Първичен страх

16.

Гудмън пресече улицата до магазина за спиртни напитки на Ърли Симпсън и откри на една задна лавица, покрита с прах, една напълно прилична бутилка с червено вино, която вероятно стоеше там, откакто КСМ е започнала експлоатацията на първата мина. Той я купи и подкара но пътя, като следваше инструкциите на Ребека. Хижата й се намираше от другата страна на ревящия поток, обгърната от борова гора. Тъмнината се спускаше рано в дълбоката долина, особено тук, където дърветата скриваха последната слънчева светлина. Къщата беше несравнима с останалите от селото — една малка постройка във вид на буквата А с голям прозорец, гледащ към поточето Морган, а входът й се простираше чак до брега на рекичката. Дървен мост с едно платно го прекара над течението. Гудмън паркира до тригодишния й шевролет и изкачи стъпалата към портата. Обувките й бяха до рогозката. Свали си мокрите обувки, докато чакаше тя да му отвори вратата.

— Няма защо да правите това — каза тя. — Аз просто обичам да ходя с обикновени вълнени чорапи из къщата.

Той беше смаян от вида й. Тя беше свалила дънково-то си яке и полата и ги беше заменила с пуловер и панталони с плътни маншети на глезените. Сложила си беше яркочервени вълнени чорапи и беше спуснала пламтящата си червена коса, която падаше надолу по раменете й като горяща лава. Без обувките изглеждаше по-малка, по-уязвима, по-малко властна може би, защото тук се чувстваше удобно и в безопасност. Стаята беше осветена със свещи, които правеха ореол около косата й и смекчаваха чертите й.

Беше запалила огън и хижата се беше превърнала в топло и интимно убежище. Таванско помещение за спане покриваше горната задна част на високата голяма стая. Книгите бяха натъпкани и подредени върху лавици, които опасваха едната стена. Имаше купчинки със списания от двете страни на прозореца и една масичка в ъгъла беше покрита със снимки. Някои бяха с рамки. Други, моментални снимки, бяха небрежно подпрени върху рамките. Имаше няколко купчини с плочи, някои от тях от 78 година, до едно евтино стерео. Мястото беше чисто, но не непременно подредено, сякаш нещата бяха оставени така, както са били използвани последния път. Той не видя телефон.

— Надявам се, че нямаш нищо против свещите — каза тя. — Използвам електрическа светлина само когато чета или шия. Мразя да прахосвам.

— Много е приятно — каза Гудмън. — Обичам начина, по който миришат.

— Аз си ги правя сама — каза тя. — Аарон обичаше свещите. Неговото любимо стихотворение беше от Една Ст. Винсънт Милей. Може би го знаеш. — Тя го изрецитира почти с копнеж:

— Помня го от колежа — каза той. — Малко.

— То е клише, знам — каза тя. — Една от чаровните черти на Аарон беше, че той не признаваше стереотипите. За него всичко беше ново. — Тя махна към ъгъла. — Сложи някоя плоча, те са ей там. Аз ще приготвя вечерята. Надявам се, че харесвате яхния.

— Обичам яхния.

— Добре. Сега би трябвало да стане вкусна, вари се от вчера.

Той прехвърли купчините с плочи: Кросби, Стилс и Неш, Буфало Спрингфийлд, Ролинг Стоунс, Джеферсън Еърплейн — беше като музикално пътешествие през шейсетте и седемдесетте — и накрая избра „Евтини трилъри“ от Дженис Джоплин и Биг Брадър. Отиде до лавицата с книги и хвърли поглед между редиците. Имаше късчета хартия, които се подаваха от страниците като етикети на папки. Беше изненадан колко много страници бяха маркирани. Той извади една книга, тънък том със заглавие „Цитати от живота“ и я отвори. Една фраза беше леко подчертана с молив: „Злото идва при нас, хората с фантазия, носейки като своя маска всички добродетели. Уилям Батльр Йитс.“ Отвори на друга страница, една китайска пословица: „Има два вида идеални хора — едните мъртви, а другите неродени.“

— Тези отметки са на Аарон — каза тя. — Той отбелязваше нещата, които харесваше с молив и после, когато ги запаметяваше, ги изтриваше. Все още работеше по тези, преди да напусне.

