Свещената крипта

18.

Кит спря колата до отбивката на пътя.

— Това е.

Мак погледна през бинокъла към бариерата, която се намираше на стотина ярда по-нататък.

— Отвън има двама мъже, още един в кабината. Всичките са въоръжени. — Той свали бинокъла. — Защо си мислех, че в Индия има по-стриктен контрол върху оръжията?

— Има. Но лиценз може да се получи при по-специални условия — като например защитата на най-известния бизнесмен в страната.

— Предполагам, че парите на въпросния бизнесмен силно са улеснили процедурата. — Той огледа високата стена, обграждаща имението на Коил. — Колко е голямо това място?

— Над три квадратни километра. Имат си собствена самолетна писта — дори животински резерват. Техният собствен малък личен свят.

— Твърде личен. Могат да направят каквото си поискат с Еди и Нина и никой няма да разбере за това. — Мак отново се обърна към вратата. — Можеш ли да използваш полицейските си документи, за да ни вкараш вътре?

Кит поклати глава.

— Ще поискат заповед, а получаването й ще бъде много трудно, особено за толкова кратко време. Местните магистрати са като местната полиция — ще трябва доста да ги убеждавам, за да ги накарам да рискуват кариерата си, като се изправят срещу толкова могъщи хора като семейство Коил.

— Тогава какво можем да направим? Трябва да ги измъкнем от там.

— Ако не намерим начин да се промъкнем вътре без да ни видят, което няма как да стане преди да падне нощта, не виждам какво друго бихме могли да направим. Освен ако не успеят да ни изпратят някакъв сигнал. Тогава ще имам причина да поискам заповед за нахлуване и за полицейска подкрепа, но без нещо определено…

— По дяволите! — Мак се удари ядосано с юмрук по бедрото. Не можеше да направи нищо, за да помогне на приятелите си.

Нина и Еди вървяха под дулото на пистолета в подземния тунел, който водеше към един от наблюдателните бункери.

— Кой нормален човек ще вземе да отглежда тигри, по дяволите? — попита невярващо Еди, след като Нина му обясни целта на убежището. — Аз ги мислех за компютърджии, а не за шибаните индийски Зигфрид и Рой6!

— В SAS не са ли те обучавали как да се оправяш с диви животни? — попита с надежда Нина.

— Да — казваха ми да стоя далеч от тях!

— Надявах се на нещо по-конкретно. И като говорим за стоенето надалеч, защо изобщо дойде в Индия? Нали ти казах да не им даваш Кодекса!

Еди поклати невярващо глава.

— Пак ли ще ми натякваш за това? Знам, че си ми адски ядосана заради тоя стар боклук, но нали не вярваш, че ще поставя някаква стара книга пред живота ти!

— Не е просто „някаква книга“, Еди — каза Нина, ядосана въпреки опасността, която ги грозеше. — Тя играе важна роля в плановете на семейство Коил. Те искат да провокират война, някакъв вид глобална катастрофа, не знам какво точно — но преди да я започнат, те имат нужда от Кодекса, за да намерят Криптата на Шива и да вземат Ведите на Шива.

— За какво са им? Щом имат достатъчно сили, че да започнат война, не виждам как някаква си каменна плоча на десет хиляди години ще има значение…

— Всъщност са поне единайсет хиляди години…

— Да, защото точно в този момент датирането на артефакта е от огромно значение.

— Освен това — продължи тя, раздразнена от сарказма му — Прамеш смята, че без тях планът им няма да проработи. Той се опитва да въведе света в следващия етап от индуския цикъл на съществуване или поне някаква изкривена негова версия — но ако няма Ведите, оригиналните проповеди на Шива, той е убеден, че всичко ще се срине в хаос и разруха.

— Значи — изрече Еди, когато се приближаваха към изхода от тунела — семейство Коил искат да започнат Трета световна война… за доброто на човечеството?

— Горе-долу е така.

— Господи. — Той отново поклати глава. — Ама как ни върви все на такива, а?

