14.

Гудмън спря колата на върха на хълма и се огледа. Пред него пътят рязко се спускаше надолу между стени от бор, които очертаваха тясната алея. Имаше една-единствена улица, половин миля дълга, оградена от едната страна от тъмен, бучащ поток и теснолинейка, а от другата, от естествената стена на стръмното дефиле. Къщи и дюкяни очертаваха мрачния път. Шейсет-седемдесетгодишни паянтови къщи, прецени Гудмън, преди алеята да завие и селището да я последва. Черната прах от годините беше унищожила боята и лака, но все пак в малкото селище се чувстваше спретнатост, едно отражение на гордост.

И нещо друго. В началото той не можа да се сети. После осъзна, че мястото беше някак си извън времето. Да, това беше. Никакви телевизионни антени. Никакви неонови надписи, никакви реклами. Сякаш с преминаването на върха на хълма беше навлязъл в друг век.

Имаше някаква тъжна и все пак ведра красота тук. Беше трудно да си представиш, че под тези заоблени, зелени хълмове и дълбоки клисури въглищните мини се спускат дълбоко в земята и изпускат отровни газове и прах. Истински рай и ад, помисли си Гудмън и за момент рязко се върна във времето назад. Към Гери, Ин-диана, преди двайсет и пет години, едно място, различно от това, и все пак странно приличащо на него — доминирано от комини, вместо от хълмове, с черни и сиви цветове вместо зелени. Въпреки това Гери създаваше същото мрачно чувство на изобилие. В Гери лееха стомана в огромни пещи, тук копаеха въглища от ями в земята. И на двете места опасността беше упорит спътник. Бащата на Гудмън беше умрял под един горещ котел с разтопена стомана. Разбит тялом и духом от годините физическо наказание, той просто не можеше да се движи достатъчно бързо. Когато баща му почина, деветгодишният Гудмън и майка му се преместиха в града. Те никога не бяха притежавали нищо. Всичко принадлежеше на компанията. Гордостта, която имаха, оставиха зад себе си, понеже това беше едно чувство, създадено от компанията, изразяващо се в отборите за боулинг и футбол, училищния оркестър и пикниците на 4-ти юли.

Така че Гудмън знаеше какво да очаква. Изтощени, подозрителни към непознатите, хората щяха да са твърди като щавена кожа от един живот на борба с времето, бедността и географията. Те щяха да са прости хорица с мирозрение, ограничено до долините, мъглата и страха от външния свят, с блянове, хванати в капан в лишените от въздух, антрацитни надгробни паметници с тяхната малка сигурност в работата, сама по себе си смъртно наказание. Копането, експлозиите, болестите и климатът бяха четиримата конници на тяхното съществуване. И все пак, той знаеше, че те щяха да са свирепо патриотични, лоялни хора, боящи се от Бога, пламенно почитащи флага, лоялни към компанията, която щеше да ги експлоатира до гроб. Те бяха солта на земята.

Гудмън знаеше, че щеше да има и един дърдорко там долу. Дори и в най-малките градчета имаше по един дърдорко.

Криксайд, Кентъки. Население 212, пишеше на малкия бял знак, цифрата беше преправена с боя и намалена няколко пъти. Знакът на времето — децата напускаха да намерят по-добър живот навън. Аарон Стемплър е бил един от тях.

От това беше избягал Стемплър. Вероятно едно особено момче. Умен, разочарован, воден от някакво видение във въображението си, докато най-накрая пресякъл планината към истинския свят. Може би това е било прекалено много за него. Развихрила ли се е някаква потисната ярост в него? Някога, някъде — между тази изоставена долина и изпръсканата с кръв спалня на архиепископ Рашмън — ексилодирало ли е нещо ужасно и неприлично в Аарон Стемплър?

Отговорът започваше оттук.

Гудмън подкара бавно в дефилето. Пътят вървеше между релсите и потока около стотина ярда, после свиваше през релсите и се връщаше, за да се превърне в главната улица на Криксайд.

