези камбанки, които звънят. Това са зимни цветя, растат на воля. Това е четвъртият ми опит да ги култивирам. Може да имам шанс този път.

— Шанс?

— Те не обичат фалшивата родина — каза той. — Вероятно бленуват за истинска слънчева светлина.

Тя огледа малката ниша.

— Значи ти си килерен градинар — каза тя със сподавен смях.

— Не казвай на никого. — Той се усмихна и й намигна. — Майка ми обичаше сините камбанки. Те растяха по брега на реката. Аз обикновено ги късах и й ги носех вкъщи, а тя ги слагаше на пианото и понякога я чувах как им говори. „Това е Моцарт“ — казваше тя и им разказваше за него, докато свиреше.

— Затова ли отглеждаш тази особена разновидност?

— Предполагам.

— Какъв човек беше тя?

— Всъщност тя се е отказала от място в градския симфоничен оркестър, за да се ожени за баща ми. Преместили се в малко градче и преподавала пиано. Всеки ден даваше уроци по пиано. Не мисля, че обичаше да преподава толкова много, колкото обичаше пианото си. Децата идваха от областта.

— Какъв беше баща ти?

— Учител. Той беше също така диригент на гимназиалния оркестър. И двамата бяха музиканти, но майка ми беше тази, която имаше талант. Баща ми, той беше като Хенри Хил. Обичаше демонстрацията повече от музиката.

— Едно щастливо семейство.

Той я изгледа, преди да отговори.

— Не особено. Тя беше алкохоличка. Почина, когато бях в осми клас.

— Съжалявам.

— Защо? Не е твоя вината.

— Това е странен отговор — каза тя.

— Безочливо е, вероятно. То е… защото винаги ми се струва странно. Казвам, че майка ми е мъртва, и някой казва: „Съжалявам“, макар че не я познава.

— Съжалявам за теб. Тя очевидно е била много важна за теб. Съжалявам за твоята болка.

Отговорът, изглежда, го изненада и мина известно време, преди да отговори.

— Това е чудесна мисъл. Благодаря. — Той нежно махна с ръка по върха на синята редица, а умът му заскита с малките цветенца.

Миналата есен Вейл се беше върнал в родния си град за първи път от десет години — едно пътуване, което той беше избягвал, откакто започна адвокатската си практика в града. Предпочете да измине тричасовия път с кола през нощта и потегли с големи опасения. Първите два часа и половина бяха доста приятни, но през последните трийсет минути, след като навлезе в местността, иронично известна като „Пъстроцветните равнини“, от мрака нахлуха лошите спомени. Стари имена и лица, които той смяташе, че завинаги е заличил, загризаха ума му. Най-лошият от всички бяха самите „Пъстроцветни равнини“.

Преди век и половина някаква заблудена изследователска група се беше натъкнала на обширна планинска верига, която се простираше почти петдесет мили, очертавайки бреговете на една река с бистра вода. Брястове, дъбови и борови гори имало в изобилие. Диви цветя растели по бреговете на реката. Сърни и мечка изп-рипкали от местата си за водопой, когато групата нахлула в тяхната земя. Необходимо било малко време, за да бъде опетнено името.

Светлините на фаровете му го отведоха по мрачната и зловеща алея към един досаден, покрит с дупки път с две платна. После видя блясъка на хоризонта. След това дойде зловонието. Форми започнаха да се материализират през пушека и парата. После се чуха звуците. Вейл сякаш стана по-малък, сви се в себе си, докато лъкатушеше покрай големи химически заводи, фабрики за хартия, пещи за стомана и нефтени рафинерии. Нищо не се беше променило. Широкият и див пейзаж се беше превърнал в сенчест, безформен ад, по-голям и от въображението на Данте. Високи комини изхвърляха облаци с киселинен пушек в уязвимото небе. Заводи за стомана бълваха ослепителни кълба, които сякаш подхранваха химикалите, носещи се из въздуха. Газове правеха мехури в мрачните реки и поточета. Съскане, метален вой на свирки, ръмжене на сирени и свистене на железни колела върху стоманени релси — всичко това създаваше човешката ръка. Цялата тази американска гибел изгаряше носа и очите му. Земята около него, изглежда, се беше превърнала в голям, гниещ труп.

