Първичен страх

30.

Вейл мразеше мотелите. Мразеше миризмата на дезинфекционни средства, усещането за влага под краката си от меките чаршафи, двайсетдоларовйте гравюри на Дега на стената, износените кърпи, бележката в тоалетната, която уверяваше гостите, че тоалетната чиния е основно измита с „лизол“, неудобните дюшеци и напълнените с дунапрен възглавници. Мразеше мотелите понеже машината за лед сигурно беше някъде надолу по коридора, а телефонистът се появяваше около десет и половина. Мразеше ги. Ако това беше епизод от „Зоната на здрача“, Вейл щеше да влезе в стаята в Дейзиленд и на другата сутрин да излезе в Дюбюк. Той взе кошницата за лед и се залута наоколо да открие машината. Когато се върна, почука на свързващата врата към стаята на Моли. Тя отвори и се усмихна.

— Какво ще кажеш за малко бърбън преди сън? — попита той.

— Какво ще си помисли чиновникът от регистрацията? — Тя го последва в стаята и се просна напряко на леглото.

— Той вече си го е помислил, когато поисках свързани стаи.

— Знаеш ли какво казват психиатрите: „… той е този, който рисува мръсни картинки“.

Вейл пусна по две кубчета лед, наля „Джек Даниел“ и й подаде чашата. — Тези мотели — каза той, — карат те да се чувстваш дяволски далеч от дома.

Те се чукнаха.

— Да пием за непредубедено жури — добави той.

— Ти наистина искаш да отидеш на съд, нали?

— Разбира се — каза Вейл. — Искам да съм сигурен, че Аарон ще бъде освободен — ако го излекуват — и пътят за това минава през съдебния процес. Шоут ще окаже съпротива. Този съдия палач иска да му даде максимума толкова силно, колкото и Венъбъл. Така че, ако не успее да го сложи на електрическия стол, ще направи следващото добро нещо, ще го затвори завинаги.

— Това ли е единствената причина?

— Единствената причина за какво?

— Да се явиш пред съда. Доколко е замесена личната гордост? През цялото време сме инвестирали в Аарон, изграждали сме стратегии, тактики. Ти ми напомняш на бегач на дълги разстояния. И си трениран до съвършенство. Ти искаш да излезеш пред съда.

— Моли, сега вече сме към края. Отсега нататък това е моя работа. Ти трябва да ми се довериш, че знам най-добрият начин за спасяване живота на Аарон.

— Винаги съм ти се доверявала, Мартин, въпреки че не е лесно. Ти си брониран човек. Заобиколен си от сенки.

— Какво ще направиш, докторе? — Той се засмя. — Ще ми дадеш свободен час върху леглото?

Тя се засмя.

— Не бих посмяла.

— Нека направим една сделка с теб — каза Вейл. — Никакви разговори за Аарон и процеса до утре сутринта.

— Както кажеш — съгласи се Моли. Последва моментно прекъсване на разговора и неловко мълчание.

— Съдията каза, че си бил адвокат и в армията — каза тя накрая, като смени темата.

— Да, съдийски пълномощен персонал в Германия за две години. Бях съветник на защитата във военно-съдебните дела. Да не мислиш, че беше трудно? По дяволите, това беше като пикник в сравнение с присъщата на армията идея за правосъдие.

Той седна на един стол, свали си обувките и вдигна краката си върху масичката за кафе.

— По времето на Виетнам ли беше?

Той кимна.

— Имах късмет. Отидох на изток вместо на запад. Беше неблагодарна работа — но голям опит. С практична цел при военния съд обвиняемият е виновен, докато не бъде доказано, че е невинен. В Милуоки ще пораснат палми, когато някой победи тази система. — Той отпи от питието си и добави: — Не е по-различно от ситуацията, в която се намираме.

— Офицер ли беше?

— Бях капитан.

— Доброволец?

— Призоваха ме, след като завърших правния университет. Бях традиционният дългокос протестиращ младеж, докато не дойдоха и не ме издърпаха настрани.

Тя се разсмя.

— Мога да си те представя като капитан много по-лесно, отколкото като хипи от шейсетте години.

— Е, бях и двете. Биха ме в Чикаго по време на събирането през шейсет и девета. По дяволите, дори бях в Уудсток.

— Бил си в Уудсток!

