Първичен страх

32.

Венъбъл изглеждаше неловко самоуверена. Вейл беше предвидил, че първият й свидетел щеше да бъде доктор Бескът, ръководителят на Щатския институт за душевно здраве. Тя щеше да констатира препоръките му, да ограничи разпита си до душевното здраве на Аарон и това щеше да е всичко. Сбито и мило, право в целта. Щеше да го накара да изглежда като нещо банално. Аарон беше нормален като момчето до вратата — просто малко психопатичен, това е всичко. Обича да нарязва епископи, когато няма нищо интересно по филмите.

Облечен консервативно в тъмносин костюм, Бескът беше един внушителен мъж, висок, в началото на петдесетте, с дълга падаща бяла коса и меки кафяви очи, които балансираха неговата потенциално плашеща големина с необикновено нежен глас и благороден характер. „Харесва се на тълпата, помисли си Вейл. Мигновено прави впечатление на бащинска натура, този мечка човек.“ Вейл трябваше да подходи внимателно към дискредитирането му.

— Вие сте доктор Харкорт Д. Бескът? — започна Венъбъл.

— Точно така — отговори той с предразполагаща усмивка.

— Вие сте лекар с разрешително да практикувате медицина в този щат?

— Да, и още в шест други щата.

— Къде живеете, докторе?

— Имам къща на територията на Щатския институт за душевно здраве в Дейзиленд.

— И каква е вашата специалност?

— Аз съм дипломиран психиатър.

— И къде сте нает на работа?

— Аз съм директор на института „Стивънсън“ за душевно здраве и шеф на щатския отдел за душевно здраве. Професор съм също по психиатрия в щатския университет.

— И колко време сте специалист в тази сфера?

— От 1964 г.

— Моля да кажете на съда в кой колеж сте учили, докторе.

— Имам титла на бакалавър от колежа Рийд в Портланд, Орегън, доктор по медицина от медицинския университет в Орегън и бях обучен за психиатър в университета в Синсинати.

— И имате ли възможност да лекувате пациенти?

— Ох, да.

— Колко умствено болни пациенти лекувате или виждате годишно, д-р Бескът?

— Надзиравам и наблюдавам лечението на вероятно петстотин до осемстотин пациенти, интернирани в различни щатски институти и консултантските ми споразумения с щата ми позволяват да се занимавам с още други седем или осемстотин пациенти на година.

— Добре, сър, колко… Писали ли сте книги или статии в тази област?

— Автор съм на осем книги в областта на психиатрията и над двеста научни статии в тази област.

— И във вашата практика, сър, занимавате ли се с хора, които обикновено се смятат криминално умопомрачени?

— Да, често.

— И в това ви качество са се обърнали към вас да направите диагноза на Аарон Стемплър?

— Аз оглавявах екипа от трима души, назначен да изследва мистър Стемплър.

— И можете да познаете мистър Стемплър?

— Да. Той седи ето там. Младият мъж със сако от туид.

— Сега, докторе, вие казвате, че сте оглавявали екипа, който е изследвал мистър Стемплър. Можете ли набързо да обясните процедурите, които сте приложили?

— Разбира се. Доктор Сиафо, Соломон и аз, всички проведохме индивидуално и обширно оценяване на пациента. После и тримата имахме обща среща с него.

— И смятате ли това за нормална процедура?

— Да, и тримата често сме викани да правим психологическа преценка на пациенти.

— И вие също така сте изследвали болничните и медицински сведения, отнасящи се до мистър Стемплър?

— Не. Нямаше налични такива.

— Сега, докторе, само за да помогнете на журито, бихте ли желали да обясните някои основни психиатрични принципи. Вярно ли е, че психичните разтройства са квалифицарани като болест?

— Да.

— Изучаването и лечението на умствените разстройства са познат и приет клон от медицината, нали?

— Да, така е.

— И вие поставяте диагноза на психическото разстройство просто както бихте направили с физическата болест?

— Горе-долу. Техниките са различни, но методите са подобни.

— Докторе, моля да обясните на съдебните заседатели как поставяте диагноза за умствено разстройство?

— Ние търсим най-показателните симптоми и ги отнасяме към съответната категория.

— И тези категории са описани в един наръчник, познат като ДСНЗ, нали?

— Да.

— Какво е ДСНЗ, докторе?

— Диагностичен и статистически наръчник на психическите разстройства, или ДСНЗ за по-кратко. Американската психиатрична асоциация го е публикувала.