Това продължаваше миля след миля: ослепителни светлини, бълващи пещи — какофонията на прогреса, отвратителната воня на просперитета. Миля след миля без нито едно дърво или стръкче трева, които да скрият изцапаната с мед земя. Миля след миля, без да можеш да видиш жива душа. Сякаш се беше натъкнал на някоя угаснала, движена от роботи планета, френетично произвеждащи собственото си унищожение.

„Индустриалният парк“, както бе наречен от Търговската камара, свършваше там, където реката свиваше под моста на магистралата, оформяйки една естествена бариера между Равнините и Оукдейл, града, в който се беше родил. Вейл изведнъж сви от пътя и спря на едно място за обръщане точно преди моста. Излезе от колата, облегна се на калника и запали цигара, загледан през реката.

Всичко си беше както преди — работилницата за щавене, една дълга и ниска сграда, все още доминираше предната част на реката от южната страна на моста, а мрачната тухлена сграда, приютила фабриката за обувки, се разпореждаше от северната страна.

Това беше мястото, което беше родило Мартин Вейл и го беше отгледало, докато се беше превърнал в мъж — и от което той накрая беше избягал, напускайки семейство и приятели. Миналото беше един калейдоскоп, чийто фрагменти се въртяха в главата му: бляскавият месинг на духовия оркестър, репетиращ в следобеда след футболния мач; коментарите на запалянковците; миризмата на кипящо кафе от кухнята на баба му; страшното предчувствие за първата целувка на задната седалка на шевролета на Пол Суейн; нетърпението да опита леда на реката след първото замръзване за годината и глухото съскане на първия сняг; непоколебимият край на погребението на майка му; веселите аплодисменти, докато доктор Нолан раздаваше дипломите в деня на завършването; учуденият поглед на Пел, неговото първо кученце, и ужасната болка в гърдите му, когато осъзна, че Пел лежи смачкан под колелата на една камионетка по Ривър стрийт; мирисът на вкиснато мляко в края на нощта, когато работеше в магазина за сладолед на Джеси Крафт; мирисът на косата на Емили Грантъм, колко твърди бяха зърната й и колко горещо беше бедрото й; този страшен, проникващ в сърцето момент, когато тя му каза, че май е бременна, и връхлетялото го успокоение, когато му съобщи, че мензисът все пак е дошъл.

Сега той беше привлечен тук отново, за да каже сбогом на жената, която го беше издържала в колежа и подстрекавала, почти изискала, той да напусне Оукдейл и никога да не се завърне. Кетлин Вейл. Мама Кет — баба му.

Една полицейска кола спря до него и той закри очите си от силния лъч на фаровете.

— Трябва ли ви помощ? — приятно попита един младежки глас.

— Не, благодаря, просто се любувах на гледката — отговори той.

— По-добре си запалете светлините — предложи му полицаят. — Тези големи камиони карат доста бързо тук.

— Благодаря, ще го направя — каза Вейл.

Полицейската кола отмина по моста. Но когато Вейл се върна в колата да включи сигналните светлини, осъзна, че магията е развалена. Той запали и последва синята полицейска кола.

Главната улица се беше променила твърде малко за десетте години. Магазините изглеждаха същите, с изключение на няколко, закупени от големи вериги. „Риц“ — кинотеатърът, който беше показвал стара класика през съботните вечери и го беше запознал с Кегни, О’Брайън, Робинсън, Богарт, Трейси и Басби Бъркли, беше превърнат в долнопробен пазар. Вейл мина покрай бръснарницата на Шик Медсън и една болка прониза гърдите му. Спря за минута и погледна тротоара пред дюкяна.

Той беше в магазина за млечни продукти с тайфата този ден, когато Дик Хърст нахлу вътре. „Хей, Марти, по-добре тръгвай бързо. Нещо е станало с баща ти.“

Той лежеше но гръб, единият му крак беше свит под другия, ръцете настрани, и гледаше с полуотворени очи в небето.

— Какво се е случило? — попита някой.

— Това е Лари Вейл, диригентът от училището. Трябва да е получил сърдечен удар. Просто се подстрига, излезе през вратата и падна мъртъв. Просто така.

Като гледаше към мястото, това, което най-добре си спомняше, беше как седи вкъщи след погребението и си мисли: „Защо смъртта винаги ме връхлита така, без никакво предупреждение.“ Майка му, първото му кученце, най-добрият му приятел, сега баща му.

