Първичен страх

34.

Следващите три дни Венъбъл поведе един хаотичен парад от сведетели пред съда. Проповедници, монахини, деца от Дома на Спасението, най-големите бизнесмени в града и общественици, които оглавяваха най-важните благотворителни дела — всичките свидетелстваха, че Рашмън е бил един принц сред хората и че наистина е бил „светеца от Лейквю Драйв“.

Вейл реагираше с малко повърхностни въпроси и случайни възражения. Характерните свидетели бяха нещо странично — всички от журито знаеха кой е Рашмън, но Вейл нямаше намерение да напада достоверността на църквата и на бизнесобществото. Освен това съдебните заседатели изглеждаха отегчени от поредицата от „важни хора“, дори Шоут започна да се отпуска, когато напрежението в залата се понижи.

Накрая Венъбъл извика последния си свидетел.

— Щатът вика Абъл Стенър на свидетелската скамейка.

Вейл наблюдаваше как лейтенант Абъл Стенър се придвижва към свидетелскта скамейка и вдига ръката си за клетва. Стенър бе облечен в тъмносин костюм с виненочервена вратовръзка, приличаше повече на брокер, отколкото на полицай. Изключение правеха ледените очи зад очилата с телени рамки и дистанцираното му, почти покровителствено държание. Той щеше да бъде добър свидетел, ако успееше да не предизвика враждебно отношение у журито с това дистанцирано държание. До този момент повечето от свидетелските показания бяха дадени и Стенър беше редуциран до потвърждаващ свидетел — да изчисти всичко. Той можеше да сложи всичко в переспектива с този негов студен и лукав вид. Един опасен свидетел, може би най-опасният от всичките. Вейл подпря брадичката си върху дланта си и се заслуша, докато Венъбъл минаваше през задължителните въпроси за квалификацията му, наблягайки върху четирите отговора на Стенър за достойна служба и двайсет и трите години в полицията, десет от които като следовател по убийствата.

Стенър описа първата си реакция, когато влязъл на мястото на престъплението, последвалия арест и грижите, които са били положени за, както каза той, „да се запази цялостната картина на мястото на убийството“. Той беше прям и рязък и звучеше формално като полицейски доклад. След като свидетелите не бяха допускани в съдебната зала, той не знаеше за кръстосания разпит на Вейл с Даниелсън и Бескът. Когато даде своята „оценка“ на това, което се бе случило, тя не се различаваше съществено от историята, която разказа Даниелсън.

— Възразявам срещу така наречената оценка на лейтенанта, Ваша светлост — каза Вейл, като скочи и симулира гняв. — По същата причина възразих на описанието на събитията от мистър Даниелсън. Това са чисти предположения.

— Вече чухме това, мистър Вейл — рязко каза Шоут. — Тези хора са квалифицирани като вещи свидетели и като такива тяхната преценка е валидна. Журито е достатъчно интелигентно да отсъди правилно техните забележки. Отхвърля се.

— Предполагам, че е излишно да искам изключение-каза Вейл и седна отново.

— Какво е вашето заключение относно твърдението, че обвиняемият е видял някой друг да напада епископа, причерняло му и не си спомня нищо след това? — попита Венъбъл.

— Мисля, че доказателствата насочват към един нападател, който е планирал убийството, извършил го е и е бил хванат.

— Това мистър Стемплър ли е?

— Да.

— Благодаря ви, лейтенанте — каза Венъбъл. Тя се обърна към Вейл. — Свидетелят е ваш — каза тя.

Вейл стана бавно, закопча сакото си и се доближи до свидетелското място с верния си жълт бележник в ръка. Наведе се върху парапета, отделящ свидетелската скамейка от залата, и се усмихна.

— Лейтенант — тихо каза Вейл, — ще бъде ли справедливо да кажем, че основната ви работа е да събирате доказателства за случаите на убийство и после да ги предавате на областния прокурор за предявяване на обвинение?

— Това е част от работата ми.

— Какво друго вършите?

— Е, това е тази малко неясна сфера, наречена умозаключение — или разследване, ако желаете — каза Стенър. Гласът му, винаги с остра нотка, го караше да звучи сякаш беше на границата на гнева.

