Северно сияние

Кон-фи-ден-ци-а-лен

— Ами ментови сърчица, Мати? Да сложа ли и от тях при лимоновите дражета? Аби също ги харесва. Лу обича билковите бонбони. Има и карамелчета, какво ще кажеш за карамелчета?

— Защо не вземеш по няколко от всеки вид? — предложих. — Само се отмести, Бет, за да могат хората да минават покрай теб.

Двете бяхме на туршиената лодка с други десетина души, повечето туристи. Тъкмо бяхме донесли четири гюма с мляко и кило и половина масло. Не взехме пари за тях. Татко се беше договорил с господин Еклър в началото на седмицата за голямо парче бекон в замяна и тази доставка беше заплащането за него. Докато чаках Бет да реши, разглеждах другите хора в лодката. Един човек купуваше въдица. Две момичета си избираха пощенски картички. Други си купуваха продукти за пикник.

Когато си купих тетрадка от господин Еклър преди няколко седмици, похарчих само четирийсет и пет цента от онези шейсет, които спечелих от събраните връхчета млада папрат. Бяха ми останали петнайсет цента, които не дадох на татко, и сега купувах бонбони на сестрите си с тях. Аби беше в цикъл и й беше зле. Сутринта имаше ужасни спазми и трябваше да полежи, докато й мине, а татко ме попита защо не е дошла в плевнята да дои с останалите. Винаги го прави, защото забравя, така че трябваше да му обясня, а той ми се ядоса, защото се засрами. По дяволите, не бях виновна. Защо тогава е създал четири дъщери?

Реших, че лимоновите дражета ще ободрят Аби. Това щеше да е конфиденциална покупка, защото наистина трябваше да дам парите на татко, но след като той ме удари, реших да не го правя. „Конфиденциален“, думата ми за деня, означаваше да направиш нещо скришом, тайно, дискретно. Можеше да се каже, че крада на дребно. Не исках да крада на дребно, но понякога нямаш избор. Особено ако си момиче и копнееш за нещо сладичко, а не можеш да кажеш защо и трябва да изчакаш момент, в който няма кой да те види, за да изпереш кофа кървави парцали, да казваш, че си неразположена, когато имаш спазми, от които би припаднал и лос, и те наричат вкисната, сълзлива и с тежък характер, а всъщност гърдите те болят, и бельото ти е изцапано, и не можеш да си живееш живота, да се перчиш наоколо, да плюеш и препикаваш дърветата, както правят момчетата.

В този момент петнайсетте цента бяха всичките ми пари, но реших, че мога да си позволя да съм щедра с тях. Чичо Петдесет беше заминал за Олд Фордж тази сутрин. Щеше да пренощува там и да се върне със сутрешния влак. До утре на обед щях да имам моите трийсет долара. Беше заминал само преди половин ден, а вече ни липсваше. Чудесна бе тази седмица, която прекара с нас. Вадеше камъни и пънове с татко и ни помагаше за доенето. За вечерното, не за сутрешното. Повечето сутрини не беше много активен. Обикновено го болеше глава. Веселеше ни към края на деня, а вечер ни приготвяше специални десерти — захарен пай, който се прави от меласа; парченца сушена ябълка с канела; кнедли със стафиди, варени в кленов сироп. След вечеря сядаше и си сипваше чаша след чаша уиски. Течността подскачаше и искреше, докато се изливаше от бутилката, а щом я поемеше, чичо се развеселяваше. Смееше се шумно, свиреше на хармониката си и по цяла вечер ни разказваше приказки, сякаш Шехерезада бе оживяла в дневната ни. Не можехме да му се наситим. Гледах го как гони Бет из кухнята и ръмжи като върколак или се клатушка напред-назад и кълчи краката си под тежестта на невидим товар и ми беше трудно да си представя, че има нещо общо с мълчаливия намръщен татко.

— Май ще взема и малко кокосови бонбони, Мати — каза Бет, която още се двоумеше. — Или захарни пръчици. А може вафлички.

— Добре, само не се бави цял ден — поръчах.

