Първичен страх - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Уилям Дийл (9.) #9

9.

Вейл и пазачът взеха асансьора до дъното на шахтата, преминаха през една желязна врата и слязоха по едно каменно стълбище. Трябваше да има четири етажа под земята. Групата килии бяха издълбани в скалата с по един инч дебели железни врати. Две прикрити лампи над главата бяха единственото осветление. Подът и стените бяха влажни и хлъзгави и цялото място миришеше на урина, изпражнения и повръщано.

— Никога преди не съм бил тук долу — каза Вейл с отвращение. — Как така не сте с маски и кожено трико и не носите камшик? Къде са инструментите за мъчения?

— Много смешно. Наистина ли ще защитавате „Касапина“?

— Къде си чул това?

— Кое, че ще го защитавате?

— Не, това повтаряно наименование „Касапина“.

— Всички го наричат така.

— Искаш да кажеш всички в тази част с килиите, или всички в полицията, или всички в целия свят? Обясни ми това „всички“.

— Знаете — всички. Пишеше го във вестниците.

— Е, това определено го прави достоверно, нали?

— Стигнахме — каза пазачът. Той отвори една шпионка и Вейл надникна в стаята не по-голяма от шест на четири фута. Имаше подвижно брезентово легло до една от стените и кофа в ъгъла. Вейл успя смътно да различи една фигура в края на леглото. Стените имаха цвета на кал.

— Вътре няма светлина.

— Не му е необходима светлина.

— Какво, по дяволите, е това? Това не е затвор, това е едно проклето средновековно подземие. Искам клиентът ми да излезе оттук. Веднага! Искам го в килия с тоалетна и светлина и надявам се с мивка, така че да може да си мие зъбите. Искам и да си вземе душ.

— Знаеш ли какво е направило това малко копеле?

— Не ме интересува, дори да е изгорил папата и да е пекъл бели градински ружи върху него…

— Кой, по дяволите…

— Ако искаш да ме попиташ кой, по дяволите, съм аз, ще ти спестя усилието. Аз съм Мартин Вейл, аз съм неговият адвокат. Аз съм също човекът, току-що осъдил града на седем цяло и шест проклети милиона долара. Искаш ли да се опитам да го осъдя на десет? Искаш ли да направя това? Защото или ще го преместите горе, където не трябва да му пускате въздух през тръба, за да може да диша, или ще ви осъдя, града, окръга и всяко шкембе, дето работи тук. Ключовата дума е веднага!

Половин час по-късно Стемплър беше изкъпан, дадено му беше сиво затворническо облекло и беше преразпределен в бяла килия, която беше чиста, имаше тоалетна и мивка и миришеше на дезинфекционен препарат. Нямаше прозорци, но имаше светлина. Вейл чакаше в килията, когато го доведоха. Той чу познатото отваряне на вратата и тракането на веригите, когато Стемплър приближи с пазача. Те спряха пред килията.

Стемплър беше с оковани глезени и китки. Вейл го погледна със смесица от шок и изненада. Аарон Стемплър беше висок около пет фута и осем, нормално сложен, тежеше може би 120 фунта. Нямаше нищо особено в него освен лицето. Имаше меки, естетични черти, високи скули, прав нос и малка уста във формата на сърце. Кожата му беше безукорно бяла, като каймак. Имаше нежни сини очи. Рошава лимоненоруса коса падаше върху челото му. Младежът изглеждаше повече смутен, отколкото уплашен.

Боже мой, помисли си Вейл. Той има съвършено ангелско лице.

— Свали всички тези глупости от него — каза Вейл.

Пазачът махна оковите около глезените на Стемплър, отключи белезниците и леко бутна Стемплър в килията.

— Трябва да заключа вратата, Марти — каза затворническият служител, който работеше отдавна тук и не взимаше каквото и да е престъпление насериозно. — Искаш ли да излезеш и да говориш с него през решетките?

— Просто заключи, Тим. Ще викам, преди да ме убие.