Те влязоха в бункера и единият от пазачите им посочи повдигащата се платформа. Докато се качваха на нея, Еди бързо се огледа. Бункерът беше осмоъгълник, с правоъгълно разширение срещу входа, в което беше монтиран асансьорът. Метални платформи водеха до прозорците, които се издигаха малко над земята. На бюрото имаше компютър и телефон, карта на тигровото убежище и тунелите в стените зад него. Той запомни колкото се може повече информация от картата, преди пазачът да натисне някаква ръчка и хидравличната платформа да започне да се издига с лек вой.

Озоваха се в клетка, огряна от слънцето. Нина разпозна сечището, където беше наблюдавала упояването на тигъра няколко дни по-рано.

— Навсякъде са наслагани камери — предупреди го тя, посочвайки металния прът, който се издигаше наблизо. Черната сфера, монтирана на върха му, се обърна към тях, за да наблюдава пристигането им. — Те ни гледат.

— Точно така, доктор Уайлд — разнесе се глас, който ги стресна. Коил. Гласът имаше металически оттенък и се носеше от малък говорител върху триъгълния летящ дрон. Той се снижи към земята и камерата се насочи към тях.

— За нищо на света не бих пропуснала това — обади се и Ванита.

Коил заговори отново:

— Може би сте забелязала новото допълнение към моята вимана.

— Да, забелязах — отвърна Нина. На мястото на въздушната пушка със стреличките сега беше монтирано по-голямо и по-смъртоносно оръжие: уайлдито на Еди. Тя погледна към съпруга си. — Не можеше да не си купиш още едно от тия глупави неща…

— Както се убедихте преди, аз съм доста добър стрелец. Но Ванита настоява да използвам оръжието само в краен случай. Нейните тигри предпочитат живата плячка. — Стените на клетката полегнаха на земята, оставяйки ги на открито. Дронът се завъртя, сякаш посочваше с жест заобикалящите ги дървета. — Най-близкият тигър се намира на четирийсет метра в тази посока. Тръгнете към него. — Пистолетът се залюля.

Те слязоха неохотно от платформата.

— Какво ще правим? — прошепна Нина, оглеждайки се изплашено.

— Първо трябва да се постараем да не ни изядат — отвърна Еди, опитвайки се да скрие собствената си тревога. Без оръжие те почти нямаха никакви шансове да оцелеят след нападение на тигър. — Второ, трябва да свалим дрона, за да си върна пистолета. Той не каза ли, че преди това там е била монтирана пушка със стрелички?

— Да.

— Добре, значи ако стреля, ще бъде адски изненадан. Така, стой наблизо и ме следвай. — Те навлязоха между дърветата, а дронът се снижи под надвисналите клони на дърветата и ги последва.

Еди надникна между дърветата. Четирийсет метра; около сто и трийсет фута. Ако хищникът беше тръгнал на лов, те щяха да го видят чак когато се нахвърли върху тях. Лек ветрец поклащаше клоните и шарената сянка правеше почти невъзможно улавянето на каквото и да било движение.

Еди отново погледна към дрона. Той се рееше на около десетина фута зад тях, почти на височината на главите им. Трябваше му нещо тежко, за да го събори…

На земята, сред гниещите листа, той забеляза парче отчупено дърво. Престори се, че се препъва и преди да възстанови равновесието си, го сграбчи.

— Спри — прошепна той на Нина. — Приготви се да побегнеш.

— Накъде?

— По-далеч от тигъра! — Еди се обърна леко към дрона, прикривайки парчето дърво зад гърба си. Нина погледна нервно към дърветата, търсейки издайнически оранжеви проблясъци.

Дронът се зарея над земята, на около осем фута от тях.

— Продължавайте да вървите — нареди Коил.

— Мисля, че предпочитам да остана тук — отвърна Еди. — Пък и как разбирате къде се намират тигрите?

— В тях има имплантирани джипиеси…

Еди изведнъж метна дървото към дрона, отблъсквайки малкия летателен апарат назад.

— Бягай!

Той сграбчи Нина за ръката и двамата хукнаха през гъсталака, отмятайки с ръце клоните встрани. Дронът се стабилизира и се стрелна след тях. Стрелящият механизъм, прикрепен към спусъка на пистолета, се дръпна назад…

Разнесе се гръмотевичен изстрел, куршумът пропусна на косъм Нина, заби се в клона на близкото дърво и го отчупи — но ефектът от отката върху дрона беше почти също толкова опустошителен. Той беше отхвърлен назад, завъртя се лудо и се заби в стъблото на близкото дърво. Ако роторните му перки не бяха обвити в устойчива на удар пластмаса, това щеше да се окаже последният му полет; но сега просто отскочи и се завъртя, люлеейки се.