Железарският магазин беше дълга, квадратна постройка с ламаринен покрив и мрачен интериор. Кирки, газови лампи и хамути бяха изложени на една хлътнала веранда по протежение на постройката. После следваше дрогерията на Валенски, градският съвет — една тясна двуетажна постройка с кула, която я правеше да изглежда повече като църква, отколкото като политически център на Криксайд. Имаше една разхвърляна бакалница, магазин за манифактура, наречен „Базарът на Миранда“ и три стари постройки, подпрени една на друга — малък ресторант в центъра с бар от едната страна и магазин за спиртни напитки от другата, и един знак, на който пишеше „Кафе-бар на Ърли Симпсън“. Имаше също една паянтова къща с табела отпред, на която пишеше: „Правни съвети на Деджит и доставка на канцеларски материали.“ Гудмън се зачуди какво можеше да прави един адвокат в такова малко градче. Да пише завещания на хора, които не притежаваха нищо? Разводи? Не беше възможно. Дела срещу компанията? По дяволите, компанията сигурно притежаваше Деджит и всичко наоколо.

Едно малко градче, където една игра на дама сигурно щеше да бъде клюка.

Той реши да започне от дрогерията, но тя беше празна и съдържателката, една строга жена, която не го погледна, нямаше какво да каже, когато се опита да завърже разговор. На една малка месингова табелка до предната врата пишеше: „Взето под наем от КСМ.“ Същото се случи и в „Базара на Миранда“. Имаше две жени в обикновени вълнени рокли, които стояха отзад и го погледнаха между лавиците. Съдържателката, една огромна жена с ролки на косата, беше учтива, но стана като лед, щом чу името на Аарон. Тя поклати глава и се върна при купувачките си.

Гудмън си тръгна, погледна за момент към друга месингова табелка и постоя със свити рамене под студения вятър, който виеше през долината. Пресече улицата към бакалницата. Същата месингова табелка. КСМ притежаваше градчето. Всичко беше под наем. Никой не притежаваше нищо. Ако някой създадеше проблем, те го изгонваха незабавно с празни ръце.

Може би бакалията беше сборно място на старците в града. Той влезе в една мрачна, голяма, претъпкана стая, обслужвана от един човек, който слагаше консервени кутии на една лавица. Гудмън закрачи към една каса с безалкохолни напитки. Магазинерът го изгледа и накрая се приближи. Беше върлина човек със сива брада, мрачни очи и с бледа кожа. Носеше червена памучна риза и дебели вълнени панталони, пристегнати зт червени презрамки, с чиста, колосана престилка отпред. Ръцете му бяха толкова тънки, че Гудмън можеше да преброи вените и сухожилията. Магазинерът прецени Гудмън с острите очи на евангелист, без изобщо да промени изражението си.

— Имате ли студена кола в тази каса? — бодро попита Гудмън.

— Само „Ройал Краун“. Джерами трябваше да докара вчера, но явно не е успял.

— „Ройал Краун“ е добре.

Съдържателят говореше със странния, особен лиричен диалект на апалачите — една смесица от староанг-лийски и акцента на Дейви Крокет — при който „телевизор“ ставаше „тиливизор“, „тук“ ставаше „так“ и „година“ на „гдинъ“. Излишните букви отпадаха. Много малко сленг се говореше между възрастните.

— Колко?

— Петдесет цента. Просто поскъпна преди седмица.

Гудмън подаде един долар. Имаше един отворен буркан на тезгяха до касата с безалкохолни напитки и една изрезка, която, изглежда, беше от полароидна снимка, прикрепена със скоч към него. Това беше снимката на един доста як мъж с предпазлива усмивка. Имаше една бележка, написана на ръка под снимката: „За погребението на Захария Доналд Умрял на 14 февруари понеделник Сърдечен удар.“ Никакви запетайки или точки. Едно просто изложение на факта. Бурканът беше почти пълен с монети от всякакъв вид и половин дузина банкноти с различна стойност. Гудмън пусна рестото си в буркана.

— Познавате Зах, така ли? — попита съдържателят.

— Не съм имал това удоволствие.

— Е, тогава това е много благородно от ваша страна, пътнико.

— Най-малкото, което човек може да направи.

— Така предполагам. Но малко чужденци биха го направили. — Той говореше с равен монотонен глас. Никаква модулация, никакви емоции. Просто думи.

— Много ли чужденци минават оттук?