— Това изненадва ли те?

— Да, но предполагам, че не би трябвало.

— Бях на седемнайсет години това лято, имах сезонна работа в Ню Йорк. Бяхме шестима, четири момичета и две момчета. Просто в момента ни хрумна, набутахме се в един стар шевролет и тръгнахме по междущатската магистрала. Беше невероятно, трябваше да извървим пеша последните шест мили. Всички тези младежи вървяха бавно като на поклонение към пантеона. Това никога не се повтори.

— Някак си не те виждам в Уудсток — каза тя. — Има нещо… предполагам, че не разбирам как си приел всички тези неудобства.

— По дяволите, нямаше никакви неудобства, това беше като магия. Цели три дни нямаше нито един акт на насилие, дори бой с юмруци. Триста и петдесет хиляди души танцуваха голи, правеха любов, цапаха в калта, къпеха се в езерото и ядяха на муфта. И никой не се оплакваше.

— Всички са били полудели — каза тя със смях.

— Имах голям разговор с един щурец. Той имаше голям тенор, почти оперен. Седеше точно там на моя ръкав и си говорехме за Ричи Хевънс, който в този момент пееше „Свобода“. Аз лежах в тревата, навсякъде имаше хора. Галеха ме, милваха ме, тананикаха в ухото ми, насочваха ме в халюцинацията ми. Имаше го и това момиче, тя като че ли… се въртеше над мен — нямаше нищо върху себе си. Беше с дълга червена коса, която непрекъснато се вееше върху лицето ми. Когато слязох на земята, момичето си тръгна. Но помня усещането. Колко мека беше кожата й. Смеехме се, докато правехме любов. Това беше… един безкраен момент… тази красива червена коса… гъделичкаше лицето ми. — Той млъкна за момент, погледна към питието си, после обратно към Моли. — А ти? Вила ли си при хипитата?

— В Айова? Господи, не — каза тя. — Аз живеех в най-патриотичния град в САЩ. Сигурна съм, че протестирането беше смъртна обида. Пред всяка къща се вееше знамето и всички бяха войнствено настроени. Когато някое от момчетата заминаваше, Американският легион винаги го изпращаше с парад.

Тя бутна една кубче лед с показалеца си и то изскочи отново в кехлибарената течност.

— Брат ми Боби не се върна, той се прокрадна обратно. Сякаш беше объркан, — Моли си поигра още с ледчето, после добави: — Предполагам, че беше така, ние просто не знаехме как да се оправим с това. Баща ми казваше: „Остави го на мира, той сам ще се оправи.“ — Тя замълча. — И накрая той наистина се оправи.

Очите й започнаха да се замъгляват и Вейл стана и отиде до леглото при нея.

— Съжалявам — каза той и й стисна ръката. — Може би е по-добре отново да поговорим за процеса.

— Не, вече съм добре. Просто си спомних деня, в който той замина. Колко страхотен изглеждаше в униформата си като маршируваше сам пред оркестъра и всички го приветстваха. Когато мина покрай мен, ми намигна. — Тя млъкна и след момент каза: — Загубих девствеността си в нощта преда парада, просто така — бях на деветнайсет години.

— Дефлорирана от униформа — Вейл се изсмя.

— Не, дефлорирана от Уолтър Дженкинс, който сега има шкембе, много малко коса и притежава компанията за продажби на Форд. Господи, надявам се да е забравил тази нощ.

— Няма шанс — каза Вейл. — Вероятно никой не може да те забрави.

Тя го погледна, а той сложи ръката си около врата й и леко я приближи до себе си.

— Мисля, че е по-добре да те предупредя — каза тя. — Не съм била с мъж повече от година.

Той се придвижи по-близо.

— Либидото ти трябва да е опустошено — каза Вейл и намали разстоянието още повече.

— Моето либидо сигурно е в някой музей — каза тя шепнешком.

— Сигурен съм, че това става по желание. — Бяха само на инч разстояние. — Ти си хубава, интелигентна жена. Мисля, че мъжете се редят на опашка пред вратата ти.

— Не съм те виждала да се редиш на опашка — каза тя и прекара устните си по неговите. Устните й бяха меки и влажни. Той я притегли към себе си и я целуна.

— А твоето либидо как е? — прошепна тя.

— Развихрено.

