Северно сияние

Сплет-ни-ча

— Ейда! Уийвър! Мати! Франсес! Изнесете тези пайове. Също и сладоледа! — кресна готвачката от кухнята.

— Да, госпожо! — изревахме в един глас ние.

— И не забравяйте лимонадата!

— Да, госпожо!

— И престанете да крещите! Това е място за почивка, а не дървосекачески бивак, за бога!

— Да, госпожо — викнахме и се затътрихме навън от кухнята с кикотене, минахме през трапезарията, а после по верандата надолу по стълбите и се озовахме на предната морава на „Гленмор“.

— Плямпам — подхвърли Уийвър, докато ме отминаваше.

— Дрънкам — отвърнах мигом аз.

Беше Четвърти юли, най-важната вечер през летния сезон, и никой хотел на езерото Биг Мус или езерото форт или на което и да било друго езеро в целия щат Ню Йорк не устройваше по-хубаво парти от „Гленмор“. Присъстваха около стотина от нашите собствени гости плюс гости на други хотели, които бяха дошли специално, както и почти всички семейства от Биг Мус Стейшън, Игъл Бей и Инлет. Всеки можеше да дойде и повечето го бяха сторили. Таксата на хотела беше един долар за възрастен и петдесет цента за дете, така че почти всички спестяваха цяла година, за да доведат всички членове на семейството си. Срещу парите си получавахте право да погълнете пиле и свински ребра на скара, царевица, картофена салата, салата от три вида боб, салата с макарони, бисквити, маслен сладкиш с ягоди, пай, сладолед, бира и лимонада колкото можете да поберете. Можехте да слушате духовия оркестър, пристигнал от Утика, и да танцувате, ако желаете. Също така бихте могли да се разхождате в гората или да вземете лодка. А щом се стъмнеше достатъчно, някъде около девет и половина, имахте възможност да видите истински фойерверки, изстреляни от пристана.

Самият хотел изглеждаше красиво като на картина. Верандата и балконите бяха опасани от червени, бели и сини гирлянди. Червените рози и сините хортензии цъфтяха с пълна сила. Всички прозорци светеха и дори пристанът беше осветен с фенери. Скованите от дъски и магарета маси бяха покрити с покривки в десен на райе и звезди и се огъваха под обилното количество храна и напитки. Чуваха се единствено смях и музика.

Моравата беше напълно пренаселена. Навсякъде имаше хора. Безброй летовници в техните бели ленени костюми и красиви рокли, както и местни жители в избелелите си и кърпени най-официални неделни дрехи. Дори Хамлет беше пременен за случая и носеше на врата си панделка в бяло, синьо и червено. Татко също присъстваше. Стоеше и разговаряше с Франк Лумис, Джордж Бърнап и няколко други мъже. Кимна, когато ме видя. Майката на Уийвър говореше с Алма Макинтайър. Леля ми Джоузи разпитваше бедния Арн Сатърлий относно земята на Еми Хъбард и кой цели да я купи. Правех всичко възможно да я избегна. Беше разказала на целия окръг колко себична и безотговорна съм, задето съм отишла в „Гленмор“. Ядосваше се, защото татко не допусна Аби да чисти дома й и сега се налагаше да плаща на момиче от селото да го прави. Чичо Върнън бъбреше с преподобния Милър и съпругата му, както и с госпожа и господин Бекър. Госпожа Лумис пълнеше чинията си с макаронена салата. Угрижената и изкльощавяла Еми Хъбард се опитваше да разгони децата си от масата с десертите. Нямаше пари да ги доведе, но господин Спери винаги ги пускаше безплатно. Това беше тайна, тъй като господин Спери не обичаше да го смятат за мекушав. Госпожа Хил, майката на Фран, я беше дръпнала настрана и я хокаше за нещо. Вероятно задето се измъкваше, за да отиде в Уолдхайм заедно с Ед Компо. Фран се беше ококорила със сериозно изражение на лицето в опит да изглежда възможно най-невинна.

Уийвър отново се стрелна покрай мен с празни гарафи в двете ръце.

— Коментирам — каза.

— Обсъждам — отвърнах.

Думата ми за деня беше „сплетнича“ и двамата с Уийвър се дуелирахме с нея. Означава да говориш за някого зад гърба му и макар да не харесвах съдържанието, думата ми беше симпатична, звучеше така, сякаш ти намига.