— Вие сте третият тази година. Всички се бяха загубили по пътя. Трябваше да ги насочвам назад към Кърби Ноб и към Циом. Вие загубили ли сте се?

— Не — Гудмън отпи една голяма глътка от бутилката. Съдържателят пристъпваше полека, вършейки работата си, и си подсвиркваше една безцелна мелодийка. Когато подреди нещата по рафта, каза:

— Зах беше фермер. Не работеше в мините. Там горе на билото Секет, като минете покрай неговото място, отивате на юг. Поддържаше хубаво стопанство, наистина.

— Трябва да е доста трудно да обработваш земя тук наоколо — каза Гудмън.

— Съвсем вярно. Старият Доналд — дядото на Зах — той започна на това място. Не могъл да диша долу в дупките, така разправят. Било е преди мен.

— Ъхъ.

— Искате ли нещо с пиенето? Млечни бисквити, нещо?

— Бисквити.

— Имам с фъстъчено масло и със сирене.

— С фъстъчено масло.

Съдържателят взе един пакет бисквити от витрината и ги сложи пред Гудмън.

— Това прави още четирийсет цента.

Гудмън му подаде друг долар и отново пусна рестото в буркана.

— Ако останете достатъчно дълго, пътнико, може да погребем стария Зах още утре — каза той без никакъв хумор.

— Колко остава? До погребението, искам да кажа?

— Не зная точно. По това време на годината Чарли Косвалски, който прави погребенията, взима лед от езерото Хопи горе на равното. С това е обвил Зах в погребалния салон. Мисля, че когато ледът се стопи около стария Зах, Чарли ще събере тези буркани — те са пръснати из целия град — и това ще плати погребението.

— Много практично — каза Гудмън.

— Е, съвсем сигурно е, че Чарли няма да може да държи Зах там дълго. Вече изминаха четири дни.

— Добър довод.

Съдържателят кимна надолу по улицата.

— Най-близката странноприемница е ей там над поточето Морган. Те носят името преди нас. — Той сякаш се усмихна.

— Не търся странноприемница. Надявам се да поговоря с мисис Стемплър. Предполагам я познавате?

— Да, сър — каза той и кимна, после след секундадве добави: — Малко сте закъснели.

— Какво искате да кажете?

— Тя почина. Беше мисля… през март… Да, почти година. Не сте поддържали редовно връзка, нали?

— Страхувам се, че не.

— Тя беше много странна жена. Винаги мърмореше, сякаш спореше със себе си. Не можеше да купи и ябълка, без да спори със себе си.

— Истината е, че исках да поговоря със нея за сина й.

— Самуел или Аарон?

— Аарон.

— Ах — той кимна. — Вие сте тук заради белята тогава?

Гудмън кимна.

— Познавахте ли го?

— Разбира се. Живея в Криксайд от петдесет и четири години. Познавам всички тук, напусналите и напускащите.

— Какъв беше той?

— Аарон? Различен от повечето младежи.

— Как така?

Съдържателят дръпна назад един прав дървен стол, седна и кимна на Гудмън да седне на касата за бутилки.

— Никога не беше удовлетворен — каза той. — Винаги опитваше нещо ново. Искаше да бъде доктор, после актьор, да пише поезия. Прекалено умен за късите си панталони. Вероятно е дело на мис Ребека.

— Мис Ребека е майка му?

Съдържателят поклати глава.

— Учителката. Беше привързана към Аарон. Дори работеше с него, когато отиде в гимназията в Лордсвил. Но, да му признаем, добър работник беше, наистина. Работи за мен няколко години, работи и с доктора. Идваше винаги навреме, не се оплакваше.

— Имаше ли лоши настроения.

— Настроения? — каза съдържателят изненадан. Той помисли около минута, после добави: — Не повече от всички други. Всеки се ядосва понякога, нали така?

Гудмън кимна и се заслуша.

— Аарон беше замислено момче. Когато беше едва пишлигар, влизаше, заставаше пред подноса с бонбони — понякога пет-десет минути — докато си избере. Също и с четенето. По дяволите, висеше с часове там отзад, опитвайки се да реши коя книга да си вземе вкъщи.