— И това е да се вземат всички доказателства и да се съберат заедно, после да се направи образовано предположение какво значи всичко, така Ли?

— Възразявам срещу употребата на думата „предположение“ от адвоката, Ваша светлост — обади се Венъбъл.

— Аз я допълних с думата „образовано“ — каза Вейл. — Ако има по-добър начин да се опише, ще го приема.

Шоут погледна към Стенър и се усмихна.

— Ще възразите ли, сър, ако адвокатът замени думата „предположение“ с „оценка“?

— Отличен избор, Ваша светлост, благодаря — каза Венъбъл.

— Лейтенант, ако сте снабден с информация, която е вредна за делото, което разследвате, какво правите с нея?

— Същото като всяко друго доказателство.

— С други думи, ви не селекционирате информацията, която предоставяте на областния прокурор?

— Разбира се, не.

— Така че, ако арестувате някого и той има алиби, вие проверявате ли го, или очаквате той да даде доказателство?

— Ние го проверяваме.

— Това е част от процеса на разследването, така ли?

— Да, така е.

— Лейтенант, кога за първи път видяхте Аарон Стемплър?

— Той стоеше свит от страх в стаичката за изповед в катедралата.

— Това е, когато е бил арестуван?

— Да.

— И той каза ли нещо?

— Той каза: „Не съм го направил, мамо. Мамо, не съм го направил.“

— Изглеждаше ли уплашен?

— Да, беше ужасен.

— И обяснихте ли му неговите права тогава?

— Да, обясних му ги.

— Лейтенант, провели сте три интервюта с обвиняемия…

— Протестирам, Ваша светлост — намеси се Венъбъл. — Това е недопустимо. Самият Вейл поиска те да бъдат изключени.

— Аз не предоставям свидетелски показания, отнасящи се до съдържанието на разпитите, съдия, просто казвам, че ги е имало.

— Гледай да не ги предоставиш — рязко каза Венъбъл.

— Преди първия разпит по пътя към управлението в колата говорихте ли с мистър Стемплър?

— Бъбрихме си — отговори Стенър. — Попитах го обичайното. Как се казва, къде живее, работи, този род неща.

— Всъщност не сте ли питали Стемплър и аз ще употребя точните думи: „Защо уби епископа, какво лошо ти е направил?“

— Протестирам, Ваша светлост. Адвокатът се опитва да вкара част от разпита в протоколите, без да се вземат под внимание всичките въпроси и отговори.

— Обратното, аз питам лейтенанта за това, което той сам охарактеризира като „бъбрене“ с обвиняемия по пътя към полицейското управление. Аз не споменавам трите интервюта, които са изключени от свидетелските показания.

— Възражението се отхвърля.

— Какво ще кажете за това, лейтенант, зададохте ли на Стемплър този въпрос?

— Нещо подобно.

— Това от тези въпроси ли беше: „Кога спряхте да биете жена си?“ Факт е, че вие сте приели, че Стемплър е виновен, нали?

— Така предполагам.

— Какво отговори той?

— Каза, че не си спомня какво се е случило.

— Всъщност не каза ли той, че му е причерняло?

— Да, употреби тези думи.

— И каза ли той още, че е имало някой друг в стаята освен епископа?

— Да.

— Каза ли ви кой е бил?

— Не. Просто каза, че се страхува от него.

— Просто така?

— Не разбирам…

— Нека да предположа какво ви е казал. Той е отказал да ви каже кой друг е бил в стаята. Вие сте казали: „Страхуваш ли се да го кажеш?“ И той е отговорил: „Да.“ Така ли е станало?

— Така, предполагам. Както казах, това беше преди два месеца.

— Защо повдигам този въпрос, лейтенант… мисля, че погрешно сте разбрали какво е искал да каже обвиняемият. Той не е казал, че се страхува от другия човек, той е казал, че се страхува да ви каже. Просто е упражнил правата си, които вие преди това сте му обяснили.

— Какъв е смисълът тук, адвокате? — попита Шоут.

