Първичен страх - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Уилям Дийл (17.) #17

17.

Когато Наоми Чанс пристигна в офиса в 8:30 часа сутринта, Вейл вече работеше. Небръснат, със смачкана като парче хартия риза, той продължаваше работата си върху снимките, която бе започнал предишната вечер, когато тя си тръгна. Изоставена храна стоеше до бюрото му до документите. Пара излизаше от чашата му с кафе. Така се беше концентрирал, че не усети, когато тя влезе. Наоми беше свикнала с това. Вейл го наричаше „гмуркане“ — защото беше като слизане под водата. Това беше различен свят, без звуци, в който всички данни и лица по делото бяха разбъркани и той търсеше начин да ги категоризира, да ги подреди в логична хронология, докато се оформи картина, в която да има смисъл.

Наоми не му обърна внимание и се зае с рутинната си работа. Двайсет минути по-късно той беше на прага на вратата й.

— Колко е часът? — попита Вейл. Никога не носеше часовник в кантората.

— Почти девет.

— Томи се е върнал. Той и съдията ще бъдат тук преди обяд.

— Стратегическа среща?

Вейл кимна.

— С нетърпение очаквам да чуя доклада на Томи.

— Съмнявам се, че дори Томи може да открие нещо особено в едно градче като Криксайд. — Тя се засмя. — Какво става с доктора?

— Днес ще дойде. Искам тя също да чуе какво ще каже Томи.

Почти по същото време, в другата част на града, лейтенант Стенър беше събрал своя екип в офиса си — голяма, пуста стая, лишена от интимност и топлина. На голямото му бюро имаше два телефона, датник и две купчини със специални доклади — входящите отляво, изходящите отдясно. Столът му беше твърд, с нрава облегалка и без тапицерия, изглеждаше удобен като инструмент за мъчение. Нямаше никакви снимки в тази сурова стая, никакви книги, никакви награди или лозунги по стените, само две големи табла — едното със снимки от убийството на Рашмън и фотокопия от няколко доклада, а другото представляваше каталог на всички активни дела и тяхното текущо състояние. Очевидно Стенър беше така отдаден на дълга си, че за всичко, което носеше и най-малък личен отпечатък, нямаше място в помещението.

Екипът но делото се състоеше от д-р Бил Даниелсън, областния медицински следовател, Харви Уудсайд, затлъстелия и астматичен съдебномедицински експерт, и една група от шестима детективи, оглавена от личния му помощник сержант Лу Търнър. Те всички бяха подбрани ветерани — един отряд от ефективни експерти и всеки от тях беше спечелил похвали и министерски награди за своята компетентност и умения. Джейн Венъбъл наблюдаваше от един неудобен стол до вратата.

Стенър си свали сакото, окачи го на стола си и остана прав. Яркочервени тиранти — единственият цвят в стаята, с изключение на кръвта на снимките на медицинския експерт — крепяха тъмносините му панталони. Той внимателно нагласи очилата си с телени рамки и потри ръце.

— Вече цяла седмица работим по това разследване — започна той със служебен, строг глас. — Нека видим докъде сме стигнали. Мистър Даниелсън, ще започнете ли пръв, моля?

Даниелсън, един мъж наближаващ петдесетте, беше страстен риболовец с груба, загоряла от слънцето кожа и големи бицепси, които опъваха ръкавите на бледосинята му риза. Яката му беше разкопчана, а вратовръзката дръпната надолу. По рождение беше южняк и дълбокият му глас съчетаваше мекия акцент на Джорджия и равния говор на Средния Запад. Той взе един молив от джоба на ризата си и отиде до таблото със снимките. Стенър седна странично, всички в стаята стояха с химикалки и бележници, готови да си вземат бележки. Преди да започне, Даниелсън извади една пура и започна да сваля целофанената й обвивка.

— Бих предпочел да не пушите — каза Стенър. — Ще се умирише офисът.

Даниелсън го погледна за момент.

— Офисът си е твой, Абъл — каза той и започна да говори, подчертавайки забележките си, като посочваше към съответните снимки с незапалената си пура.

