Първичен страх

21.

Беше петък, 11-ти, почти средата на март, и Мартин Вейл беше тръгнал да обядва с Рой Шонеси.

Гуидо Синатели отпразнува деня, в който стана американски поданик, като откри ресторант на три преки от градската община, наречен „Аванти!“. Името включваше и удивителния знак. То много точно отразяваше жизнерадостното отношение на Гуидо към живота. Красив, любезен — идеалният съдържател и майстор на най-добрата италианска кухня в щата, Синатели имаше само един недостатък: безнадеждно лош вкус. Пластмасови гроздове и прашни бутилки от италианско вино висяха от фалшиви виещи се растения, които опасваха тавана и сепаретата покрай стената, които пък бяха във форма на огромни винени бъчви. Но Гуидо и „Аванти!“ бяха оцелели заради индивидуалността, дискретността и зашеметяващата кухня. През годините Гуидо — редовните посетители никога не наричаха заведението с истинското му име — се беше превърнал в място за обяд на обществениците. А в петъците адвокатите доминираха в изкуствения пейзаж. Обществената йерархия беше очевидна и предсказуема. На най-ниско стъпало в схемата на Гуидо бяха лобистите, устните им пресъхваха, а ръцете се потяха, докато отдаваха почит на всички. После следваха младите адвокати, нетърпеливи да бъдат видени, докато обхождат заведението с надежда за нечие ръкостискане. После бяха помощник-прокурорите, сгушени на страничните маси, разискващи шепнешком стратегията си. После следваха влиятелните особи, политиците, които смазваха колелцата на градската машина. Много съмнителни тайни заседания бяха проведени в дискретната обстановка на сепаретата на Гуидо. Накрая бяха съдиите, императорите на правосъдието, всеки на своя собствена маса, заобиколени от мяукащи подмазвачи. И като лорд над всички, от своето сепаре до бара, се извисяваше Рой Шонеси, властта му не се влияеше от промените и политическия климат. Дори съдиите спираха да целунат пръстена му.

Когато Вейл влезе, Гуидо го посрещна с мечешка прегръдка.

— Къде си, Марти? Ще станеш голяма клечка, като спечелиш всичките тези дела?

— Чел ли си вестниците, Гуидо? Гледаш ли телевизия?

— Значи са ти връчили горещ картоф и ти ще трябва да го изядеш — каза Гуидо, като го поведе към сепарето на Шонеси. Дискретен шум се разнесе след тях като вълни след лодка.

„Вейл гост на Рой Шонеси? Дали не се подготвя сделка с делото на епископ Рашмън?“

— Вероятно ще се появим на първите страници, Рой — каза Вейл, докато сядаше. — Палачът и неговата жертва разчупват хляб на петъчен обяд при Гуидо.

— Хайде — каза Рой, като махна с ръка. — Този избор беше на Хари. Той искаше най-добрият, така че си го получи.

Вейл се засмя.

— Рой, Палача Хари всяка вечер ли ти иска разрешение да си легне.

— Внимавай, той е в заведението.

— Разбира се, че е в заведението — отговори Вейл, докато келнерът се приближаваше. — Необходимо му е седмичното поклонение на простолюдието, не му е достатъчно това в съда. — Той погледна към келнера. — Ще поръчам наливна бира, чаша доматен сок и празна матирана халба.

— Си — каза келнерът и бързо си тръгна. Келнерите на Гуидо — всички му бяха близки по някакъв начин, много от тях скорошни преселници от Сицилия — винаги бързаха. За осемнайсет години никой не се беше оплакал, че е чакал прекалено дълго храната или напитката си в „Аванти!“.

— И така? Как вървят нещата? — попита Шонеси, като си мажеше масло на едно хлебче.

— А ти как мислиш? Ще се явявам в съда след месец.

— Месец и петнайсет дни, за да бъдем точни — каза Шонеси. — Всички ще отдъхнат, когато това свърши. — Той отхапа половината от хлебчето и го поля с чаша червено вино, после попи устните си със салфетката си.