— Трябва да има доста силна памет — каза Гудмън, като затвори книгата и я върна на лавицата.

— Изключителна! — Гребна с един черпак от яхнията, шумно сръбна и после млясна със задоволство. Той отвори тапата на виното. Тя донесе съда с вареното и сложи с черпака щедри порции в двете чинии. Гудмън й държа стола, тя седна и се усмихна тържествено.

— Déjà vu — каза почти на себе си.

— Моля за извинение?

— Просто си припомням — каза тя, като посегна да прочете етикета на бутилката. — — Тук ли го намери? — попита с изненада.

— Беше скрито зад бутилките „Тъндърбърд“ и „Харуйкейн“.

Тя се засмя.

— Не съм пила вино от известно време. Учителката в Криксайд не може просто да влезе в магазина за спиртни напитки и да си вземе една стомна, когато ожаднее.

Вареното беше гъста, сочна смес от картофи, окра, домати, зеле и твърдо, но вкусно месо, което той по-късно разбра, че е заешко. Имаше царевичен хляб и те ядоха и пиха вино и говориха повече за Стемплър, за манията на баща му, че неговите синове трябва да го последват във въглищните мини, за майка му, която се страхувала да противоречи на стария Стемилър, говорела с духове и обвинявала Ребека за противоречивостта на сина си, за това как старият Стемплър раздавал наказания с колана си — броят на ударите му зависел от сериозността на обидата.

— Понякога, когато идваше, беше бит толкова лошо… задните му части кървяха…

Гудмън я погледна въпросително. Тя бързо погледна настрани и продължи, прехвърляйки темата върху неутолимия апетит на Аарон за знания.

— Разкажи ми за майка му. Имаше ли тя душевни проблеми?

— Изобщо не излезе през тази последна година. Щеше да се умори от глад, ако не бяха съседите й. Може би самотата най-накрая я довърши. Колкото и лошо да се отнасяше с Аарон, когато той замина, тя не знаеше какво да прави. Тя е зависела от мъжете през целия си живот и когато те изчезнаха, не можеше да се оправи.

— Имам предвид преди това. Била ли е тя винаги, знаеш… и бакалинът, и Косвалски намекнаха, че винаги е била малко странна.

— Беше много религиозна жена. Обикновено говореше с Господ от време на време. Всъщност много от тях тук го правят.

— Може би нямат с кого другиго да си говорят — каза Гудмън.

Тя се засмя.

— Много е вероятно.

— И тя не е мислела много за образованието.

— Не, е-е, но и това не е рядкост тук.

— Изглежда Аарон е бил доста свободна душа.

Тя кимна някак си с копнеж.

— Всичко го вълнуваше. Четеше книги по анатомия, когато работеше с доктор Косвалски и правни книги, когато работеше с Евъри Деджит. Когато беше второкурсник, играеше Биф в „Смъртта на моряка“. Беше чудесен — той наистина обичаше да играе в пиеси. Разбира се, хората тук мразеха представлението, но това не го интересуваше, понеже той се превръщаше в Биф всяка нощ. Но както всичко друго, нямаше изход от това. Факт е, че после той никога повече не го спомена.

— Къде отиде, когато си тръгна оттук?

— В Лесингтън, мисля. Чух, че работил в болницата там известно време.

— Никога ли не ти писа?

Тя поклати глава.

— Не очаквам да го направи.

В стаята настъпи тишина. Един въпрос се въртеше в ума на Гудмън, но той го потискаше назад, в по-мрачната част на мозъка си.

Тя се наведе през масата, сякаш го изучаваше.

— Какъв беше, преди да станеш ченге по защитата?

— Професионален боксьор.

За момент изглеждаше шокирана.

— Наистина ли? Беше ли професионалист?

— Да, по този начин учех в юридическия университет. Разбих си ръката и Марти ме придума да се занимавам с това.

— Марти адвокатът ли е?

Гудмън кимна.