— Жертвата, епископ Рашмън, е получил общо седемдесет и седем различни рани. Поне девет, най-много дванайсет от тези рани, са били фатални. Смъртта също така би могло да бъде причинена от голямото изтичане на кръв. Един смъртоносен разрез или рана от намушкване в тялото, която отрязва голяма артерия или вена, или многосъдов орган, довежда до обилен кръвоизлив, шок и смърт за един къс период от време — очевидно такива са обстоятелствата и тук. Раните, вследствие на остри и ръбести хладни оръжия, се делят на четири категории: рани от намушкване, порезни рани, рани от насичане и терапевтико-диагностични рани, които обикновено се правят от лекар или хирург. Тази жертва е получила рани от намушкване, разрязване, насичане — и вероятно една терапевтична рана. При раните от намушкване най-често използваното оръжие е ножът, в този случай това е кухненски нож от вида на касапските с дванайсетинчово острие, най-много четири инча широко. Можем да причислим всичките рани по тялото на епископ Рашмън на този единствен нож. Сега, при намушкване дълбочината на раната в тялото превишава широчината й по повърхността на кожата и краищата й са остри без ожулване или контузия. Големината и формата на раната от намушкване но кожата зависи от очертанието на хладното оръжие, посоката на удара, движението на острието в раната, движението на обекта, който е намушкан, състоянието на отпуснатост или напрегнатост на кожата. — Той посочи към няколко пробождания на снимките. — Жертвата е получила трийсет и шест отделни и ясно очертани рани от намушкване, четиринайсет в гърдите и горната част на торса, седем от които са пронизали сърцето или белите дробове, четири в предната част на лявата ръка и три в дясната, осем в корема и три в десния крак. Раните в дланта и ръката са били причинени, когато жертвата се е опитала да се защити…

— Извини ме, Бил — каза Стенър. — Но мисля, че може да запазите техническите описания за пред съда. Точно сега мисля, че ни интересува броят на раните и причината за смъртта.

— Добре — каза Даниелсън. — Порезните рани са тези, при които инструментът се вкарва под кожата и се дърпа по дължината на тялото. Имаме дванайсет порезни рани, най-сериозната от които е в шията. Тази рана почти е отрязала главата. Порезните рани по шията обикновено са много дълбоки и често се простират почти до гръбначния стълб. Факт е, че гръбначният стълб е вероятно единственото нещо, което е предотвратило обезглавяването на жертвата. Трудно е да се каже кои от тези рани са извършени първо, но моето компетентно предположение е, че раната в шията е била първа и е била достатъчна да причини почти моментална смърт. Интересното е, че нормално една такава дълбока и цялостна рана на шията се извършва откъм гърба на жертвата. Тази рана е била направена отпред. Смъртта от порезни рани по шията може да се дължи не само на кървенето, а и на масивна въздушна емболия. Нашите рентгенови снимки на гърдите за открива не на въздух в сърцето и венозната система показват, че случаят е бил точно такъв.

— И той вероятно е видял как идва краят му? — каза Търнър.

— Така бих предположил — кимна Даниелсън. — Често при такива масивни шийни рани се получават мъртвешки спазми — това е внезапно трупно вкочанясване — но не вярвам тук да го е имало.

— Защо не? — попита Венъбъл.

— Заради раните по предната част на ръцете и най-вече дланите. Очевидно той се е опитал да се защити.

— Добре. Съжалявам, че ви прекъснах.

— Други порезни рани има по лицето, черепа, гърдите и корема, и върху всеки крак. Някои от тях сами по себе си не са достатъчни да причинят смърт.

— Накрая имаме изрязвания. Всичко седемнайсет, повечето от които са повърхностни, сравнени с травматичните рани. И после имаме отстраняване на гениталния орган, който е поставен в устата на жертвата. Между другото, тази ампутация е извършена с известно хирургическо умение, особено при положение, че е направена с месарски нож. Това е разрязването, което мисля, че се доближава до диагностична квалификация.

— Мислите, че извършителят е имал предишен опит в медицината? — попита Стенър.

— Вероятно. Положително има някакви познания за тази процедура.

— Хм — реагира Стенър.

— Кървенето е било обилно — продължи Даниелсън, чийто поток от мисли следваше забележително една и съща посока въпреки прекъсванията. — Мъртвецът съдържаше по-малко от една пинта кръв, когато направихме аутопсията. Това е рядкост. Обикновено кървенето намалява, когато органите престанат да функционират, особено когато сърцето спре да бие. После следваизтичането. Вярвам, че въпреки свирепото нападение, жертвата може да е живяла повече, отколкото нормално може да се очаква.

Стенър попита:

— Съпротивлявал ли се е много?

