Северно сияние

Мис-те-ри-озен

Нищо в цялата ни ферма — нито трудната за управление каруца за сено, нито дънерите на северната нива, нито дори камъните на долната ливада — не е така непреклонно, така непомръдващо, толкова упорито и безкомпромисно като мулето ни Благия. Намирах се на царевичната ни нива и се опитвах да го накарам да тегли ралото.

— Дий, Благия! Дий! — крещях и плющях с юздите по хълбоците му. Животното не помръдваше.

— Хайде, Благия… хайде, муле — предумваше го кротко Бет и го мамеше с бучка кленова меласа.

— Насам, момче. Насам — подвикваше Тони Хъбард и размахваше вехта сламена шапка. Благия обичаше да ги яде.

— Размърдай си дебелия задник, нещастнико — наруга го Лу и дръпна юздите.

Но Благия не можеше да бъде поместен. Стоеше неподвижно, като от време на време навеждаше глава в опит да ухапе Лу.

— Хайде, Благия. Моля те, Благия — заумолявах го аз.

Беше сухо и забележително топло за началото на април, а аз бях уморена и мръсна и от мен се лееше пот. Мускулите на ръцете ме боляха и бях разлютена като оса. Татко отново ме беше спрял от училище, а аз така копнеех да отида. Очаквах писмо, такова, което би пристигнало за госпожица Уилкокс, ако изобщо дойдеше, и не можех да мисля за нищо друго. Обясних му, че се налага да отида. Припомних му, че изпитите ми наближаваха. Споменах, че трябва да уча по алгебра. Казах му, че госпожица Уилкокс ни кара да четем „Изгубеният Рай“ и никак не върви лесно, а ако пропусна ден, ще изостана. Нищо нямаше ефект. Той следеше за знаци — през февруари не бяха падали мъгли, през март нямаше гръмотевични бури, на Разпети петък духаше южен вятър — и беше убеден, че мекото време ще се задържи.

Повечето хора садяха царевицата около Деня на падналите във войната в края на май, но татко искаше да започне да сади най-късно в средата на месеца, а също така държеше обработката на почвата да започне от по-рано. В Норт Удс има само около сто дни без слана, а царевицата изискваше време да узрее. Татко се опитваше да увеличи стадото ни от крави. Щеше му се, стига да е възможно, да задържи телетата, вместо да ги продава, но това не можеше да стане, ако нямахме с какво да ги храним, а нямаше как да ги изхраним, ако не отгледаме достатъчно царевица. Този ден трябваше да преора осем декара земя и бях стигнала на една трета, когато Благия реши, че е време да дезертира. Ако не успеех да довърша, татко щеше да иска да знае защо. Орането беше задължение на Лотън, но него го нямаше, за да го свърши. Татко би се заел, но беше при кравата Дейзи, която раждаше. Така че честта се падна на мен.

Наведох се и взех камък. Точно се канех да го замеря в гръб, когато чух нечий глас зад себе си:

— Удариш ли го, ще го изплашиш и вероятно ще избяга, като ще повлече със себе си през полето ралото и теб и ще прескочи оградата.

Обърнах се. В края на полето стоеше високо русо момче и ме наблюдаваше. Беше по-висок, отколкото го помнех. С широки рамене. И красив. Най-красивият от синовете на семейство Лумис. Беше подпрял на рамото си колело от каруца, като беше прекарал ръка между пречките.

— Здравей, Ройъл — поздравих, като се стараех да не задържам поглед върху никоя част от тялото му прекалено дълго. Нито върху косата му с цвят на пшеница или пък върху очите, за които Мини твърдеше, че са кафяви, но според мен бяха точно като мед от елда, нито върху малките лунички над горната му устна.

— Здравей.