Вейл се наведе през масата и каза тихо:

— Какво е това. Рой, последният ми обяд? Някакъв вид обществено унижение?

— Не, не! — сериозно каза Шонеси. — Нищо подобно. Мислех, че е време да ядем хляб заедно. Да се опознаем. Пиенето на коняк на задната седалка на лимузината не е начин да опознаеш един човек. Между другото, харесваш ли стриди? Стридите са превъзходни днес. Гуидо ми изпрати една да опитам.

— Откъде са?

— Какво значение има? Казах ти, че са превъзходни.

— Искам да знам дали не са от замърсени води. Не би искал адвокатът на защитата да се разболее от хепатит, нали?

— Не можеш да го преживееш, че получи това дело, нали?

— Вършиш доста подготвителна работа, Рой.

— Ти също, синко.

— Нали затова са адвокатите.

— Като говорим за това, как се развива делото ти?

Вейл се усмихна и му подаде една визитна картичка с релефния надпис „Без коментар“, напечатан по средата.

— Хитро — каза Шонеси. — Чувал съм за тези твои визитни картички. — Той допълни чашата си с вино. — Чух, че Венъбъл търси мотив под дърво и камък.

— Винаги е добре, когато имаш мотив при дело за убийство.

— Накарала е Стенър да прави кълба напред само за да докаже нещо.

— Прецизна полицейска работа и прецизна адвокатска работа — каза Вейл. — Какво друго чуваш?

— Това и онова. Какво ще ядеш?

— Мезето на Гуидо. Телешко с лимон. Нека започнем с „това“?

— Окей. Щатските психиатри ще признаят момчето ти за напълно нормално — каза Шонеси, като махна на келнера. Шонеси беше човек, който се наслаждаваше на храната. Той отдели месото от стридата и го сложи върху езика си като перла, после затвори устни около него, измъкна вилицата и изсмука сока преди да преглътне.

— Върховният съд ще го подведе под отговорност. Предумишлено убийство и ще му дадат максималната присъда.

— Какъв сюрприз, какъв сюрприз.

Шонеси се усмихна.

— Всички очакват да направиш суперпредставление. Мисля, че Венъбъл е малко нервна.

— Венъбъл си мисли, че е лесно дело. Защо ще е нервна?

— Толкова за „това“, искаш ли да чуеш за „онова“? — каза Шонеси.

— Ще приема всичко, което желаеш да ми дадеш.

— Те са чули, че може би държиш в тайна мотива.

Една алармена камбана звънна в главата на Вейл.

„Беше ли това просто слух, или някой е издал тайната?

Може би Венъбъл и Стенър бяха открили касетката с момчетата от олтара и мислеха, че той също я има.

За това ли ставаше въпрос — кой пръв ще изгори епископа?“

Вейл се засмя.

— По дяволите, това още не го бях чувал.

— Нямаш никаква идея защо го е направил?

— Кой?

— Стемплър, за Бога — изръмжа Шонеси.

— Имам идея, че не го е направил той.

— Все още ли се хващаш за тази сламка, Мартин?

— Рой, вероятно мога да изпълня Книгата на Гинес със сламките, за които съм се хващал.

— Ти разбираш, че си имаш работа не само с един от най-обичаните хора в града, той беше един от най-влиятелните.

— Наистина? Не знаех, че светиите използват властта си.

— По дяволите, знаеш какво искам да кажа. Той… има имаше… своя собствена програма. Благотворителните му дела, абортите, цензурата, положението в училищата, смъртното наказание.

— Знаеш ли, винаги съм се чудел на това. Откога смъртното наказание е работа на католицизма?

— Това беше личен възглед при Рашмън — да възпира престъплението, както и ти.

— Личен или католически, това са глупости, ето какво са. Хората, които вършат предумишлени престъпления, планират да се измъкнат — никога не мислят за последствията. Всъщност никога не съм срещал някой, който е престъпил закона, да не си мисли, че ще се измъкне.

— Говориш за някой от твоите клиенти? Знаеш ли какво казват за теб в офиса на губернатора?

— Не, какво казват?

— Че си освободил повече углавни престъпници, отколкото комисията по освобождаването им под гаранция.