— И това е така наречената Библия на психиатрията, нали?

— Да.

— И вие по този начин ли поставихте диагнозата на Аарон Стемплър?

— Да. Екипът проведе всички обичайни тестове.

— Направихте ли и други тестове?

— Да, бяха му направени физически и неврологични изследвания, както и тест за интелигентност.

— Защо наредихте физически и неврологични изследвания?

— Защото умственото разстройство може да е резултат на мозъчно увреждане или дефекти на мозъка.

— И имаше ли мозъчни увреждания?

— Няма очевидна физическа болест на мозъка.

— А тестът за интелигентност?

— За да определим интелигентното ниво на пациента.

— И какво показа тестът за интелигентност на Аарон Стемплър?

— Между 138 и 140 точки. Гениално ниво. — Направихте ли някакви други тестове?

— Повечето от нашите тестове са в областта на разпитването на обекта, Стемплър. Това, което се нарича терапия.

— И тримата работихте заедно и поотделно за този анализ?

— Точно така. Аз и докторите Сиафо и Соломон от страна на щата. Заедно подготвихме нашия доклад.

— И какво е заключението ви?

— Че Аарон Стемплър не страда от някакво сериозно психическо разстройство.

— Намерихте ли някакво доказателство за това, което е известно като пориомания или временна амнезия?

— Не, мадам. Нито пък е бил видян в състояние на пориомания от болничните прислужници.

— Способен ли е да застане пред съда?

— Напълно. Всъщност намираме го за доста нормален.

— И той разбира обвиненията, повдигнати срещу него, нали?

— Извинете, Ваша светлост, ако прокурорът иска да води свидетеля, нека му сложи кучешки ремък — обади се Вейл.

Шоут погледна надолу към него.

— Това като възражение ли да го разбирам, адвокате?

— Това е възражение, да.

— Ще задам по друг начин въпроса, Ваша светлост — каза Венъбъл и се усмихна на съдебните заседатели. — Разбира ли мистър Стемплър обвиненията, повдигнати срещу него от хората?

— Да, разбира се.

— Благодаря, докторе. Засега нямам повече въпроси.

Бам, просто така. Кратко и мило. Почти прекалено небрежно. Окей, докторе, време е малко да ти развалим авторитета. Вейл отиде до свидетелската скамейка и сложи ръка върху парапета. Приятелски, без заплаха. Просто Вейл и тази мечка човек си говореха приятелски.

— Д-р Бескът — започна Вейл, — ще обясните ли моля, какво е шизофрения на съдебните заседатели?

— Шизофренията е най-разпространеното психично заболяване. Около… два процента от всички хора в западните държави са лекувани от шизофрения по някое време от живота им. И, разбира се, много шизофреници изобщо не са получавали медицинско лечение.

— За каква бройка в действителност говорим?

— Хм. Може би… половината от пациентите на лечение в болниците в САЩ.

— Това преобладаващо заболяване ли е?

— Да.

— И какво точно е шизофрения?

— Това е колапс или ерозия на границите между егото, което контролира всекидневните ти мисли и действия, и импулсите, които са хранилището на потиснатите мисли и действия. Когато това стане, потиснатите импулси се освобождават и резултатът е един вид психически хаос.

— В какво точно се изразява това?

— Той или тя стават нефункционални. Симптомите включват халюцинации, пространствена дезориентация, заблуди, мисловни и личностни разстройства.

— Заблуди?

— Заблудите са погрешни убеждения, които обикновено са абсурдни и странни.

— За неспециалистите какво точно означава това?

— При крайностите един пациент може да вярва, че той или тя са преследвани от другите. Може да вярват, че са известни исторически личности. Или дори могат да вярват, че мислите им се контролират от някоя машина. Имах един случай с една жена, която мислеше, че умът й се контролира от нейния тостер. Седеше с часове, говореше с тостера и получаваше заповеди от него.

Вълна от смях премина в залата. Шоут удари с чукчето. Смехът изчезна.

— Значи този вид странно поведение не е необикновено, така ли?

— Това е относително.

— А в рамките на специализираните заведения?

— Изобщо не е необикновено.

— И има различни видове… различни категории шизофрения?

— О, да, различни.

— Кажете ни за генетиката, докторе. Играе ли тук някаква роля? Шизофренията има ли склонност да се предава по наследство?

— О, да, в различна степен.

— Всъщност, докторе, вярно ли е, че дванайсет процента от всички шизофреници са деца на един шизофреничен родител и около четирийсет и пет процента имат двама шизофренични родители?