— Съдейки по раните по предната част на ръцете и дланите, бих казал да. Но не за дълго. Този човек е умрял много бързо.

— Какво ще кажете за болката? — попита Уудсайд.

— Много интензивна.

— Колко дълго мислите, че е продължило? — попита Стенър.

— Времето, необходимо да се умре след порезна рана на шията, зависи от това, дали венозната или артериалната мрежа е прекъсната и дали е имало аероемболия. В този случай е имало и двете. Но съдейки от раните по ръцете и дланите, той може да е живял около минута-минута и половина. Ако разрезът на шията е бил първият, не виждам как може да е бил в съзнание повече време — но вероятно е успял да окаже съпротива около минута.

— Какво ще кажете за снимката отдясно? Задната част на главата му. Какво е това? — попита един от детективите.

— Тъкмо стигах и до това — каза Даниелсън. — Нямам никакво обяснение. Погледнете тази снимка тук, която е направена при огледа след смъртта. — Той посочи към една моментална снимка от задната част на главата на Рашмън. — Точно под линията на косата е изписано с кръв B32. 156. Нямам обяснение за цифрите — приключи той. — Но те определено са написани с кръвта на епископа, както и числото 666 върху стомаха му — очевидно имат нещо общо с дявола.

— Някакви други заключения? — попита Стенър.

— Имало е известна доза хирургически опит в тази работа — отговори Даниелсън. — Няколко от тези рани са доста точни, доколкото са улучили жизненоважни органи и са причинили травмата, която имаме. А другите са просто клане напосоки. Аз също така вярвам, че убиецът е бил левак.

— Благодаря — каза Стенър и Даниелсън се върна на мястото си.

— Мис Венъбъл? — попита Стенър, гледайки към прокурора.

— Нищо дотук — отговори тя.

— Лу, какво имаш за нас?

Търнър отиде до таблото и закачи една диаграма със мястото на убийството върху нея.

— Имаме три интервюта, които няма да бъдат признати, но ние можем да пресъздадем разказа му. Той твърди, че е дошъл през предната врата тук, чул нещо на горния етаж в апартамента на епископа и отишъл горе. Казва, че е влязъл в спалнята на епископа и ето къде вече се побърква. Стемплър казва, че е имало някой друг в стаята, някой, от когото се страхува, и че му причерняло. Следващото нещо, което помни, е как напуснал спалнята. Твърди, че е чул някого на долния етаж, паникьосал се е и изтичал по коридора тук, през задната врата и надолу по стъпалата, после видял полицейска кола тук на алеята, така че се върнал обратно в църквата, изтичал надолу по този коридор и се скрил в стаичката за изповед, където е бил намерен.

— Ти какво мислиш?

— Чисти, неподправени лайна. Извинете ме, мадам.

Венъбъл се усмихна.

— Чувала съм думата и преди, сержант. И съм склонна да се съглася с вас.

— Претърсихме стоянката му, но е била ограбена, преди да отидем там — продължи той.

— От кого? — попита Венъбъл.

— Други… ъ-ъ… обитатели… на пещерите. Съмнявам се, че е имало нещо много за взимане. Ние също така се опитваме да открием неговата приятелка… — той провери в бележника си. — …Линда. Досега нямаме късмет с нея, очевидно тя е заминала преди три седмици. В Дома на Спасението няма регистрация на фамилни имена, но направихме всичко възможно да я индентифицираме. Мислим, че е от Охайо, вероятно Акрън или Дейтън. Не мога да я виня, че е напуснала, никой не може да остане дълго в пещерите. Нашите разпити на приятелите му в Дома и персонала в църквата не откриха нещо особено. Те всички са склонни да потвърдят неговото изказване, че той и епископът са били близки. Този Стемплър е много умно момче, вероятно има 130 или 140 точки по теста за интелигентност. Той е от Криксайд. — В стаята избухна смях. — Точно така, Криксайд, Кентъки, с население около двеста и пет десет души — каза Търнър, като се смееше тихо. — Няма много телефони в Криксайд, но ние поговорихме с някои хора, които са го познавали. Няма регистрирано ненормално поведение там, никакви арести. Той е независимо момче. Баща му е умрял от рак на белите дробове, брат му е починал при катастрофа с кола. Майка му починала миналата година — около година, след като той напуснал дома си. Тя очевидно е страдала от психическо разстройство преди да умре, но лекарят й не я е изследвал. Според него тя била — ще го цитирам: „полудяла от самота.“

— Полудяла от самота? — като ехо повтори Уудсайд.