Еди и Нина продължаваха да тичат през храсталака. Ако наблизо имаше животни, те със сигурност щяха да ги чуят, но той се надяваше, че тигърът ще реагира като птиците, които се разлитат уплашено на всички страни, за да избягат от звука на изстрела.

— Къде отиваме? — изпъшка Нина.

— Към външната стена — видях на картата къде се намираме. Там трябва да има изход.

Дърветата свършиха. Двамата се озоваха пред висока двайсет фута бетонена стена: границата на резервата. На около двайсет метра по-нататък Нина забеляза стълба, прикрепена към стената — но тя беше от типа на противопожарните стълби и долната й част беше вдигната над горната, като първото стъпало се намираше на по-малко от четири метра над земята.

— Еди, насам!

— Ако те вдигна, ще можеш да я дръпнеш надолу…

Над главите им изщрака пушка, един куршум вдигна малко гейзерче прах в краката им. На стената стояха двама въоръжени мъже, а трети се прицелваше в тях. Втори куршум се заби в пръстта и Нина и Еди отскочиха назад.

Докато бягаха, от стената се разнесоха нови изстрели.

— Обратно в гората! — извика Еди.

— Но там е тигърът — възрази Нина.

— Тигрите нямат оръжия! — Той се шмугна в сенките, Нина го последва. Стрелбата спря. Еди забави ход, опитвайки се да си поеме дъх, и се ослуша за някакви близки шумове. Поне наблизо като че ли нямаше тигри. — Така, значи стената не е вариант — трябва да се доберем до някой от онези бункери. Следващият се намираше, ъъъ… натам.

На Нина й се стори, че посочва наслуки.

— Сигурен ли си?

— Кажи-речи. — Той тръгна. Нина се огледа нервно, в случай, че нещо раирано и ноктесто ги наблюдава от храстите, след което забърза след него.

— Какво ще правим, когато стигнем до бункера? — попита тя почти шепнешком. — Не можем да спуснем клетката отвън.

— Ако повредим дрона и си върна пистолета, мога да стрелям през прозореца. В първия бункер имаше телефон — ако и в другите има, можем да се обадим на Мак или Кит. Просто трябва да стоим настрани от Хобс и приятелчетата му7.

Слабо виене привлече вниманието на Нина. Тя погледна към дърветата, но не видя нищо. Ала сигурно се намираше наблизо; Коил се беше похвалил, че роторите на дрона не се чуват на разстояние над шест метра.

— Чувам самолета.

Еди се спря.

— Къде?

— Някъде там. — Тя посочи с пръст.

— Аз не го чувам. — Той се вгледа в гъсталака, но не видя нищо.

Шумът се засилваше.

— Със сигурност е там — изсъска Нина. — Ето там, там!

— Чакай, чувам го… — започна Еди, но млъкна, щом дронът се появи в една пролука между клоните и закръжи над земята на около десетина фута от тях. Завъртя се леко към тях и се прицели…

Но не стреля.

— Какво чака? — зачуди се Еди на глас.

Нина трескаво го задърпа за ръката. Той извърна глава — и видя как клоните на един храст, който се намираше на петнайсетина фута от тях, мързеливо се накланят встрани, сякаш нещо се притиска в тях.

Нещо голямо.

— Ъъъ… тигър — прошепна Нина. — Проклетият тигър е зад онзи храст!

Но Еди вече гледаше в друга посока.

— Онова дърво — каза той и я побутна. До тях се виждаше чадъровидна акация, като дебелият й ствол се разклоняваше на няколко фута над земята, осигурявайки удобно място за стъпване. — Тръгни бавно към него.

Той застана между Нина и хищника и двамата бавно започнаха да се придвижват към дървото. Храстът не помръдна.