— Не съм сигурен в процентите, но като цяло това ми звучи вярно.

— Значи шизофренията може да бъде генетична или причинена от околната обстановка или психологически фактори, така ли?

— Да. Обикновено комбинация и от трите.

— Запознат ли сте с родния град на Аарон Стемплър — Криксайд, Кентъки?

— Описан ми е, сър.

— Не сте ли били там?

— Не, не съм.

— От това, което ви е известно, докторе, възможно ли е факторите на околната среда в Криксайд да съдействат за развитие на шизофрения?

Венъбъл стана права.

— Възразяваме, Ваша светлост. Слухове. И каква е целта на тези показания?

— Ваша светлост, ние имаме работа с убийство, което ние твърдим, че е резултат на психично разстройство. Аз просто опипвам почвата тук.

— И също така ще чуем лекция по психиатрия? — изръмжа Венъбъл.

— Това възражение ли е? — попита Вейл.

— Както ви харесва — отговори тя.

— Извинете — каза Шоут, в гласа му имаше леко безпокойство. — Ще искате ли почивка, така че да продължите този личен спор, или и двамата искате да се обърнете към съда?

— Съжалявам, съдия — каза Вейл. — Ние твърдим, че проучването и определянето на психичното разстройство е малко неясно в определени сфери. Фройд и Юнг, например, не са напълно съвместими. Това, което се опитваме да правим, е да решим дали добрият доктор и защитата са в унисон, така че да продължим нататък. Ако има сфери, в които не сме на едно мнение, те трябва да бъдат решени, преди да продължим. Това, което казвам, е, че ние не оспорваме знанията на д-р Бескът, но слагаме под въпрос дали неговите теории съвпадат с нашите.

— Ваша светлост — каза Венъбъл с ледена нотка в гласа си. — Мистър Вейл иска да направи тук един форум за дискусии на психически теории и аз се противопоставям на това.

— Искам да намеря допирни точки в азбуката на психиатричната теория. Д-р Бескът може да вярва в една теория, д-р Ерингтън може да вярва в друга. Ако това стане, ние трябва да призовем други експерти да разрешат тези различия. Освен, разбира се, ако решим проблема сега.

— Само това, което се отнася до делото — контрира Венъбъл. — Аз се противопоставям на основание на това, че тази линия на задаване на въпроси е прекалено широка. Ще намерим мостовете в конкретното. Това не е спор.

— Склонен съм да се съглася с прокурора за това — каза Шоут. — Ако има специфична сфера на разногласие, тогава ще разреша представянето на свидели да подкрепят едното или другото. Но няма да позволя разправии в съда. Възражението се подкрепя.

— Окей — каза Вейл. — Докторе, вие сте запознат с теорията на Юнг, че до подсъзнанието може да се достигне чрез използването на символи? Тези символи са универсален език, първичният израз на подсъзнанието?

— Да, запознат съм.

— Съгласен ли сте с тази теория?

— Отчасти.

— Значи не сте съгласен?

— Възразявам — скочи Венъбъл. — Д-р Бескът вече отговори на този въпрос.

— Не, Ваша светлост — отвърна Вейл. — Той отговори „отчасти“.

— Може би ще мога да обясня — предложи Бескът. — Аз също вярвам, че сънищата са прозорец към подсъзнанието. Не мисля, че тези две теории са несъвместими. Ние не бихме изключили която и да е разпространена теория, за да направим диагнозата.

— Не е ли казал Пол Тилих: „Само символичният език може да изрази първичното?“

— Да, но това все още не изключва използването на анализ на сънищата, за да се определи психическата нефункционалност — каза Бескът.

— Използвахте ли анализ на сънищата?

— Мистър Стемплър твърди, че не сънува.

— Твърди, че изобщо не сънува.

— За да бъда по-точен, не си ги спомня.

— Това необичайно ли е?

— Не особено.

— Какво ще кажете за хипнозата?

— Опитахме. Стемплър е неблагодарен обект.

— Това необичайно ли е?

— Не… някои хора подсъзнателно се съпротивляват на хипнозата.

— И вие не смятате това за странно и необичайно?

— Не, наистина. Не.

— Значи вашият анализ на обвиняемия се базира само на разговорите с него, така ли?

— Не, говорихме с някои хора от родния му град. Хората, с които е живял в Дома на Спасението и където е работил.

— Доколко се доверявате на разговорите с хората от Криксайд, Кентъки? Това е родният град на Аарон, нали така?