— Смисълът е, че аз вярвам, че лейтенант Стенъл погрешно е разбрал отговора. И след като лейтенантът тълкува отговора на свидетелите, когато подготвя оценката си за областния прокурор, което представлява доказателство за прокуратурата, и ако оценката му се базира на погрешно тълкуване на отговора на свидетелите, предполагам, че това е идеален пример за заблуда в преценката и затова е справедливо да бъде предизвикана.

Шоут изглеждаше объркан от обяснението.

— Възразявате ли срещу нещо тук? — попита той.

— Ваша светлост — започна Вейл, — просто искам да съм сигурен, че посоката тук е ясна, и че тази така наречена преценка не е бетон, и че не бъркаме факта с погрешното предположение.

— Ваша светлост, моля ви. Адвокатът вече е предупреден да не използва термина „предположение“…

— Да, да, мис Венъбъл. Забелязах го преди вас. Мистър Вейл, мисля, че всички се съгласихме, че думата оценка приляга повече тук.

— Не съм се съгласявал с това.

— Отбелязано! — изтърси Шоут. — Сега продължавайте.

— Окей, ако съдът няма нищо против, искам да съм сигурен, че журито разбира, че, когато лейтенант Стенър прави едно такова изявление като това, че Аарон е казал, че се страхува от другия човек в стаята, това не е вярно. Това е предположение, и то погрешно и протоколите трябва да показват това.

— Кой казва така? — поиска да узнае Венъбъл.

— Вашият собствен свидетел. Страница дванайсета от интервюто, предоставено от д-р Бескът, което е взето на 3 март от д-р Сиафо:

„Сиафо: И ти казваш, че се страхуваш от този друг човек в стаята?

Стемплър: Не, мадам.

Сиафо: Съжалявам, какво искаш да кажеш?

Стемплър: Не искам да говоря повече за това.“

— Сега аз твърдя, че Стемплър никога не е казвал, че се страхува от другия човек в стаята. Той не е искал да говори повече за това. Това подкрепя предишното ми твърдение, че представеното мнение не е научна оценка, то включва човешка грешка и не трябва да се приема сериозно от журито.

— Мистър Вейл, аз давам инструкции на журито, ако нямате нищо против. Вие не сте упълномощен за това. Запазете вашите забележки за крайния извод и се върнете към настоящето.

Вейл отиде до бюрото си, взе една папка, прелисти я около минута, после се обърна и продължи да разпитва Стенър от разстояние.

— Лейтенант, казвал ли ви е Аарон Стемплър, че му е причерняло и не си спомня нищо, докато се е намерил навън, бягайки?

— Нещо подобно.

— И какво си помислихте, когато ви каза това?

— Помислих си, че е прекалено слабо извинение за едно убийство.

— Не сте му повярвали?

— Не, не му повярвах.

— Запознат ли сте с медицинския термин „състояние на пориомания“ или истерична амнезия?

— Да, разговарях за това с д-р Бескът.

— Всъщност вие не вярвате в тази теория за пориомания, нали, лейтенант Стенър?

— Нямам твърдо становище.

— Това е научен факт, лейтенант.

— Както казах, нямам твърдо становище.

— Вярвате ли, че две и две прави четири?

— Разбира се.

— Вярвате ли, че земята се върти около слънцето?

— Да.

— Християнин ли сте, лейтенант?

— Да.

— Ходите ли на църква всяка неделя?

— Да.

— Вярвате ли във възкресението?

— Да, вярвам.

— Възкресението факт ли е, или теория?

— Възразявам, Ваша светлост. Религиозните убеждения на мистър Стенър нямат нищо общо с делото.

— Обратното, ако ме оставите да продължа, мисля, че ще направя смисъла ясен.

— Отхвърля се. Моля прочетете последния въпрос, мис Бландчард.

— Възкресението факт ли е, или теория?

— Лейтенант?

— Въпрос на вяра, сър.

— Значи вярвате в научните факти и вярвате в религията, но поставяте под въпрос научния факт за психично разстройство, с който всички психолози са съгласни, че съществува и е включен в ДСНЗ, който е стандартът, по който всички психиатрични разстройства се идентифицират, това факт ли е, сър?

— Това може да се фалшифицира. Не можеш да фалшифицираш две и две, но можеш да имитираш психично разстройство.

— Разбирам. И колко хора познавате със сигурност, които са имитирали състояние на пориомания?