Старата болница, някога разхвърляна сбирка от дървени постройки, беше изчезнала. На нейно място имаше пететажен медицински център от тухли и стъкло. Той мина с колата покрай него, не съвсем готов да застане лице в лице с мама Кет, и тръгна по Пайн стрийт към къщата й — един грандиозен стар анахронизъм, заобиколен от дървета, които я защитаваха от ниски, хаотично разположени бунгала, които незаконно й посягаха. Всички останали стари къщи бяха изчезнали, с изключение на една горда, викторианска къща, все още твърдо придържаща се към миналото. Беше очевидно, че мама Кет вече я няма. Поляната беше избуяла, храстите се нуждаеха от подрязване и нощните светлини или бяха изгорели, или някой ги беше изключил. Около мястото имаше белези на капитулация. Поне негодниците от училището още не бяха започнали да чупят прозорците. За Мартин счупените прозорци биеха камбаната за всяка сграда.

Спомени задавиха гърлото му. На тази предна порта беше научил, че майка му е мъртва. Той беше изпуснал букета със сини камбанки, които й носеше, и беше побягнал, търсейки утеха в брястовата горичка, за да се справи с внезапната скръб и чувството, че е предаден — не го бяха подготвили, не го бяха предупредили, че майка му умира. Стоя там, докато не дойде старият Уоткинс с катафалката. Мартин биеше и риташе и молеше да я оставят още малко, сякаш имаше още живот в нея и това, че я преместваха в погребалната къща, щеше да я убие. Другите се бяха отнесли към скръбта му с досада, едно вмешателство в общуването със смъртта, но мама Кет беше разбрала агонията му и внезапното му чувство на самота, и го беше утешила. Беше излекувала разбитото му сърце.

Мама Кет и тази къща бяха последните връзки на Вейл със семейството и миналото. Той щеше да затръшне тази врата. Опита се да се отърси от меланхолията си и подкара надолу към болницата.

Вейл мислеше, че е готов да се справи с това, което видя. Рак беше смалил мама Кет просто до една вейка, дланите й бяха толкова костеливи, че го шокираха, когато стисна една от тях — всички мускули и мазнини отдавна бяха погълнати от животните, нападнали тялото й. Сива кожа като восъчна хартия беше опъната около черепа й. И очите й, тези някога искрящи огледала на една мъдра и немирна душа, бяха се превърнали в безжизнени топчета, гледайки скръбно от вдлъбнатините дълбоко в опустошеното й лице. Оплячкосана — това беше останало от нея. Едва личеше под завивките. Наоколо се носеше мирис на смърт и същите безсърдечни и нечовешки звуци на прогреса, които съсипваха „Пъстроцветните равнини“ — сърдечната машина с бибикане довършваше живота й, подхранващ кислороден апарат глупаво стоеше в ъгъла, един монитор някъде в тъмнината на стаята зловещо бръмчеше. Тя го гледаше от ръба на вечността през полуотворени очи; всяко вдишване — една отчаяна, силна молба да изключат машините и да й позволят да си отиде.

Дали го виждаше? Можеше ли да го чува? Знаеше ли тя, че той е до нея?

— Мамо, аз съм Марти — каза той, навеждайки се до ухото й. — Чуваш ли ме, мамо?

Нямаше знак, че го е познала, но той продължаваше да шепне в ухото й — че е тук, и че много му е липсвала. Медицинската сестра влезе и се зае с обичайната си суетня. Той я виждаше с периферното си зрение как се движи наоколо, нагласява клапаните на тръбите, проверява електроенцефалограмите и гледа диаграмите, преди да изчезне от полезрението му.

— Марти?

Той се обърна. Сестрата стоеше на долния край на леглото — висока, яка жена в средата на трийсетте, тъмната й коса беше подстригана късо и напъхана под бонето. Тя му се усмихваше.

— Аз съм Емили.

— Господи, Емили. Съжалявам. Толкова бях отвлечен, че аз…

— Всичко е наред. Бога ми, хубаво е, че те виждам отново. Изглеждаш страхотно, Марти.

— Благодаря. Ти също изглеждаш добре, Ем. Кога стана сестра?

— След като работих една година във фабриката за щавене. Ако нямаш никаква амбиция, това те кара да побързаш. — Той се усмихна и забелязаха брачната халка на пръста й. — Женена съм. Имам две момичета.

— Кой е имал това щастие да те вземе, Ем?

— Джо Стюард. Помниш ли го? Завърши две години преди теб.

— Едно високо момче. От отбора по борба, нали?

— Боулинг.

— О, правилно.

— А ти?

— Никога не съм стигал до това. Не препоръчвам на никого.