— Да, така е. Това бяха телефонни разговори. Повечето информативни.

— Вие ли ги водихте?

— Някои от тях. Говорих с бившата му учителка, ъ-ъ…

— Ребека Кремър.

— Да, Кремър.

— И какво ви каза тя?

— Че бил отличен ученик. Малко самотен. Че се е стремял към повече, отколкото може да му предложи областта.

— Лош нрав? Избухвания? Буйства?

— Не, нищо такова.

— Говорихте ли за сексуалната му ориентация?

— Възразявам, Ваша светлост. На какво основание?

— Ако бъдете малко толерантни тук, съдия, мисля, че ще стане ясно.

— Добре, адвокате, ще ви дам малко свобода тук, но не ни изкарвайте от нерви.

— Да, сър. Докторе, говорихте ли за сексуалната му ориентация?

— Не сме я питали за това.

— Защо не?

— Не ми струва много подходящо. Та тя му е учителка в края на краищата.

— Разбирам. Искам за малко да поговорим за религиозната ориентация на Аарон. Запознат ли сте с връзката на обвиняемия с един проповедник Шекълс?

— Да. Джошуа Шекълс.

— Говорили ли сте с Шекълс?

— Не, сър. Бяхме информирани, че никой не го е виждал или чувал от години.

— Какво знаете за него?

— Очевидно е бил фундаменталист и е имал много сурово отношение към греха.

— Обвиняемият говорил ли е за това с вас?

— Да.

— Какъв е вашият анализ на тази връзка?

— Нещастна.

— Защо?

— Както казах, преподобният Шекълс е бил фундаменталист. От това, което разбирам, той е вярвал, че веднъж опетниш ли се с грях, няма изкупление.

— С други думи, той е вярвал във въздържанието от всякакъв грях?

— Да.

— Какво ще кажете за молитвата?

— Доколкото си спомням, Аарон ни цитира Вергилий за това. Той каза, че Шекълс е вярвал на това, което е написал Вергилий.

— Което е?

— Може ли да погледна бележките си?

— Разбира се.

Бескът прелисти няколко страници от един черен бележник. — Ето го — каза той. — Цитирам: „Престанете да мислите, че законите на Господа могат да бъдат променени с молитва.“ Край на цитата.

— Шекълс е вярвал в това, нали?

— Според Аарон.

— Аарон приемал ли е тази теза?

— Е, той е бил дете по това време. Осем-деветгодишен. Естествено това го е впечатлило.

— Вярвал ли е в това?

— Възразявам, Ваша светлост — каза Венъбъл. — Обвиняемият ще е най-добрият източник за такава информация.

— Само че обвиняемият не може да свидетелства — каза Вейл. — В този случай мисля, че свидетелят на щата е най-добрият източник. В края на краищата той и неговият екип са отговорни за решението, че Стемплър е нормален, Цялата тази информация ще бъде потвърдена от интервютата на защитата, проведени от д-р Ерингтън.

— Отхвърля се възражението — каза Шоут. — Продължавайте, адвокате.

— Вярвал ли е Аарон на Шекълс, когато той му е казал, че няма опрощение на греха?

— Мисля, че това е въздействало върху религиозните му възгледи.

— Вярвате ли в това? Че няма опрощение на този свят?

— Възразявам. Несъществено.

— Точно обратното, Ваша светлост. Гледната точка на доктора е много съществена при анализа на тази информация.

— Отхвърля се — каза Шоут, като погледна към Венъбъл и повдигна вежди.

— Е, това, изглежда, прави невалидни основните предпоставки на християнството — каза Бескът.

— Попитах дали вие вярвате в това? — продължи да настоява Вейл.

— Не.

— Значи вярвате в опрощението?

— Е, аз… Не съвсем. Аз, ъ… съм атеист.

Неговият отговор хвана Венъбъл напълно неподготвена. Изведнъж стана очевидно, че Вейл се опитва да опетни Бескът в очите на журито, състоящо се от предани християни.

— Протестирам — изрева тя. — Религиозните убеждения на доктора са несъществени!

— Той го каза, не аз — каза Вейл, като вдигна рамене. — За мен всичко е наред, ако питате. — Той се усмихна на съдебните заседатели, върна се на бюрото си и взе един бележник. — Работата е, докторе, че Аарон Стемплър е бил определено въздействай от отварянето си към Шекълс, нали?

— Да.

— Значи първоначалната му религиозна ориентация е малко изкривена.

