Първичен страх

8.

Чарли Шекълфорд гледаше от своята кабинка в задната част на голямата стая, когато Джейн Венъбъл изскочи от асансьора. Тя се беше сгушила в едно тъмносиньо палто на грахови зърна, плетена синя шапка беше нахлузена до челото й, а една поло яка беше вдигната около ушите й, на краката й тромаво се клатеха галоши. Когато влезе в просторния, шумен офис, тя махна плетената шапка от главата си, освобождавайки една гора от червена коса и сложи в устата си цигара „Вирджиния Слимс“, която запали, докато си проправяше път през джунглата от бюра на стажант-адвокатите и шкафове с папки, кимайки на персонала сякаш беше кралска особа, а те нейни поданици. Чарли въздъхна. Тя беше разкошна. Тя беше брилянтна. Тя беше всичко в света, което Чарли искаше и знаеше, че е недостъпно за него. Тя му напомняше за една от онези манекенки по телевизията, които демонстрираха кожени дрехи в международното шоу за мода. Висока, резервирана, недосегаема, класическа, арогантна, самоуверена. Тя притежаваше всичко. Самата Венъбъл беше Пигмалион, която превръщаше пасивите си в активи и правеше капитал от това, което другите жени смятаха за физически отблъскващо. Носът й, прекалено дълъг, се беше превърнал в част от една почти конска мистика, която допълваше високомерната й привлекателност. Вратът й, който беше прекалено тънък, беше маскиран с поло яки и високи дантелени якички, които бяха станали търговска марка за класическата й привлекателност. Тя беше почти шест фута висока с неуместно буйна червена коса и изумителна фигура, която обикновено прикриваше с широки пуловери и палта.

Освен, разбира се, в съда.

Чарли очакваше тези дни, когато тя щеше да се яви пред съда в ужасно скъп костюм, шит по поръчка и скроен така, че да излага на показ всяка съвършена парабола на тялото й — от широките й като на плувкиня рамене до стегнатите пъпеши на задната й част. Тя си сресваше косата назад в стегнат кок, за да подчертае своя професионализъм. Замахваше във въздуха с дизайнерските си очила, когато доказваше тезата си. Контактни лещи усилваха проницателните й зелени очи. Едногодишното обучение по риторика беше модулирало гласа й в пресипнал, властен алт. Мъжете съдебни заседатели пускаха слюнки, докато жените тайно бленуваха за поне частица от нейната самоувереност и вкус. Зашеметяващо представление. Шекълфорд я обожаваше отдалече, като криеше своето влечение зад язвителен, безстрастен сарказъм.

Тя се върна в офиса малко преди три часа, строполи се на бюрото си и свали шушоните си, после прекара пет минути, тършувайки в единия от тях, за да намери пъхната си обувка.

— Чарли — извика тя. Момент по-късно един нисичък, пълничък, някак си безрадостен малък помощник-адвокат се появи на прага.

— Мразя да моля, Чарли, но не мога да ходя, краката ми парят. Ще ми приготвиш ли нещо набързо?

— Разбира се. Как върви доброволното писмено показание под клетва?

— Три часа с една шейсет и девет годишна жена, умираща от рак, която ту излиза, ту изпада под въздействието на инжектиран морфин, докато аз се опитвам да изтръгна от нея някакво нормално изявление. Помисли си за възможностите.

— Ще важат ли писмените показания?

— Тя ще умре, преди изобщо да стигнем до съда. Ще бъдат окей като посмъртно признание.

— Искам да кажа, разбираш, след като ту потъва, ту излиза от тази наркотична кома…

— Не поставяй нещата по този начин, това провокира. Тя спеше и аз трябваше да почакам, докато се събуди, за да говоря с нея. Недей да казваш на хората, че жената е била в наркотичен унес.

— Мислех, че адвокатите са големи дяволи.

— Разбира се. Ти ме подведе, Чарли. Както и да е, докторът й свидетелстваше през цялото време; той ще удостовери, че тя е била с прояснено съзнание, когато ми е било необходимо да е с ясно съзнание. Беше отвратително.

Чарли й направи една купа топъл говежди бульон и й го донесе.

— Когато привършиш с това, старият иска да те види.