— Мат? Къде да ги оставя? Госпожа Хенеси ми ги връчи, когато влязох.

Беше Ройъл. Държеше по един пай във всяка ръка. Бях наясно, че хората ни наблюдават. Това ме караше да се чувствам значителна и горда. Поех ги от него и ги поставих на масата с десертите.

— Ще говоря с Том Лесперанс — каза и ме стисна за ръката. — Ще се видим по-късно. — И после изчезна.

На път за кухнята отминах Белинда Бекър. Носеше много красива рокля от тюл с широк светлосин колан и висеше на ръката на Дан, сякаш не беше способна да стои на собствените си крака. С тях беше и Марта Милър. Огледа ме продължително и настойчиво, а изражението й беше така кисело, че можеше да засрами лимон.

Видях Мини и Джим. Стояха близо до езерото. Мини гледаше към мъжа си. Все още ми се струваше уморена на вид, но се усмихваше. Той също се усмихваше и преди да тръгнат обратно към моравата, приближи глава към нея и я целуна. Право по устните. Знаех, че помежду им съществува голяма близост въпреки несгодите. И се надявах някога и аз да се радвам на същото.

— Мислех, че го мразиш — отбелязах, когато Мини помаха и се затича към мен.

— Ще разбереш, като се омъжиш — обясни и ме целуна по бузата.

— Самодоволна малка вещица.

— Кой е самодоволен? Защо не ми каза за Ройъл Лумис? Всички говорят само за това.

— Опитах! Но ти беше изпаднала в истерия, а после заспа. Много неща имам да ти казвам, Мин. Толкова много…

— Мини! Какъв десерт искаш?

— Идвам, Джим! — викна Мини. Целуна ме отново и изтича при мъжа си.

Наблюдавах я как се отдалечава, гледах как се включва в безсмислената врява, вдигана от жените за незначителни неща като пай и лимонада, и си припомних с лека ревност как някога принадлежахме само една на друга. Сега тя принадлежеше на децата си. И на Джим. Също и на дома си и живота си. Не на мен.

Усетих потупване. Уийвър подтичваше покрай мен с поднос в ръка.

— Говоря.

— Приказвам — отговорих аз и го шляпнах силно.

— Слаба работа — заяви.

— Същото важи и за „говоря“.

— Мати! Още пиле, моля. — обърна се към мен Хенри. Той печеше на барбекюто.

— Веднага, Хенри — отвърнах, хванах полата си и се втурнах навътре.

Той пак точеше ножовете за месо. Макар да се беше смрачило, аз го зърнах, а ми се искаше да не бях го видяла. Осъзнавах, че това е само глупаво суеверие, но ме караше да се чувствам притеснена.

Преди да успея да се затичам вътре, Ейда доближи до мен, хвана ме за ръката и съобщи:

— Ройъл и Марта Милър току-що са имали разправия.

Аз примигнах срещу нея.

— Ройъл? Не е възможно. Преди малко беше с мен. Ти видя ли ги?

— Не.

— Тогава откъде…

— От любопитния ми брат. Отишъл да се облекчи зад хангара за лодки. Те не знаели, че е там. Не могъл да види нищо и не чул съвсем всичко, но със сигурност чул как Марта казва на Ройъл, че разбитото му сърце очевидно се е излекувало доста бързо.

Имах усещането, че моето собствено сърце е разбито.

— На мен каза, че отива да говори с Том Лесперанс.

— Том Лесперанс ли? Той дори не е тук. Ще намеря Майк и ще видя дали не мога да науча нещо повече. Може би ще открия и Ройъл.

— Ейда, недей… — запротестирах аз. После чух някой да произнася името ми и усетих нечии ръце да обгръщат кръста ми. Беше най-малката ми сестра. — За бога, Бет, какво е това около устата ти?

— Пай с ягоди, Мат! Толкова е вкусен! — И после тя се отдалечи от мен с пищене и кикотене заедно с още две малки момичета. Радвах се да я видя вече възстановена и напълно здрава.

Някой ми махаше. Беше Аби. Стоеше заедно с по-малките сестри на Мини, всяка от които държеше по едно от бебетата на Мини.

— Питай Мати — чух я да казва, когато се присъединих към тях. — Тя сигурно знае.

— Какво да знам? — попитах аз леко разсеяно, защото се озъртах за Ройъл. И за Марта.