— Освен, ако сте съгласен с Шекълс.

— Аарон променил ли си е мнението по-късно?

— Да. Години по-късно се е обучавал да стане католик с епископ Рашмън. Католическата гледна точка, разбира се, е напълно противоположна.

— Значи религиозните му идеи са малко смесени, така ли?

— Напълно.

— Важна ли е религията за Аарон?

— Е, често говори за нея. Да, така мисля. Но мисля, че епископът му е помогнал да разреши този конфликт.

— Значи епископът го е убедил, че има опрощение на този свят?

— Вярвам на Аарон, когато казва това, да.

Вейл прелисти бележника си.

— Докторе, на третото ви интервю с Аарон, страница седма, има такива реплики:

„Бескът: Значи тогава вярвате в опрощението?

Стемплър: Е, епископът беше много убедителен. Но Амброуз Биърс е написал: Да се иска законите на вселената да бъдат анулирани заради един-единствен просител е недостойно. И опрощението идва след молитва.

Бескът: Все още ли изпитваш съмнения?

Стемплър: Е, мисля доста върху това, сър.“

Вейл пусна бележника на бюрото си.

— Сега, докторе, виждате ли конфликт тук?

— Мислите му върху това, не означават непременно, че е в конфликт. Ние говорим за много интелигентен млад мъж. Задава си много въпроси.

— Значи вашето мнение е, че този конфликт не причинява никакъв стрес в обвиняемия?

— Това не се стори значително на екипа.

— Не е ли вярно, докторе, че голям процент от психическите заболявания се дължат на религиозна и сексуална дезориентация?

— Предполагам, че може да се каже така.

— Не е ли вярно, докторе, че петдесет процента от случаите, включващи шизофрения, се дължат на тези два фактора — секса и религията?

— Мисля, че това е доста точно, да.

— Значи, ако Аарон Стемплър е получил, нека кажем, разнородни сексуални и религиозни сигнали от Шекълс и Рашмън, това доста вероятно би създало обстановка, в която шизофренията процъфтява?

— Е, предполагам, че може да се каже така. „Процъфтява“ е малко силно…

— Петдесет процента от всички случаи…?

— Хм, да, предполагам, че трябва да се съглася с това.

— Но вие не сметнахте тези радикални различия в религиозните му възгледи за важни?

— Не видяхме никакви последствия — каза Бескът. — Така че не търсихме причината.

— Разбирам. — „Много хубав отговор“, помисли си Вейл. — Д-р Бескът, някога имали ли сте причина да мислите, че майката на Аарон страда от шизофрения?

Антените на Венъбъл се наостриха. „Накъде, по дяволите, клони сега, чудеше се тя. Е, всички телефонни разговори са на границата на слуховете — ако продължи в тази насока.“ Тя се концентрира върху разпита на Вейл.

— Не… наистина — отговори Бескът.

— Говорили ли сте с някой друг от Криксайд? Искам да кажа, вие лично говорили ли сте с някой друг?

— Протестирам, Ваша светлост. Това са слухове.

— Всичките му показания, отнасящи се до Криксайд, са слухове, съдия — каза Вейл. — Ако той се е съобразявал с тази информация в своя анализ, тогава смятаме, че е уместно да я подложим на разпит.

— Добре, ще ви разреша да продължите, но много внимателно, мистър Вейл. Повторете въпроса, мис Бландчард.

— Говорили ли сте с някой друг от Криксайд? Искам да кажа, вие лично говорили ли сте с някой друг?

— Да — отговори Бескът. — С нейния лекар.

— Това ще е… д-р Чарлс Косвалски.

— Да.

— И какво ви каза той за майката на Аарон?

Бескът се изкикоти.

— Той каза, че е луда от самота.

Съдебната зала избухна в смях. Шоут отново удари с чукчето.

— Луда от самота? — попита Вейл. — Това някакво специфично психично разстройство ли е, докторе?

— Страхувам се, че не, сър.

— Какво е искал да каже?

— Съпругът и големият й син починали и двамата и когато Аарон заминал, е станала ексцентрична.

— Ексцентрична?

— Да.

— Така ли я описа той? Ексцентрична?

— Не с толкова много думи.

— Ще се позова на бележките си, докторе. Описа ли ви я той така: „луда като пес при пълнолуние?“

Още смях от галерията. Шоут погледна към публиката и този път тя утихна без чукчето му.

— Мисля, че този израз употреби.

— И какви са симтомите й?