— Знаеш ли, какво още казват? Че всеки е виновен за нещо.

— За някой конкретно ли говориш? — попита Шонеси намръщен.

Келнерът пристигна, преди Вейл да отговори, и сложи пред него една халба бира, чаша с доматен сок и ма-тирана халба. Вейл изсипа половината бира в халбата, поля я с доматен сок и я посоли.

— Как, по дяволите, го наричаш това? — каза Шонеси, като повдигна устни.

— Наричам го „Блади Джо“. Някой хора го наричат „Блади Мери“ на Сан Франциско. — — Чудесно е за храносмилането.

— Изглежда отвратително.

Вейл се усмихна и вдигна чашата си за наздравица.

— Наздраве — каза той и млясна с устни след първата глътка.

— Какво искаш да кажеш с това, че всеки е виновен за нещо?

— Просто, че всички държим скелети в килерите си. Дори животът на епископа не е отворена книга. Сигурен съм, че има някои неща в живота му, които е по-добре да останат неизказани.

— Като какво?

— Просто си разговаряме.

— Ти знаеш нещо.

— За кое?

— Господи!

— Винаги ли си така параноичен? — попита Вейл невинно.

— Параноичен? Кой е параноичен? — отговори Шонеси и промени темата. — И така ти мислиш, че твоят клиент е просто един смахнат, така ли?

— Не, сър — мисля, че е невинен.

— Наистина ли ще го защитаваш от тази гледна точка.

— Казах „Без коментар“. Какво мисля, е едно нещо, а как ще защитавам клиента си, е друго нещо.

— Мислиш ли, че Стенър ще намери мотив?

— Не се отказваш, така ли?

— А ти?

Вейл не отговори. Той отпи нова глътка от своя „Блади Джо“.

— Знаеш ли какво прочетох — каза Шонеси. — Прочетох, че повечето хора се отказват от борбата точно преди да я спечелят.

— Вероятно е истина — каза Вейл. — Те или изгарят, или се уплашват, или се объркват. Като неопитните хора.

— Между другото, говорих с Джейн Венъбъл завчера.

— Не си общуваме много.

Шонеси се усмихна.

— Тя каза, че един от твоите трикове при делата за убийство е да се нахвърлиш върху жертвата.

— Наистина ли каза така?

— Всъщност по-точния израз е „политически да я убиеш“.

— Ах. Това вече е в нейния стил.

— Ти няма да дискредитираш епископа, за Бога, нали, Мартин?

— Нека опитам едно от тези хлебчета, моля.

Шонеси му подаде панерката.

— Човекът е мъртъв, адвокате. Недей да танцуваш върху гроба му.

— Моят човек е жив. Рой. Ще танцувам върху гроба на епископа, ако мисля, че това ще помогне. — Вейл си отчупи хляб. — Чух, че имал проблем с пиенето. — Той го каза като шега, въпреки че Шонеси го прие насериозно.

— Това са големи глупости — каза той. — Пиеше само по два скоча. Би трябвало да знам, през последните години съм прекарал повече време с него, отколкото с жена си.

Вейл се засмя.

— За това ли е всичко? Мислиш, че ще опетня паметта на Светеца от Лейквю Драйв? Защо се тревожиш?

— Има доста важни благотворителни проекти, които са започнати. Ако създадеш илюзията за скандал, това може да навреди. Може да навреди на целия град. По дяволите, това може да предизвика обратен резултат и да ти навреди но-натам в кариерата.

— Не беше ли това замисълът, когато Шоут ми натресе делото?

— Казах ти, това беше малко пошляпване. Нека свърши и да се придвижим нататък. Чакат те големи неща.

— Защо всички се тревожат за благотворителните дела на Рашмън?

— Той беше чудесен администратор. Всички от неговия списък се тревожат, че нещата ще се разпаднат, когато него го няма.

— Какви неща?

— Страх ги е, че попечителите може да ги отрежат. Или че фондът за благотворителност ще пресъхне без него. Обикновената паника.

— За какво се тревожиш ти. Рой?