— Нито един.

— Колко хора знаете, които имат опит с имитирането на състояние на пориомания?

— Нито един.

— Чели ли сте много примери за имитация на състояние на пориомания?

— Не.

— Значи гадаете, така ли?

— Това е логично. Ако има такова нещо, то може да се имитира.

— Попитали ли сте някой психиатър дали това е възможно?

— Не.

— Значи гадаете, лейтенант, да или не?

— Да.

— Ах, значи вашата причина да се съмнявате в изявлението на Аарон Стемплър е, че вие предполагате, че той имитира или лъже, така ли?

— Правилно.

— Вие не сте му повярвали?

— Не, не съм.

— Значи сте приели, че Аарон лъже и че той е убил епископ Рашмън, така ли?

— Това беше моето логично предположение.

— Не поставям под въпрос логиката на вашето предположение, а просто казвам, че е съществувало. Вие сте приели, че Стемплър е виновен, така ли?

— Да.

— Кога изяснихте, че Аарон е бил сам в стаята с епископа по време на убийството?

— Не разбирам…

— На този етап, лейтенант, бяхте ли убеден, че не е необходимо да преразгледате доказателството, че Аарон Стемплър е действал сам?

— От самото начало бях убеден.

— И какви доказателства събрахте, за да докажете, че е бил сам в стаята?

— Съдебномедицинските доказателства. Ъ-ъ…

— Нека го кажа по друг начин. Аарон Стемплър ви е казал, че му е причерняло, когато е влязъл в стаята на епископа, така ли е?

— Да.

— Какво направихте, за да оборите твърдението му? С други думи, сър, какви доказателства или свидетели може да предоставите, които да потвърдят вашето твърдение, че е бил сам в стаята и е действал самостоятелно?

— Съдебномедицински доказателства, материални доказателства, просто логика…

— Вие вярвате във възкресението и все пак това изключва логиката, нали?

— Не и за един добър християнин.

— Значи вярвате в акта на вярата, но отричате съществуването на пориоманията, което е научно доказан факт. Вярно ли е?

— Казах, че не вярвам на Стемплър.

— Понеже мислите, че е логично той да се преструва, така ли?

— Така предполагам.

— Спомняте ли си едно дело за един човек на име Джон Робинсън Джефрис?

— Протестирам, Ваша светлост. Това е без значение и е безсмислено.

— Имам намерение да докажа, че е от значение, Ваша светлост.

— Ще бъда непредубеден, но не задълбавайте настрани, мистър Вейл.

— Благодаря. Спомняте ли си делото, лейтенант?

— Така мисля.

— За какво беше арестуван мистър Джефрис?

— Убийство и въоръжен грабеж.

— И вие го арестувахте понеже тогава това изглеждаше логично, така ли е?

— Да, имаше…

Стенър се поколеба по средата на изречението.

— Много материални доказателства? — каза Вейл. — Това ли щяхте да кажете, лейтенант Стенър?

— Нещо такова.

— Дори имахте свидетел, нали?

— Вярно е.

— Преобладаващи доказателства, така ли? — Така е.

— Беше ли мистър Джефрис обвинен в това престъпление, лейтенант?

— Да.

— Беше ли осъден?

— Да.

— Признат за виновен?

— Да.

— Каква беше присъдата му, лейтенант?

— Беше осъден на смърт.

— И беше ли изпълнена присъдата?

— Не.

— Защо не?

— Джефрис впоследствие беше освободен.

— Кой уреди това?

— Аз.

— Защо? Защо, след като сте предали делото на прокуратурата и сте получили присъдата за вина, сте помогнали да бъде освободен?

— Открих, докато работех по друго дело, че нашият свидетел е излъгал.

— Защо е направил това?

— Понеже той е бил виновната страна.

— Виждате ли, лейтенант, има проблеми с някои от тези логични предположения, които са направени по време на този процес. Разбирате ли защо?