Видях каруцата на семейство Лумис да спира до пристана. Ройъл я караше. Чудех се как може да е толкова привлекателен, независимо какво прави — дали оре, ходи, кара, без значение. Изглеждаше по-добре мръсен, потен, облечен във вехти панталони и оръфана памучна риза, от повечето мъже, след като са се изкъпали, избръснали и са сложили официален костюм. Сетих се как ме целуна и при тази мисъл се въодушевих и едва не изпаднах в несвяст. Досущ като глупавите пърхащи момичета от разказите в списанието „Питърсънс“.

Майката на Ройъл беше с него. Не ме видяха. С Бет бяхме в другия край на лодката. Госпожа Лумис извади кошница с яйца и голям глинен съд с масло. Качи се на туршиената лодка и ги подаде на господин Еклър. Той й връчи банкнота от един долар в замяна. Тя му благодари и се върна на пристана.

— Добре, готова съм — съобщи Бет. Беше сложила бонбоните в малка кафява торбичка.

— Върви да платиш тогава — казах и й дадох парите.

Тя изприпка към задната част на лодката и подаде торбичката на Чарли Еклър.

— Следващата седмица ще ходя на цирк. Онзи в Бунвил — чух я да казва.

— Така ли, кукличке?

— Да, господине. Чичо обеща да ме заведе. Замина за Олд Фордж сутринта, но утре ще се върне и обеща да ме заведе. Мен и Лу.

— Е, сигурен съм, че ще прекарате добре. Дължиш ми десет цента.

Господин Еклър я попита дали ще види двуглавия човек и момчето змия. Тя го увери, че щяла да види всичко, което може да се види, чичо Петдесет така казал. Почти не ги чувах. Гледах Ройъл. Той разговаряше с Джон Денио, общ работник в „Гленмор“. Кимаха и се смееха. Усмивката му беше топла като току-що изпечени бисквити в зимна сутрин. Не можех да сваля поглед от него. Наистина ли някой толкова хубав ме беше целунал? Зачудих се. Или съм си въобразила? Осъзнах, че си мечтая да съм красива като Марта Милър, за да ме целуне отново някой ден. Тогава се замислих дали ще му липсвам, когато отида в колежа. Ако поискаше да ми пише, можех да му пиша и аз.

Стоях, потънала в блянове, а през това време майка му се качи в каруцата и седна. Господин Денио си поговори още няколко минути с тях и тръгна към пристана да посрещне някакви гости. Щом той си тръгна, тя бръкна в джоба си за парите, които бе получила от господин Еклър, и ги даде на Ройъл. Каза му нещо, кимна и пъхна еднодоларовата банкнота в джоба му. После се извърна, огледа се и видя, че ги наблюдавам. Присви очи, а погледът й казваше: „Гледай си твоята работа, Мати Гоуки“. Видя ми се доста странно, защото пет пари не давах какво прави госпожа Лумис с парите от яйцата.

Гледах ги как поеха по пътя и пресякоха железопътната линия, после Бет ми подаде никелова монетка и скочихме от лодката на пристана.

— Кажи на татко ти, че до утре ще получа бекона, който поръча, Мати.

— Добре, господин Еклър. Благодаря.

Качихме се в нашата каруца и заръчах на Благия да потегля, но той, разбира се, не помръдна, докато не му повторих пет пъти и накрая не го шляпнах с повода. Пътят до вкъщи беше спокоен, но щом завих към дома, ме очакваше изненада. Там беше паркиран автомобил. Форд. Знаех чий е. Заобиколих го, вкарах каруцата в хамбара, оставих Благия на пасището и влязох в къщата. Когато отворих вратата на кухнята, видях Лу и Аби да седят на стълбите, наведени към стената.

— Какво става? — попитах.

— Госпожица Уилкокс е в дневната с татко — прошепна Аби. — Донесла е резултатите ти от изпитите. Имаш А+1 по английска литература и на съчинението, А по история, В по естествени науки и В— по математика. Двамата с татко говорят за теб. Казва, че у теб се крие гений и си приета в колеж и че татко трябва да те пусне.

— Боже, Мат, не знаех че криеш гений — възкликна Лу с ококорени очи. — Добре си го маскирала.

Дори не обърнах внимание на двусмисления комплимент на Лу. Сърцето ми слезе в петите. Госпожица Уилкокс бе дошла с добри намерения, не се съмнявах, но познавах татко. Никога нямаше да успее да го придума. Само щеше да го подразни. Защо, о, защо трябваше да идва точно днес? Точно когато чичо щеше да ми даде парите? Утре нямаше да ми е нужно съгласието на татко, защото щях да имам трийсет долара в джоба, точно колкото ми трябваха, но не исках да ми е сърдит, преди това да стане.