Гудмън погледна към задната част на магазина, където имаше няколко купчини с евтини книги, някои прихванати със скоч, да не се разпаднат, с надпис до тях: „Книги под наем. Десет цента на ден.“

— Голям читател, нали?

— Можеше да прочете една книга за ден. Два, ако е дебела.

— Изглежда е бил доста упорит?

— В някои неща, мисля. Но не искаше да слиза в дупките. Баща му почти го умори, но той беше твърд. Не беше за миньор това момче.

— Баща му жив ли е?

— Не, не. Дупката го умори. Рак на белите дробове. Преди около четири години. После брат му умря, това беше мисля през 1976 г.

— В мините?

Съдържателят поклати глава.

— Автомобилна катастрофа.

— Лош късмет има това семейство.

— Така се оказва, пътнико. На старото било Секет има видения сега.

— Видения?

— Призраци. Духове. Бях там преди няколко години, през лятото? Минах по хълма с кучетата си, те изведнъж започнаха да лаят и да тичат в кръг, стана ми студено, сякаш някой снежен човек ми духаше във врата. По дяволите, тези кучета глупаво се уплашиха. После осъзнах, че съм бил точно там, където намериха колата. Не съм се връщал там и не съм единственият, който е имал лоши преживявания там.

— Билото Секет, а? — каза Гудмън. — Предполагам, че трябва да стоя настрана от него.

— Добра идея, пътнико.

— Е, благодаря за гостоприемството — каза Гудмън.

— Та ти си плати за него — каза съдържателят и кимна.

Гудмън подкара през две преки към това, което представляваше краят на центъра. Зад неговите граници, очертани само от последните търговски магазини, се простираха редици от тесни двуетажни къщи на около половин миля и около завоя в долината. От дясната му страна имаше строга двуетажна квадратна къща с един предупредителен знак: „Д-р ЧАРЛС КОСВАЛСКИ, МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ И ПОГРЕБЕНИЯ.“

Какво беше казал съдържателят? „Искаше да стане доктор“ и „работеше и за доктора“. Къщата имаше две врати, едната с надпис „Доктор“, а другата с надпис „Погребално бюро“. Той хвърли чоп наум и влезе в докторската част. Един звънец звънна над вратата, когато влезе, и Гудмън се намери в малка чакалня със счупен диван и две стари кресла. Имаше голяма дървена, плъзгаща се врата в задната част на стаята, тук миришеше както навсякъде в докторските стаи — на йод, витамини и антисептични материали. Имаше и още нещо. След минута-две Гудмън успя да го открие — противната миризма на формалдехид, която очевидно идваше от погребалната част. Голямата врата се отвори и един нисък, закръглен мъж, плешив като преспапие, погледна в стаята.

— Мога ли да ви помогна? — каза той.

— Ако сте д-р Косвалски.

— Това съм аз.

— Името ми е Гудмън, докторе. — Той показа на Косвалски пълномощното си. — Разпитвам наоколо за Аарон Стемплър.

— О-у? Разпитвате за какво?

— Просто се опитвах да определя момчето. Какъв е бил?

— Дали е показвал склонност към убийство?!

Въпросът изненада Гудмън. Той се усмихна.

— И това също.

— Голям срам е това, което направи — каза докторът. Той имаше пълно лице, никакъв врат и дебели, къси ръце. Носеше бяла риза с обърната яка, оръфана и пропита с мръсотия, вратовръзката му, цялата на лекета, висеше на четвърт инч от горното конче на ризата му и се беше изкривила така, че се виждаше подплатата й. Носеше черен костюм, който трудно можеше да окуражи тези, които посещаваха отсамната част на постройката.

— Е, не сме сигурни, че го е направил той, сър — каза Гудмън.

— Така пишеше във вестника от Лесингтън.

— Той е работил при вас, нали?

— Малко, от време на време. Умно момче. Не мога да повярвам, че го е направил. Разбира се, той избяга и остави майка си сама. Истината е, че беше истинска благодат, когато тя почина. Беше луда като пес при пълнолуние, наистина, през тази, последната година. Нито веднъж не излезе от къщата! Обикновено гледаше иззад пердетата и си говореше сама. Викаше по хората.

— Имаше ли душевни проблеми, преди той да си тръгне?