— Аз? За нищо. Фондът на Рашмън ще оцелее. Ще го накараме да работи.

— Ти един от попечителите ли си?

— Защо питаш?

— Просто съм любопитен.

— Аз съм попечител на фонда на Рашмън, откакто започна да работи. Факт е, че има половин дузина попечители в заведението точно сега.

— Какво прави един попечител за фонда на Рашмън?

— Ръководи операциите. Одобрява даренията. Разбира се, архиепископът взимаше повечето от решенията.

— Съвет по одобрението, а?

— Не е точно така. Ние също имаме капиталовложения. Мисля, че всички знаехме как Ричард усещаше нещата. Което означава, че съм сигурен, че ще поддържаме вярата. — Той млъкна за момент. — Помисли ли все пак върху това, за което говорихме?

— За какво говорихме?

Държанието на Шонеси рязко се промени.

— Не си играй с мене, синко. Влияе ми зле на храносмилането.

— Стана ли ясно какво печеля от това? — попита Вейл.

— Знаеш дяволски добре. Искаш ли да го повторя? Ако преминеш откъм печелившата страна, можеш сам да си напишеш билета. Докъде искаш да стигнеш? Кметската резиденция? До състоянието? Ако искаш да промениш света, синко, промени го отвътре. Когато станеш областен прокурор, ще правиш промените.

— Съдиите правят промените, не адвокатите. Знаеш ли, промъкнах се на една твоя лекция в Асоциацията на съдиите преди няколко години, когато говореше за malum in se и malum prohibitum. Ядоса ме за около месец.

— Как така?

— Твоята философия е, че malum prohibitum е начинът, по който обществото определя границите на приемливото поведение. Като адвокат аз не съм съгласен с тази теория — тя е абсолютно вредна.

— Не съм казал, че съм съгласен с нея, казах, че това е начинът, по който работи системата — обясни Шонеси небрежно.

— Това, което казваш, е, че правораздаването е подаяние на социалното положение. Всичко се свежда до това, нали така?

— С бюрократичното престъпление винаги се е процедирало с един вид общоприето право. Виж, преди осем-девет години Върховният съд легализира аборта. Законът се промени. Но помни ми думите, след няколко години ще се промени отново. Господ знае каква ще бъде държавата след Рейгън. Доста от законите може да се променят, след като тайфата нахлуе в офисите.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че съдиите интерпретират закона. Те също така се влияят от настроението в страната. Законите за malum prohibitum са начинът, но който обществото определя поведението. Така че, ако всички в страната искат да пият алкохол и алкохолът е забранен от закона, законът ще бъде променен. Но никога не се променя. Ако всички в страната полудеят и почнат да се убиват, убийството няма да се легализира.

— Така че, ако един банкер или стоков брокер лиши доста хора от спестяванията им, съдията ще удари с юмрук, понеже той носи съответния цвят вратовръзка и ще го изпрати за шест месеца в провинциален затворнически клуб. Това е malum prohibitum. По пътя извън съдебната зала, някой беден глупак почва да стреля, защото доживотните му спестявания са пропаднали, убива банкера и свършва с тежка доживотна присъда, понеже постъпката му е malum in se. Това е, накратко казано. Виж, когато станеш областен прокурор, можеш да затвориш банкера за десет или двайсет години и да бъдеш милостив към малкия човечец, с когото са се подиграли. Какво ще кажеш за това.

— Това е дяволски погрешен аргумент в полза на обществената заслуга.

— Това е грешен свят, синко, и парите определят правилата. Ти си разбрал това преди десет години, когато си премери силите с „Тайди Кемикълс“, „Гууд Ърф Петролиум“ и останалите от мафията в южната част на щата. Ако искаш да промениш нещата, промени ги от вътре. Какво, по дяволите, ти може дори да станеш съдия.

— Това е тлъста стръв, мистър Шонеси — каза Вейл.

— Но аз съм тръгнал на лов за голяма риба.

— Знаеш ли, имах чувството, че си тръгнал да ловиш риба, но си мислех, че и шпионираш за Венъбъл. Или Шоут.