— За какво?

— Не знам, Джени, той не ми се доверява. Дойде долу и ми каза: „Кажи на Джени да дойде в моя офис веднага щом се върне, окей?“ и аз казах: „Да, разбира се.“ Това беше целият разговор. Сметнах, че щом си била навън в това време, ти е необходим един бульон, преди да се видиш с Пилсбъри Доубой.

— Благодаря, Чарли, какво щях да нравя без теб?

— Скоро ще разбереш — каза той и напусна стаята.

Тя се отпусна върху бюрото, като търкаше крак в крак и пиеше топлата супа. После изпуши една цигара. И накрая въздъхна, „По дяволите“, взе си обувките в ръка и закуца по коридора към офиса на Джек. Транспарантите бяха спуснати над прозорците в заградения със стъкла офис, което обикновено означаваше, че Ян-си работеше усилено, за да усъвършенства удара си на голф. Тя почука и влезе. Изненада. Пилсбъри Доубой седеше зад бюрото си по риза и четеше една тънка папка. Той продължи да чете, като й махна да влезе. Янси беше мазен, сладкодумен мошеник с бяла коса на вълни и постоянна усмивка. Преди осем години той беше неизвестен кандидат за областен прокурор, поддържан половинчато от демократите, които мислеха, че няма да спечели. Но Янси, който се оказа краен бюрократ, беше натрупал престиж с угодническия си чар и вродения си талант да говори и превъзмогна прозаичното си правно минало, за да спечели. Веднъж стъпил в кантората, той стана идеалният човек за тази работа, гъвкав като маджун в ръцете на влиятелните хора и интригантите на щата.

Джейн Венъбъл не уважаваше Янси като администратор, но го харесваше като човек. Неговата популярност беше пораснала през годините, въпреки че не беше по съдебните спорове. Той нямаше кураж за суровите битки в съдебната зала и годините, през които бе признавал престъпленията на подсъдимите, за да избегнат по-големи съдебни дирения, го бяха направили по-скоро приказлив, отколкото борец. Вместо това Янси се беше обградил с малко кадри от твърди прокурори, сред които изглеждаше добър. И след като Венъбъл беше най-добрата от групата, тя командваше през шестте години, откакто беше заместник областен прокурор. Това беше приемлив компромис до неотдавна. Докато имаше Венъбъл, Силвърмън и Торс да държат лодката му над вълните, той седеше на капитанското място. Но Торс беше напуснал в началото на годината и Вейл беше унищожил Силвърмън. Преди месец Венъбъл също беше решила да напусне разпадащата се империя, прелъстена от обещание за предстоящ офис на двайсет и осмия етаж, шестцифрена заплата и шефско място в една от правните фирми с платинени табелки в града.

Повечето от останалите в екипа на Янси не можеха да различат един правен документ от свидетелство за раждане, така че той си имаше неприятности, а след осемнайсет месеца го очакваха избори. Но ако беше разтревожен за бъдещето си, то не го показваше в действията си. Беше си все същият усмихнат човек. Махна към един стол и Джейн седна срещу него, кръстоса крака и почна да масажира с ръце крака, който я болеше.

— Слушай, трябва да разбереш — каза тя, — че прекарах цялата сутрин в една болница да разговарям с една умираща жена, навън е около двайсет градуса по Фаренхайт, градът се е превърнал в ледена пързалка и краката ме болят до смърт. Наистина не съм в добро настроение, така че това, което имаш наум, е желателно да са добри новини.

— О… е, може би по-добре да изчакаме до по-късно, когато ти…

— Не, не, Джек. Не ми ги разправяй тия. Ти започна, така че сега не можеш да спреш.

— Аз всъщност още не съм започнал.

— Разбира се, че започна, когато ме покани тук за този малък интимен разговор, така че изплюй камъчето.

— Какво искаш?

— Една малка услуга.

Венъбъл загледа Янси подозрително. След шест години тя го познаваше прекалено добре.

— Не мисля така.

— Какво не мислиш така?

— Не мисля да правя услуги точно днес.

— Все още не съм казал нищо!