Той беше изненадващо деликатен любовник. Караше я да се смее и да се чувства удобно. Той я възбуждаше, ръцете му нежно изследваха облеченото й тяло. Постепенно я раз-събличаше, а устните му продължаваха своето пътешествие. Говореше й тихо и я караше да се смее още повече. Разсъблечени, те лежаха с лице един към друг и тя го усещаше възбуден срещу себе си. Накрая придвижи единия си крак над неговия, като се отвори и го покани в себе си.

— Бъди нежна — каза той в ухото й. — За първи път ми е. — Тя се изсмя, извъртя се върху него и го обгърна.

Той се движеше из стаята много тихо и се облече в банята, за да не я събуди. Моли спеше дълбоко, когато той се изниза през вратата в шест часа и тридесет минути. На път за института премина през една градина с цветя. Едно-единствено мораво диво цвете беше поникнало в меката земя. Вейл го откъсна и се върна в стаята. Сложи го в бутилката от кола и го остави на масата до леглото.

Влажна студена сутрешна мъгла беше забулила земята и старите тухлени сгради на болницата изглеждаха особено мрачни и зловещи в памучната мъгла. Докато бързаше към ултрамодерното максимално защитено крило, си спомни нещо, което беше чел от Юнг. Юнг беше писал, че символите са примитивен израз на подсъзнанието, универсален език, и най-добрият достъп до подсъзнанието.

Когато наближи мястото, спря за момент с прегърбени рамене, размишлявайки. После се наведе и взе пълна шепа грапава пръст край бетонната алея.

Млад санитар седеше на масата до вратата към обезопасеното отделение. Името му беше Линк, един мускулест младеж към двайсет и пет, с гъста руса коса и тен на сърфист.

— Добро утро, мистър Вейл. Малко сте подранили? — каза той вежливо. — Какво ще кажете за чаша кафе. Току-що съм го направил.

— Благодаря, ще ми е необходимо.

— Д-р Ерингтън му направи инжекция. Беше нервен заради процеса и такива неща. Все още е в килията за терапия.

— Знам. Помислих си, че ще бъде хубаво, ако съм там, когато се свести — да го успокоя.

— Хей, това наистина е сериозно — каза Линк, като напълни една пластмасова чаша и я подаде на Вейл, преди да го пусне в сектора. — Никой не се интересува истински от тях, знаете, всичките тук са загубени души. Никой никога не ги посещава и не мисли за тях. Не е тяхна грешката, нали? Този Аарон, той наистина е хубаво момче. Не би трябвало да е тук.

Вейл влезе в антисептичната стая за терапия и почака, докато вратата се заключи зад него. Постоя до вратата, докато очите му привикнаха с проникващата през мъглата светлина на изгрева, която се процеждаше през високия прозорец.

Вейл за първи път, откакто започна делото, почувства присъствието на истинското зло. Стаята беше студена, почти без въздух, и дъхът му с усилие излизаше през устата му на пара. Омразата насищаше стаята като човешко присъствие. В дълбоката сянка в едната част на стаята се чуваше дишането на Аарон — един кух, остър звук, сякаш някоя голяма змия съскаше срещу врага си. Вейл потрепера, без да иска, и се опита да се отърси от чувствата си. Сигурно е от времето навън, уверяваше се той. Студената, влажна мъгла беше проникнала в стаята. Злото не беше така осезаемо. Злото беше част от душата, нещо самостоятелно, неразпространяващо се.

Вейл не запали светлината. Вместо това отиде бавно до леглото и погледна надолу към неподвижната фигура, свита на кълбо. Отпи от кафето си, докато наблюдаваше дълбокото и равно дишане на Аарон. После ритъмът леко се промени. Дишането стана по-нормално и Вейл разбра, че приспивателното вече спира да действа.

Наведе се близо до ухото на момчето и прошепна:

— Питър. C14. 136. „Никога нямаше да има неверници, ако нямаше свещеници.“ Нали така, Рой?

Никакъв отговор.

— Какво ще кажеш за Били Джордан, Рой? P21. 365. „Има малко болки толкова тежки като това, да си видял, почувствал или да си бил свидетел как един изключителен човек е загубил пътя си и е дезориентиран.“ Изглежда познато, а?

Младежът се обърна много бавно, но не си отвори очите.