Пазачът вдигна рамене. Дръпна желязната врата и я затвори. Ключалката щракна. Пазачът тръгна надолу покрай редицата килии.

— Аарон, името ми е Мартин Вейл. Можеш да ме наричаш Мартин или Марти, приемам и двете.

Момчето се усмихна.

— Съдът ме назначи за твой адвокат. Аз ще те защитавам срещу каквито и да е обвинения, повдигнати срещу теб по време на обвинението на делото в петък. Ще направя това безплатно. Това означава, че няма да ти струва нищо.

— Всемогъщи Боже — каза момчето. — Благодаря, ще ви бъда признателен. И благодаря, че ме преместихте тук горе.

Той говореше с един вид библейски-ранноанглийски диалект, който отличава аиалачите, и с една непосредственост, с която са известни хората от планините. Гласът му беше висок алт, сякаш изобщо не е модулирал и неговата невинна и почти детска отзивчивост смая Вейл. Беше ли това наистина дете?

— Искам да разбереш, че ти можеш да откажеш да те представлявам — продължи Вейл. — Искам да кажа, че можеш да откажеш по каквато и да е причина. Ако не се разбираме, ако ми нямаш доверие, ако мислиш, че няма да свърша работата…

— Аз дори не ви познавам — каза той.

— Затова съм тук, Аарон, да се опознаем.

— Добре.

— Трябва да ми направиш една услуга.

— Да, разбира се.

— Винаги да ми казваш истината. Да не ме лъжеш. Имам по-голям шанс да те спася, ако знам какво се е случило, отколкото ако си мисля, че знам какво се е случило, а се окаже, че не съм прав. Всичко, което ми кажеш, е адвокатска тайна, което значи, че няма да го издам или ще ме изритат от правния бизнес.

Момчето се усмихна и кимна.

— Знаеш ли защо си тук?

Той кимна бавно и погледна Вейл с бледите си; ококорени очи.

— Казват, че съм убил епископ Рашмън.

— Така ли го наричаш, епископ Рашмън?

— Да, сър.

— Няма нужда да ме наричаш сър, не работя тук.

— Окей — каза той и погледна през рамото на Вейл към вратата на килията. Вейл се обърна и попадна право в каменните очи на Абъл Стенър, оградени от телени рамки. Той стана и отиде до вратата на килията.

— Имате ли нещо против? — каза Вейл.

— Аз също имам права тук, адвокатино.

— Съдията и аз сме се разбрали, Стенър — каза Вейл. — Никакви ченгета до петък сутринта при разглеждане на делото. Сега той е изцяло мой.

— Никой не ми е казал такова нещо — каза Стенър категорично.

— Тогава сигурно инструкциите не са стигнали до теб, лейтенант. Може би е по-добре да попиташ шефа си и ако той също не знае, кажи му да се обади в офиса на съдията Шоут. Между другото, ти ли си отговорен за това, че са настанили моя клиент долу в помийната яма?

— Аз не съм сержант по настаняването, Вейл — тихо каза Стенър. — Мисля, че нормалната процедура при подобни случаи…

— Напомням ти, лейтенант — прекъсна го Вейл, — че в този момент тук седи един невинен човек. И трябва да се отнасят с него както с всеки невинен човек, очакващ процеса, независимо какво си мислите.

— …е да бъдат поставени при условия, гарантиращи максимална безопасност — довърши мисълта си Стенър.

— И недей да величаеш тази дупка, като я наричаш максимална безопасност. Максимална безопасност, глупости. Само един садист може да постави човек там долу.

— Както вече ти казах…

Вейл го прекъсна отново.

— Ти вече си го разпитвал достатъчно за тези почти двайсет и четири часа. Можеше поне да му позволиш да си вземе един душ, по дяволите. Все още има засъхнала кръв по косата си, за Бога.

— Току-що ти казах, че не съм отговорен за това, което става тук. Аз разследвам дело за убийство. Това е моето задължение.

— Е, няма да го правиш сега и тук.

— Винаги трябва да играеш твърдо, така ли?

— Има ли друг начин на игра?