— Знам, но наистина няма нужда да чуя повече, за да разбера, че отговорът е не. Знаеш ли защо? Защото не ти се доверявам, Джек. Ти би излъгал и себе си, ако беше целесъобразно. Така че, каквото и да поискаш, ако оправдава това малко съвещание, отговорът е определено не. Н с проклето Е. Сега, ако ме извиниш, имам работа. След двайсет и осем дни съм вън оттук, а имам доста неща да разчистя.

— Но това е дело, което се пада на човек веднъж в живота.

— Дело? Дело! Нямам време за никакви дела. След двайсет и девет дни ще бъда в моя бъдещ офис на двайсет и осмия етаж и ще правя значителна сума пари като шеф в…

— Аз вече говорих с Уорън.

— Уорън? Говорил си с Уорън Ленгтън? За какво?

— Просто ме изслушай. Аз ще преразпределя всичките ти други дела. Забрави за тях. Искам да се концентрираш само върху едно нещо, докато напуснеш.

— Което е?

— Делото Рашмън.

— Делото Рамън? Какво дело Рашмън?

— Не си ли чела сутрешните вестници?

— Гледах го за около две минути по телевизията. Рашмън е убит, заподозреният ще отговаря.

— То е твое. Това ще бъде единствената ти грижа. Свърши го и ще напуснеш с моята благословия.

— Архиепископ Рашмън. Ти ми даваш това с Рашмън… по дяволите, аз си имам работа, на която трябва да постъпя след по-малко от месец! Това нещо може да продължи вечно. За Бога, горкият човек беше убит едва снощи. Той дори още не е погребан, а ги вече ме пращаш в съда.

— Това дело ще влезе в съда веднага щом съдията успее да намери свободна дата. Всички искат то да свърши веднъж завинаги.

Тя скочи сърдито на крака.

— Съжалявам — извика тя. — Не мога да го поема. — Не можеш да ми го възложиш. Аз съм уведомила, че напускам. Ще ме имаш още двайсет и осем дни, край. После съм вън оттук, Джек.

— Виж, Блендинг, Ленгтън и т.н. и т.н. ще се съгласят. Ти ще идеш при тях като герой. Голяма реклама за фирмата… национална реклама. Това ще се появи на първите страници на вестниците, Джени. По дяволите, аз мислех, че ще си доволна.

— Нямам време.

— Разбира се, че имаш, Джени.

— И престани с това галено Джени.

— Уорън и аз идеално се споразумяхме. Това дело е прекалено важно, за да го пренебрегнеш. Няма да за почнеш при тях, докато не свърши.

— Да те вземат дяволите! На никой ли не му хрумна първо да говори с мен? Вие си играете с моята кариера.

— Ти си моя, докато съдът произнесе смъртната присъда, мила моя. Трябва вече да свикваш с тази мисъл.

— Ти си направил това, за да ми го върнеш заради напускането.

— Виж, това ще бъде лесно разрешимо дело — просто не можем да поемем рискове. Не можем да го провалим, по всички нравила. — Той млъкна за минута, после добави: — И аз направих това, както ти мило се изрази, защото си най-добрият прокурор, който имам… и аз искам да съм дяволски сигурен, че ще имаме това копеле опаковано с панделка като подарък и завързано за горещия стол, разбираш ли? По дяволите, ти трябва да си поласкана, че съм те избрал за тази работа.

— Поласкана, друг път, просто нямаш никой друг. Вечно ще съм ти благодарна, Джек. Всичко, което знам за архиепископ Рашмън, са двете минути предаване, които гледах по четвърти канал тази сутрин.

— Държим заподозрения в ръцете си. Но знаеш каква е обществеността. Тя иска кръв. Око за око, така да се каже. — Той се изкикоти на жестоката шега, въпреки че Венъбъл не знаеше, че очите на архиепископа са били извадени по време на нападението.

— О, по дяволите — каза Венъбъл, — той вероятно при всички случаи ще се признае за виновен.

— Няма да стане. Обществото иска това момче да стане на въглен. Няма да приемем молбата за помилване. Той ще изгори при всички случаи.

— Ако адвокатът му реши да моли за помилване, нищо не можем да направим.