Фермата на Лумис граничеше с нашата. Беше много по-голяма. Триста шейсет и пет декара. Имаха повече заблатени места от нас, но господин Лумис и момчетата му бяха успели да изчистят сто и шейсет декара. Ние бяхме изчистили само сто. Използвахме най-добрите си ниви, откъдето отстранявахме камъни и дънери, за насаждения. Гледахме сено и царевица за животните, плюс картофи — част от тях за нас, а останалото за продажба. Там, където все още имаше гниещи пънове, прекалено много камъни или беше заблатено, татко пасеше кравите. На най-лошите участъци садяхме елда, защото не беше капризна и вирееше почти навсякъде. Татко се беше надявал да разчисти още двайсет декара през лятото, но без Лотън нямаше как да го стори.

Ройъл местеше поглед между мен и Благия. Пусна колелото от каруца на земята.

— Нека го поема — каза и хвана юздите. — Дий! — извика и го шляпна рязко по хълбоците. По-силно от мен. Благия потегли напред. Томи, Бет и Лу нададоха радостни възгласи, а аз се почувствах като пълна глупачка.

Ройъл беше второто дете в семейството. Имаше трима по-малки от него. Даниъл, най-големият, тъкмо се беше сгодил за Белинда Бекър от ония Бекърови, дето имаха магазин за фураж в Олд Фордж. Белинда беше хубаво име. Топеше се върху езика подобно на захарен памук. Не като Мат. Мат звучеше като заплетена кучешка козина или пък нещо, в което си бършеш краката.

Годежът на Дан и Белинда беше голяма новина. Пасваха си идеално, тъй като Дан беше изключително кадърен, а Белинда имаше добра зестра. Леля ми Джоузефин казваше, че щяло да има и втори годеж, защото Ройъл харесвал Марта Милър, чийто баща е свещеникът в Инлет, но помежду им не се получило. Никой не знае защо, но според леля Джоузи причината била, че семейството на Марта било като хъркимърски диамант, който всъщност не е никакъв диамант, а подобен на вид кристал без никаква стойност. Господин Милър имаше хубави костюми и Марта носеше красиви рокли, но не си плащаха сметките. Не виждах какво общо има това с годежа, но ако някой знаеше, това беше леля ми. Тя е инвалид и няма с какво друго да се забавлява освен с клюки. Вкопчва се във всяка мълва също като мечка в езерна пъстърва.

Разликата между Дан и Ройъл беше само една година, бяха на деветнайсет и осемнайсет и живееха в постоянно съревнование. Дали ставаше въпрос за игра на бейзбол, кой ще набере повече плодове или ще насече повече дърва, единият винаги се опитваше да надмине другия. През последната година не ги бях срещала много. Бях свикнала с посещенията им, когато идваха да повикат Лотън на риба, а също така си бяхме създали традиция да ходим заедно до училище, но Дан и Ройъл напуснаха рано. На никой от тях не му вървеше много с книгите.

Наблюдавах го как изора един синор, в края на полето се обърна и направи още една дължина.

— Благодаря, Ройъл — измънках. — Ще го поема.

— Всичко е наред. Ще довърша. Защо не ме следваш и не чистиш камъните?

Постъпих както ми каза и се затътрих след него, като обирах камъни и коренища, слагах ги в кофа, а в края на синора я изпразвах.

— Как се справяш там отзад? — попита той след няколко дължини и се обърна да ме погледне.

— Чудесно — отвърнах.

А после се препънах и изпуснах кофата. Той спря, изчака ме да се изправя и пак продължи. Движеше се бързо и ми беше трудно да спазвам темпото му. Браздите му бяха прави и дълбоки. Много по-добри от тези, които бях направила аз. Накара ме да се чувствам непохватна в сравнение с него. И нервна. Непохватно нервна.

— Почвата е добра. Тъмна и богата.

Аз погледнах надолу. Беше черна като влажно кафе.

— Да, така е — съгласих се аз.

— Би трябвало да получите добра реколта. Защо наричате мулето си Благия? Всичко друго е, но не и това.