Стеньр се обърна рязко и напусна сектора с килиите.

Вейл се върна отново при момчето и седна на леглото до него.

— Това е Стенър. Той е човекът, който разследва твоя случай. Един суров полицай, Аарон. Наричат го „Ледената шушулка“.

— Разбирам защо — каза Аарон. — Съмнявам се, че има дори една унция кръв в цялото си тяло. Играеше си игрички с мен.

— Кой си играеше игрички с теб?

— Мистър Стенър и неговият колега, ъ-ъ… Търнър. Един чернокож човек, който се държеше приятелски. Този Стенър, гледаше ме със суровите си очи и се опитваше да ме сплаши с приказките си. После излизаше за кафе или до тоалетната. И мистър Търнър почваше благо да ми говори.

— Това е много проницателно от твоя страна, Аарон — каза Вейл.

— Накрая им казах и на двамата: „Вижте, казах ви всичко, което знам. Не знам какво друго да направя, освен да почна да си измислям. Това ли искате да направя?“ Те си тръгнаха и повече не се върнаха.

Вейл едва сдържа смеха си. Той разбираше колко им е трудно на Стенър и Търнър да приемат голата истина.

— Нещо лошо ли съм направил? — попита Аарон.

— Много добре си се справил — каза Вейл. — Сигурен съм, че помниш името ми?

— Разбира се. Мистър Вейл.

— Добре. Нека почнем отначало. Кажи ми цялото си име.

— Аарон Лук Стемплър.

— Откъде си, Аарон?

— Кентъки.

— Откъде в Кентъки?

Аарон се засмя.

— Ще ми се смеете. Криксайд.

— Криксайд? Как се пише това?

— Така както се произнася. Крик — к-р-и-к, сайд — с-а-й-д. Намира се до конския водопой, затова се нарича Криксайд.

Вейл се засмя.

— И колко души живеят в Криксайд, Аарон?

— Не знам, двеста, там някъде.

— От колко време си в града?

— Следващия месец ще станат две години.

— Бил ли си някога арестуван?

— Не, сър.

— Бил ли си обвинен в престъпление?

Момчето поклати глава.

— До кой клас си учил в училище?

— Завършил съм гимназия. Взех два семестъра в колеж, знаете, по пощата.

— Та ти си доста интелигентен, нали?

— Е, сър, знам достатъчно да се подслоня, когато вали.

Вейл се разсмя от сърце.

— Поне все още не си загубил чувството си за хумор.

Нека те попитам, беше ли приятел с епископ Рашмън?

— Да, сър.

— От колко време?

— Срещнах го около седмица, след като дойдох тук. Били Джордън ме заведе в Дома на Спасението и епископ Рашмън беше там. Каза ми, че мога да се настаня и аз бях много благодарен, тъй като нямах много пари.

— Колко време живя там?

— До миналия декември, една година и девет месеца. Трябва да напуснеш, когато навършиш осемнайсет, но той ми позволи да остана още почти година. Помагах в църквата и в други неща. После през декември аз и Линда си наехме квартира на Рийджън стрийт.

— Значи той не те е карал да напускаш?

— О, не, сър. Факт е, че той би предпочел ние да останем в Дома, но… беше време да напуснем.

— Защо?

— Ние, Линда и аз, спяхме заедно. Знаете, прокрадвахме се заедно в спалнята, когато загасваха светлините и, ь…

— Хванаха ли ви?

— Не, сър, но сигурно щяха да ни хванат.

— И така, не си заминахте точно с неговата благословия?

— Е, той ни каза, че винаги ще сме добре дошли в Дома. Нямаше лоши чувства, ако това ви интересува.

— Нямали сте някакъв вид противоречие… или спор с архиепископа?

Аарон поклати глава.

— Никога не сме имали.

— А Линда?

— Не зная такова нещо.

— Тя все още ли живее там? На Рийджън стрийт?

— Не, сър. Премести се.

— Къде?