— Разбира се, че можем. Нашата позиция ще бъде той да иде на стола, край. Ако адвокатът му признае вината, пак ще искаме максималното. Адвокатът му ще отстъпи, освен ако е пълен идиот. Той нищо не губи.

— Има ли си вече адвокат?

— Не знам. Шоут ще назначи някого.

— Шоут ли ще гледа делото?

— Вероятно. Ще пише доста в печата за него, така че вероятно той ще го разглежда. Виж, всички искат това да свърши колкото е възможно по-скоро. Насрочването ще бъде утре и бих казал, че процесът ще почне след шейсет дни. Така че какво губиш? Един месец преди да се преместиш. Ето прочети това.

Той плъзна следобедния вестник но бюрото към нея и тя неохотно седна и се зачете в статията.

Остатъкът от статията беше посветен на биографията на жертвата. Тя хвърли вестника обратно на бюрото.

— Наистина ли е така предрешено, както казват? Искам да кажа, че ако е толкова лесно, няма никаква слава в това. Джек, може да изглеждам като тиранин, преди да свърши.

— Има доста пикантност в него, мила. А и това лудо момче твърди, че е невинно.

— Наистина ли?

— Да.

— Мислех, че го държите в ръцете си.

— Да, но той пак казва, че не го е направил.

— Какво е направено досега?

— Стенър и неговият екип са на местопрестъплението от снощи. Питай него, той тъкмо си идва. После реши.

Венъбъл винаги се чувстваше неудобно, когато Стенър беше наоколо. Той беше голям полицай, но да работиш с него беше все едно да работиш с робот.

— Той ме кара да изтръпвам — каза тя. — Искам да кажа, че е любезен човек и така нататък — но ме кара да изтръпвам.

— Той е най-доброто ченге в града.

— Не ме интересува. Обичам хората, които имат поне малко кръв в жилите.

— Ето, че пристига.

Стенър със строго лице почука на вратата и влезе в стаята, носейки едно евтино куфарче от имитация на кожа. Той кимна на Янси и Венъбъл, нагласи очилата си с телени рамки и пристъпи директно към въпроса. Сложи куфарчето на ъгъла на бюрото на Янси и го отвори със щракане.

— Имам копия от първоначалния доклад и един следващ — по-подробен — който съм направил аз — започна той, като вадеше последователно всяка папка, за която говореше. — Първата чернова е от съдебномедицинските заключения, които са доста непълни, наистина трябва да изчакаме последните заключения, които ще са готови в петък, може би в понеделник… една скица на местопрестъплението и околностите… една снимка на обвиненото лице Аарон Стемплър — бял, от мъжки пол, двайсет и една годишен. Стемплър е бил близък на жертвата и е живял в Дома на Спасението точно допреди Коледа, след което наел квартира с една спалня, кухня и баня на Рийджън стрийт 2175. Едно шестнайсетгодишно момиче на име Линда Шрибър също напуснало Дома на Спасението по същото време и се настанило при него. Очевидно се е преместила при него преди две седмици. Все още не сме я открили, но не вярвам да е избягала, просто още не сме се свързали с нея… Имам предварителни разговори с някои от обитателите на Дома, които познават Стемплър, нищо значително тук, досега… Също отпечатъци от местопрестъплението и отпечатъци от пръстите на обвиняемия за сравнение, и от краката също. Имам също и видеозапис от два часа и половина с неговия разпит.

Най-накрая той извади един кафяв плик от куфарчето.

— Това са снимките. Подгответе се, не са много приятни. О, да, аутопсията ще започне след около час.

— Бил си много зает в последните — Венъбъл си погледна часовника — четиринайсет часа.

— Казаха ми, че това е от първостепенно значение.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че момчето го е направило. Той е уплашен, измисля си, но… един от нас скоро ще го пречупи. Въпрос на време. Имаме повече фактически доказателства, отколкото обикновено успяваме да съберем за един месец. Оръжието, отпечатъци от пръстите, отпечатъци от стъпките, пръстена на епископа…

— Пръстена на епископа?

— Той носеше пръстена на епископа.

— Мислите, че това е обир?

Стенър помисли върху това няколко секунди.

— Не.

— О?!