Тя леко наведе глава на една страна и лицето й се смекчи от усмивка, пълна със спомени.

— Не казвай това — каза тя. — Сърцето ми се разби, когато напусна. Все още мисля за теб. Знаеш как става, някой те споменава и спомените се завръщат.

— Аз също си мисля за теб.

Тя сиря за момент, объркана от тази внезапна интимност.

— Съжалявам за мама Кет — каза тя. — Тя наистина се бори твърдо, Марти. Трябва да си горд от нея.

— Гордея се с нея.

— Добре. Няма да продължи дълго. Ще бъда в стаята на сестрите.

— Благодаря.

Измина един час. Той продължи да говори, надявайки се да го познае поне за момент. И после усети почти неуловим натиск върху ръката си.

— Чуваш ли ме, мамо Кет? — тихо попита той. — Обичам те, мамо. — Той целуна крехката й ръка и нежно я потърка в бузата си. — Чуваш ли ме, мамо? Обичам те.

Натискът спря и ръката й се отпусна.

— Съжалявам, че не дойдох по-рано.

Когато всичко свърши, той стоя още дълго в стаята и гледа как сменят завивките и изнасят апаратурата. Емили се появи на прага.

— Свърши дежурството ми — каза тя. — Искаш ли да идем до Сенди и да закусим.

— Страхотна идея.

Те тръгнаха през градския парк зад болницата и продължиха покрай брега на реката към главната улица.

— Басирам се, че знам какво си мислиш — каза Емили.

— Ти също ли? — отговори Вейл.

Тя кимна.

— Всеки път, когато идвам в парка.

— Аз все още си мисля за този ден — каза Мартин. — Когато правя нещо, когато гледам стар филм или деца играят на топка, си спомням за него. Предполагам, че това никога не преминава, да загубиш първия си приятел по този начин. За първи път осъзнаваме, че сме смъртни.

— Сякаш му се подигравахме. Не беше така, но дълго време след това изглеждаше така.

— Толкова добре ли си го спомняш? — попита Мартин.

— А ти?

Вейл кимна.

— О, да. Все още го виждам там в реката да размахва ръце, да потъва и да изскача. Всички мислехме, че се шегува.

— Просто стоях там и се смеех — каза Емили.

— Всички го правехме.

— Тогава ти и Арт Ходжис тръгнахте след него по едно и също време.

— А ти изтича за полицаите…

— А ти и Арти все още бяхте там, когато се върнахме, и все още се гмуркахте за него…

— Малкият Боби Бредшоу…

— Господи, когато го намериха…

— Знам, сънувах го. Виждах това малко момче цялото синьо толкова години след това.

— Майка му все още работи във фабриката за обувки. Виждам я понякога. Не може да го преживее. След всичките тези години — колко години минаха?

— Двайсет и две. Аз бях на десет, Боби беше на единайсет.

— След двайсет и две години тя все още гледа надолу, когато се разминаваме. Изобщо не говори. Знаеш ли какво си мисля, Марти? Мисля, че все още й напомням. Искам да кажа, тя никога не го е забравила.

— Може би — каза Вейл. — Тя вижда старите му приятели и всичко се връща отново като лошо представление. Сигурен съм, че по свой начин тя ни обвинява за това.

— Или може би защото това беше Боби вместо някой от нас.

— И това също.

Тя посегна почти инстинктивно, взе ръката му и те застанаха на брега. Реката беше кафяво-зелена с пепеливозелена пяна, бушуваща покрай брега. По-нагоре се издигаше пара от мрачните брегове. Това сякаш намаляваше ефекта от смъртта на Боби Бредшоу, като че ли реката беше жив паметник за него само когато е била здрава и чиста. Сега, бълбукаща от отрова, като казана на магьосницата в „Макбет“, просто обиждаше спомена за него.

— Боби винаги беше защитникът — каза тя.

Той погледна към нея, объркан от забележката, но тя гледаше към замърсената река, зареяна в мечтите си.

— И ти винаги така хубаво говореше — тя повдигна брадичката си. — Ходеше наперено нагоре-надолу и ни проповядваше това измислено право.

Марти винаги беше сигурен, че иска да стане адвокат, но не можеше да си спомни момента или времето, когато за първи път беше завладян от тази идея. Разказът на Емили за него, как играе първи защитник, после прокурор, после съдия с приятелите — всичко това изглеждаше така, сякаш тя говореше за някой друг, едно момче, което той не помнеше — един продукт на детството му. Не че беше объркан от спомена или че не искаше да си припомни — това беше празно пространство в паметта му — дори нейните думи не можеха да освободят някакъв визуален спомен за неговото изпълнение. Той се усмихна.