— Добър ли е?

— Най-добрият — каза Гудмън. — Ако има някакъв шанс за Аарон, това е Марти.

Тя погледна в чашата си с вино, изведнъж потънала в мислите си. Ядоха мълчаливо известно време.

— Бил ли си във Виетнам? — попита тя изведнъж.

Той кимна.

— Шейсет и девета и седемдесета.

— Това бяха лоши години.

— Всяка година там беше лоша. Не ми беше толкова трудно. Идвах в страната за няколко седмици, после ме изтегляха обратно, пращаха ме в Сайгон или в Залива да се бия. Тренирах няколко седмици, после участвах в битка, възстановявах се няколко седмици, после ме изпращаха обратно на фронта. Така беше през цялото време.

— Винаги ли печелеше?

Той кимна.

— Освен последния път.

— Какво се случи?

Той вдигна ръката си. Костите бяха заздравели лошо, бяха извити и деформирани. Китката му приличаше на чвор на дърво. Тя се приближи, взе ръката му, опипа грапавините й и си представи болката.

— Харесваше ли ти да се биеш? — попита тя все още гледайки счупената му ръка.

— Като аматьор беше добре. Млади боксьори със стил. Но не като професионалист. Правех го за пари. Беше облекчение, когато си разбих десницата.

— Не е разбита — каза тя, палецът й обхождаше неравностите. — Тя е различна. Има си характер.

— Благодаря. Всъщност откъде си?

— Санта Фе.

— Санта Фе. Никога не мога да улуча ударението.

— Избягах от къщи на шестнайсет. Прекарах шест години с наркотици. — Тя млъкна за момент и умът й се върна към наркотичната еуфория, продължила повече от половин десетилетие. — Господи, халюцинирахме ден и нощ. Цели шест години мислех, че слънцето е петно боя, а облаците разбит крем — реалността на ЛСД.

— Как дойде тук?

Тя изпразни шишето с вино, наливайки го в двете чаши.

— Отговорих на една обява в „Лесингтън трибюн“ — каза тя с усмивка. После стана и тръгна прекалено внимателно към кухнята, взе пакет цигари от едно чекмедже й се върна също така внимателно.

— Понякога ми харесва по цигара — каза тя. — Пуша по няколко всеки три-четири месеца. Това е евтин наркотик, въпреки че не ми е нужен точно сега.

Тя си запали цигара.

— Какво стана след наркотика? — попита Гудмън.

— О, скитах наоколо. — Тя вдигна рамене. — Прекарах известно време в комуни, просто така. Току-що бях излязла от рехабилитацията и прочетох тази обява за учителка. Без препоръки, това ме заинтересува. Около година бях живяла в една комуна извън Толедо, учех децата, знаеш, на А, Б, В, да почнат да четат, така че си помислих, защо не? Никакви препоръки. Когато си бил шест години на наркотик, това е важно. И аз сметнах, че няма по-хубаво място за изтрезняване.

— Тук си от десет години вече?

Тя кимна.

— Бях на двайсет и четири. Бях пълна с неврози. Халюцинирах, че умът ми е обладан от извънземни.

— Хайде — каза Гудмън. — След това ще вземеш да ми кажеш, че има призраци на билото Секет.

— Те бяха като силуети там на прозореца — тя мръдна с пръст към широкия прозорец. — Те бяха космически миньори, можех да позная, защото имаха еуфорични светлини на шапките си, като калейдоскопи? И усещах как проникваха в мозъка ми. — Тя спря, изкикоти се на себе си и добави: — Повече не ми се привиждат.

— Може би са проникнали в мен за добро.

— Може би си ги превъзмогнала — предположи той.

— О, не — аз просто превключих на други неща. И между другото, на билото има призрак. Много видни хора са я срещали.

— Призракът жена ли е?

— Предполагам, че е Мери Леферти.

— Ах… е, искаш ли да се качим в колата и да идем там? Може би ще я събудим.

— Не. — Светлината от свещите трептеше в зелените й очи. — Никакви призраци тази нощ.