— Полудяла от самота — повтори Търнър. — В миналото той е бил отличен ученик в основното училище и гимназията, но все още ни липсват няколко месеца от времето, когато си е тръгнал оттам и е дошъл тук, така че все още си имаме задача за домашно върху миналото му, лейтенанте.

— Нещо в полицейските регистри, някакви сведения да е създавал проблеми преди това? — попита Венъбъл.

— Нищо досега — отвърна Търнър. — Той е работил като прислужник в болницата няколко месеца, после си намерил работа като чистач в библиотеката. Има добри отзиви от надзирателя там. Учил е задочно в градския колеж, но още не сме взели копия оттам. Това е за сега.

— Ще се опитате ли да отгатнете цифрите върху задната част на главата на жертвата? — попита Даниелсън.

— Няма шанс засега — каза Търнър с усмивка. — Някой друг?

Другите детективи поклатиха глави.

— Благодаря, Лу — каза Стенър. — Доктор Уудсайд, вие сте наред.

Уудсайд повдигна огромното си туловище от стола и се заклати към предната част на стаята.

— Без да ви досаждам с много технически дрънканици, ще запазя това за голямото представление, ето какво можем да докажем — каза той задъхано със самодоволна усмивка. — Ножът взет от извършителя по време на ареста. Определено е оръжието, с което е извършено убийството. Кръвта по дланите и тялото на извършителя е от жертвата. Има също така парченца от плътта на жертвата по ножа и по дрехите на мистър Стемплър. Отпечатъците от пръсти по касата на вратата, стените и оръжието, с което е извършено убийството, съвпадат с тези на извършителя. Също имаме влакна от дрехите му, които съвпадат с влакната по килима и ние можем да проследим дирите му от мястото на убийството до кухнята по петната кръв по килима. Също можем да докажем, че той е напуснал през вратата на кухнята и е слязъл по задните сгънала, после пак е влязъл в църквата през задната врата и е тръгнал по коридора към църквата и стаичката за изповед, където е бил намерен да се крие.

— Какво ще кажете за чекмеджето с ножовете? — попита Венъбъл. — Някакви отпечатъци?

— Много странно, но няма — каза Уудсайд. — Взехме няколко власинки от чекмеджето, но още не сме успели да ги съпоставим с нещо.

— Ще бъде хубаво, ако успеем да докажем, че той е дошъл през задната врата и е носил ножа до спалнята — каза Венъбъл. — Ще ни помогне да констатираме предумишленост.

— Ще го имам предвид — каза Уудсайд.

— Много добре — каза Стенър. Той погледна към Венъбъл така, сякаш се усмихна. — Нещо дотук? — попита той.

— Изглежда добре — каза Венъбъл, като отиде до предната част на стаята. — Но са ни необходими още две неща, за да приключим това дело.

— Мотив? — каза Стенър.

— Точно така — отговори тя. — Сигурна съм, че психиатрите ще му позволят да застане пред съда, но това не изключва, че Вейл няма да пледира, че е ненормален; това просто означава, че Стемплър може да бъде съден. Нека се надяваме, че нашите психиатри няма да го изкарат душевноболен. Което ми напомня, че Вейл също си е наел психиатър.

Тя прелисти бележника си.

— Моли Ерингтьн. Трийсет и четири годишна, завършила magna cum laude в щата Индиана, работила е около шест години с душевноболни с отклонения в психиката в клиниката „Джастин“ в Индиана. Предполага се, че е страшно добра, така че може да се обзаложите, че ще измисли нещо да противодейства на нашите психиатри. За радост можем да преодолеем тази пречка. Но ако ще изкараме Стемплър пред съда, ни трябва мотив, Абъл, нещо, което да накара журито да стисне зъби, иначе Вейл може да се опита да използва самия характер на престъплението, за да докаже, че клиентът му е луд.

— Добре тогава — каза Стенър стоически. — Предполагам, че просто трябва да ви намерим мотив, мадам прокурор. Кое е другото нещо?

— Докажете ми, че не е имало никой друг в стаята, когато епископът е бил разрязан на филийки и кубчета!

Няколко минути преди обяд Вейл събра екипа на защитата в офиса си. Моли Ерингтън дойде последна. Изглеждаше забързана, почти без дъх.

