Северно сияние

Де-хис-цен-ци-я

Беше седем часа в една майска вечер. Вечерята беше сготвена и сервирана, чиниите измити, тенджерите изтъркани, подсушени и прибрани, печката избърсана, подът измит, парцалите за съдове проснати, а Барни нахранен. Лу и Бет си лъскаха обувките. Аби седеше пред огнището с куп дрехи за кърпене. Насреща й татко оправяше юздата на Благия. А аз? Аз стоях в средата на кухнята и гледах семейството си, а всеки от тях беше достатъчно близо да го докосна и сърцето ми биеше толкова силно, та имах чувството, че ще се пръсне.

Имаше още къщна работа. Сандъчето за дърва до печката беше почти празно. Нужникът трябваше да се посипе с пепел, а можех да помогна и на Аби с кърпенето, но аз имах усещането, че стените ме притискат. Сякаш щях да полудея, ако останех в този затвор, наречен кухня, още дори секунда. Наведох се към мивката и затворих очи. Явно съм въздъхнала или изохкала, защото Аби ме попита на мига:

— Какво ти е, Мати?

Отворих очи и видях, че е вдигнала поглед към мен. Лу и Бет също ме погледнаха. Дори и татко. „Дехисценция“ беше думата ми за деня. Това е добра дума като за пет долара. Означава шушулка или плод да се пукне така, че семето му да излезе. Как ставаше така, че учех нова дума всеки ден, а не намирах правилните думи, за да обясня на семейството си как се чувствам?

— Нищо ми няма. Добре съм. Уморена съм, това е всичко. Аз… май забравих да заключа вратата на обора — излъгах и хукнах към пристройката, грабнах шала си и продължих да тичам. Вън на двора, през градината, покрай нужника, през черната пръст на царевичното поле.

Не се спрях, докато не стигнах до източния край на татковата земя, където полето преминава в гора, има поток и точно след него — малка просека, обрамчена от лиственици. Мястото, където е погребана майка ми.

Когато стигнах там, едва дишах. Обикалях гроба й и се опитвах да се овладея. Главата ми се въртеше и я усещах олекнала, както онзи път, когато с Мини задигнахме бренди от шкафа на татко й. Само дето сега не бях прекалила с алкохол. Бях прекалила с книгите. Трябваше да спра след Зола и Харди, но не го направих. Бях се нахвърлила като ненаситно прасе върху „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман, „Песни за невинността“ на Уилям Блейк и „Далечна музика“ на Емили Бакстър.

Бях заела томчетата с поезия в събота, когато се върнах в къщата на госпожица Уилкокс, за да започна с подреждането на книгите й.

— Можеш да задържиш тази, Мати — каза тя за Бакстър, — но я запази за себе си.

Не ми беше нужно предупреждение. Бях чувала за „Далечна музика“. Четох статии за нея в стари вестници на леля Джоузи. Там се казваше, че Емили Бакстър била „оскърбление към елементарното приличие“, „позор за американките“ и „обида срещу нормалната женска чувствителност“. Стихосбирката й беше забранена от Католическата църква и публично изгорена в Бостън.

Мислех, че ще е пълна с вулгарни думи, мръсни картинки или поне някакво богохулство, но не беше така — имаше само стихотворения. Едно от тях беше за млада жена, която си наема апартамент в града и яде сама първата си вечеря в него. Но не беше тъжно, дори никак. Друго беше за жена, която има шест деца, разбира, че очаква седмо, и изпада в такова униние, че се обесва. В трето се казваше, че Господ е жена, а не мъж. Явно това бе разгневило свещениците толкова силно.

Боже… И какво, ако Господ е жена? Да не би заради това папата да остане без работа? Щеше ли тогава и президентът да е жена? И губернаторът? И шерифът? А когато хората се женеха, трябваше ли мъжът да се врича в почит и покорство? Щеше ли да дойде ден само жените да имат право на глас?

От стихотворенията на Емили Бакстър ме заболя сърцето. Караха ме да се замислям за толкова въпроси и възможности. Да ги четеш беше като да вадиш дънер. Хващаш някой корен и дърпаш с надежда да излезе веднага, но понякога се оказва, че е толкова надълбоко и встрани, че си стигнал на половината разстояние до фермата на Лумис и продължаваш да си дърпаш.