— Е, предполагам, че трябва да потърся някое място да преспя — каза той. — Чух, че има странноприемница на около осем мили надолу по пътя.

— Да, Морган Крик.

— Правилно — каза той с усмивка, — те първи са взели името.

— Говорил си с Клайд Боаз?

— Притежателят на бакалницата…

— Ъхъ. Това е любимата му шега.

— Разбирам какво искаш да кажеш — за чувството за хумор в това село. Той ми каза, че Сам и Мери са починали при пътна катастрофа. Някаква катастрофа.

Тя облегна лактите си на масата, сложи брадичка върху дланите си и се взря в Гудмън. Той имаше чудесно лице, белязано от бокса и вълненията; нещо не му достигаше, за да бъде красиво, за което тя беше благодарна. Замаяна от виното, струваше й се, че може да надникне през нежните му очи дълбоко в него и това, което виждаше, беше един творец на рай за загубени души, създания, съсипани от злополучни каузи; един човек, който можеше да издържи на удара на меча, но не и на сърдечна рана. Тя се приближи по-близо до него и прекара върха на пръстите си по лицето му. Грубият белег на едната му вежда и кокалестият мост на кривия му нос станаха част от половото й желание; дъхът й се учести и накрая тя стана, хвана го за ръка и го поведе по стъпалата към таванската спалня.

Леглото изглеждаше голямо като континент. Беше покрито с ръчно изработен пухен дюшек и меки жълти бархетни чаршафи. Тя запали една свещ на масичката до леглото и после бавно разкопча ризата му, разтвори я и опипа гърдите му с дланите си като сляп човек, който изследва чужда структура. Той откликна, като галеше косата й, оставяше я да се стича между пръстите му. Дишането им беше конвулсивно, без ритъм. Тя си свали пуловера, гърдите й се замятаха изпод памучния потник и тя ги притисна срещу неговите, повдигна се на пръстите, докато зърната им се срещнаха. Той я целуна и езикът й се стрелна, изследва устата му, намери езика му, после устата й се отвори и нежно изсмука устните му, издърпвайки ги между своите, и прекара езика си по тях. Ръцете му се плъзнаха под панталоните й, притисна я срещу себе си и тя започна да се движи леко срещу него; дъхът й оформяше един непостоянен ритъм. Тя откопча панталоните му, ципът очертаваше възбудената география, и ги остави да паднат, а той направи същото, като свали панталоните й и тя отстъпи назад.

Тя зацелува брадичката му, врата му, прекара езика си по меката част на ушите му, докато ръцете й се движеха по стомаха му, опипваха го, галеха го, а неговите ръце опипваха меката й долна част, усещаше как тя се стяга и мокри върха на пръстите му, които трепереха, докато тя се възбуждаше. Те се галеха един друг, стенанията им се превърнаха в рапсодия, времето и мястото се стопиха в пристъпа на екстаза, тя се прехвърли върху него, обкрачи го, като го гледаше в очите, и извика, когато го насочи в себе си. Той я погледна и тя се наведе напред върху изтръпналите си ръце, изви гърба си, притисна се към него; косата й докосваше лицето му и те започнаха да се движат все по-бързо и по-бързо, препускаха, задържаха, препускаха, задържаха, докато накрая се предадоха на страстния захлас.

Тя се отпусна върху него, полежа няколко минути, докато се нормализира дишането й, и накрая се повдигна и легна по корем до него, с глава върху рамото му.

— О, Господи — промърмори тя в ухото му. — Колко прекрасно е да искаш някого толкова много. Искам да кажа, да ме привличаш по този начин. Отдавна не ми се е случвало. Беше толкова хубаво… просто да… искаш отново.

— Толкова ли си самотна?

— Ужасно. — Тя се изкикоти. — Знаех, че те искам още в момента, когато влезе в училището, и каза, че искаш да научиш нещо? Помислих си, Господи, ето един мъж с чувство за хумор — истинско чувство за хумор.

Той галеше гърба й, усещаше пулса й, който биеше в синхрон с неговия. Тя се повдигна на лакти, целуна го нежно и се обърна по гръб.