— Не съм толкова глупав. Никой не може да те блъфира. Ти не говориш за делата си с никого — повечето време дори не се доверяваш на персонала си.

— Може би не искам да разберат колко съм тъп.

— Глупости.

— Оценявам доверието ти.

— Просто не се занимавай с епископа, окей? Има доста хора, които очакват годишното си обезщетение.

— Ще играя но начина, но който се развият нещата. Ако архиепископ Рашмън има някоя мръсна малка тайна от рода на malum prohibitum, скрита в килера си, и реша, че това може да помогне да спася живота на клиента си, аз ще я надуя като огромен балон и ще я пусна да лети над щата.

— Не действай прибързано, аз дори не намеквам, че има нещо, Мартин. Аз просто те моля да не започваш дискредитиращо разследване. Ако има някъде малко пушек, недей да го раздухващ в огромен ножар, това искам да кажа.

— Няма да объркам благотворителните ти дела. Рой — Вейл се облегна назад, усмихна се и реши да рискува. — Не, освен ако не е развращавал малки момченца и момиченца, или нещо подобно.

Шонеси изглеждаше ужасен, после завъртя очи.

— Господи, недей дори да си правиш подобни шеги — каза той с неискрен смях. — Имам си достатъчно проблеми.

Вейл продължи да се усмихва.

— Защо става така, че когато сме заедно, винаги си тръгвам с чувството, че делата на щата се намират в такива здрави ръце? Винаги се чувствам зареден с вяра, Рой.

— Шегуваш ли се? — кисело отговори Шонеси. — Защо става така, че когато сме заедно, винаги се усещам нервен? — Този път той не се усмихваше.

Предишния ден Наоми Чанс намери едно парче хартия, което Вейл й беше дал точно след като започна това дело. Беше сложила хартията в една папка и я беше забравила. Това беше една бележка, която Вейл беше нахвърлил от дневника за срещи на епископ Рашмън: „Линда 555-4527“ и датата 9 март. Тя беше объркана. Гудмън се опитваше да открие Линда вече няколко седмици и това вероятно беше следата, която търсеха. Тя беше набрала номера и един администратор беше отговорил: „Добър ден, клиниката «Беренщайн», с какво можем да ви помогнем?“ Наоми беше затворила слушалката.

Клиниката „Беренщайн“? Беше ли вероятно Линда да е в тази снобска клиника? Затова ли не можеше да бъде намерена? Д-р Симон Беренщайн беше гинекологът на Златния бряг, пациентите му се ограничаваха до тези с ролс-ройс. Никой не пристъпваше прага, без да е отбелязан с тройно А за популярност в справочника на „Дан Бредстрийт“. Един журналист, който пишеше клюките за „Трибюн“, веднъж беше споменал на Наоми, че Беренщайн е прегледал всяка нова звезда в града с майка й.

Какво правеше неуловимата Линда там?

Всъщност Беренщайн беше нещо повече от гинеколог. Ако малкото момиче на някой банкер забременее на вечерни танци в „Лейк Сити Клъб“? Няма страшно. Ако малкото му момченце накара някоя келнерка в Бостън да забременее? Няма проблеми. Имали сте лош ден в клуба, трябва ви валиум? Старият Си ще те оправи. Необходимо е нещо малко да се премахне оттук или малка трансплантация там, обади се на любезния хирург козметолог. Всичко е много легално, разбира се, Си Беренщайн не държи смущаващи документи и не говори навън.

Така че, докато Вейл беше забавлявай от Рой Шонеси на обяд, Наоми взе едно такси в студения пролетен ръмеж до Златния бряг — на половин миля от най-богатия квартал на града. Повишените данъци и хищниците на напредъка бяха принудили икономически индивидите, които са доминирали този район, да се махнат, като бяха разрушили монументалните стари жилища и градските ориентири и ги бяха заменили със стерилни комплекси и сгради с офиси. След като бяха разрушили красотата и наследството в името на прогреса и растежа, разрушителите като глутница хиени се беше придвижила нататък, търсейки нови райони с чар и изящество, за да ги развалят.