Поех дълбоко дъх. Вдишах аромата на влажната земя, вечнозелените растения и спускащия се мрак и малко се поуспокоих. Възбудата ми бе неудържима. Отвъд Игъл Бей имаше един цял друг свят, населен с хора като Емили Бакстър, които мислеха същите неща като теб, при все че не беше прието. При това ги пишеха. Щом веднъж прочетох написаното от тях, поисках да бъда част от онзи свят. Дори ако заради него трябваше да оставя този. И сестрите си. И приятелите си. И Ройъл.

Спрях и обгърнах тялото си с ръце, за да се стопля. Погледът ми се спря върху надгробната плоча на мама. „Елън Гоуки. Обична съпруга и майка. Родена на 14 септември 1868 година. Починала на 11 ноември 1905 година“.

Моминското й име беше Робъртсън, но татко не позволи да го напишат върху надгробната плоча. Баща й се отрекъл от нея, задето се омъжила за татко. Забранил женитбата, но мама не му се подчинила. Тя обичаше да ни разправя как татко я ухажвал. Татко не обичаше тези истории; винаги излизаше от стаята, когато тя започваше да разказва. А на нас ни харесваха. Особено онази как тя го видяла за първи път, а той се перчел в дъскорезницата на баща й в Ракет Ривър. Балансирал върху дървен труп с друг дървар и се опитвал да го събори от него. Който загубел, трябвало да даде на другия кърпата около врата си. Татко видял, че мама ги гледа, съборил другия човек и дал кърпата си на нея. Беше погребана с нея в ръка.

Мама обичаше да ни разказва и как татко й предложил да се оженят в гората, посред зима, под заснежените клони на боровете. И как същата вечер избягали, той й казал да си вземе само една пътна чанта.

— Събери си най-важните неща — поръчал, като си мислел, че ще приготви рокли, ботуши, бельо и подобни неща, но тя била толкова млада и отвеяна, че взела любимите си книги, кутия карамелови бонбони и бижутата си. Наложило се той да продаде златна огърлица, за да й купи дрехи. Искал да продаде книгите вместо огърлицата, но тя не му позволила.

Трудно ми беше да си представя, че мъжът от тези истории е татко, но разпознавах мама в тях. Тя толкова ми липсваше, а особено остра нужда от нея изпитвах точно в този момент. Чудех се как ли би възприела Емили Бакстър. Чудех се също, дали би ми се скарала, че чета такива книги, или щеше да допре пръст до устните си и да ме предупреди: „Само не казвай на татко“ — както правеше, когато харчеше парите, които й бе дал за пирони и боя, за панделки и бонбони.

Прокарах пръсти по буквите от името на майка си върху студената сива плоча и извиках най-скъпите си спомени за нея. Спомних си как ни четеше „Малки жени“, „Последният мохикан“ или пък разкази от списание „Питърсънс“ като „Най-хубавото боне на леля Бетси“ или „Флирт върху кънки“. Спомних си как се радваше на стиховете, които й пишех за Свети Валентин или рождения й ден. Хвалеше ги, че са добри като тези в красивите картички от „Коенс“ в Олд Фордж. Дори колкото тези на Луиза Мей Олкът.

Спомних си как пееше, докато готви. И как стоеше в мазето през ноември и се усмихваше при вида на храната, която е сложила там. Спомних си как ни правеше сложни прически и как прекосяваше полето през зимата със снегоходки, за да занесе тенджера с яхния на децата на Еми Хъбард.

Опитвах се да си спомням само хубавите неща за мама. Да си спомням каква беше, преди да се разболее. Искаше ми се да изрежа останалото от спомените си, както лекарят се опита да изреже рака, но не можех. Колкото и да се мъчех да отпъждам последните си спомени, те отново ми се явяваха.

Виждах я как изглеждаше точно преди да умре с изпито тяло и хлътнало лице.

Виждах я как плаче и стене от болка. Крещеше и хвърляше разни неща по нас, а потъналите й дълбоко в орбитите очи заблестяваха от гняв.

Виждах я да умолява татко, леля Джоузи и преподобния Милър да не я оставят да умре. Постоянно целуваше Лотън, мен и сестрите ми и притискаше лицата ни между дланите си. Плачеше ли, плачеше и не спираше да повтаря като обезумяла, че татко не знае как се сплитат плитки, нито да поправя рокли или да консервира боб.

Спомних си как ме умоляваше никога да не заминавам и ме накара да обещая, че ще остана и ще се грижа за дечицата и.

Спомних си как й обещах със сълзи на очи, че ще го направя.

Спомените избледняха. Отворих очи. Дървесните жаби се бяха събудили. Ставаше късно. Татко щеше да се чуди къде съм. Тръгнах да си ходя и едва не настъпих телцето на млада червеношийка, скрита наполовина в тревата. Крилцата й бяха обърнати и пречупени. Тялото й беше вдървено и изцапано с кръв.