— Може би знаеш защо госпожица Уилкокс изчезна така внезапно — произнесе с тих и драматичен тон Клара Симс. Тя беше от момичетата, които си падат по интригите.

— Искаше й се да посети Париж — казах. Не ми се говореше за госпожица Уилкокс. Липсваше ми прекалено много.

Клара присви очи.

— Не е каквото чух аз. Разбрах, че пишела мръсни стихове под чуждо име и когато училищното настоятелство научило, че всъщност са нейни, я пратили да си стегне багажа.

— Написала е прекрасни стихове, Клара — наежих се аз. — Някога чела ли си дори един?

— Не бих го сторила. Никога. Майка ми казва, че книгите й са неблагоприлични. Твърди, че са опасни.

Госпожица Уилкокс също бе казала веднъж, че книгите могат да бъдат нещо опасно. Но в подходящите ръце. Една книга би била опасна в ръцете на Клара Симс само ако удари с нея някого по главата.

— Мати, пилетата! — изкрещя Хенри.

— Ще се върна — заявих и се втурнах навътре. Отнесох пилетата и после направих още един курс за царевица, бисквити и бобена салата, като междувременно успях да избегна маса номер шест на предните стълби. Той отново прилагаше един от номерата си, като се навеждаше да изчисти несъществуваща прашинка от обувката си. Когато някое момиче повдигнеше полите си, за да не се спъне по стълбите, той се намираше в идеална позиция да се полюбува на глезените й.

В мига, когато се уверих, че Хенри разполагаше с всичко необходимо, отново се присъединих към Аби и момичетата Симс.

— Къде е Лу? — попитах, докато се оглеждах наоколо.

— Не си ли я забелязала още? — учуди се Аби.

— Не, защо?

Аби посочи към едно голямо кафяво буре. Там стоеше жилесто на вид момче с лоша подстрижка, което надигаше чаша с бира.

— Какво общо има той с Лу? — попитах.

— Мати, това е Лу.

— Боже, Аби! Какво е направила с косата си?

— Отряза я. Цялата. Все заплашва, че ще избяга. Ще ми се да го изпълни.

Приближих я в гръб.

— Какво правиш? — просъсках и дръпнах чашата.

— Пия бира. — Тя си я взе обратно и изгълта съдържанието й наведнъж, а после се оригна толкова шумно и продължително, че устните й се разтресоха.

Хванах я за китката.

— Луиза Ан Гоуки. Срам ме е заради теб!

— Не ме е грижа.

— Погледни си косата! Полуплешива си! Какво направи татко, като те видя?

— Нищо. Дори не забеляза. Никога нищо не забелязва. Пусни ме, Мат. — Тя освободи кльощавата си ръка от хватката ми и се стрелна към по-малките момчета на Лумис подобно на врабче, за да се присъедини към поредната им пакост.

— Какво й е? Да не е хванала краста? — Беше Ройъл. Предложи ми бисквита от чинията си. Аз я приех.

— Отрязала си е косата. Отново.

— Защо?

— Защото е ядосана. — Толкова ядосана, че ме плашеше. Започваше да става напълно необуздана. Защо татко не го е забелязал досега? Защо не е предприел нещо?

— Да не е защото не харесва цвета?

— Не, Ройъл, няма нищо общо с цвета — отвърнах нетърпеливо. — Свързано е с това, че изгубихме майка си, а после и Лотън… — Забелязах, че оглежда бобената си салата, а не мен, и се предадох. — Къде беше? — попитах.

— Да си взема нещо за хапване. И си поприказвах с Том.

— Той тук ли е?

— Том ли? Ето там е — отговори и посочи към верандата.

И той наистина беше там. Подпираше се на една колона и разискваше нещо с Чарли Еклър.

Ейда трябва да се е заблудила, помислих си. В края на краищата брат й не беше видял разправията, а само беше чул. Може би е сбъркал. Може би Марта се е карала с някого друг, а не с Ройъл.

— Няма да е добре, ако баща ти разчисти северната част от земята си — отбеляза Ройъл, докато преглъщаше парче пай. — Спомена, че обмислял да го стори.

— Няма ли да е добре? Защо не? — попитах разсеяно, като въпреки волята си все още търсех Марта с поглед.