— Охайо. Върна се вкъщи. Не беше лесно. Аз имах тази работа в библиотеката, чистех. Три долара на час. Но тя не можа да си намери работа. Една сутрин просто станала и си тръгнала. Беше ми написала прощална бележка.

— Доста грубо.

Той вдигна рамене.

— Предполагам, че беше дошло време. Нямаше силни чувства, само трудни времена.

— Но ти не преживя много зле нейното напускане?

— Не, сър. Е, липсваше ми малко.

— Ти ли уби епископ Рашмън, Аарон?

Той поклати глава категорично.

— Не, сър.

— Видя ли какво стана?

Аарон го погледна с широките си ококорени очи и не каза нищо.

— Къде беше, когато това стана?

Аарон бавно кимна.

— Ти не си видял в действителност това, което е станало, това ли искаш да кажеш?

Младежът погледна надолу към пода и зачопли нокътя си.

— Така предполагам — каза той.

— Знаеш ли кой го е направил?

Стемплър не отговори.

— Добре, нека опитаме с това. Страх ли те е от човека, който е убил архиепископа?

Аарон погледна нагоре и кимна.

— И така, значи знаеш кой го е направил?

Аарон не отговори.

Таксито бавно пълзеше надолу по улицата, шофьорът псуваше всеки фут от пътя и спря пред църквата. На задната седалка Вейл четеше за трети път статията в следобедния вестник.

— Не трябваше да се оставя да ме придумате — каза шофьорът. — Сякаш карам по чист лед, човече.

— Ти наистина каращ по лед — каза Вейл. — И не съм те придумал, а ти предложих двайсет долара бакшиш.

— Виж, ще трябва да се молиш да стигнем до вкъщи. Изглежда, че отново ще започне. — Шофьорът нервно загледа тъмните облаци, които се носеха над града.

— Ще се забавя само няколко минути — каза Вейл. — Изчакай.

Катедралата „Света Катерина“ до езерото беше най-старата църква в града. Архиепископ Рашмън като пуританин беше отказал всякакви промени в постройката. Тя все още си беше същата голяма тухлена постройка, каквато е била преди 145 години, когато е била построена. Островърхата кула се извисяваше над дърветата на „Лейквю Драйв“ и се виждаше надалеч в езерото — едно напомняне на екипажите на шлеповете и подводниците в пристанището, че католическата вяра е най-добрата вяра.

Вейл погледна нагоре към острата кула и изведнъж си спомни как баба му си извиваше пръстите във форма на пирамида и казваше: „Тук е църквата, тук е кулата, отваряш вратите — разтваряше си ръцете и мърдаше пръстите си — и тук са хората.“

Той тръгна внимателно по заледения двор към жилището на епископа — една груба, строга пристройка към катедралата — и влезе в приемната на жилището. От едната страна на голямата стая имаше стълбище, което водеше за втория етаж, а от другата имаше врата към офиса. Имаше също задна врата и един коридор в ъгъла, който той предположи, че води към църквата.

Една монахиня седеше на писалището в средата на стаята.

— Здравейте сестро — каза адвокатът. — Името ми е Мартин Вейл.

— Мистър Вейл. — Тя кимна. — Аз съм сестра Мери Алис.

Беше млада, към трийсетгодишна, с доста палав поглед. Имаше излъчване на невинност и състрадание, което човек вижда по лицата на повечето монахини, но имаше и нещо друго, един игрив поглед, нещо малко дяволито.

— Аз съм тук да, ъ-ъ не знам точно как да го нарека…

— Да изследвате мястото на престъплението — предположи тя.

— Точно така.

— Нагоре по стъпалата.

— Благодаря.

Направи му впечатление, че тя не изглежда прекалено разстроена от смъртта на покойния архиепископ. Може би добре се владееше. Той се изкачи по стъпалата. Едно неуниформено ченге седеше до вратата към апартамента на епископа. Вейл надникна покрай ъгъла, така че да види спалнята. Гротесктните петна от кръв по стените и килима бяха станали кафяви. Господи, помисли си той, някой наистина е заклал Рашмън.