— Повечето време…

— Лейтенант, животът на моя клиент тук е изложен на риск. „Повечето време“ не е достатъчно. И толкова по логиката и преобладаващите доказателства. Мистър Даниелсън казва, че не може със сигурност да каже, че Аарон е бил сам в стаята, не може да каже със сигурност, че всъщност само един човек е намушкал епископа и не може да докаже очевидно, че Аарон е влязъл през задната врата или че е донесъл ножа до мястото на убийството. И все пак вие приемате, че Аарон Стемплър е излъгал понеже не е логично, така ли?

Не последва отговор.

— Факт е, лейтенант, че вие желаете да приемете на вяра, че Христос е бил разпънат на кръст и е умрял; че е възкръснал от мъртвите и е отишъл на небето. Но вие не желаете да повярвате на факта, че на един човек при краен стрес или шок може да му причернее и да изпадне в научно обяснен ад, наречен състояние на пориомания. Така че всъщност никога не сте се опитали да докажете, че Аарон Стемплър ви е лъгал, нали?

— Материалните доказателства…

— Отговорете на въпроса ми, лейтенант. Търсили ли сте някакви доказателства, които може да потвърдят изявлението на Аарон Стемплър?

— Самите доказателства оспорват това.

— Наистина ли? На кой етап изключихте наличието на трети човек в стаята?

— Той беше с оръжието, беше целият покрит с кръв, оставил е отпечатъци от пръсти.

— Моят въпрос, сър, е на кой етап… точно сте изключили присъствието на трети човек в стаята?

Стенър се поколеба.

— Не е ли факт, лейтенант Стенър, че никога дори не сте допуснали тази възможност?

— Сериозно не съм.

— С други думи, вие никога определено не сте се опитвали да установите, че Стемплър лъже. Просто сте приели, че историята му е фалшива и журито няма да й повярва, така ли?

— Не е моя работа да доказвам, че обвиняемият е невинен, а ваша — рязко каза Стенър.

— Точно обратното, лейтенант, ваша работа е да докажете, че е виновен.

Стенър гледаше към Вейл и в очите му блестеше гняв.

— Ваша работа е да докажете — извън всякакво съмнение — че това престъпление е станало точно както вие твърдите, че се е случило и за да направите това, предполагам, че трябва също така да оборите изявленията на обвиняемия, което вие не сте направили.

— Самите материални доказателства са преобладаващи.

— Но неубедителни.

— Разбира се, че са убедителни.

— Колко свидетели сте разпитали за срещата на момчетата от олтара по-рано същата вечер?

— Всъщност нито един.

— Имало ли е среща на момчетата от олтара по-рано същата вечер, или не?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Лейтенант, има ли власинки, взети от стаята, които още да не сте индентифицирали?

— Да.

— Значи е възможно да са оставени от трети човек в стаята, така ли е?

— Предполагам…

— Имало ли е някой от момчетата от олтара по-рано същата вечер?

— Няма доказателство за такава среща.

— Ах, но има свидетелство за това, лейтенант. Дневникът на епископа, който сте представили като доказателство. На тази страница епископът е написал: „Критика на момчетата от олтара — 8 ч вечерта.“

— Епископът може да я е отменил.

— Е, може и да е танцувал гол в някой бар, но не е.

Галерията избухна в сподавен смях.

Венъбъл каза:

— Ваша светлост…

— Да, мис Венъбъл. Мистър Вейл, мисля, че можем да минем без метафори и аналогии. Придържайте се към фактите.

— Лейтенант, можете ли да докажете извън всякакво съмнение, че само обвиняемият и епископът са били в стаята по време на убийството?

— Предполагам, че не, но преобладаващите доказателства сочат…

— Сочат. Сочат? Всичките доказателства са несъществени — каза Вейл. Той се върна към бележките си. — Имам само още един въпрос, лейтенант Стенър. Преди няколко минути твърдяхте, че това престъпление е предумишлено. Вие го казахте недвусмислено, като факт. Не е ли това още едно от вашите непотвърдени изявления, сър?

— Не, сър, не е.

— Тогава, моля да кажете на съда, на какви доказателства се базира това ваше предположение?

— На няколко фактора — каза Стенър уверено.

— Като?

— Символите върху задната част на главата на епископа.

Отговорът предизвика шок у Вейл. Той не беше спазил първата заповед в правото — никога не задавай въпрос, на който не знаеш отговора. Значи те бяха разкрили мистерията на символите. Вейл осъзна, че сега не можеше да отстъпва назад. Той беше в кашата заедно със Стенър. Трябваше да продължи посоката на въпросите, при това много внимателно.