— Е, тя винаги беше малко странна, но накрая беше луда като прилеп.

— Лекувахте ли я?

— Нямаше нищо за лекуване. Никого не е наранила. Никой тук не е поискал да я махнат.

— Той имаше ли лош нрав?

— Аарон? Не повече от всеки друг. Имаше си лоши дни. Идваше, беше някак си тих, мърмореше си. Стегнат и сърдит. Но всички си имаме лоши дни понякога, не е ли истина?

— Трябва да се съглася.

— Може да е ял бой предишната вечер.

— Ял е доста бой, нали?

— Всички деца ядат бой, мистър Гудмън. Това е естествено между едно момче и баща му. Аарон просто не приемаше това.

— Другите момчета са приемали да бъдат бити, но той не, така ли?

— Почитай баща си и майка си, така пише в Библията. Ако не се опълчиш срещу баща си, няма да те бият. Поне тук наоколо. Аз си спомням, когато момчето беше десет-единайсетгодишно. Беше блъснало стария Гейб Стемплър върху един стол, избягало от къщи и се крило цяла нощ в моя гараж.

— Какво работеше Аарон при вас? — попита Гудмън, като смени темата.

— Чистеше. Понякога ми помагаше при операциите. Искаше да стане доктор, поне за известно време. Искаше да бъде много неща. Имаше друга представа за бъдещето си.

— Той ви е помагал при операции? — каза Гудмън с изненада.

— Е, неофициално, разбира се. Държеше ми лампата, подаваше ми инструментите.

— Нещо като медицинска сестра?

— Може да се каже.

— И почистваше след операциите?

— Да. Малко кръв не го безпокоеше. Знаете ли, можех да използвам стария Аарон, щеше да стане много добър погребален агент, наистина. Обаче не го интересуваше. Прекалено беше зает да учи и да мечтае за велики неща.

— Значи той работеше всичко, а?

— Да, сър. Имаше правилен подход. Смешно, даже когато брат му Сам и Мери Леферти починаха на хълма. Той помогна да ги докараме и се държеше така, сякаш не ги познаваше.

— Това е било при катастрофата с колата?

— По дяволите, нямаше катастрофа. Двамата били горе на билото и се чукали в стария форд на баща му. Понеже било зима, държели двигателя запален. Въглеродният моноксид ги погубил и двамата. — Той се наведе по-близо до Гудмън и му прошепна: — Бяха чисто голи и двамата. Изобщо не са усетили как са умрели. Факт е, че Сам все още лежеше върху нея. Не е лош начин да си заминеш от този свят, а? — Той сръга Гудмън с лакътя си и се закиска с апатичен смях, който звучеше като кудкудякане на кокошка.

— И момчето ви помогна при аутопсията?

— Разбира се. По дяволите, стария Аарон можеше да гледа аутопсия и да яде бонбони в същото време. Това изобщо не го смущаваше.

Училището — една проста едноетажна бяла паянтова постройка с две стаи се намираше през улицата. То стоеше здраво върху скалата. Широки дървени стъпала водеха по хълма нагоре от пътя. Постройката изглеждаше скоро боядисвана. Прозорците бяха минати с яркочервена боя, едно отклонение от цветовата гама на околните къщи. Гудмън се изкачи по стъпалата до предната врата. Месинговата табелка до нея беше малко по-официална: „Подарено на град Криксайд от компанията КСМ.“

Реши да почака, докато свършат занятията, но си промени решението и влезе в сградата. Озова се в една голяма стая с дванайсет ученици, събрани на три групи, всяка с половин дузина чинове безразборно наредени наоколо. Една от групите имаше само двама ученици, които изглеждаха доста малки. В задната част на стаята имаше три врати и никакви прозорци, вероятно стаи за почивка и преобличане.

Учителката, една висока жена, която изглеждаше на около трийсет години се намръщи и строго каза:

— Да?

— Нищо, учителко — Гудмън хвърли една усмивка, опитвайки се да бъде чаровен. — Просто исках да постоя няколко минути. Може би ще науча нещо.

Тя го погледна насмешливо за момент, погледна настрани, после бледозелените й очи се спряха отново върху него.