Уотървю Тауърс беше шедьовър на студената изисканост, една импотентна дванайсететажна сграда от стъкло и месинг с офиси и минитърговски център във фоайето. В него имаше магазин за цветя, магазин за скъпи играчки, магазин за подаръци, книжарница и просторна аптека. Списъкът на наличните фирми до редицата асансьори в дъното на фоайето включваше няколко престижни правни фирми и половин дузина лекари. Клиниката „Беренщайн“ заемаше етажите от девет до дванайсет — достатъчно място за една малка болница.

Наоми взе асансьора до дванайсети етаж и влезе в една чакалня приблизително с големината на Рок Айлънд. Кожени мебели в бяло и маси от тъмно стъкло, покрити с последните издания на „Таун енд Кънтри“, „Вог“, „Венити Феър“ и „Смитсониън“, преобладаваха в голямата стая. Внушително количество скъпи парфюми бяха оставили уханието си. Самотна картина на Дега властваше на една от стените. През огромните прозорци се виждаше една далечна самотна платноходка, която се бореше с вятъра и дъжда в езерото, докато плътна редица оловносиви облаци клаустрофобично бяха увиснали точно над прозорците.

Служителката наближаваше петдесетте, косата й по модата имаше сиви кичури и беше облечена в черна рокля от Шанел, украсена само с един наниз перли. Погледна Наоми с нахални очи, преценявайки я от глава до пети.

— Да? — каза тя с леден глас.

Наоми сложи картичката си пред нея.

— Бих желала да говоря с д-р Беренщайн, моля — ведро каза тя.

Служителката се намръщи на картичката.

— Вие нямате определена среща. — Тонът й намекваше, че самото присъствие на Наоми в стаята беше оскърбление.

— Няма да му отнема много време.

— Невъзможно е. Докторът има консултации, прегледи. За какво става въпрос?

— Поверително е.

— Какво означава това „пом.-правист“?

— Аз съм квалифициран адвокат, но все още без право на адвокатска практика — обясни Наоми.

— Оу! Нещо като правен терапевт?

— Една минутка — каза Наоми, като прекъсна обидите. Тя взе обратно картичката си и написа на задната страна: „Относно Линда и епископа“ — и я върна на служителката. — Просто му покажете картичката от двете страни. Аз ще почакам.

— Няма да свърши работа. Дори да бяхте президент, нямаше да успеете да влезете днес без определена среща — отвърна служителката надменно.

— Е, значи имам късмет — каза Наоми.

— Какво искате да кажете?

— Че не съм президент — каза Наоми, като се усмихна сладко.

Служителката тръгна и се върна след няколко минути.

— Последвайте ме — каза тя кратко и поведе Наоми през чакалнята към един офис в ъгъла. — Чакайте тук, моля — и затвори вратата след себе си.

Офисът, като чакалнята, беше ограден от две страни със стъклени прозорци от пода до тавана. Наоми разгледа препоръките на доктора, окачени в рамки по стените — Шоут, Принстън, Медицинския институт в Харвард. Идеален произход. Беренщайн влезе след минута-две — внушителен мъж на около петдесет и пет, над шест фута висок, в отлична форма като атлет, с чисто бяла коса на вълни, ястребовидни черти и загар от тенис. Той имаше снизходителната поза на човек, който очаква уважение и владее чувствата си.

— Мис Чанс? — каза той с дълбок и ясен глас. — Аз съм доктор Беренщайн. — Той погледна Наоми по дължината на конския си нос. — Вие сте много нетърпелива жена. — Какво има толкова важно? — взря се в картичката на Наоми, махна й да седне и се настани срещу нея на бюрото.

— Работя за един адвокат, докторе. Трябва да ви задам няколко въпроса. Няма да отнеме много време.

— Днес е невъзможно. Абсолютно невъзможно.

— Мога да почакам до края на работното време. Можем да поговорим по пътя до вашата кола.

— В никакъв случай. Ще накарам мис Томас да ви определи час за следващия…

— Съжалявам, докторе, това е неприемливо.

— Вашето държание е обидно. Не ми харесва това — рязко отвърна той.