— Една цигара няма ли да е страхотно сега? — тихо каза тя. Гудмън запали една и й я подаде.

Тя пуши известно време, после се пресегна и сложи свободната си ръка върху неговата, погали я и се наведе близо до него.

— Прекарай тази нощ с мен — тихо каза тя в ухото му. — Искам да те усетя до мен, когато се събудя сутринта. Искам да усетя миризмата ти, преди да си отворя очите. Можеш да ми направиш закуска и аз ще закъснея за училище. От дванайсет години не съм закъснявала.

— Те трябва да ни нападнат и да татуират буквата А на челото ти.

— Тогава ще променя името си на Абигейл — каза тя.

Той се повдигна на лакът и я погледна.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Казах ти. Привличаш ме…

— Не, не с мен. — Той се засмя. — Искам да кажа тук? Какво правиш в този загубен Криксайд в Кентъки?

Тя не отговори около минута-две.

— Предполагам, че се крия — просто каза тя.

— От какво?

— От това, в което се е превърнал светът — каза тя. — Може би… се страхувам да се върна отново в него.

— Не ти ли липсва?

— Липсва ми човешкият смях. Липсва ми галенето… силните ръце около мен. Смешно е, но на мен винаги ми е харесвала миризмата на одеколона след бръснене. О, отначало ми липсваха музеите, хубавата музика — такива неща. Но се превъзмогват. Аз дори се научих да свиря на цигулка. Мога да изсвиря чудесен шотландски танц. И ми харесва независимостта. Не работя за КСМ, а за общината. КСМ не притежават мястото, аз го купих от общината, понеже никой не го искаше. Къщата вървеше заедно с него като добавка. Като в са молетите. Беше една обява в неделния вестник. Аз давах уроци две години, пазарих се с дърводелци, водопроводчици и електротехници да ми помогнат да я стегна.

— Никога ли няма да напуснеш това място?

Тя погледа известно време в тавана и после каза:

— Не, предполагам, че не.

— Може ли да те попитам нещо много лично?

— За Аарон, нали?

— Да, затова дойдох в Криксайд, нали си спомняш?

— Добре, питай — каза тя примирено.

— Мина ми през ума, когато ти каза — това, че баща му го е бил с колана. Следите по задните му части?

— Да?

— Виждала ли си ги?

Тя не отговори.

Гудмън наблюдаваше как се променя изражението й — от раздразнение към невъзмутимост и после към любопитство. И отново към примирение.

— Защо ще правя такова нещо?

— Не знам — каза Гудмън. — Това беше само един въпрос. Просто кажи не.

— Не мога — каза тя.

Той не каза нищо, просто чакаше.

— Да — каза тя нападателно, легнала по гръб със затворени очи. — Откакто беше на четиринайсет, докато напусна.

— Четиринайсетгодишен?!

Тя кимна.

— Беше като ритуал. Правехме любов два-три пъти седмично. С изключение на около четири месеца, когато тръгна с Мери. После отново, след като тя умря.

— Мери?

— Мери Леферти.

— Момичето, което е било с брат му…

Учителката кимна.

— Беше първото гадже на Аарон точно след като отиде в гимназията в Лордсвил. Тя си беше от Морган Крик и те се срещаха около четири месеца — и знаеш ли, това наистина е странно — въпреки че те не го правеха — Аарон имаше това странно чувство на, не точно лоялност, повече като моногамия. Той спря да спи с мен през този период. Сам беше една година по-голям от Аарон. Беше във футболния отбор и предполагам, че Мери го намираше по-привлекателен. Това беше първа та му любовна мъка. Всички минаваме през това.

— Това разтърси ли го, начина, по който стана?

— Не. Когато разбра, той просто… ги изтри от мислите си. Можеше да прави това. Ако някой го наранеше, той можеше просто да му сложи кръст.

— Едно четиринайсетгодишно момче?

— Ако никога не си живял в подобно място, няма да разбереш.

— Нека опитам.

Тя дръпна дълбоко от цигарата си и издуха бавен, плътен поток.