— Хм — изсумтя тя и се обърна към учениците си.

Той не я слушаше, той я наблюдаваше. Беше облечена като през шейсетте години. Носеше сако от дънков плат върху блуза на цветя, една апликирана пола, дълга до глезените, и черни обувки. В гъстата й яркочервена коса имаше бели косми и беше сресана назад плътно в конска опашка. Не носеше накити и грим. И въпреки че чертите й — с обаятелни лунички, малък нос, четвъртита брадичка, издадени скули — бяха нежни, имаше дързък предизвикателен вид, което, реши той, я караше да изглежда по-стара, отколкото вероятно беше.

Когато часът свърши, учениците групово заизлизаха, гледайки косо към него. Вероятно се чудеха дали той беше новият приятел на даскалицата. Тя пресече решително стаята с ръце напъхани в джобовете на сакото и застана на няколко инча от него, очите й бяха приковани в неговите.

— Сега, какво наистина искате? — попита тя без видима следа от акцент.

— Името ми е Гудмън — каза той безцеремонно. — Работя за адвоката, който ще защитава Аарон Стемплър по делото за убийството.

Тя отстъпи назад шокирана.

— Ох! — Раменете й сякаш станаха по-квадратни и тя леко повдигна брадичката си. — И какво правите за този адвокат, който ще защитава Аарон?

— Аз съм следовател. Правя същото, което и полицията, само че за другата страна.

— Познавате ли Аарон? — поиска да разбере тя, докато очите й го изучаваха.

— Не, още не. Трябваше да тръгна рано сутринта.

— И ще помогнете да го защитят?

— Все трябва да почна отнякъде.

Отговорът й се хареса и гласът й стана по-малко непокорен.

— Мислите ли, че той го е направил?

— Доказателствата срещу него са много силни.

— Не ви питах това.

— На този етап той се смята за невинен.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Затова съм тук, мис… вашето име е Ребека, нали?

Тя продължи да го гледа, без да отговори.

— Вижте, учителко, казах ви, че съм на негова страна. Трябва да открия колкото се може повече за това момче. Може ли да поговорим за Аарон?

Тя се върна на бюрото си, събра няколко учебника и ги сложи във високото шкафче в ъгъла, което се заключваше с един старомоден катинар. Гудмън премести чиновете настрани, когато тя започна да мете пода.

Изведнъж тя каза:

— Понякога един, само един може да осмисли труда.

— Като Аарон?

Учителката спря, сложи брадичка върху дръжката на метлата, като разсеяно я галеше с ръка. — Да. Той беше най-добрият ученик, когото съм имала. Труден. Повечето с гениален тест за интелигентност са…

— Той е имал гениален тест за интелигентност?

— Да. Винаги на крачка-две пред вас, знаете ли? Винаги искаше да научи нещо повече. — Тя се върна към метенето. — Трудно е, когато се опитваш да учиш петнайсет или двайсет души по едно и също време.

— Защо е бил труден? В какъв смисъл?

Тя помисли една секунда.

— Е, предполагам, че взискателен ще бъде по-точно. Той беше като… като да се опитваш да напълниш бутилка със сламка вътре. Той изпиваше всичко толкова бързо, колкото му наливаш.

Гудмън й държеше лопатката за боклук, погледна нагоре и я хвана, че го изучава, но очите й бързо се отместиха встрани. Тя събра стружките, останали след остренето на моливите, смачканите хартии и опаковките от дъвки в лопатката за смет, после я взе от него и хвърли отпадъците в един варел в ъгъла.

— Четеше — каза тя почти на себе си. — Аарон четеше всичко: Шекспир, Томас Пейн, Роувър Бойс, Фройд, Хемингуей, ох, Господи, той четеше всяка книга, която можеше да докопа. Знаете ли, че четеше и на латински? Той можеше да чете на латински много добре.

— Какъв човек беше той?

— Сякаш… сякаш беше гладен до смърт и знанието беше храна. — Тя вдигна рамене. — Беше обичлив, арогантен… — Спря за момент, търсейки точната дума. — Понякога разочарован, после весел, после замислен. Беше различен от останалите, мистър Гудмън. Понеже отказваше да слезе долу в дупките. Баща му побесняваше от това. Биеше го с колана си, но Аарон отказваше да слезе там. Надявам се, че съм допринесла за това. Беше решен да не става миньор, както всички наоколо. Той е доста красиво момче, знаете ли. Нямаше много приятели. Другите го тормозеха, подиграваха му се.