— Това е доктор Моли Ерингтън, нашият психиатър, който живее тук — представи я Вейл с усмивка. — Съжалявам, че трябваше да те върна от Дейзиленд толкова скоро, но исках всички да те видят и искам да чуеш какво е научил Томи в Кентъки.

— Радвам се да се запозная с вас — тихо каза тя.

— Вече обясних правилата на играта. Всички казват каквото искат без задръжки. Наоми, ти си прочела доклада от аутопсията. Нещо, което да не знаем досега?

— Забелязал ли си цифрите 666, издълбани върху корема на епископа?

— Да — каза Вейл. — Ще трябва да проверим дали Аарон или някое от тези момчета от олтара не е забъркано в някакъв култ към дявола.

— Има още нещо. Нямаме тази снимка, но според доклада отзад под косата на главата на епископа с неговата кръв е изписано B32. 156.

— B32. 156. Какво, по дяволите, може да означава това?

Наоми дигна рамене.

— Кой знае?

— Вероятно някакъв символ? — предположи Моли.

— Какъв символ? — попита съдията.

— Не знам — каза Моли. — Символите са универсален език. За древните египтяни торният бръмбар или скарабея е символ на възкръсване. Кръстът е символ за християните. Тройното шест върху стомаха на епископа е символ на дявола. Това е загадка. Това е символ за този, който го е написал.

— Има нещо друго, за което трябва да поговорим — каза Гудмън.

— Окей, давай — каза Вейл.

— Всички тези снимки — каза Гудмън. — Мислих доста за тях по време на пътуването. Струва ми се, че те обуславят доста добре деянието като предумишлено.

— Окей — каза Вейл с усмивка. — Докажи го.

— Първо, ножът. Извършителят трябва да го е донесъл от кухнята. Искам да кажа какво ще прави един нож в спалнята на епископа?

— Не знам — отговори Вейл. — Но може да е бил там. Те трябва да докажат, че ножът не е бил в спалнята, няма защо ние да доказваме, че е бил там.

— Това е недостатъчно — каза Гудмън.

— Томи, на този етап всичко е недостатъчно, но все трябва да започнем отнякъде. Нали помниш, че работим върху презумпцията, че е невинен, така че всичко трябва да води до това заключение. Техен проблем е да докажат, че е виновен.

— Има нещо друго — каза Том. Той отиде до таблото със снимки и ги разгледа, спирайки се на фотографиите с кървави стъпки и средната снимка на кухнята с кървави петна по пода. Наоми дойде до него.

— Какво виждаш? — попита Вейл.

— Виж тази, която е направена отблизо — каза Том. — Това не е стъпка, това е петно. Сега виж другата снимка. Петната свършват тук, в ъгъла до тезгяха. Няма петна върху последните шест фута до вратата.

— И така?

— Моето предположение е, че петната са от чорапите му. Той идва до вратата на кухнята, събува си обувките, така че епископът да не го чуе, взима един месарски нож от плъзгащото се чекмедже, върви осемнайсет фута надолу по коридора, влиза в спалнята и нанася на епископа четирийсет удара.

— Седемдесет и седем според аутопсията — каза Наоми. — Което между другото е също толкова лошо, колкото и снимките.

— Ние ще го отбегнем при даването на показания — каза Вейл. — Ще признаем броя на раните, местоположението им, причината за смъртта и т.н. Това ще намали ефекта им. Докладът от аутопсията ще бъде приет като веществено доказателство, но най-вероятно журито няма да го прочете — ще бъде заето с други неща.

— Във всеки случай обувките, изглежда, означават предумисъл — каза Гудмън. — Не внезапен гняв, не временна лудост, а внимателно планиране и извършване.

— Ако, всъщност, действително е станало така — каза Вейл.

Наоми се намеси:

— Как другояче може да е станало? Той излъга за това и теб, и ченгетата. Казва, че е влязъл през предната врата и се уплашил от някого, когато си тръгвал, така че избягал отзад. Очевидно, поначало, той е влязъл през задната врата.

— Може би. Но те не могат да използват интервютата, а и ние няма защо да го правим. Това, което трябва да открием, е дали е излъгал и защо?

— Защо го е направил — ако го е направил? — попита Гудмън.

— Може да е бил объркан. Уплашен. Сплашен — каза съдията. — Може да е невинен, но се страхува да каже истината, понеже изглежда виновен.

Вейл вдигна рамене.