— Аз бях привлечена от неговата страст. Той беше много пламенен младеж още преди пубертета. Страстта е рядко качество тук.

— Само страстта?

Тя го погледна презрително.

— Това част от разследването ли е?

— Да — каза той, макар и малко несигурно.

— Хм. — Тя погледна към тавана, докато говореше, като спираше, за да дръпне от цигарата си.

— Казах ти, той беше много надарен. И умен… можехме да говорим за неща, които никой тук не разбираше. Помня веднъж лежахме в леглото два-три часа, говорейки за композицията във фотографиите на Ансел Адамс и как ние… чувствата, които предизвикваше в нас тази фотография. Такива неща…

Тя седеше на пода със скръстени крака. Той беше с лице срещу нея и й четеше от „Уайнсбърг, Охайо“ на Шерууд Андерсън, която беше една от любимите му книги. Беше в края на разказа, наречен „Майка“, един горчиво-сладък разказ относно църковния обред при преминаване в ново състояние и неспособността на майката и сина да разкрият един на друг радостта или тъгата, или въодушевлението. Когато четеше, той го правеше без акцент. Старомодните съкращения от долината изчезваха, заменени с правилно подредени гласни и прецизни съгласни. „Той опипваше дръжката на вратата. Тишината стана непоносима за жената. Тя искаше да заплаче от радост заради думите, излезли от устните на сина й, но беше невъзможно да изрази радостта си…“

Той спря да чете малко преди края и погледна към Ребека. Седеше там, дишаше учестено и я поглеждаше с въпрос в очите си, който беше виждала много пъти преди. Тя знаеше, че беше неизбежно, понеже беше видяла как през годините неговото желание се изграждаше поглед след поглед и мисъл след мисъл.

— Можи ли да те пипна? — страхливо попита той.

— Не казвай можи, кажи може.

— Може. Може, може, може… — повтори той, затваряйки очи и дишането му стана трудно, сякаш беше тичал.

Тя го погледна отново и видя треската в очите му. Боеше се от този момент — очакваше го, фантазираше си го и накрая копнееше за него, но никога не насърчи момчето. Беше късно за отказ, за съвест… Кожата й се беше на-електризирала от желание. Тя разкопча блузата си, но не я отвори и седна възбудена; сърцето й пулсираше в слепоочията, устата й беше пресъхнала. Той я погледна без дъх, облиза пресъхналите си устни и посегна с треперещи ръце. Пръстите му едва докосваха кожата й в малката пролука на отворената блуза. Плъзна ръката си надолу — продължително, несигурно — не да я проучи, а просто да я усети, сякаш можеше да долови всяка молекула. После също така бавно разтвори блузата и погледна със страхопочитание гърдите й. Придвижи си ръцете отново нагоре, но спря и ги дръпна настрани, като ги държеше пред себе си на един инч от зърната й.

— Всичко е наред — каза тя шепнешком. Почувства как гърдите й се издуха, посегна, взе ръцете му в своите и ги постави върху себе си. Почувства как зърната й се втвърдиха в дланите му. И той продължи деликатното си изследване, с пръсти меки като перца.

— Не се срамувам от това — каза тя. — Не съм го прелъстила. Случи се след един дълъг период от време. Предполагам, че започна, когато беше… не знам… на около дванайсет. Стана постепенно. Случи се просто защото и двамата го искахме.

— Както ти каза, хората се женят тук на четиринайсет години. Но въпреки това е малко рисковано, нали? Искам да кажа, че това ми се струва като достойно за линч в Криксайд.

— Може би рискът беше част от това.

— Обичаше ли го?

Тя се замисли, опитвайки се да издуха дима на кръгчета към тавана, но те бързо се пръскаха.

— Съжалявах го — каза накрая. После затвори очи и след минута добави: — Не, жал ми беше и за двамата.

Тя изведнъж се дръпна настрани от Гудмън, полежа на една страна за момент, после седна на края на леглото. По гърба й се разля каскадата от огнена коса.

— Това беше само част от нещата — каза тя без злоба и без стеснение. — Защо не? Та аз го научих на всичко.