— Мистериозно е — отговорих аз, доволна, че имам възможност да използвам думата си за деня.

— Наричате мулето си Мис? Мис Благ? Та той е момче.

— Не, не мис Благ. Името му е мистерия, загадка. „Мистериозен“ е думата ми за деня. Всяка сутрин избирам дума от речника, запомням я и се опитвам да я използвам. Това обогатява запаса ми. В момента чета „Джейн Еър“ и почти не ми се налага да проверявам значението на някоя дума. Мистериозен не е нещо, което човек би използвал често в разговор, но ти попита за името на мулето и така ми се удаде възможност. Идеален шанс да…

Ройъл ми хвърли поглед през рамо — обезкуражителен поглед, от който да те побият тръпки — и ме накара да се чувствам като най-голямото дрънкало в района. Затворих си устата и се почудих какво имаха да кажат момичета като Белинда Бекър, че да накарат момчетата да желаят да ги слушат. Аз знаех много думи — много повече от Белинда, която се кикотеше непрестанно и си служеше с изрази като „велико“, „друже“, „безнадеждно безпаричен“, — но явно не правилните. За известно време задържах погледа си прикован в браздите, но ми доскуча и се втренчих в задните части на Ройъл. Преди не бях забелязвала тази част от мъжкото тяло. Татко си нямаше задник. Беше му съвсем плосък. Мама все му се смееше за това, а той отвръщаше, че го е стопил от работа. Реших, че този на Ройъл е много хубав. Закръглен и вирнат, като че се състоеше от два самуна хляб. В този миг той се обърна и аз се изчервих. Почудих се как би реагирала Джейн Еър, но после осъзнах, че Джейн беше англичанка и се държеше подобаващо, така че поначало не би тръгнала да оглежда задните части на Рочестър.

— Къде е баща ти? — попита Ройъл.

— С Дейзи. Която се отелва. И с Аби. Която не прави такова нещо. Имам предвид не се отелва. — Пожелах си най-накрая да си затворя устата.

Последваха още въпроси. Какъв вид тор използва татко? Колко декара се каним да разчистим? Има ли намерение да сади картофи тази пролет? Ами елда? И не му ли е трудно да се справя с фермата сам?

— Не е сам. Има мен — отговорих аз.

— Но ти още ходиш на училище, не е ли така? Всъщност защо още не си го напуснала? Училището е за децата, а ти си на колко… петнайсет?

— Шестнайсет.

— Къде е Лотън? Няма ли да се връща?

— Да не пишеш колонка за вестника, Ройъл? — попита Лу.

Ройъл не се засмя. За разлика от мен. След това остана мълчалив. Два часа по-късно приключи с цялата нива. Седнахме да починем, а аз му дадох пържена царевична питка и му сипах джинджифилова лимонада в керамично канче. Дадох по малко питка и на Томи, Лу и Бет.

Ройъл наблюдаваше как Том се храни.

— Хъбард все са гладни, нали? Като че никога не могат да се заситят — отбеляза. — Защо си тук, Том?

Томи погледна към жълтата ронлива питка в мръсните си ръце.

— Обичам да помагам на Мати. Обичам да помагам и на баща й.

— Защо не помогнеш на майка си да разоре?

— Ние нямаме рало — измънка Томи, а по врата му плъзна червенина.

— Предполагам, нямате нужда от такова, нали? На нея все някой друг й разорава нивата, нали, Томи?

— Боже, Ройъл, какво те засяга земята на Еми? — намесих се аз, защото не ми допадаше острият му взор, нито отчаяното изражение на някой, попаднал в капан, по лицето на Том. Момчетата на Лумис постоянно влизаха в свади с децата на Хъбард и ги преследваха както хрътки гонят опосуми. Лотън се беше изпречвал между по-малките от тях и Томи при много случаи.

Ройъл вдигна рамене и отхапа от собствената си питка.

— Бива си я — отбеляза.