— Виждам го — прошепна Нина треперливо. В сенките се беше оформила фигура, която се беше снижила зад клоните на храста. Чифт напрегнати жълти очи, обградени от черни линии върху жълто и бяло, ги наблюдаваха, без да мигнат. Тя си спомни, че тигрите са самотни ловци, мълчаливи преследвачи, които внимателно наблюдават плячката си, преди внезапно да нанесат смъртоносния си удар… точно като този. Сърцето й се сви от страх. — Ох, Еди, виждам го.

— Аз също. — До дървото оставаха още пет фута — но тигърът щеше да измине разстоянието с един-единствен скок. Той бавно надигна глава, след което я снижи почти до земята. Преценяваше разстоянието.

Подготвяше се да нападне.

— Мини зад дървото, за да не може да те достигне веднага, след което започни бавно да се изкачваш.

— А ти?

— Ще се изстрелям горе като ракета, не се тревожи! — Те стигнаха до акацията. Нина се наведе под клоните и я заобиколи. — Така, приготви се…

Тигърът бавно прибра мощните си лапи и се приготви за скок. Със сигурност знаеше, че плячката му го е забелязала… и това въобще не го притесняваше, защото смяташе, че те не представляват заплаха… и няма къде да избягат.

— Качвай се! — изсъска Еди.

Нина се издърпа нагоре и се изкачи още по-високо, отблъсквайки се от разклонения ствол. Без да сваля очи от тигъра, Еди се хвана за надвисналия клон и започна да се катери.

Животното оголи кучешките си зъби. То скочи…

И изведнъж се спря и рязко завъртя глава. Дронът се беше приближил, за да вижда по-добре — и тигърът беше чул воя на двигателя му. Звук, който свързваше с болка и плен. Той се извърна и изрева. Дронът побърза да се отдръпне, но Еди и Нина вече бяха на дървото и отчаяно се опитваха да се изкачат още по-нагоре.

Еди видя, че тигърът ги гледа.

— Тигрите могат ли да се качват по дървета?

Само след миг получи отговор на въпроса си — хищникът скочи върху разклонения ствол и започна да се катери по клона след Нина.

— Разкарай се, тигре! — изрева Еди и ритна с крак към него, но бързо се дръпна назад, когато тигърът замахна с лапа към него и откъсна част от подметката на ботуша му. Звярът изрева и започна да се катери след него.

Клонът, върху който се катереше Нина, се разклати, когато животното отскочи от него. Малкото разклонение, което използваше за дръжка, се счупи; тя се залюля и се вкопчи в остатъка със сподавен писък. Полуувиснала от люлеещия се клон, който се приведе под тежестта й, тя забеляза наблизо клоните на друго дърво. Придърпа се напред по клона и се протегна към тях.

— Еди! Насам! Тигърът е твърде тежък и няма да може да премине!

— Аз също! — извика в отговор Еди. Той тежеше с близо трийсет килограма повече от нея, а ако тигърът тръгнеше след него, клонът щеше да се счупи под общата им тежест.

— Трябва да опиташ, той ще те хване! — Тя се приближи още повече до другия клон. Дронът се придвижи като нетърпелив воайор.

Еди погледна надолу. Нина беше права — тигърът напредваше застрашително бързо, ноктите му се забиха в клона съвсем близко до него. Еди се вкопчи с две ръце в горния клон и се издърпа на него миг преди тигърът да замахне с лапа и да пропусне на косъм крака му. Залюля се на ръце като маймуна — и се пусна.

Нина се хвана здраво за съседното дърво и се прехвърли върху него точно когато клонът, върху който стоеше, се счупи с трясък. Еди се озова до нея сред взрив от разкъсани листа. Дронът се оказа в облак от кафяво и зелено, тихият вой на двигателя изведнъж премина в дразнещо жужене, когато листата се затъкнаха в роторите. Летателният апарат се залюля и за миг изгуби височина, но бързо навакса.

При тази гледка на Нина й хрумна една идея, но тя не беше в състояние да я изпълни. Вместо това продължи да пълзи по клона си. Зад нея Еди беше увиснал като ленивец от долната страна на съседния клон.

Тигърът промени позицията си и се приготви да скочи към него.

— Хайде! — извика Нина, достигайки до стеблото. Еди се издърпа напред, ошмулвайки още листа с притиснатите си към клона бедра.