— Отново зависи дали наистина е имало някой друг в стаята с него. Вижте, да предположим, че е дошъл от пред, свалил си е обувките и ги е сложил в джоба на палтото си, или ги е държал. Когато си е тръгвал, той се е уплашил от някого на долния етаж, отишъл е до кухнята и си е сложил отново обувките, преди да излезе на студа.

— Хайде сега — каза Гудмън скептично.

— Можеш ли да докажеш, че не е станало така? — попита съдията.

— Не.

— Тогава ние говорим за разумно съмнение и обувките, и кървавите следи стават спорни — каза Вейл. — Нито една възможност не може да се докаже, така че и двете са вероятни.

— И в повечето случаи — добави съдията — журито ще отхвърли и двете възможности, вместо да прави предположение как е станало в действителност.

— Същото е и с ножа — каза Вейл. — Ние приемаме, че той си е тръгнал с него, но не приемаме, че го е донесъл от кухнята със себе си.

— Това е добре — каза съдията. — Нека те докажат, че е станало иначе.

— Има ли отпечатъци от пръсти върху подноса? — попита Гудмън.

— Ще разберем, когато видим съдебния доклад.

— Може би е носил ръкавици? — предположи Наоми. — Може би е танцувал в балета на Болшой театър, така че какво от това? — предположи съдията.

— С други думи не важи, докато не го докажат — обясни Вейл.

— Някакви власинки от ръкавици по подноса?

— Още веднъж, нека видим какво пише в съдебния доклад.

— Какво ще реши Шоут относно признаването на снимките? — попита Наоми.

Вейл погледна към съдията и леко вдигна вежди. Спелдинг се почеса по средата на носа си с показалец.

— Това е труден избор за него — каза Спелдинг. — Аз лично мисля, че те са уместни. Но ако ги допусне, ще има основания за протест. Моето предположение е, че ще ги допусне.

— Господи! — каза Наоми.

— Недей — каза Вейл. — Това може да ни е и от полза.

— Как?

— Зависи от мотива — предположи съдията.

— Точна така — отговори Вейл. — Може да се обзаложите, че вярната опозиция работи извънредно върху това. Ако не намерят такъв, може да им спретнем хубаво дело, като се позовем на прецедента Макнетън и използваме снимките.

— Кой е Макнетън? — попита Моли.

Съдията обясни.

— Макнетън застрелял един член на Британския парламент през 1893 г. Съдът не го признал за виновен поради умопомрачение и обществеността побесняла, така че Кралският съд, това е Британският апелационен съд, е формулирал правилото Макнетън. То постановява, че в случай на оправдание трябва ясно да бъде доказано, че по време на извършването на престъплението обвиняемият е бил жертва на такъв умствен недостатък, причинен от психическа болест, че не е знаел характера и качеството на постъпката, която е извършил.

— Или дори да го е знаел — добави Вейл, — той не е осъзнавал, че това не е хубаво.

— Иначе казано: Само някой смахнат може да направи такова нещо без причина — каза Гудмън.

Моли трепна с очи при употребата на думата смахнат.

Вейл стана и започна да обикаля.

— После имаме концепцията за непреодолимия импулс — каза той, — хора, които знаят разликата между добро и зло, но не могат да контролират действията си поради някакво умствено разстройство. Има доста начини, по които може да процедираме — трябва да определим кой е най-убедителният и с кой можем логично да бием областния прокурор. — Той се усмихна на Моли Ерингтън. — Което ни води при добрия доктор. Знам, че си говорила с Аарон само веднъж, но…

— Бих предпочела да се въздържа, докато чуя доклада на мистър Гудмън — каза тя.

— Аз съм Том — поправи я Гудмън с усмивка.

— Напълно справедливо — каза Вейл. — Какво ще кажеш, Томи?

— Вижте, аз не съм психиатър. Ще кажа просто какво съм научил и какво мисля. Всъщност не съм напълно сигурен какво мисля.

— Какво, по дяволите, си открил там? — попита Вейл.

— Не е точно това, просто, ъ-ъ…

— Да?

— Не знам, Марти. Този момък наистина се е чукал още в детството си. Имам смесени чувства към него.

— Всички ги имаме, Томи.