— Онзи ден ходих за горски плодове. Там, където нашата земя се среща с вашата и на Хъбард. Разполага с много хубави боровинкови храсти. Трябва да ги запази. Летовническите селища ги купуват за пайове, палачинки и други такива.

Мини, която беше успяла да се откачи за малко от Джим, се присъедини към нас. Също Ейда и Фран. Започнаха да обсъждат кой с кого е и къде се намира, а Ройъл се почувства неловко от толкова много женско бъбрене и отиде да говори с брат си.

— О, той е толкова красив, Мати — въздъхна Ейда в мига, щом той се отдалечи достатъчно, че да не я чуе. — Как успя да го хванеш?

Ейда не целеше нищо лошо с въпроса си, но въпреки това, изречен на глас, той ме накара да се чувствам притеснена. Аз самата често се чудех същото.

— Позволила му е да я целува, докато са се возили на лодка по езерото Биг Мус, ето как — отбеляза закачливо Фран.

— Откъде знаеш? Със сигурност те нямаше там — отговорих аз.

Фран се усмихна широко.

— Не прави любов в провинцията, Мат. Защото там и картофите имат очи…

— А царевицата има уши — довърши Ейда и се изкикоти.

— Не след дълго тя ще бъде Мати Лумис — заяви Мини. — Вече определихте ли дата? Обзалагам се, че ще бъде преди Нова година. Обзалагам се, че ще си омъжена, преди да е прибрано сеното. Сигурна съм в това.

— Аз не бих била толкова сигурна.

Обърнах се, сепната от прозвучаването на нов глас. Беше Марта Милър. Двете с Белинда Бекър се бяха присъединили към групичката ни. Белинда изглеждаше така, сякаш е подушила нещо неприятно. Лицето на Марта беше бледо и изпито.

— Надявам се, че имаш зестра, Мати Гоуки. Хубава зестра — обърна се Марта към мен.

— За разлика от някои други, Мати не се нуждае от зестра — отвърна и дръзко Мини.

— Не и като разполага с такива хубави големи гърди — изкикоти се Фран.

Аз се изчервих ужасно и те всички прихнаха. Дори Белинда. Не и Марта обаче. Тя само ме оглеждаше със суров и изпълнен със злоба поглед. Забелязах също така, че очите й бяха подпухнали. Беше плакала.

— Ройъл е вторият син в семейството — заяви. — Дан е този, който ще получи по-голяма част от фермата някой ден. Но земята на Лумис граничи с тази на баща ти, нали, Мати?

— Хайде, Марта. Да вървим — подкани я Белинда.

Марта не й обърна никакво внимание.

— Ако Ройъл се ожени за теб, може и да убеди баща си да му даде няколко декара, а също и твоя баща. Може би четирийсет или петдесет декара общо. Или пък може да получи цялата ферма на баща ти. В крайна сметка, Лотън си тръгна и едва ли ще се върне.

— Марта! — викна Белинда и я дръпна за ръката, но Марта се отскубна от нея.

— А и налице е земята на Еми Хъбард — продължи. — Общо четирийсет и осем декара. Много удобно вклинена между земята на Лумис и тази на баща ти. И интересната случайност е, че другия месец ще я предлагат на търг.

— О, кого го е грижа, Марта? Защо не отидеш да сипеш отрова в пунша или не свършиш някоя друга подобна гадост? — намеси се Фран.

Кръвта ми замръзна.

— За какво говориш, Марта?

— Еми не си плаща данъка навреме от четири-пет години и никой не обръща внимание. Сега изведнъж Арн обявява земята й за публична продажба. Не ти ли се струва странно?

— Само защото има заинтересувана страна — казах аз, припомняйки си думите на леля Джоузи и Алма Макинтайър, докато отваряха писмото на пара. — Някой е проявил интерес. Някой от града, който иска да си купи евтина земя.

Марта се усмихна.

— О, да, със сигурност има заинтересувана страна, но той не е от града. Живее в Игъл Бей и се казва Ройъл Лумис.

Фран избухна в смях.

— Ти наистина си много тъпа. Ройъл не разполага с такива пари.

— Не, но майка му разполага. Айва спестява от две години. Заделя по двайсет и пет цента тук, петдесет цента там от приходите от яйцата или маслото. През зимата уши два юргана и ги продаде на Коен. А през лятото взима да поправя дрехите на летовниците. Тя е тази, която подтикна Арн да обяви запор на земята на Еми. Писала до шефа му в Хъркимър. Казала, че не е честно на Еми все да й се разминава, когато всички други си плащат данъците.