— Кой си ти? — попита ченгето.

— Застрахователен агент — отговори Вейл.

— Лейтенант! — извика ченгето.

Стенър влезе в хола от кухнята. Спря само за миг, когато видя Вейл, после тръгна към вратата.

— Май точките в дневния ни ред съвпадат — каза Вейл.

— Какво правиш тук? — попита Стенър разсеяно, сякаш не очакваше или не искаше отговор.

— Да видя мястото на престъплението, лейтенант. Тук съм в интерес на моя клиент, което е наше право. Освен ако Джек Янси не е променил закона през последните няколко часа.

— Все още имаме работа тук — грубо каза Стенър. — Ще имаш тази възможност, когато си тръгнем.

Вейл погледна изцапаната стена.

— Те наистина хубаво са го подредили, нали?

— Да, ще видиш, когато получиш снимките. Пакетът, който поръча, ще бъде на бюрото на сержанта утре рано сутринта в полицейския участък. Това включва и данните от аутопсията, които току-що пристигнаха.

— Благодаря.

Вейл наблюдаваше как един техник отряза едно кръгче от килима и го пусна в пластмасова чантичка.

— Надявам се, че ще остане нещо за разглеждане, когато свършите — каза Вейл. — Ще ми липсват някои подбрани парченца тук-там; допускам, че ще ни съдействате.

— Не ни създавай трудности — каза Стенър, гледайки назад към стаята.

— Имам призовка тук, лейтенант…

— Когато свършим, ще те уведомим, адвокате. Сега имаш ли нещо против? — Той посочи към вратата.

Вейл слезе на долния етаж. Сестра Мери Алис я нямаше. Той отиде до офиса и погледна вътре.

Изправена сама до малката масичка с лице към писалището, стоеше малка бронзова статуя на папа Павел, ръцете му бяха протегнати сякаш да обгърнат света, главата му беше наведена на една страна в израз на състрадание. На стената зад писалището висеше — като суров и непоколебим пазител на помещението — снимката на единствения човек, пред когото епископ Рашмън беше отговорен, папа Йоан Павел.

Писалището беше огромно, от тежък махагон, както и трите стола, наредени в полукръг пред него. Това беше изстинала, аскетична стая, с изключение на един шезлонг в ъгъла и няколко книги и периодични списания накуп до него. Имаше и добре заредени, вградени лавици с книги на двете съседни стени на стаята, което придаваше топлина на иначе студения интериор.

Вейл влезе в офиса, като вървеше покрай лавиците с книги. Те бяха натикани в една поразителна смесица: религиозни списания, кодекс на каноничните закони с кожена подвързия и религиозни трактати; чуждестранни издания на романи от Данте, Достоевски и други велики писатели; работите на Русо, Лок, Хобс и Дарвин, както и психологични изследвания от Фройд. Кант и Шопенхауер.

Бюрото му беше подредено — телефон, календар, два подноса за писма и книга за срещи, все още отворена на последния ден на убийството. Вейл я прелисти. Срещи, крайни срокове, вечери и съвещания бяха изпълнили почти всеки ред, понякога с промеждутък само от петнайсет минути. За съдбоносната вечер той беше надраскал: „критика на момчетата от олтара“ и „касетка с проповед“ последвано от: „Тема — Декарт: Мисля, значи съществувам, следователно, ако проблемите могат да се решат от човешкия разум, ще се превърне ли Бог в отживелица? Обяснение.“

Това беше интересна теза и Вейл я нахвърли в бележника си повече от любопитство, отколкото заради мисълта, че това може да има връзка с делото. После опита чекмеджетата. Едното горе вляво беше заключено. Той взе един кламер от средното чекмедже, огъна го на две и го мушна в дупката на ключалката, завъртя го, опипа запъването, после усети, че захапа и отключи ключалката. Отвори чекмеджето, вътре имаше малък кожен дневник. Първата половина беше с адреси, а на втората пишеше „Лични срещи“.