— Аз търся улики, Ребека, отпечатъци от пръсти или игли по килима, не такива неща. Улики към него. Възможно ли е да го е направил той? Защо? Може ли нещо да го ядоса толкова много?

— Вие наистина мислите, че е виновен, нали?

— Както ви казах, доказателствата срещу него са много силни. Може да се наложи да го изкараме ненормален.

— Той не е луд, мистър Гудмън.

— Кога го видяхте за последен път?

— Преди две години. В деня, в който замина. Майка му беше против. Щеше да бъде трагедия за него да остане тук.

— Трагедия е, че е заминал.

Тя рязко вдигна поглед. Лицето й бавно потъна в тъга. Тялото й сякаш се сви и загуби своята еластичност. Тя седна върху един от чиновете и погледна през прозореца сякаш в шок. Накрая махна неопределено с ръка и каза:

— Аз уча осем класа тук, мистър Гудмън. От първи до трети там, четвърти и шести там, седми и осми тук. Знаете ли какво означава това? Чувствам, че съм постигнала нещо, ако просто ги вкарам в гимназията. Ако не го направят, докато са четиринайсет-петнайсетгодишни, момчетата свършват в мините. Момичетата ги омъжват.

— На четиринайсет?

Тя кимна.

— Вие ли придумахте Аарон да напусне?

— Казах ви — каза тя. — Радвам се да мисля, че имам пръст в това.

— Послушай ме, Ребека. Не съм тук, защото искам той да свърши в лудницата. Това, което искам, е да го спася от електрическия стол.

Дълбоката същност на дилемата на Аарон Стемплър изведнъж я изуми. Тя сложи ръка на устата си, затвори очи и сълзите й бликнаха. Опита се да сподави риданията си.

— Цялото това знание — мърмореше тя през ръката си, — всичките тези години. — После с тих, жален гласец промърмори: — Каква загуба, каква ужасна… проклета загуба. От него можеше да стане всичко, просто му трябваше…

— Какво му трябваше?

— Ох… не знам. Насърчение, одобрение. Той се страхуваше от самотата. Мисля, че той се страхуваше от самотата повече, отколкото…

Тя спря, без да може да продължи, а сълзите течаха по бузите й.

— Предполагам, че всички се страхуваме — каза той. — Съжалявам, наистина съжалявам.

Тя поклати глава.

— Не, аз съжалявам — зарида тя.

Той приближи и нежно сложи ръка на рамото й. Почувства как тя се стегна от неговия допир, но задържа ръката си, докато усети как тялото й започна да се отпуска. Погали я много нежно по рамото и след малко тя леко помръдна главата си и косата й падна върху ръката му. Той бавно я повдигна, обхванал бузата й с ръка, и тя придвижи лицето си срещу ръката му, като леко се обърна, докато той усети дъха й върху пръстите си и после допира на устните й. Сложи другата си ръка зад главата й и я придърпа към себе си. Сълзите й се стичаха по върха на пръстите му. Най-накрая тя се отпусна и се разплака, без да се срамува.

Той я подържа няколко минути, докато риданията й стихнаха. Накрая тя се отдръпна от него и обърна главата си.

— Много съжалявам — каза тя.

— За какво? Радвам се, че бях тук. Изглежда, имахте нужда…

Тя не отговори и накрая той каза:

— Вижте, съжалявам, че ви обезпокоих. Ще ида до ресторанта, ще поразпитам, може би…

— Не — каза тя. — Мъжете се връщат от дупките. Ще пият. Те не обичат чужденци, особено такива, които задават въпроси за техните хора. Дори да не харесват Аарон, ще се обидят. Такива са си.

— Но аз съм тук да му помогна.

— Няма да ви повярват.

Тя се обърна към него, погледна го с отпуснати от плача черти.

— Елате в жилището ми. То е точно по пътя до гората. Ще приготвя нещо за ядене и ще си поговорим за Аарон Стемплър.

Загрузка...