— Мислех, че това ще привлече вниманието ти — каза Вейл. Той посегна с крак, издърпа стола близо до леглото и седна. Отпи от кафето и си запали цигара.

Младежът премигна и го погледна с полуотворени, жълти очи, пламнали от омраза.

— Здравей, Рой — каза Вейл вежливо.

Рой свали краката си от леглото, седна вдървено на ръба и погледна Вейл с презрение. После без предупреждение скочи, мина зад Вейл и с двете си ръце рязко наклони главата на Вейл на една страна. Палецът му натискаше силно гласните струни на Вейл. Болката премина бързо от основата на мозъка на адвоката надолу по врата му.

Рой съскаше в ухото му.

— Това е начинът, по който убих Флойд. Прас, щрак! Изобщо не разбра какво стана.

— К-к-кой е Флойд? — успя да изписка Вейл.

Рой извъртя главата на Вейл още по-силно и още по-голяма болка премина през гръбначния му стълб.

— Работеше в моргата в болницата в Лесингтън, точно след като си тръгнах от Криксайд. Работех за погребалното бюро.

— За-за-защо си…

— Защото така ми се искаше. Понеже той обичаше да ме подиграва, че работя в погребално бюро. Беше глупав и гръмогласен и обичаше да обижда хората. Аз бях сам в крематориума и се готвех за работа. Един мъж на име Меценбауер. И Флойд влезе и започна с глупостите си. Аз бях зад него и просто го приближих и — прас! После го сложих под тялото на Меценбауер и влязоха в пещта заедно. Обзалагам, че още търсят този слабоумен глупак.

„Боже Господи, чудеше се Вейл. Колко още е убил?“

— Само да натисна още малко — продължи той. — И ще лежиш на пода с изплезен език като него.

— Прекалено си умен, за да го направиш — изписка Вейл. Дъхът му свистеше.

— Ти искаш да ме унищожиш. Ти и онази гадна докторка.

— Вече сме говорили за това. Никой няма да ти направи нищо лошо.

— Глупости!

— Окей. Щом това искаш… — изписка Вейл. — Щом искаш да идеш на електрическия стол, давай. Свърши си мръсната работата.

Рой приложи още малко сила и Вейл изстена, когато болката прониза мозъка му.

— Това е силата — тихо изсъска Рой в ухото му. — Силата не се продава. Силата е власт. Сега властта е в мен. В този момент животът ти е в ръцете ми. Помисли върху това. Смъртта е на един натиск разстояние.

После изведнъж Рой махна ръцете си Вейл се отпусна на леглото. Той се задъхваше за въздух и триеше врата си. После стана и тръгна към вратата.

— Къде, по дяволите, отиваш? — заповеднически каза Рой.

Вейл се обърна към него.

— Първо причини болка на Моли — каза той. Той все още шептеше. — Сега на мен. Господи, ние се опитваме да ти помогнем, тъпо копеле такова. Искаш ли да говорим, или искаш да си останеш глупак?

Рой рязко започна да разтрива ръцете си. Отстъпи няколко крачки, после се разходи няколко пъти напред-назад, като продължаваше да трие ръце.

— Окей, уплашен съм — изръмжа той през оголените си зъби. — Това ли искаше да чуеш?

— Това е добре, би трябвало да си. Разбираемо е. Но се успокой — каза Вейл. — Просто ме изслушай внимателно. Й когато свършим, ще искам да говоря с Аарон…

Ярко сутрешно слънце разпръскваше мъглата. Моли бързаше по алеята към максимално обезопасеното крило. Тя беше сърдита понеже Вейл я беше оставил да спи. Знаеше ли Вейл как да се справи с Аарон? Неправилните думи, неправилните действия можеха да изпратят Аарон в един друг свят.

Тя отказа поканата за кафе на Линк нетърпелива да влезе в стаята за терапия. Младият мъж забърничка в ключовете и накрая отвори главната врата, после отключи вратата на килията. Вейл, който стоеше на един стол с лице към пациента, се усмихна, когато тя влезе.

— Здравей — каза той. — Добре ли спа? Младежът се обърна с лице към нея и се усмихна.

— Здравейте, мис Моли — каза той. — Наистина се радвам да ви видя.

Тя се усмихна с облекчение.

— Аз също се радвам да те видя, Аарон.