Гудмън гледаше снимките, докато говореше, сякаш ужасът в тях някак си го приземяваше в реалността. Той обрисува Стемплър като едно дете не на мястото си, което е пораснало в надарен, но разочарован интелектуалец; неговите способности предизвиквали презрение у един строг и безжалостен баща, твърдо решен, че момчето ще го последва в ада на въглищните мини; и една майка, която смята образованието на Аарон Стемплър за дяволска работа — едно момче, което боят с колан и обидите на родителите му не са успели да го обезсърчат от смелото му и упорито търсене на знания. Насърчаван е от мис Ребека, която вижда в младежа нарастваща надежда, която някога би могла да се превърне във възкресение от горчивата доживотна присъда в емоционално пустото и естетически опорочено градче в Кентъки. Аарон е един самотник, привличан едновременно и от професиите, и от изкуствата — както повечето младежи искат но едно или друго време — да бъдат адвокати, доктори, актьори и поети — и чийто мечти са били постоянно осуетявани.

Гудмън разказа за Ребека, която се оказва единственият сигнален огън, един фар на познанието и мъдростта в иначе безрадостното и измъчено място, задушено от собствените си егоистични традиции; една жена, към която хората от градчето се отнасят като към необходимо зло; една жена, която заплашва фанатизма на тяхното тясно и закоравяло наследство, едно мнение вероятно оправдано от „възпитанието“, което е дала на Аарон Стемплър. И накрая той говори за сексуалната освободеност на Аарон Стемплър.

Гудмън провери в малкия си черен бележник, в който винаги вписваше многословните си бележки.

— Има още някои неща — продължи той. — На масата в дневната й имаше половин дузина снимки на Аарон на различна възраст — как чете книга, седи до поточето, лови риба, групова снимка на класа от единайсет деца на различна възраст с Ребека в средата, всичките някак вдървени, знаете как се получават тези снимки, всички изглеждат толкова сериозни. Но няма снимка на Ребека с Аарон, освен груповата. Той също е отбелязвал доста цитати в книгите. Слагал парчета хартия в тях и запаметявал забележките. Преписах две от тях. „Злото идва при нас, хората на изкуството, носейки маската на всички добродетели.“ Имаше и една китайска пословица: „Има два вида идеални хора — едните мъртви, а другите неродени.“

Гудмън беше записал някои въпроси към себе си.

„Беше ли Стемплър физически или сексуално малтретиран в правен аспект? Сексуалната му ориентация толкова ли е перверзна, колкото може би изглежда? Дали тези два фактора, сами по себе си, са допринесли за вътрешната ярост, отвела Аарон в спалнята на епископ Рашмън?“

Може би, предположи той, Моли Ерингтън ще отговори на тези въпроси.

— Знаеш ли какво почвам да се чудя? — завърши Гудмън.

— Какво? — попита Вейл, който слушаше равнодушно подробния разказ на Том за късия, нещастен живот на Аарон Стемплър.

— Дали той не се е отървал от едно разочарование в Криксайд, за да приключи тук с друг вид разочарование. Може би… може би прекалено много се е струпало върху него.

— Мислиш, че той го е направил?

— Господи, не знам, Марти. С този произход? Глупости, та това е достатъчно да замае главата на всеки.

Вейл не отговори. Вместо това се обърна към Моли.

— Окей, докторе, вие сте наред.

— Нека първо видим записа — каза тя. Гласът й изведнъж стана по-строг и по-властен.

Вейл си помисли: Господи, тя вече ще води срещата.

— Окей — каза той, завъртя стола си към видеото и сложи интервюто на Моли вътре.

— Преди да започнем — каза Гудмън, — как можете да разберете дали някой има психическо разстройство.

— Това е много стройна процедура, точно като лечението — каза Моли. — Търсим симптоми, изяви, влияния — същият начин, по който един лекар идентифицира физическа болест.

— Има ли някакви норми за това? — попита Вейл.

— Да. Нарича се „Диагностичен и статистически наръчник за психически болести“. Американската психиатрична асоциация го е публикувала и той е нашата библия. За психиатрията наръчникът е това, което е Анатомията на Грей за физиологията.

— Знам, че това е тъп въпрос — каза Наоми, — но защо те винаги лежат на кушетка и лекарят стои до тях?

— Просто, за да се отпуснат. Това, че не се вижда аналитикът, намалява до минимум разсейването. Те сякаш разговарят повече със себе си, отколкото с някой друг. Премахва личностната бариера.

— Каква е крайната цел? — попита Вейл.