Точно се канех да кажа, че Аби я беше правила, но после очите му с цвят на мед се спряха на мен, а не на царевичната питка и внезапно грубостта си беше отишла, така че не казах нищо.

Наблюдаваше ме отблизо с леко наклонена глава и аз имах странното усещане, че се кани да отвори устата ми, за да провери състоянието на зъбите или пък да вдигне крака ми и да хвърли поглед на стъпалото. Чух вик и видях татко да маха от обора. Приближи до нас и седна. Аз му дадох чашата си с джинджифилова лимонада.

— Дейзи роди мъжко теленце — обяви уморено и се усмихна.

Баща ми е много хубав, когато се усмихва със сините си като метличина очи и прекрасните си бели зъби. Вече го прави много рядко и усещането е, сякаш току-що е спрял пороен дъжд. Като че мама всеки момент ще се появи, след като е простирала, и ще се присъедини към нас. Като че Лотън щеше да се покаже измежду дърветата всеки миг с въдица на рамо.

Бет, Лу и Томи се втурнаха да видят новото теленце. Татко допи лимонадата и аз му сипах още. Джинджифиловата лимонада се поглъща по-лесно от обикновена вода, когато си разгорещен и жаден. Водата, смесена с оцет, джинджифил и кленов сироп, става по-лесна за усвояване.

Татко погледна към Ройъл и напоената му с пот риза, а после към мръсните ми ръце, изцапани от събирането на камъни, и към разпрегнатото муле и всичко му стана ясно.

— Задължен съм ти — заяви. — Сеитбата е работа на сина, не на дъщерите. Мислех си, че имам син, който да го върши.

— Татко — произнесох тихо аз.

— Така и не разбрах защо замина. Нищо не би ме откъснало от земя като тази — отбеляза Ройъл.

Цялата настръхнах при тези му думи. Аз също бях ядосана на Лотън, задето беше заминал. Но Ройъл не беше от семейството и по тази причина нямаше право да говори против него. Работата беше там, че аз също не разбирах защо отпътува брат ми. Наясно бях, че двамата с татко имаха разправия. Видях ги да се нападат един друг в обора. Първо с юмруци, а после татко беше грабнал канджата си. След това Лотън се завтече към къщата, събра вещите си в чувал от брашно и отново излезе. Аз тичах след него. Двете с Лу се опитахме да го настигнем, но татко ни спря.

— Оставете го да върви — нареди и ни препречи пътя пред стълбите към верандата.

— Но, татко, не можеш да го оставиш да си тръгне така — заумолявах го аз. — Насред зима е. Къде ще отиде?

— Казах да го оставите да върви! Връщайте се в къщата и си вършете работата.

Той ни избута обратно вътре, хлопна вратата и я заключи, като че се боеше да не избягаме и ние. После всичко се промени толкова много, все едно бяхме загубили и баща си, освен майка си и брат си. Няколко дни по-късно го попитах за какво е била разправията. Но той не ми отговори и гневният блясък в очите му ми подсказа да не го притискам.

Ройъл и татко поговориха за кратко, обсъждайки цените на млякото, кой строи ново селище на езерото форт или пък нагоре по хълма в Биг Мус Лейк и колко гости биха поели, как е редно цените на сметаната и маслото да се вдигнат много през сезона и защо някой би купил помията, която пристига с влака от Ремзен, когато в района има налично съвсем прясно мляко.

После Ройъл вдигна колелото си от каруца и каза, че трябва да отиде до Бърнап. Металният напречник се беше разхлабил и Джордж Бърнап беше единственият, притежаващ ковачница в цялата околност. След като си тръгна, мислех, че ще чуя опяване, задето съм седяла с него и съм пила лимонада, но не стана така. Татко хвана юздите на Благия и го отведе до обора, като по пътя си говореше с него и го питаше как си обяснява това, че Франк Лумис има четирима добри синове, а той няма и един.