— Не по начина, по който го е направил. Не обичам да спекулирам…

— О, давай само сега. Спекулирай.

— Аз бих казал, че това е някакъв вид… религиозен мотив. Може би този Стемплър се е забъркал със сатанизма или някакъв вид култ. Чувства се нещо такова. Ще разберете, когато погледнете снимките. Между другото, още не сме пуснали в печата тази информация. Аз държа докладите, така че да не изтече нищо.

— Добра идея — каза Венъбъл и се обърна към Янси. — И така, какъв е проблемът, Джек. Звучи така, сякаш дори ти можеш да спечелиш това дело.

— Много мило — тихо се засмя Янси. — Искам шоу. Искам фойерверки. Искам да влезеш в съда и да засипеш съдебните заседатели с факти. Отнеси се към делото като към задача от първостепенно значение, както всъщност си е, а не като към предрешена работа. Когато това момче изгори, искам майка му — ако има такава — да бъде там и да аплодира екзекутора.

— Е, поздравявам те за това, което си свършил досега — каза Венъбъл на Стенър. — Но вече сме свикнали да очакваме това от теб, Абъл. Това е цената, която трябва да платиш за това, че си най-добрият. Всички очакват от теб невъзможното.

— Благодаря — каза той. — Ще продължа да го правя за вас.

— И скромен, също така — каза тя, след като той си тръгна.

Телефонът иззвъня и Янси го грабна.

— Да, тук е Джек… шегуваш се! Е, да ме вземат дяволите, може би все пак има справедливост на този свят… О, да, мисля, че Джени ще се захване със случая от страна на градската прокуратура.

Тя отчаяно поклати глава и стана.

— Благодаря, че се обади — каза Янси и затвори.

— Ти си дяволски сигурен в себе си — рязко каза тя. — Не съм сигурна, че искам да участвам в този цирк.

— Не те е страх, нали? — каза той играейки си с нейната суета. Стана, взе си стика за голф и пусна няколко топки на килима.

— Хайде, Джек, това е недостойно дори за теб. Както изглежда, ние може да спим и пак да го спечелим.

Той упражни няколко дълги удара, като изпрати топките в една кошче за боклук, което за тази цел лежеше на една страна в ъгъла.

— Може би ще е малко по-трудно — каза той.

— Защо такава промяна на чувствата?

— Защото току-що разбрах кой ще представлява това момче Стемплър в съда.

— Наистина? Изненадай ме.

— Вероятно ще те изненадам. — Той я погледна над стика си. — Мартин Вейл.

Тя беше поразена.

— Мартин Вейл? — като ехо повтори тя.

— Добрият съдия се обади.

— И Вейл е приел делото?

— Не мисля, че е имал голям избор. Трудно може да се изкара беден след сделката с Пинеро.

— И така, натресли са му го — каза тя.

— Такава е и моята оценка.

Тя се беше изправяла лице в лице срещу Вейл в съда само два пъти. Първия път съдебните заседатели се бяха появили след два дни уединение и бяха провъзгласили делото за безизходно. Делото стана невалидно. Две години по-късно се изтърка и отмря — една естествена смърт, за която човек можеше да вини системата. И така завърши при равен резултат — никой не пострада.

Вторият процес беше катастрофален.

Три месеца окръжният елитен отряд за борба с наркотрафика беше по дирите на един колумбиец на име Раул Кастило, един от най-големите доставчици на кокаин в града. Една дузина ченгета участва в издирването. Имаха подслушани телефонни разговори, филми, снимки, документални следи, продажби в колежите и свидетели, които се бяха обърнали срещу Кастило, за да спасят собствената си кожа.

Главният им свидетел беше Мико Родригес, приятел на Кастило от детството, станал таен агент. Той беше проникнал в бандата и разкриваше конците, които водеха от едно доказателство към друго, помагаше да се затворят вратичките и даваше възможност на Венъбъл да изгради мощно обвинение срещу Кастило. Тя направи само една грешка — влюби се в Мико. Както повечето любовници, тя му се доверяваше, разкри му повечето опасни нишки от делото си. Накрая капанът щракна. Кастило беше заставен да се подчини.