Той прегледа страниците със срещи напосоки. За девети март Рашмън беше написал с молив „Линда 555-4527“. Нямаше много други бележки. Изглежда, че архиепископът е имал твърде малко време за лични въжделения. Вейл записа информацията в собствения си бележник, затвори и заключи отново чекмеджето. Стана и се загледа в другите заглавия на книгите върху лавиг ците, но беше прекъснат от един мек, ирландски акцент.

— Извинете, детективе, мога ли да ви помогна?

Свещеникът, който беше влязъл в стаята, беше на около петдесет години, кръгъл, с чисто бяла коса и приятно, почти херувимско лице. Но чертите на лицето му бяха хлътнали от тежестта на изминалите няколко дни и очите му бяха зачервени или от недоспиване, или от плач. Носеше черна лента на левия си ръкав.

— Съжалявам, не исках да нахалствам. Аз не съм полицай, отче, аз съм адвокат. — Вейл се поколеба за момент, преди да добави: — Аз представлявам Аарон Стемплър.

— Разбирам — каза свещеникът, очевидно нито шокиран, нито разстроен от признанието. — Аз съм отец Август Делани — и подаде ръка.

— Вейл. Мартин Вейл.

— Бедният Аарон — каза той. — Господ да благослови момчето. Моля се за неговото опрощение.

— Познавахте ли го?

— О, да. Приятно момче. Господ знае какви ужасни демони са обладали душата му, за да извърши такава постъпка.

Вейл не беше съгласен с неговата обичайна проповед за качеството на невинността.

— Каква ирония, нали? — тихо каза отец Делани. — Епископът е не само жертва, но и неговото уединение е нарушено дори в смъртта. Какъв срам, милият човек дори не може да почива в мир.

— Съгласен съм — каза Вейл. — Вижте, отче, това вероятно е тъп въпрос, но какво точно прави един епископ?

Свещеникът се усмихна и тръгна покрай бюрото да провери пощата.

— Епископът управлява организацията, мистър Вейл — каза той, като разлистваше писмата. — Светата епархия — архиепархията. — Отецът върна непрочетения лист хартия в подноса за писма и обърна страниците на книгата за срещи на текущата дата. — Тази епархия има пет хиляди и триста квадратни мили — продължи той, като местеше пръст надолу по списъка със срещите. — Седем колежа и университета, неколкостотин начални и основни училища, дванайсет болници, триста и дванайсет енории и мисии, над хиляда свещеници, над сто монаси и около три хиляди монахини. Също хиляда дякони и светски работници. — Той погледна нагоре и се усмихна. — Доста впечатляваща територия, не мислите ли?

— Много — отговори Вейл.

Делани се облегна на ъгъла на бюрото със скръстени ръце и каза:

— Епископите са връзката между енориашите, свещениците и Ватикана. „Учители на вярата, свещеници на светото богослужение и министри на управлението“, това е описанието на работата според каноничния закон. Огромна работа, сър, нейният стрес е погубил не един добър свещеник.

— И как се справяше с управлението архиепископът?

— Той преуспяваше. Планът му за деня беше запълнен от сутрин до вечер, винаги имаше делегации, срещи и, разбира се, Дома на Спасението и епископският капитал, който финансираше всичките му други благотворителни дела. Като добавка към всичко епископът пише… пишеше… статии по теология за „Кетолик Дайджест“ и няколко национални светски издания, отговаряше на писмата на енориашите и свещениците и пишеше една седмична колонка за „Трибюн“. После имаше проповеди, разбира се, и отговори на папския нунции.

— Нунции?

— Папската кореспонденция. Епископите се отчитат само на папата, мистър Вейл, те имат огромна свобода на действие.

— Ох! От колко време е бил епископ? — Назначен е от папа Павел VI. Това е било през 1975 г. Те бяха големи приятели. Той не беше толкова близък с папа Йоан.

— Защо така?

Делани вдигна рамене.

— Може би той беше прекалено… откровен.

— За какво?