Тигърът скочи…

Еди отпусна краката си, залюля се и използва момента да се прехвърли на съседното дърво, вкопчвайки се с едната си ръка в клона на Нина.

Тигърът се озова на мястото, където допреди малко беше висял той — но този път клонът изпука и се прекърши. Уплашеното животно се вкопчи в него и се залюля на около петнайсетина фута над земята.

Еди се озова на по-ниското разклонение и изчака Нина да се спусне при него. Тигърът се опитваше да се изкатери по клона, уплашен да не падне, но собствените му размери му пречеха.

— Заседна! — извика Еди и скочи на земята. — Бягай!

Нина се озова до него — но бързо го дръпна зад дървото, защото дронът отново стреля. Летателният апарат пак беше отхвърлен назад от отката, но този път Коил беше подготвен и възстанови равновесието му по-бързо.

Но Еди и Нина вече тичаха. Земята под краката им омекна, краката им започнаха да хвърлят пръски кал — приближаваха блатистата зона около централното езеро.

— Бункерът е натам — каза Еди и посочи.

Нина погледна назад. Тигърът не ги преследваше; или се беше заклещил на дървото, или се беше изплашил от изстрела. Ала дронът летеше след тях като малък реактивен изтребител.

— Колко патрона има в пистолета ти?

— Остават още пет.

Оказа се, че уайлдито все пак имаше и положителни страни; обикновените пистолети щяха да имат много повече муниции и по-слаб откат.

— Имам идея как да свалим дрона, но ще трябва да се разделим.

— Няма по-лоша идея от това!

— Ако не го направим, ще ни застреля! — Чу се нов изстрел и куршумът се заби право в стеблото на ниското дърво пред Еди. Разлетелите се тресчици го накараха да замижи. — Разделяме се! — извика Нина.

— Няма да те оставя сама!

— Няма да съм далеч — просто го накарай да те последва по онзи нисък клон! — Еди се досети какъв е планът й. Тя се отдалечи встрани; той продължи напред, обръщайки се от време на време, за да се убеди, че дронът го следва. Шмугна се в гъстия храсталак и листата започнаха да го шибат по лицето.

Дронът се издигна над храстите, за да може да го вижда. Поредният куршум профуча покрай главата му и се заби в разкаляната земя. Нина вече не се забелязваше, но той чуваше пукането на съчките под краката й наблизо.

Пред него изникна още една голяма чадъровидна акация с надвиснали клони.

— Нина! — извика той с надеждата, че тя ще го приеме като сигнал. Дронът не изоставаше от него — карбонова оса със смъртоносни жила. Три смъртоносни жила, защото от седемте патрона бяха изстреляни четири. Летателният апарат се снижи към по-оголените клони, забеляза Еди…

И в този миг Нина изскочи, сграбчи надвисналия клон и рязко го наклони към машината.

Този път роторите засмукаха не само листа. В тръбите се напъхаха и множество клонки, перките се удариха в тях — и се разбиха на парчета.

Единият от двигателите издаде ужасяващ стържещ звук и спря, дронът изгуби контрол. Пистолетът стреля отново, но този път куршумът полетя безобидно към храсталака. Нина пусна клона, хвърли се към въртящия се летателен апарат и го събори на земята. Дръпна ръчката на стрелящия механизъм миг преди отново да притисне спусъка на пистолета.

Еди изтича до нея, вдигна дрона, за да си вземе оръжието и погледна в камерата.

— До скоро — обеща той на зрителите със злобна усмивка, преди да разбие лещите с дръжката на пистолета.

— Колко патрона са останали? — попита Нина.

Той провери.

— Два.

— Дали ще са достатъчни?

— Ако не са, до утре тигърът ще ни види сметката. Така, къде е тоя бункер? — Двамата се затичаха отново и скоро излязоха на открито, от лявата страна на езерото. Водата беше обрасла с тръстика, която им осигуряваше някакво прикритие. — Добре, насам — каза Еди и я поведе по брега. Прескочи някаква дупка, пълна с кална вода. — Внимавай.