— Какво за символите, лейтенант?

Лека усмивка пробяга по устните на Стенър.

— Те се отнасят към цитат от една книга в библиотеката на епископа. Пасажът е подчертан в книгата. Намерихме подобни подчертавания в книгата, взета от квартирата на Стемплър в пещерите. Същото отбелязване е използвано и ние можем да идентифицираме, че почеркът и в двете книги е на Стемплър.

— Ваша светлост — каза Венъбъл, — мога да предоставя тези две книги сега като доказателство. — Тя занесе двете книги на съдийската скамейка.

— Добре, маркирайте ги по съответния начин, Кларк — каза Шоут.

Мислите препускаха в главата на Вейл. Можеше ли да си позволи да продължи? Ако спреше посоката на въпросите си на този етап, Венъбъл щеше да я продължи. Ако продължеше, най-вероятно беше сам да се застреля в крака. „Какво, по дяволите, помисли си той, това е вече известно.“ По-добре да преследва целта.

— Лейтенант — започна Вейл, — защо мислите, че маркировката върху главата на жертвата доказва предумишленост?

— Понеже той го е планирал. Написал е с кръв върху главата на жертвата символа B32.156. B32.156 е начинът, по който тази книга може да се открие, това е начинът на каталогизиране на книгите в библиотеката на епископа.

— И какво означава това?

„Внимателно, Абъл, помисли си Венъбъл.“

— Това е цитат от книгата „Аленият знак“ на Натаниел Хоторн — каза Стенър, отваряйки книгата. — „Никой човек не може за значителен период от време да има едно лице за себе си и да показва друго лице пред тълпата, без накрая да се озадачи кое от двете е истинското.“

— Какво е значението на този цитат?

— Ние вярваме, че Стемплър се е почувствал предаден от епископ Рашмън, който го е накарал да напусне Дома на Спасението. Приятелката му го е напуснала, той е живеел в една пъклена дупка. Чувствал, че епископът е бил двуличен. Така че той оставил с кръв този символ върху главата на епископа, за да прибави още едно оскърбление към нараняването.

— Нищо повече от това?

— Просто още едно доказателство, че Стемплър е планирал да убие епископ Рашмън.

— Защо?

— Понеже е запаметил индексния номер на цитата и го е сложил върху задната част на главата на жертвата, когато я е убил — каза Стенър. — Не зная как наричате това, мистър Вейл, но аз го наричам предумишленост.

Вейл трябваше да вземе бързо решение. Дали да изкара наяве цялата мръсна история за момчетата от олтара, или да спре задаването на въпроси сега? Реши да отстъпи.

— Мисля, че гадаете, лейтенант — каза той. Върна се на бюрото си. — Не можете да докажете, че обвиняемият е бил сам в стаята с жертвата, не можете да докажете, че е нанесъл фаталния удар, не можете да докажете, че е дошъл през задната врата или че е донесъл ножа в спалнята и базирате предумишлеността върху някакви забележки в книгите и дори не можете да докажете, че Стемплър е направил тези бележки.

— Доказали сме го за собствено удовлетворение.

— Добре, предполагам, че трябва да благодарим на щастливата си звезда, че не сте в журито. Нямам повече въпроси, Ваша светлост. Свидетелят може да се оттегли.

Съдията погледна към Вейл, докато той сядаше. Беше ли хванат в капан, чудеше се той. Стори му се, а вероятно и на журито, че Вейл беше отстъпил от цитата в книгата. Сякаш това беше пречупило неговата енергия, а журито схващаше подобни неща.

— Нямаме повече свидетели засега, Ваша светлост — каза Венъбъл. — Щатът ще си даде малко почивка.

Сега беше ред на Вейл. Какво ли криеше, чудеше се Шоут. Не му остана дълго време да се чуди.

— Готов ли сте, мистър Вейл? — попита Шоут.

— Да, сър, защитата е готова да продължи.

— Моля, продължавайте. Вейл каза:

— Защитата вика за свидетел Аарон Стемплър.

И съдебната зала полудя.