Всичките нейни други активи потънаха в дървенията, когато стигна до съда. Това беше нейната стихия, идеалната витрина за нейния ум, красота и жар, един шанс да накара всичко да проработи заедно. Тя беше тигрова акула, вероятно най-добрият правист, който някога са имали в кантората на областния прокурор. Гъвкава, безупречно подготвена, смъртоносна, винаги като хищник очакваше своя противник да направи случайна грешка, за да се нахвърли да го убие. Венъбъл беше най-добрият риторичен артист. Нямаше място за грешка, когато се бориш срещу нея.

Тя беше точно като Вейл — никакви затворници.

Вейл стана нейният противник и накрая най-лошият й кошмар.

Съдебният процес продължи шест седмици. В началото беше равностоен спор. Няколко рунда спечели тя, няколко рунда спечели Вейл. После започна да се разплита. Вейл унищожи достоверността на нейните свидетели, жигоса ченгетата като лъжци и лъжесвидетели. Подслушаните разговори бяха отхвърлени от съда, един след друг купувачите на наркотик бяха срязани заради това, че са били подмамени, свидетелите не се явиха, Вейл постави под съмнение снимките като нематериални и маловажни и постепенно превърна внимателно подготвеното дело в неразбория от нелогични изводи. Накрая само Мико остана да закърпи раздраните дрипи на делото й.

Родригес стоя на свидетелското място два дни. На втория ден той започна да се прекършва, когато Вейл, използвайки собствените магнетофонни записи на прокуратурата, загатна, че Родригес е фалшифицирал доказателствата, лъжесвидетелствал и използвал вътрешна информация, за да се отърве от Кастило, така че сам да поеме водачеството на кокаиновия трафик. Това беше дръзка стратегия, но успя. Кастило излезе от съдебната зала и изчезна в джунглите на Колумбия. Един месец след процеса Мико Родригес беше намерен в езерото със шест дупки от куршуми в гърба. Това беше най-мъчителното поражение и почти щеше да събори управлението на Янси. За щастие това се случи по време на втория мандат на областния прокурор и до изборите Венъбъл, Торс и Силвърмън бяха спечелили такава поредица от присъди, че случаят с Кастило беше забравен. Забравен от всички, освен от Венъбъл.

Останаха само две мистерии от случая Кастило. Наистина ли Мико Родригес я беше използвал, за да накара Кастило да падне и да се възползва? Неговото убийство потвърждаваше сценария на Вейл. Дори още по-любопитно, Вейл беше спестил на Венъбъл едно последно унижение. Никога не разкри, в съда и извън съда, че някаква вътрешна информация, използвана от Родригес да подреди Кастило е била получена в леглото на Венъбъл. Беше ли това признак на слабост? Нещо, което тя можеше да използва срещу него? Или това просто нямаше значение за него? Както и да е, делото Кастило още я преследваше и тя не беше сигурна дали Янси беше дал делото Пинеро на Силвърмън, защото тя беше прекалено заета, за да се заеме с него, или защото Янси не искаше да рискува да я изправи отново срещу Вейл.

— Колко пъти вие двамата сте се срещали в съда? — невинно попита Янси.

— Дяволски добре знаеш колко пъти. И ти напомням, че първия път беше при равен резултат.

— Да, но втория път това почти потопи отдела.

Тя се наведе през бюрото и показа змийските си зъби.

— Джек — прошепна тя, — ти давиш този отдел от деня, в който беше избран.

Лицето му подигравателно се изкриви от болка.

— Ох, не ставай злобна. Просто ти напомням, че имаш да му връщаш едно.

И така Янси се нуждаеше от нея и тя имаше възможност за един последен изстрел във Вейл и този път той беше силно притиснат към стената. Това беше засада, но щеше да се появи на първите страници.

— Пресата ще маневрира — каза тя. — Делото Кастило пак ще излезе на бял свят. Мач реванш. Битка на половете. Като топъл хляб ще използват това.

— И така… съгласна ли си?

— Чувствам се като лъжкиня, която играе срещу него с белязани карти.

— Каква е разликата? — отвърна Янси. — Ти му дължиш на копелето едно, нали така?

Тя помисли за момент и бавно кимна.

— Да — каза тя, — дължа му на копелето едно.