— Не е необходимо да ви харесва — каза Наоми равнодушно.

— Мисля, че е по-добре да си тръгнете веднага.

— Може да отговорите на въпросите ми сърдито — каза Наоми. — Може да бъдете груб. Може дори да записвате отговорите, ако не искате да ги кажете на глас. Но ще отговорите на въпросите ми, докторе.

Беренщайн сдъвка крайчеца на устната си и почука по картичката с показалеца си.

— Може би следващата седмица — каза той накрая.

— Няма да стане.

— С кого, по дяволите, си мислите, че говорите! — рязко каза Беренщайн. Устните му започнаха да треперят от гняв. Той стана рязко, а очите му отразяваха едва контролирания гняв. — Мисля, че е по-добре да тръгнете, преди да извикам полицията!

Наоми го изгледа няколко секунди и тихо каза:

— Окей. Човекът, с когото бихте желали да говорите, е лейтенант Абъл Стенър. Искате ли да узнаете какво ще ви каже? Ще ви каже, че съм напълно упълномощена и си върша работата. После вероятно ще се появи да разбере защо съм идвала тук. Той също ще ви каже, че или ще говорите с мен сега, или ще се върна с призовка и ще разговаряте с моя шеф. Името му е Мартин Вейл.

Беренщайн сякаш се смали, когато чу името. Огънят изчезна от очите му, а устата му се отпусна. Той несъзнателно приглади косата си отзад. Погледна отново към картичката на Наоми. — Мога ли да знам какво означава това? — попита той. — Моите хора ми определят десетки срещи. Кои са Линда и епископът? Линда чия? И кой е този човек, епископът?

Наоми запали една цигара, облегна се назад и каза:

— Защо не улесним нещата и преминем направо на главното. Ние разследваме убийството на епископ Рашмън.

— Това няма нищо общо с мен.

— Това има общо с Линда.

— Линда чия? Не знам за кого говорите.

— Линда е вероятният вещ свидетел. Тя е живяла в Дома на Спасението допреди няколко седмици, така че не знаем фамилното й име. Вие знаете отговора, сигурна съм.

— Повтарям, не познавам никаква Линда.

— Епископът й е уредил среща тук на девети март. Пише го в неговия дневник, докторе.

— Както ви казах преди…

— Доктор Беренщайн, ако епископът се е обадил тук заради Линда, каквато и да е фамилията й, той не е говорил с този сфинкс на рецепцията или някой друг. Епископ Рашмън е говорил с вас.

— Не си спомням…

Наоми вдигна ръка и го накара да замълчи.

— Ето какво искам да ми кажете. Как е фамилно име на Линда — сигурна съм, че го има в регистрите ви — откъде е; кога я видяхте за последен път, къде е тя сега и защо епископът я е пратил при вас. Това е всичко. Пет отговора и си тръгвам.

— Вие сте полудяла, мис Чанс. Дори ако е била пациентка, картотеката й е поверителна…

— Или ще взема призовка и ще говорите с мистър Вейл, вероятно в съда. Кое е по-удобно за вас?

Беренщайн беше мъж, който умееше да преценява ситуациите. Помисли минута-две, после отключи едно дълбоко чекмедже с картотеки в бюрото си. Той премина с пръст по папките, накрая извади една и я сложи на бюрото.

— Трябва да видя един пациент. Скоро ще се върна. Вярвам, че ще сте си тръгнали дотогава — той излезе от стаята. Наоми отвори папката, извади картотеката и започна да чете. После започна да си взима бележки.

Тя предвари Вейл в офиса с десет минути, развълнувана от новините си.

— Как мина обядът? — попита тя, когато той влезе.

— Отначало мислех, че е разузнаване. Но мисля, че е нещо повече от това.

— Защо?

— Шонеси ми каза да оставя на мира епископа. Не, всъщност той ме помоли да не се занимавам с епископа.

— Мислиш, че знае за момчетата от олтара?