— Ъ… била е саможива. Изобщо не чистела къщата си и не си готвела, съседите й се грижели за нея. Не е общувала със себеподобните си. Говорела си е сама. Викала по хората, които минавали покрай къщата й.

— Дисоциативна?

— Ъ, да.

— Пространствено дезориентирана?

— Да.

— Докторе, не са ли това симптоми на шизофрения?

— Е, да…

— И така, ще бъде ли справедливо да кажем, че вероятно мисис Стемплър е била шизофреничка?

— Възразявам — изрева Венъбъл. — Няма начин, по който д-р Бескът да може да направи такова заключение, сър!

— Ваша светлост, ние само казваме, че майката на Аарон Стемплър е страдала от някакъв вид умствено разстройство, преди да умре и че това трябва да е било достатъчно, за да повдигне въпрос пред щатския екип относно психичното здраве на Аарон Стемплър. Може би достатъчно, за да последва ходене до Криксайд — както направи защитата.

— Ваша светлост, прокуратурата предлага всичките тези показания за мисис Стемплър да бъдат зачеркнати в протоколите като слухове.

— Ваша светлост — отговори на удара с удар Вейл, — ние заявяваме, че фактите, отнасящи се до нейното състояние, определено са приемливи. И това е медицински факт, че симптомите са показателни за шизофрения. На какво може да се възразява?

— Повтарям, Ваша светлост, това е импровизиран анализ и е безсмислен.

— Добре, добре. Склонен съм да се съглася с позицията на мис Венъбъл тук, адвокате. Разбирам вашия аргумент, но след като информацията е очевидно от слухове, трябва да я изключа. Съдебните заседатели няма да я вземат под внимание. Продължавайте, мистър Вейл.

— Искаме изключение — рязко каза Вейл.

— Отбелязано. Продължавайте.

— Бих желал да се върнем на символите за малко. Докторе, ще обясните ли на съдебните заседатели простичко значението на символите? За какво служат?

— Езикът на символите представлява употребата на рисунки, символи, ъ-ъ, познати знаци за комуникация — каза Бескът. — Например кръста е символ на християните, докато цифрите 666 са универсален символ на дявола. И за да бъда малко по-съвременен, символът за нещо забранено е червен кръг с черта по средата. Това е познат символ и тук, и в Европа. Един пътен знак, например.

— С други думи символите превъзхождат езика?

— Да, но не винаги.

— Може ли един символ да се предаде с думи. Като послание, например?

— Хм. Възможно е. Да.

— Значи символите може да се изразят по много начини, не просто като рисунки и картини?

— Да, вярно е.

— Сега, докторе, вие сте потвърдили, че сте видели снимките на жертвата по това дело, епископ Рашмън?

— Да, виждал съм ги.

— Проучихте ли ги внимателно?

— Да.

— Имаше ли някакви символи по тялото?

— Ъ-ъ…

— Нека го кажа по-директно. Мислите ли, че убиецът е оставил послание във формата на символ по тялото на жертвата?

Венъбъл мислеше с един въпрос пред Вейл. „Той ще направи нещо с цифрите върху главата на Рашмън, помисли си тя. Вероятно ще ги използва по-късно, за да дискредитира Бескът по някакъв начин. Или може би опипва почвата-опитва се да разбере дали знаем какво означават символите.“ Това беше по-вероятно. Венъбъл написа думата „символи“ и „B32.156“ в бележника си и го обърна обратното така, че никой да не го прочете. Но реши, че сега не беше време да повдигне този въпрос. Тя щеше да почака, докато Ерингтън застане на скамейката и да я хване в капан, че посланието идва от Аарон.

— Не мога да кажа със сигурност — отговори Бескът. — Изглежда, че убиецът е загатвал нещо, но ние изобщо не разбрахме какво и Стемплър също не можа да ни помогне.

— Каза ли, че не знае какво означава символът?

— Възразявам, Ваша светлост. Не сме установили, че това е символ.

— Приема се.

— Докторе, ние говорим за буквата и цифрите по задната част на главата на жертвата, така ли е?

— Приемам, че това искате да кажете. Да.

— Спомняте ли си последователността им?

— Мисля, че беше „B32.146“.

— Всъщност „B32.156“ — поправи го Вейл.

— Съжалявам. Правилно, 156.

— И мислите ли, че това е символ, оставен от убиеца?

— Ъ-ъ. Добре, да, мисля, че всички предположихме така.

— Опитахте ли се да анализирате символа?

— Е, попитахме Стемплър за него.