— Ти внимавай! — извика разтревожено Нина. Той се завъртя и видя как откъм езерото се появява втори тигър, който се устреми към тях, прецапвайки през тръстиката. Еди се прицели в него — но после леко наведе дулото и стреля. Комбинацията от изстрел и кална експлозия пред лицето на животното го накара да подвие опашка и да хукне към дърветата.

— Защо не го застреля? — попита изненаданата Нина.

— И без това достатъчно хора ни искат мъртви, защо да прибавяме към тях и Фонда за защита на дивите животни — отвърна той, без да сваля пистолета, докато не се убеди, че животното си е отишло. Нина прескочи дупката и те продължиха да вървят по брега. — Трябва да е някъде тук.

— Да, ето я пътечката. — Нина се наведе под клоните, проследявайки тясната пътечка между дърветата, но изведнъж вдигна ръка. — Виждам бункера — и един кол, на който е монтирана камера. — Нямаше начин да стигнат ниската бетонена постройка, без да бъдат забелязани.

— Ще трябва да се движим бързо — каза Еди и стисна пистолета. — Готова ли си?

Тя погледна назад, за да се убеди, че тигърът не ги следва, и кимна.

— Да действаме.

Те побягнаха към сечището. Камерата се обърна към тях.

— Видяха ни! — извика Нина.

Еди тръгна към прозореца, който се намираше до асансьорната платформа, и изстреля в него последния си куршум от упор. Прозорецът беше подсилен, но не можа да издържи на патрона „магнум“ и се пръсна на милиони кристални парченца. Еди погледна през него. Вътре нямаше никой. Също както и в първия бункер, на бюрото имаше компютър… и телефон.

Отворът беше твърде малък, за да успее да премине през него. Той помогна на Нина да се промъкне вътре; късче стъкло, което стърчеше от рамката, разпра панталона й на хълбока, оставяйки капчици кръв по счупения прозорец. Тя се намръщи, но успя да премине, изтича до таблото за управление на платформата и я спусна надолу.

Еди скочи от нея.

— Какъв е този шум? — попита той, поглеждайки към подземния коридор. До тях достигаха странни звуци.

— Кози — каза му Нина. — Сигурно тук държат храната за тигрите. Някой трябва да уведоми Обществото за защита на животните.

Еди отиде до телефона.

— Така, да видим — каза той и започна да набира номера на Мак. — Надявам се… — В ухото му зачурулика някаква мелодия. — О, мамка му! — изрева той и удари със слушалката по масата. — Това е вътрешна система!

— Набери външна линия — предложи бързо Нина. — Девет, натисни девет!

Той бързо опита, но без успех. Ако телефонът беше свързан с външния свят, той не намираше никакви указания как да го направи.

— По дяволите! Май ще трябва да бягаме сами. — Той погледна към раната на бедрото й. — Добре ли си?

— Само ме щипе. Ще се оправя. — Те хукнаха по коридора. Покрай счупения прозорец премина някаква сянка, нещо подуши размазаната кръв.

Третият тигър. Мъжкият, най-големият и смъртоносен от тримата раирани убийци.

Нина и Еди завиха зад ъгъла и се озоваха пред ограда с метална врата. При появата им десетина кози с нещастен вид се защураха разтревожено. Еди просто продължи напред, но Нина го хвана за ръката и го дръпна обратно.

— Някой идва! — В бетонния тунел отекнаха тичащи стъпки.

Единственото място, където можеха да се изтеглят, беше обратно, в резервата на тигрите. Вместо това Еди се обърна към кошарата; той разби резето й с дръжката на пистолета и размаха диво ръце. Козите се паникьосаха и започнаха да се блъскат и прескачат, опитвайки се да избягат на свобода. Той разпери ръце, за да подкара животните в посока към приближаващите се стъпки. Една успя да се промуши край него, но останалите побягнаха надолу по коридора.

— Сега какво? — попита Нина.

— Тръгваме след тях! — Еди хукна след отдалечаващото се стадо. Нина се накани да го последва, но точно тогава към нея се затича самотната коза; малките й копитца бързо потропваха по бетонния под. Тя й направи път и хукна подире й.