— Свободните асоциации. Насърчаваш обекта да се концентрира върху вътрешните преживявания… мисли, фантазии, чувства… с надежда да се създаде една атмосфера, при която пациентът ще каже абсолютно всичко, което му дойде наум, без да го е страх, че ще бъде цензуриран или съден.

— И как помага това? — попита Наоми.

— Накрая това довежда до едно състояние на регрес. — Те си спомнят неща от далечното минало — травматични случки, болезнени срещи — много ясно. Повторното преживяване и страховете, и чувствата, които го съпътстват, са ключове към диагнозата. Първата среща беше доста повърхностна, но отлична като начало.

Всички наблюдаваха и слушаха мълчаливо, докато касетата свърши. Мълчанието продължи още няколко минути.

— Е, Моли, какво мислиш дотук? — попита Вейл.

Тя седеше с ръце в скута си и мълчеше. „Какво искат да разберат? Дали го е направил, и ако го е направил, защо? Дали е хладнокръвен убиец, или неговата реалност е илюзия? Кукла ли е, или кукловод?“

— Все още не съм сигурна — каза тя накрая. — Така както виждам нещата, всички сме изправени пред същото предизвикателство: как да спасим Аарон Стемплър от електрическия стол. Разликата е, че вашият подход включва юридическа стратегия и тактика, а моят включва научна логика, която понякога може да отнеме и години, ако изобщо се намери отговорът.

— А остават само петдесет и един дни — каза Гудмън.

— Някакви заключения дотук? — понита Вейл.

Тя поклати глава.

— Още не съм готова.

— Вижте, получаваме смесени съобщения за това момче — започна Мартин. — Той казва, че е спал с жена за първи път на шестнайсет години. Учителката казва, че го е прелъстила две години по-рано. Казва, че брат му е убит при катастрофа, ние чуваме други неща.

— Не ми звучеше като прелъстяване — каза Гудмън. — Звучеше ми повече като…

— Повече като какво, Томи? Да теглим чертата — една жена на около трийсет години се е чукала с едно четиринайсетгодишно момче.

— Знам, знам, но в нейните представи това звучеше, не знам, много естествено.

— Да, добре, но аз съм сигурен, че нашият прокурор няма да го сметне за толкова естествено. Ще я обрисува като перверзна и лоша. Ние дори не можем да я при зовем. Ако тя реши доброволно да даде показания, Венъбъл ще я окове с вериги за изнасилване на малолетен, преди още да стигне до свидетелската скамейка. По дяволите, дори ако показанията и може да помогнат да го спасим, аз бих я посъветвал да използва правото си да не отговаря. Не можем да я оставим да се обвини сама.

— Извинете ме — каза Моли сковано. — Това е тактика и си е ваш проблем, не мой. Това също така е безсмислено на този етан. Може би той я е съблазнил. Или може би случаят е толкова болезнен, че той не иска да го признае. Брат му и неговата приятелка? Това е местен мит, защо е толкова странно, че той е решил да го увековечи? Колкото до цитатите — тя вдигна рамене, — те вероятно са му допадали. Моето предположение е, че тестът му за интелигентност сигурно ще превиши нормите. За Бога, та той е прочел Библията, когато е бил на шест години. Сигурно е трябвало да бъде в медицинския университет в Харвард, вместо да чисти библиотеката?

Съдията се усмихна: „Май си имаме огън доктор.“ Той каза:

— Приемам, че това означава, че искаш да се върнеш в Дейзиленд?

— Утре — отговори тя. — Имам доста работа да свърша. — Тя се обърна към Томи. — Искам да те поздравя. Томи. Ти си научил доста неща за два дни.

— От които, изглежда, нито едно не важи. — В гласа му имаше раздразнение.

— Всяко нещо с времето си — каза тя с усмивка. — Мисля, че трябва да се опиташ да намериш момичето.

— Приятелката на Стемплър, Линда?

— Да.

— Тя вероятно е заминала — каза Гудмън. — Доста деца пребивават в Дома на Спасението и после се връщат там, откъдето са дошли.

— Защо? — попита Моли. — На първо място, какво ги е накарало да избягат? Мислиш ли, че Аарон би се върнал в Криксайд?

— Така че може би тя не си е отишла вкъщи — обади се Вейл. — Може би все още е някъде наоколо. Може би се крие.

— Може би тя знае какво се е случило — каза Гудмън.

— Стемплър казва, че е напуснала преди три седмици — допълни Наоми.