— И той призна, че не знае значението му, така ли?

— Да.

— И дотолкова сте му обърнали внимание, нали така?

— Разисквахме това с мис Венъбъл.

— Кога?

— По-рано. Мисля, че преди да говорим със Стемплър.

— И какво беше заключението?

— Че това вероятно е без значение за нашите задължения.

— Които са?

— Да анализираме пациента.

— Това не е ли важно доказателство за вашия анализ?

— Ако ни беше ясен. Понякога може да отнеме години да ни се изясни, да дешифрираме всичките тези хитрости…

— С други думи, вие наистина не сте имали време да изследвате всички аспекти на проблемите на мистър Стемплър, нали?

— Възразявам, Ваша светлост — излая Венъбъл, като скочи на крака. — Защитата се опитва да размъти резултата тук. Докторът заяви, че може да отнеме години дешифрирането на този символ, както го нарича адвокатът. Ние сме тук да решим това дело чрез най-добрите налични доказателства. Тази насока на задаване на въпроси е напълно неуместна. Цифрите може да значат много неща — може би дори незначителен телефонен номер.

— Тогава нека докторът го каже — контрира Вейл.

— Задайте въпроса по друг начин, адвокате — каза Шоут доста рязко.

— Докторе, мислите ли, че този символ е от значение?

— Всичко е възможно.

— Мислите ли, че е несъществен?

— Наистина не мога да отговоря на това.

— Но какво мислите?

— Протестирам! Не може ли да се придържаме към фактите, Ваша светлост?

— Да, мис Венъбъл. Възражението се приема. Нека оставим догадките настрани — каза Шоут.

— Докторе, вие казвате, че цифрите и буквата по задната част на главата на жертвата вероятно имат някакво значение, но вие просто не сте разгадали какво означават?

— Да, вероятно имат значение.

— Благодаря. Сега, мисля, че по-рано казахте в показанията си, че на психичното заболяване може да се постави диагноза толкова прецизна, колкото и на физически болести, така ли е?

— Да.

— Докторе, по време на вашите интервюта с Аарон Стемплър той изобщо дал ли ви е обяснение на това, което се е случило вечерта, когато епископът е бил убит?

— Да, даде.

— И какво е неговото обяснение?

— Че му е причерняло, преди да извърши убийството.

— Заявявал ли е, че е имало някой друг в стаята по това време?

— Да, заявявал е.

— Кой е този човек?

— Не може да го определи.

— Значи обвиняемият признава, че е бил там, но отрича, че е извършил престъплението, така ли?

— Да.

— Това възможно ли е? Искам да кажа, може ли на Аарон да му е причерняло по този начин?

— Е, да…

— Има ли медицински термин за това състояние?

— Да. Нарича се пориомания. Случаят на пориомания е друг термин за временна амнезия.

— И това не е необикновено при изучаването на анормалната психология?

— Е, не е рядкост.

— Значи сте лекували хора, които страдат от пориомания?

— Да.

— Колко дълго продължава това обикновено?

— От няколко минути до, е, знам един случай, в който пациентът е бил в състояние на пориомания няколко месеца.

— И този човек е способен да функционира нормално в това състояние?

— Да. Просто не си спомня какво е станало през този период.

— Какво може да пречи някой да изпадне в състояние на пориомания?

— Прекомерен стрес, тревога, спомен…

— Спомен?

— Припомняне на травматичен случай от миналото. Също така може да бъде предизвикано от нещо просто. Позвъняване на вратата, комбинация от думи, която напомня за някоя случка от миналото.

— Значи да бъдеш свидетел на такова брутално убийство може да доведе до състояние на пориомания?

— Да. Трябва да се съглася с това.

— И когато Аарон Стемплър казва, че е изпаднал в състояние на пориомания, това не е абсурдно обяснение, нали?

— Не, може да се случи.

— И ако това е станало, то може да бъде форма на психично разстройство, нали?

— Да.

— Но вие казвате, че никога не е показвал признаци на пориомания по време на вашето изследване?

— Не, сър, не е показвал.

— Доктор Бескът, нека кажем, че един пациент има емфизема, излиза в студения дъжд неподходящо облечен, хваща настинка и не търси медицинска помощ. Тези обстоятелства вероятно могат да доведат пациента до пневмония. Вярно ли е, или не? Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да. Причина и последствие.

— Правилно. И като знаем обстоятелствата, вие може да поставите диагноза на пациента и да предвидите, че пневмонията ще се развие и да вземете подходящи мерки да я предотвратите. Това справедливо предположение ли е?