— Искал ли си някога — каза тя и се поколеба за момент, — искал ли си някога времето да спре, тогава, и никога да не пораснем? Реката все още да мирише на земя и свежест и небето да е с цвят на пойни птици? Желал ли си някога това, Марти?

Той се усмихна тъжно и каза:

— Да. Прогресът не е ли една гадост?

— Знаеш ли, Арти е президент на Търговската камара сега. — Тя се изкикоти. — Това ми създава истински проблем — мисли си, че е много важен. Хората се смеят зад гърба му.

Арти, президент на Търговската камара? Тази самообслужваща се общност от губещи хора, един клуб от дефектни малки нещастници, които се заблуждаваха, като мислеха, че алчността е постижение, а разрушението — достижение.

— Може би ще успеем да се съберем старата тайфа заедно — каза тя радостно.

— И да идем при Барни на вечеря.

Спомените му изведнъж бяха опетнени — приятелите от детството му се бяха превърнали в жалки, ограничени подлизурковци, молейки се алчното животно, хранещо се с мърша, да донесе чумата, която наричаха „прогрес“ в земята на неговата младост. Не искаше да види никого от тях, не искаше да се срамува заради тях, не искаше да му се напомня, че са израсли от същите корени, корени, които те бяха покварили с предателството си към родното място.

— Не бих искал — каза той.

— Всички са забравили делото сега — каза тя.

— Аз не съм.

— Ти свърши голяма работа. Всички казват, че си свършил страхотна работа. Искам да кажа, че току-що започваше и се беше изправил срещу всички тези големи адвокати от Изтока.

— Не беше до адвокатите, а до парите, Ем. Винаги се намесват парите. Всички тези хора, борещи се с разрастването на индустриалния парк към Пайн Хил, опитващи се да се придържат към начина си на живот — те имаха само мен. Не, не бяха виновни адвокатите, а големите корпорации. Те подкупиха общинските политици, Палатата, по дяволите, те дори подкупиха проклетия съдия. Аз загубих делото, а тези хора загубиха домовете си, които са тяхна собственост от сто години, а хищниците налапаха и градското имущество.

— Но градът е порасъл малко, нали? — каза тя.

— Много добре си е порасъл — каза Вейл. Той погледна през реката към общинските бедни квартали, които те наричаха индустриален парк. — Бедата е, че растежът е злокачествен.

Тя беше изненадана от неговата страст.

— Дори животните разбират по-добре и не мърсят собственото си гнездо — каза той.

Емили го погледна тъжно и спомените за добрите минали времена угаснаха с усмивката й.

— Ако не те познавах по-добре, бих се заклела, че току-що имаше малко пориоманично преживяване — каза Моли с усмивка. — Ти беше далеч оттук за около три минути.

— Фантазирах. Или по-скоро сънувах — каза Вейл. — Това състояние на пориомания ли е?

— До известна степен, да. Ти беше временно извън действителността.

— Ще ти кажа нещо. Има едно сандъче отвън на един от твоите прозорци. Какво ще кажеш да дадем шанс на тези момчета да поживеят навън на истинска слънчева светлина?

Тя наблюдаваше, докато той сипваше тучна, тъмна пръст в сандъчето, като го напълни почти до половината, после я изравни с дланите си. Разстла втори слой почва, в която внимателно засади шест от растенията, като нежно тя притискаше около стеблата, докато ги прикрепи добре. После покри почвата с тънък пласт мъх и бавно наръси с вода цялата повърхност.

— Това са речни цветя — каза той. — Обичат водата. Винаги ги пресаждам през нощта. Цветята умират за малко през нощта, после отново оживяват със слънчевата светлина. Ще видим какво ще стане. Може да се справят.

— Благодаря — каза Моли. — Да ги поливам ли всеки ден?

— Сутрин — кимна той. — Поръси леко с вода мъха. Той задържа вода и им дава да пият по малко.

Вейл беше извършил всяко действие прецизно и с почти нежна грижовност и Моли беше наблюдавала очарована как този мъж, който така пазеше миналото си, разкри една слабост, която, тя беше сигурна, на малко хора е било позволено да я видят.

Вейл развали магията.