— Елате — каза Делани, — трябва да проверя олтара. — Свещеникът му направи знак да го последва и докато продължаваха разговора, го поведе надолу по коридора към църквата. — Разбирате ли, мистър Вейл, това са трудни времена за американските епископи. Тях ги дърпат на една страна, после на друга. Има го и либералния момент — те искат църквата да промени отношението си към всичко; от контрола на раждаемостта и аборта до безбрачието и ръкополагането на жени. Много стресова ситуация съществува в църквата. Няколко епископи са си взели продължителни отпуски заради стреса.

— И епископ Рашмън взимаше становище по тези въпроси?

— Той се опитваше да… изглади… различията в своята епархия. Да го постави като въпрос на индивидуалното съзнание на индивида. Ватикана заема по-твърда позиция.

— Това му е създало неприятности с Рим?

— Не, не неприятности. Подозрение, може би. Светият Отец е доста консервативен.

— Имаше ли епископът обичаен дневен режим?

— О, да. — Той обикновено слизаше долу в общата стая към седем и десет, седем и петнайсет. Имахме сутрешна молитва. После се подготвяше за първата литургия. Всичко правеше сам. Литургията беше неговата радост — може да се нарече мания. Сам палеше светлините, запалваше свещите на олтара, посрещаше тълпата, доливаше шишенцата с вино и вода. Четеше сутрешната литургия без момче на олтара. След службата закусваше и четеше вестниците „Трибюн“, „Ню Йорк Таймс“ и „Уол Стрийт Джърнал“. После пишеше и четеше пощата. Следобедите бяха за срещи.

— А вечерите?

— Вечери, банкети, речи. Вторник вечер беше резервирана за неговата проповед. Той ги снимаше с видеокамера — изучаваше ги, за да е сигурен, че са идеални. Също снимаше момчетата на олтара по време на службата и после ги критикуваше.

— Обичаше перфектните неща? — предположи Вейл, когато стигнаха апсидата и спряха.

Няколко монахини покриваха олтара с черни знамена и лилии. Около половин дузина хора в църквата се молеха. Отнякъде наблизо се чуваше тих човешки плач.

— В известно отношение. Не ме разбирайте погрешно, мистър Вейл, той беше доста човечен. Страшно ще ми липсва.

— Съжалявам.

— Не е ваш проблем, сър. Е, ако ме извините, трябва да се върна на работа.

— Благодаря ви за помощта — каза Вейл.

Свещеникът коленичи пред олтара и влезе в ризницата. Вейл се върна надолу по коридора към жилището до задната врата и стъпи отвън. Той стоеше под апартамента на епископа.

Какво пишеше във вестниците? „Той побягнал през кухненската врата и една патрулна кола в алеята го уплашила.“

От лявата му страна имаше тежка дървена стълба, водеща към задната част на апартамента. Той направи няколко крачки в двора и разгледа старинната тухлена геобразна сграда. Отиде до ъгъла да я види. Малките прозорчета от двете страни на ъгъла му говореха, че вероятно се намира под банята. Върна се вътре, тръгна надолу по дългия коридор към църквата и постоя няколко минути, гледайки изповедалните от двете страни на апсидата.

„Това е пътят, по който е дошъл. През кухненската врата, надолу по задните стъпала. После патрулната кола го уплашила и той побягнал отново вътре. Тръгнал надолу по този коридор и се скрил в една от тези изповедални.

Защо? Ако не го е направил, защо е взел ножа и е побягнал с него?

И къде е отишъл истинският убиец?“

— Той е бил в първата, там от другата страна — каза един глас зад него и той се обърна, за да застане лице в лице със сестра Мери Алис.

— Тази ли? — попита той, като посочи през църквата.

— Да — отговори тя.

— Странно място за криене.

— Съвсем не. Тя е като килер. Децата обичат да се крият в килери.

— Децата? Аарон трудно може да се нарече дете.

— Мъж-дете — каза тя. — Срещнахте ли го вече?

— Да.

— Хубаво момче, нали?

— Да, така бих казал. На деветнайсет години е. В този щат те смятат за мъж, когато навършиш шестнайсет.