— Ваша светлост, аз изобщо не се чувствам удобно с тази насока на задаване на въпроси — каза Венъбъл. — Всичко това са предположения и игра на гатанки. Какво иска адвокатът да постигне с това?

— Дайте ми възможност за още един-два въпроса, Ваша светлост.

— Още един шанс, адвокате. Изяснете се или ще отхвърля цялата тази насока от процедурата — каза Шоут.

— Д-р Бескът, имате тук един млад човек и провеждате тестове дали е, или не е виновен по това дело и вие знаете, че тези обстоятелства съществуват — първо, че има объркано и вероятно дезориентирано религиозно минало, и второ, че вероятно майка му е била шизофреничка. Няма ли да бъде справедливо да очакваме, че ще предприемете извънредни постъпки да определите дали всъщност тук съществува шизофрения?

— Е, да. Това и направихме.

— Вие определено сте свели до нула вероятността за шизофрения?

— Изследвахме го за всички видове психически разстройства.

— Останах с впечатлението, поправете ме, ако греша, че вие просто сте определили дали обвиняемият може, или не да застане пред съда?

— Това беше нашето задължение. Но това включва да му направим диагноза за психически разстройства.

— Значи вие може да кажете на този съд със сигурност, че той не страда от шизофрения?

— Е, мога да кажа, че това не пречи на способността му да различава доброто от лошото и да помогне за собствената си защита.

— С други думи, това е без значение дали страда от психично разстройство, или не.

— Възразяваме. Това е спорно.

— Приема се.

— Ще го кажа по друг начин. Възможно ли е, докторе, Аарон Стемплър да страда от сериозно психично разтройство и вие да сте пропуснали това при вашето изследване? Това възможно ли е?

— Е, сър, всичко е възможно.

— В такъв случай вие твърдите, че това е малко вероятно?

— Сър, и двама други изтъкнати психиатри и психолози изследваха мистър Стемплър. Аз бих казал, че е малко вероятно и тримата да сме пропуснали нещо толкова важно.

— Значи отговорът ви е не?

— Протестирам — каза Венъбъл. — Докторът обясни позицията си.

— Ваша светлост, аз се опитвам да определя дали той казва, че това е невъзможно или малко вероятно, или казва, че е възможно.

Шоут въздъхна.

— Моля прочетете въпроса отново — обърна се той към съдебния стенограф.

— Ще го кажа по друг начин. Възможно ли е, докторе, Аарон Стемплър да страда от сериозно психично разстройство и вие да сте пропуснали това при вашето изследване? Това възможно ли е?

— И какъв беше последвалият отговор? — попита Шоут стенографа.

— Е, сър, всичко е възможно.

— Струва ми се, адвокате, че той е отговорил на въпроса — каза Шоут.

— Не съвсем — отговори Вейл. — Аз бих желал докторът да засвидетелства, че възможността за предварително психично разстройство е била изключена. Това е ключов момент за защитата. Това вече не е тест за доброто и лошото, Ваша светлост. Може ли д-р Бескът да се закълне, че обвиняемият Аарон Стемплър не страда от психично разстройство, което да се прояви или в непреодолим импулс, или в дефект на разсъдъка?

Венъбъл загледа Вейл. „Това копеле пак готви нещо тук, помисли си тя. Какво, по дяволите, цели?“

— Ваша светлост — бързо каза Венъбъл, — моето възражение още е в сила. Д-р Бескът е обяснил позицията си.

— Двусмислено — отговори Вейл.

Съдията погледна и към двамата.

— Съгласен съм с прокурора — каза той безцеремонно.

— Окей, искам да изясня това — каза Вейл. — Докторът признава, че е възможно някои неща да са били пропуснати при изследването на обвиняемия.

— Възразяваме! — извика Венъбъл, като стана и удари с юмрук по масата. — Той приписва тези думи на свидетеля!

— Не, сър — контрира Вейл. — Аз казвам точно това, което е казал той. Възможно е да са пропуснали нещо.

Д-р Бескът като разбра, че репутацията му е застрашена, се намеси:

— Сър — каза той. — Аз ще кажа, че Аарон Стемплър е напълно способен да разбере защо е тук. Ако страда от някакъв вид психично разстройство, моето мнение е, че то не е достатъчно сериозно, че да го извини пред закона за собствените му постъпки.

Вейл се усмихна. „Хванах те.“

— Благодаря ви, докторе.