— Нека те попитам — каза той, като изтри ръцете ся с една кърпа. — Като знаеш какво правим за Аарон, мислиш ли, че ако той действително е видял някой да убива Рашмън, това би било достатъчен шок, за да изпадне в състояние на пориомания? Искам да кажа, че той е преживял доста шокове. Това не би ли го предпазило?

Тя отговори веднага.

— Не. Мозъкът може да се справи с много видове гаок, после едно специфично действие, едно визуално преживяване може да причини късо съединение. Не може да се каже какво неговият мозък ще абсорбира и какво ще отхвърли. Да се надяваме, че ще открием това.

— Значи науката не е толкова точна.

— Нека просто кажем, че не знаем достатъчно. Има някои неясни зони. Занимаваме се с човешки мозък все пак.

— Това, което искам да кажа, е, че не е така точна както, например, две и две.

— Точно така. Всички хомо сапиенс реагират различно на различни влияния. Ето защо има мисъл. Ако беше така абсолютно точна като математиката, всички щяхме да сме роботи.

— Това е много интересно — каза Вейл.

— Това е фундаментално.

— Ето какво искам да кажа. Че не е така ясно като да кажем отпечатъка от пръсти. Един отпечатък от пръст е недвусмислен. Наистина не можеш да оспориш това. Ако го има, значи го има. Но психическото разстройство? Тук имаме несигурност.

— Учим се — каза тя. — Знаем симптомите, обикновено можем да разграничим самото разстройство, дори да кажем какво го е причинило. И много пъти успяваме да излекуваме пациента.

— Нека просто приемем, че Аарон е убил епископа, че е действал, воден от някакво мрачно разстройство. Мислиш ли наистина, че той може да бъде излекуван, след като е направил нещо толкова… ненормално?

— Ако не мислех така, щях да напусна.

— Какво те накара да се занимаваш с тази професия?

— Брат ми е в състояние на кататония вече десет години.

— Боже мой! Какво се е случило?

— Виетнам! Върна се оттам и постепенно се премести в друга страна, едно място, което си е измислил. Предполагам, че подсъзнателно се обвинявам, че не съм помогнала, но ние не знаехме. Знаехме, че страда, но вероятно сме смятали, че ще го превъзмогне. Едва от скоро започнаха да се занимават с този проблем. През Първата световна война са го наричали психическо разстройство вследствие тежки бойни условия. През Втората световна война е било бойно изтощение. Сега е индентифицирано като форма на психическа травма, наречена синдром на посттравматичен стрес.

— Как се справяте с това?

— Зависи от индивида. Но аз си имам теория, че обичта, любовта, общуването… и прошката… може да са много свързани с това.

— Прошка?

— Замесена е огромна вина. Те наистина са били третирани зле, след като са се върнали. Сякаш са се прокраднали обратно като нежелани деца. Имало е доста отчуждение.

— Аз защитавах един ветеран от Виетнам, който стрелял в някакъв чиновник. Не го беше убил и това просто е било голям късмет.

— Какво стана с него?

— Три години за въоръжен грабеж, но лежа осемнайсет месеца. Съдът беше снизходителен заради преживяното във Виетнам. Той твърдеше, че винаги носел огнестрелно оръжие у себе си — за него това е било като фетиш…

— Условна мания — каза тя. — Вероятно това дълго е било критичен момент за него, за да оцелее.

— Така каза и той. Във всеки случай притежателят на магазина е бил кореец. Те започнали спор за нещо глупаво и Джери загубил самообладание, припомнил си Виетнам. Човекът бил ориенталец и — бум — гръмнал го в рамото. После — и тази част областният прокурор не можа да преглътне — той каза, че не искал да признае, че е изпаднал в дива ярост, така че грабнал двайсет долара от касата, за да изглежда като обир. Факт е, че не използвах това. Съдебните заседатели нямаше да го приемат.

— Вероятно е било вярно.

— Знам, че е било вярно, вярвах му още от началото, но в съда истината понякога може да бъде вредна за здравето на клиента ти. Някои съдебни заседатели няма да приемат факта, че истината може да бъде по-странна от измислицата.

— Професията ти е много особена, мистър Вейл.

— Виж кой ми го казва.

Звънецът на предната врата сложи край на дискусията.

— Колко е часът? — попита Вейл.

— Около осем.

— Чудя се кой, по дяволите, може да е това?

Той слезе на долния етаж и отвори предната врата. Един раздърпан Гудмън стоеше на прага.

— Искаш ли да погледаш филм? — каза той.