Еди не изоставаше от изплашените животни, като ги пришпорваше да тичат все по-бързо по тесния тунел. Напред се виждаше поредния завой, стъпките се чуваха все по-силно…

Иззад ъгъла се появиха двама от пазачите на Коил — и бяха съборени от пощурелите животни. Единият получи чифт остри рога в корема си и изкрещя, кръвта му плисна по пода. Другият вдигна ръце, за да прикрие лицето си, докато козите го прегазваха.

Еди изрита ранения — но все още въоръжен — пазач в главата и виковете му секнаха. Но другият мъж също имаше оръжие. Той се надигна и забеляза Нина пред себе си. Вдигна пистолета си…

Дръжката на уайлдито се заби в главата му. Той се стовари на земята.

Еди пъхна празния пистолет в джоба на якето си, после прибра пистолетите на двамата мъже.

— Нина, вземи това — каза той и й подаде оръжието на първия охранител.

Тя го взе и огледа коридора пред тях. Козите се бяха изгубили зад следващия завой.

— Изглежда чисто.

— Не може да няма и други, затова върви след мен.

Те тръгнаха внимателно по коридора. Иззад следващия ъгъл се появи сянка — Еди вдигна пистолета и се взря.

Сянката се оказа коза, която стоеше в поредния склад-камера, пълен с щайги и торби с животинска храна, подредени върху рафтове от двете страни. Наоколо се мотаеха още кози, които не желаеха да вървят по-нататък.

Зад тях се виждаше отворена метална врата — и стъпала, които водеха нагоре. От тук ги бяха въвели в убежището на тигрите, наляво отиваше коридорът към първия бункер.

Еди махна на Нина да отстъпи назад и погледна зад ъгъла, насочил пистолета си към стъпалата. Някои от козите отстъпиха назад, но отново се спряха.

Дали край вратата не се криеше някой? Какво ли ги плашеше?

Еди мина покрай рафтовете с храна и бързо се увери, че зад тях не се крие никой. След това се промъкна към стълбите, за да ги огледа по-добре. Не се виждаше никой.

— Мисля, че е чисто.

Нина се появи предпазливо иззад ъгъла — и замръзна на място, когато откъм щайгите се разнесе тихо скърцане.

— Еди!

Той се обърна — но към нея, не в посока на звука.

— Какво?

Сингх скочи от върха на купчината щайги и го събори на земята.

Козите се пръснаха, една от тях едва не събори Нина, докато профучаваше край нея. Докато успее да възвърне равновесието си и да извади пистолета, Еди и Сингх вече се търкаляха по пода, вкопчени един в друг, и на нея й беше невъзможно да стреля, без да рискува да улучи съпруга си.

Индиецът беше седнал върху Еди и стискаше ръката му с пистолета. Англичанинът изви китката си и стреля. Пламъкът от дулото опърли врата на Сингх, но куршумът го пропусна и се заби в стената. Сингх извика, след което натисна с удвоена сила — и ухапа ръката на Еди.

— Исусе Христе! — изрева Еди, когато изпилените зъби се забиха в плътта му. Болката беше толкова силна, че той не можа да удържи пистолета, който падна на пода. Сингх се протегна към него, но нямаше как да го стигне, без да пусне ръката на Еди. Отвори уста, по брадичката му потече кръв. Отново се пресегна за пистолета.

Нина успя да изрита оръжието встрани, преди пръстите му да се вкопчат в дръжката. После бързо отскочи назад, защото ръката му се стрелка към краката й.

— Еди, какво да правя?

— Застреляй го, по дяволите!

— Ще улуча теб!

Еди се извъртя, опитвайки се да удари Сингх. В отговор маниакът заби коляно в слабините му. Еди успя да се извърти донякъде, но въпреки това болката го накара неволно да примижи, давайки на Сингх възможност да го нападне. Индиецът замахна с юмрук и удари Еди в лицето, забивайки главата му в бетонния под.

Погледът на англичанина се замъгли, лицето на Сингх се скри зад перде от неестествени цветове, окървавената усмивка се разшири и зъбите се стрелнаха към гърлото му. Еди си пожела Нина да забие дулото на пистолета в главата на индиеца и да дръпне спусъка — но нея я нямаше вече там.

Той усети дъха на Сингх; острите зъби се канеха да разкъсат гърлото му.