Кухнята на госпожа Лумис беше толкова подредена и чиста, че ме плашеше. Също както и самата госпожа Лумис. Престилката й винаги беше ослепително бяла, тази жена репризираше дори кърпите си за съдове. Стоях в кухнята и заедно с Лу и Бет, и се извинявахме заради Дейзи, кравата ни. Тя и телето й бяха разбили оградата, деляща нашата земя от тази на Франк Лумис. Виждах ги през кухненския прозорец как се въргалят в гьола за къпане на кравите.
— Съжалявам за оградата, госпожо Лумис — заговорих аз. — Татко се залови да я ремонтира. Ще е готова до час, най-много два.
Тя откъсна поглед от картофите, които белеше, и втренчи светлосините си очи в мен.
— Това е за втори път този месец, Мати.
— Знам, госпожо. Не разбирам защо го прави. Нашето вирче е достатъчно добро — отговорих, като сучех в ръце вързаното в примка въже, което бях донесла, за да успея да отведа Дейзи обратно.
— Баща ти с люцерна ли я храни?
— Не, госпожо.
— Тогава просто е вироглава. Вържете я в обора за няколко дни и й намалете храната. Това ще я вкара в пътя.
— Да, госпожо — отговорих аз с ясното съзнание, че не бих причинила такова нещо на Дейзи. — Ами предполагам, че ще е добре да отида да я хвана. Хайде, Лу, Бет.
Когато се появихме, госпожа Лумис тъкмо беше извадила от фурната сладки с меласа. Стояха на плота, за да се охладят, и изпълваха въздуха с аромат на джинджифил и карамфил. Сестрите ми не можеха да откъснат поглед от тях. Госпожа Лумис забеляза, че ги гледат. Тънките й устни изтъняха още повече. Подаде на момичетата една да си я разделят. На мен не даде нищо. Предишния ден бях видяла господин Лумис да носи яйца на Еми Хъбард. Стори ми се мило от негова страна и се почудих как търпи такава проклета и стисната съпруга.
„Ксерофилен“ е думата ми за деня. Означава „способен да се развива в среда с по-ниска влажност, пригоден към сух регион“. Докато стоях в безупречно чистата кухня на госпожа Лумис, където нямаше изпускащи се кучета, изпохапани от бълхи членове на семейство Хъбард или пожълтели листа от календар, които да се бръчкат по стената, аз се почудих дали думата важеше само за растения или и за хора.
— Ще проверя дали някое от момчетата е наоколо, за да ви помогне — каза госпожа Лумис. — Уил! Джим! Ройъл! — извика през прозореца.
— Всичко е наред, ще се справим — отвърнах аз и се запътих към задната врата.
Отминах обора и се насочих към гьола за кравите. Лу и Бет вървяха по петите ми, като всяка гризваше миниатюрни хапки от своята половинка от курабията в състезание чия ще изкара по-дълго. Дейзи се намираше в далечния край на гьола в близост до пасището на Лумис. Издаваше ужасни звуци, като мучеше, сякаш са й отрязали и четирите крака. Телето Болдуин — кръстено така от Бет, защото имало продълговато лице като собственика на погребалното бюро господин Болдуин — също вдигаше шум.
— Хайде, Дейзи. Насам, Дейзи — изкрещях аз, докато търках пръсти едни в други, като че нося нещо за ядене. — Хайде, момиче!
Лу и Бет доядоха трохите от курабията и също започнаха да викат кравата. Комбинацията от крясъците на трите ни и мученето на кравата и телето създаваше сериозна врява.
— Звучите като градския оркестър на Олд Фордж. Също толкова шумни и без никакъв синхрон.
Обърнах се. Беше Ройъл. Ръкавите на ризата му бяха навити и излагаха на показ мускулестите му, вече покафенели от слънцето ръце. Беше зачервен от работа, а бузите му бяха покрити с прах. Стоеше с ръце в джобовете, а яките му крака бяха стъпили здраво на земята като на някой, който се намира точно където му е мястото. Също както това важеше за сребристите потоци и за сивите облаци, пълзящи бавно по небето, и за елените в гората. Беше също така красив като изброените неща. Спираше ми дъха. Очите му бяха като кехлибар. Не с цвят на лешник, не и на мед от елда, както си бях мислила. Имаха тъмния и топъл нюанс на кехлибара. Златистата му и прекалено дълга коса се къдреше около ушите и по врата. Яката на ризата му беше отворена и аз не успявах да откъсна поглед от участъка гладка кожа, който се виждаше под нея. Видя накъде гледам и аз се изчервих. Здравата.