— О, не. Той е нервен, но не чак толкова. Ако Рой Шонеси знаеше за момчетата от олтара, щеше да е в сърдечна криза. Щеше да е в интензивното отделение с около осемдесет и шест различни машини, включени към него. Но се тревожи за нещо. — — — Какво, по дяволите, знаем за епископа, Наоми?

— Доста повече, отколкото трябва.

— Искам да кажа освен това с момчетата от олтара?

— Какво искаш да знаеш?

— Е, Шонеси е много изплашен за благотворителните фондове. Колко пари предполагаш, че добрият епископ събира годишно? Не смяташ, че има някакъв проблем там, нали?

— Не — каза Наоми, очите й премигнаха закачливо. — Но мисля, че имаме списък на съвета на попечители те и получателите на фонда. Добро място, откъдето да започнем.

— Защо не направим това, просто ей така.

— Да. Защо просто не извадим цялата папка?

— Донеси я цялата. Какво правят тези книги на бюрото ми?

— Мартин, ти местиш тези книги от едно място на друго, откакто Томи ти ги донесе преди няколко седмици. Това са книгите, които е намерил в квартирата на Аарон в пещерите.

— Ох. И какво трябва да нравя с тях?

— Не знам. Защо не попиташ него?

Вейл прехвърли смачканите евтини романи. Имаше и една книга с твърди корици. Той я отвори. На етикетче на първата страница пишеше: „Собственост на градската библиотека, централен клон.“

— Знаеш ли? — каза Вейл, като я пусна на бюрото. — Една от тези книги е просрочена от библиотеката.

— Басирам се, че Аарон се тревожи до смърт за това — каза Наоми от другата стая.

Тя реши да почака с новините, докато Гудмън и съдията дойдат за обичайната следобедна среща. Те пристигнаха заедно. Гудмън си взе една чаша кафе и се отпусна на един диван. Съдията почака, докато Наоми му донесе кафето, едно уважение към възрастта и ранга му.

— Нямам нерви вече да обикалям — каза Гудмън унило. — Нито следа от Линда, Били Джордан и Питър.

Наоми каза:

— Знам къде Линда е трябвало да бъде миналата седмица.

Всички я погледнаха с изненада.

— Знаете ли кой е доктор Симон Беренщайн? — попита тя.

— Разбира се — отговори Вейл. — Той обслужва поземлената аристокрация. Прекарва повече време във светски клюки, отколкото в офиса си.

— Негов е телефонният номер от дневника на епископа, този, който ти ми даде преди няколко седмици. Клиниката „Беренщайн“ в Уотървю Тауьрс.

— Линда е имала определен час при Беренщайн? — обади се Гудмън.

— Уговорена от самия епископ. Отидох дотам и си поговорих с доктор Си. Всъщност тя е имала две уговорени срещи. Едната, седмица, преди да бъде убит Рашмън, което ти си пропуснал в дневника, Марти, и другата, миналата седмица. Истинското й име е Линда Джилърман. Записано е Екрън, Охайо — нейният роден град. И тя е с една година по-млада, отколкото си мислехме.

— Искаш да кажеш, че е започнала с момчетата от олтара когато е била на тринайсет? — каза Гудмън.

— Точно така. Също така, на деветнайсети февруари, когато е била първата й среща с Беренщайн, тя е била вече бременна от седем седмици.

— Шегуваш се — каза Вейл. А съдията просто поклати глава.

— Трябвало е да направи аборт миналата седмица, но не се е явила. Беренщайн твърди, че не я е виждал и чувал след първата среща.

— Мислех, че епископът има радикална позиция но въпроса за аборта — каза Гудмън.

— Според картона на Линда, епископът твърди, че момичето е било изнасилено в Дома на Спасението. — Пише, че те „вътрешно“ са уредили проблема и искат да държат в тайна цялата работа „заради доброто на Линда“.

— Разбира се. Чудя се кой наистина е бащата? — каза Вейл.

— Вероятно и тя не знае — каза Наоми. — Може да бъде всеки от момчетата от олтара.

— Или епископът — каза Вейл. — Окей, Томи, знаеш упражнението.

— Да. Надявам се да няма прекалено много Джилърмановци в телефонния справочник на Екрън — завайка се той.