— Защо би постъпила така? — попита Ейда.

Марта вдигна рамене.

— Има си причини. А също така и хубава спретната пачка, която ще даде на Ройъл, за да може да си купи земята на Хъбард и да я обработва. И както вече казах, няколкото декара като сватбен подарък от твоя баща, Мати, а също и от бащата на Ройъл ще я допълнят идеално.

Не можех да й отговоря. Думите заседнаха в гърлото ми като буца.

— Мислеше си, че си много умна, нали, Мати? Ти, с глава, вечно забита в книгите. Ройъл казва, че знаеш много думи, но дори не умееш да доставиш удоволствие на…

— Марта, изречеш ли още нещо, ще те цапна през устата — закани се Фран. — Кълна се в Бог, че ще го направя.

— Хайде, Марта, да вървим. Дан ми маха да отида при него — намеси се Белинда. Отново дръпна приятелката си за ръката и си тръгна.

— Не обръщай внимание на глупостите й, Мати. Измисли си всичко. Толкова ревнува заради Ройъл, че пикае оцет — обърна се към мен Мини.

— Беседвам! — произнесе зад гърба ми Уийвър.

Аз го погледнах замаяно.

— Клюкарствам — отвърнах вяло. — Измислям, фабрикувам. Говоря лъжи. Пред околните. Или пред себе си. Особено пред себе си.

— Какво? Много се отклони, Мати. Ще ти дам право на още един изстрел. Ако отново сбъркаш, си мъртва като…

— О, махай се, Уийвър — тросна му се Мини. — Това е разговор само между момичета.

— Боже, Мини, голяма грубиянка си.

— Хайде! Върви си!

Цялата гордост, която бях изпитала по-рано, защото Ройъл донесе пайовете вместо мен и хората го видяха да го прави, изчезна като подплашена кошута. Почувствах се ужасно. Приятелките ми може да се застъпваха за мен и да говореха колкото си искат мили неща, но това нямаше значение. Единственото, което чувах, беше гласът на Ройъл да изрича: „Няма да е добре, ако баща ти разчисти северната част от земята си… разполага с много хубави боровинкови храсти“. Почувствах се такава глупачка, задето бях решила, че се старае да погледне отвъд обикновената кафява коса и кафяви очи и да зърне същността ми. Или пък че е оценил видяното.

— Хайде, да отидем да си вземем десерт. Готвачката няма как да узнае. Скоро ще започнат фойерверките, а умирам за една хапка от масления сладкиш — подкани ме Ейда в опит да ме разведри.

— Не съм много гладна… — започнах да се извинявам, но Мини ме прекъсна.

— О, Мати, не се тормози толкова. Ти ще се смееш последна, когато се озовеш омъжена с десет деца в собствената си къща и ферма, а тя още ще е вкисната стара мома, която събира песнопойките с химни след службите на баща си.

Насилих се да се усмихна.

— Хей, Мат, готвачката ще ти позволи ли да гледаш фойерверките? — Беше Ройъл.

Всички го погледнахме — аз, Мини, Ейда и Фран. Никоя от нас не продума.

— Джим ще се чуди къде съм изчезнала. Трябва да вървя — разбърза се изведнъж Мини.

— Готвачката има нужда от нас, Ейда — заяви Фран и я последва.

— Май съм загазил нещо — отбеляза Ройъл, докато наблюдаваше как всички се отдалечават.

Гледах към земята, но не виждах нищо. Вместо това пред погледа ми се яви нещо, видяно от мен в деня, когато се втурнах към дома си, за да лекувам семейството си. Нещо, за което бях забравила до този миг. Зърнах Томи Хъбард. Бореше се с Болдуин. Плачеше и удряше телето. Някой беше ударил и него самия. Под окото си имаше ужасяващ червен отток. Ройъл мразеше Томи. И Еми. И цялото семейство Хъбард.

— Ройъл?

— Какво?

— Марта Милър ми каза някои неща.

Той изсумтя.

— Вярваш ли на думите й?

Погледнах към него.

— Ройъл, ти ли си този, който се опитва да купи земята на Еми Хъбард?

Той хвърли поглед встрани, изплю се и после отново насочи към мен красивите си очи с цвят на кехлибар.

— Да, Мат — отвърна. — Аз съм.