Това е работа на някой ястреб, помислих си и се запитах дали червеношийката е видяла искрящото синьо небе и дали е почувствала топлината на слънцето по гърба си, преди крилата й да бъдат счупени.

— Загаси, Мати! Какво правиш, че не спиш? — чу се съскащ глас в мрака.

— Нищо, Ейда — отвръщам и бързо пъхвам писмото на Грейс Браун в плика, — просто чета.

— В този час? Заспивай, за бога! И без това готвачката ще ни събуди скоро.

— Спрете и двете с този шум, по дяволите.

— Сигурна съм, че не искаш готвачката да чуе ругатните ти, Фран — предупреждава Ейда. — Ще ти плесне някой шамар.

— Аз ще плесна теб, ако не млъкнеш, кълна се…

— Ще плеснеш мен? Не съм светнала аз лампата, че да събудя цялата стая. А и след такъв ден… след случилото се… — Гласът на Ейда пресеква и тя заплаква.

— Съжалявам, Ейда. Ще загася лампата. Ето, загасена е. Заспивай сега.

Чува се преглъщане и подсмърчане и после:

— Тя е долу, Мат. Съвсем студена и мъртва.

— Значи нищо не може да ти направи, нали така. Заспивай.

Искам и аз да заспя. Опитвам се, но не мога. Щом затворя очи, виждам израненото лице на Грейс. Чувам как господин Морисън казва на господин Спери, че в Олбани няма никакъв Карл Греъм.

Изчаквам малко. Докато спре скърцането на пружините на леглата, въздишките или пъшкането, когато някое от момичетата се опитва да се намести в жегата.

Тогава бавно и внимателно разгъвам писмото отново. Отварям страниците донякъде, но те изшумоляват. Спирам и сдържам дъха си в очакване Ейда или Фран да ми се скарат отново, но никоя от тях не помръдва. В стаята вече е тъмно, но до леглото ми има прозорец и успявам да различа думите на Грейс на лунната светлина.

Не пише „Карл Греъм“, само „Честър, скъпи Честър“. Живял е в Кортланд, не в Олбани, защото писмата са адресирани до него там. Грейс също е живяла там, въпреки че обратният адрес на писмата беше Южен Оцелик; тя споменава, че е заминала от там и казва, че ще се върне, ако той не дойде при нея.

— Франи казва, че някой я е ударил — прошепва Ейда, а аз направо подскачам. — Тя отиде да я види след вечеря. Каза, че на лицето й имало голяма порезна рана. Също и синини.

— Франи си фантазира. Знаеш го. Защо пак си будна?

— Не мога да спя. Ти я видя, Мат. Как изглеждаше?

— Като удавница.

— Готвачката казва, че помощник-шерифът пътува насам. И съдебният лекар. Също и областният прокурор.

— Областният прокурор.

— И журналисти от вестника в Утика. Мислиш ли, че ще ни споменат във вестника?

— Заспивай, Ейда. Чу готвачката. Утре ще имаме работа повече от всякога.

— Тези писма от Ройъл ли са?

— Хм… да. От него са.

— Толкова много са. Ще има да ги четеш цяла нощ. Сигурно наистина го обичаш.

Не отговарям.

Ейда се обръща, а аз отварям ново писмо. В него няма обръщение.

Болна ли е била Грейс? Чудя се. Заради това ли е трябвало да напусне работа? На едно и също място ли са работели? Може би фабриката за дамско облекло, спомената от господин Спери, която била собственост на заможното семейство Джилет. Но защо и двамата е трябвало да се отказват от работата си? Нямаше логика.

Погледът ми се връща отново на реда, на който пише „Толкова пъти казах не, скъпи“… и ахнах, защото и аз бях казвала „не, скъпи“ и най-сетне ми стана ясно защо Грейс беше толкова разстроена. Била е бременна — с бебето на Честър Джилет. Затова е трябвало да се откаже от работата си и да се върне у дома. Затова е чакала така отчаяно да дойде и да я отведе. Преди коремът й да е пораснал и всички да разберат.

Тогава се замислям за още нещо… за това, че единствено аз в целия свят знам това.

Сгъвам писмото, пъхвам го обратно в плика и поглеждам през прозореца. Толкова е тъмно, няма и помен от зазоряване.

Ейда казва, че ако нарушиш обещание към мъртвец, той ще те преследва.

И да спазиш обещанието, пак ще те преследват.