Седнах до Лу, на стъпалото под Аби. Бет чучна под нас и раздаде бонбони, сякаш бяхме на някакво представление. Точно сега не ми беше до бонбони. Бях наострила уши да чуя какво говорят.

— … тя има дарба, господин Гоуки. Изразява се невероятно. Като истински творец. Може да постигне нещо, нещо голямо, стига да й се даде възможност…

— Не й е нужно да постига повече. Добре си е така. Нищо не й липсва.

— Може да стане писател, сър. Истински писател. Добър.

— Тя вече е писател. Постоянно пише разкази и стихове в тетрадките си.

— Нужно й е предизвикателството на истинско университетско образование и напътствията на талантливи преподаватели за по-голям успех. Трябва да се запознае с нови автори, критика, теория, да бъде сред хора, които да оценяват и развиват дарбата й.

Настъпи мълчание. Седях на стъпалата и си представях изражението на баща ми. Сигурно изглеждаше ядосан, както в повечето случаи, но под повърхността се криеха несигурността и болезнената притеснителност, които той изпитваше сред образовани хора и сложните им изрази. В този момент сърцето ми ме предаде и ми се прииска да хвана госпожица Уилкокс за ръката, да я извлека от дневната и да й кажа да остави татко на мира.

— Тя иска да отиде, господин Гоуки. Много иска — настоя госпожица Уилкокс.

— И вината за това е ваша, мадам. Вие напълнихте главата й с разни приумици. Нямам пари, за да я изпратя. А и да имах, защо бих пуснал момичето си сред непознати хора? Далеч от дома и семейството й, където няма кой да се погрижи за нея?

— Тя е разумна млада жена. Би се справила чудесно в Ню Йорк. Зная, че е така.

— Много е отнесена. Наследила го е от майка си. И тя хвърчеше в облаците.

— Госпожа Гоуки никога не е оставяла такова впечатление у мен.

— Е, такава беше. Когато беше по-млада. Около възрастта на Мати. Заради това се омъжи за мен. Това й донесе шейсет акра дънери и камъни и надгробна плоча на трийсет и седем години.

— Сигурна съм, че не е така, господин Гоуки. Срещала съм жена ви само два-три пъти, но у нея прочетох, че е жена, която обича…

— Прочетохте?

„О, Боже“, изохках наум. Едва не скочих, но после си дадох сметка, че сигурно лостът му за вадене на дънери не е с него. Не и във всекидневната.

— Хората не са книги, госпожице Уилкокс. Онова, което се случва вътре у тях, не е написано на лист, че да го четете. Сега, ако сте приключили, аз трябва да ора.

Отново настъпи мълчание, а после:

— Приключих. Довиждане, господин Гоуки. Благодаря ви за отделеното време.

Чух забързаните стъпки на госпожица Уилкокс в преддверието и тя си тръгна. Беше от онези жени, които влизаха и излизаха винаги през главния вход, не от задната врата.

— О, Мати, не отивай. Няма, нали? Толкова ще ми липсваш — затръшка се Бет. Обви шията ми с ръце и започна да ме целува с лепкавите си бонбонени устни.

— Шшшт, Бет. Не бъди егоист — смъмри я Аби.

В следващия момент татко влезе в кухнята. Всички се запрепъвахме в опит да се изправим.

— Предполагам, че случайно сте слезли по стълбите всички едновременно — подхвърли той. — Да не би да сте подслушвали разговор, който не е ваша работа?

Никой не продума.

— Аби, осоли ли маслото? Лу, почисти ли обора? Бет, пилетата нахранени ли са?

Сестрите ми се разпръснаха. Татко ме погледна.

— Не можа ли да ми кажеш сама? — попита той.

Погледът му беше строг, тонът също и топлите чувства, които изпитвах към него преди малко, изчезнаха като помия в канала.

— Защо, татко? За да ми забраниш?

Той примигна, видях болка в погледа му и за миг си помислих, че ще каже нещо, за да ме утеши, но не стана така.

— Върви тогава, Мати. Няма да те спирам. Но направиш ли го, не се връщай — отсече той.

После излезе от кухнята и затръшна вратата след себе си.