— Нима в никоя от книгите ти не се казва как да измъкнеш крава от гьол? — попита.
— Не ми е нужно да чета в книга как да измъкна крава от гьол — сопнах се и повиках Дейзи още по-гръмогласно. Когато това не подейства, метнах примката по нея, но успях единствено да стресна Болдуин. Той побягна още по-навътре във водата и майка му го последва.
Ройъл се наведе и събра няколко камъчета, после заобиколи Дейзи и се прицели в гръб. Първият я изненада, а вторият я накара да се размърда. Тя се затича право към нас. Лу успя да я задържи, а аз нахлузих примката на главата й, като я хоках шумно. Не се налагаше да връзваме Болдуин. Той щеше да последва майка си.
Благодарих на Ройъл, макар това да ме изяждаше отвътре.
— Не знам защо идва тук — взех да се оправдавам. — Нашият гьол си е много хубав.
Ройъл се засмя.
— Не идва тук, за да се къпе. Причината е в него — отговори, сочейки към пасището от другата страна на гьола. В началото не разбрах за какво говори, но после го забелязах — стоеше в самия край на полето под сенките, хвърляни от няколко бора. Бикът. Беше огромен, страховит и черен като нощта. И ни наблюдаваше. Видях как примигва с тъмните си очи, а кадифените му ноздри потръпнаха и се помолих делящата ни ограда да е по-здрава, отколкото онази, която Дейзи беше успяла да строши.
— Ами отново ти благодаря, Ройъл. По-добре да си вървим — казах и заотстъпвах към черния път, водещ обратно до дома.
— Ще ви изпратя — рече той.
— Не е нужно.
Ройъл вдигна рамене.
— Не е кой знае какво.
— Искам аз да я водя, Мат — настоя Бет. Позволих й. Тя запя друга от песните на татко. Лу вървеше до нея, късо подстриганата й коса се вееше свободно, а маншетите на работния гащеризон на Лотън се влачеха по земята.
Ройъл говореше за фермерски дела, докато вървяхме. За царевицата, която с Дан щели да посадят, и как баща му обмислял да купи овце. Приказваше непрестанно, като не ми даваше възможност да се намеся. След известно време обаче спря да си поеме дъх и точно се канеше да продължи, когато аз обявих, че ще ходя в колеж. Обясних му, че съм приета в „Барнард“ и само да успея да намеря някакви пари, ще отида.
Той се закова на място.
— Защо искаш да правиш такова нещо, за бога? — попита смръщено.
— За да уча, Ройъл — троснах се аз, ядосана заради реакцията му. — А и защо изобщо те е грижа?
Той отново вдигна рамене.
— Няма причина. Просто не го разбирам, това е всичко. Баща ти наясно ли е за плановете ти?
— Не, и ти не го уведомявай — предупредих.
Бяхме изостанали зад сестрите ми и кравата и никак не беше изненадващо, че на половината път до Ънкас Роуд те изчезнаха зад хълма.
Изненадващото обаче беше, че внезапно Ройъл спря и ме целуна. По устата. Бързо и страстно. Аз не се възпротивих, не можех — бях неспособна да говоря. Всичко, за което успявах да мисля, беше, че целувките на момчета като Ройъл Лумис бяха за момичета като Марта Милър, а не като мен. Той отстъпи една крачка назад и ме погледна. Имаше странно изражение на лицето си, такова, каквото Лу придобива, когато вкусва нещо сготвено от мен и се мъчи да реши дали може да го преглътне.
И после го стори отново, придърпа ме към себе си и притисна тяло към моето. Усещането за него, мирисът му и вкусът му ме накараха да се почувствам съвсем замаяна. Ръцете му бяха на гърба ми и ме притискаха здраво към него. После се озоваха на талията ми. А след това едната се плъзна нагоре и преди да разбера какво се случва, вече мачкаше гърдите ми, разтриваше ги и ги дърпаше, като че са вимето на крава.
— Престани, Ройъл — скарах му се аз и се отдръпнах с пламнало лице.
— Какво не е наред? — попита. — Пазиш ли ги?
Не можех да го погледна.
— За кого, Мат?
А после се засмя и тръгна обратно към дома си.