Свещената крипта

2.

Няколко часа по-късно партито беше завършило и Нина и Еди се върнаха в апартамента си в манхатънския Горен Ийст Сайд.

— Боже, капнала съм — каза Нина, потискайки една прозявка, докато влизаше в антрето. — А утре ме чака толкова много работа. — Тя се тръсна тежко на дивана и изрита обувките си в ъгъла.

— Поне няма да се наложи да я вършиш сама — обади се Еди.

Тя му се усмихна.

— О, скъпи, благодаря ти!

В гласа му се промъкна саркастична нотка.

— Нямах предвид мен, а приятеля ти капитан Идеален. Той ще ти помогне… с удоволствие.

— О, Еди! Да не би да ревнуваш от Роуън?

Той се ухили, разкривайки портичката между предните си зъби.

— Стига глупости. Просто се бъзиках. — Тупване с крак. — Донякъде.

— Няма за какво да се безпокоиш. С Роуън скъсахме толкова отдавна. — Тя се замисли за миг. — Боже, минали са дванайсет години. Бях едва на двайсет. Не мога да повярвам колко много неща се случиха междувременно.

— А той на колко години беше?

— На двайсет и шест.

— Значи е от тия, дето си падат по по-младички.

— А ти какъв си? — попита го тя с усмивка. — Същият като Роуън.

— Да, ама сега ти си по-възрастна. Половината от годините на мъжа плюс още седем — на такава възраст трябва да е жената, за да не шарят очите на съпруга й.

— Той беше на двайсет и шест, аз бях на двайсет. Направи си сметката.

Той изчисли на ум.

— Пусто да остане! Но я почакай малко — продължи той, след като тя се засмя, — на колко години беше, когато започнахте да излизате?

— На деветнайсет.

— Ха!

— Но и Роуън беше една година по-млад.

Още няколко минути смятане на ум.

— Определено е на границата. Както и да е, според мен той все още си пада по теб.

— Той е само приятел, Еди. — Съпругът и седна до нея, а тя се унесе в спомени. — Беше много добър приятел, всъщност. Помогна ми да преодолея един наистина труден етап от живота ми, когато родителите ми починаха. Наистина не знам как щях да се справя без него. Или с какво щях да се занимавам сега.

— Какво имаш предвид?

— Почти се бях отказала от археологията. Родителите ми бяха убити — ако не бяха толкова обсебени от желанието си да открият Атлантида, щяха още да са живи. Бях на косъм да отпадна от университета, защото не исках да имам повече нищо общо с нея. Роуън промени намеренията ми. Останах, завърших, после взех докторската си степен и ето ме на.

Еди поклати глава с иронично шеговито изражение на лицето.

— Не мога да си те представя да се занимаваш с нещо различно от археологията.

— Страх ме е да си го помисля. През една лятна ваканция работих в офис и ненавиждах всяка една минута, прекарана там. Ами ти? Какво щеше да правиш, ако не се бяхме срещнали?

— Един бог знае. Сигурно щях да обикалям света и да се забърквам в неприятности.

— О, значи все същото.

— Ха-ха, по дяволите. Но сигурно щях да върша същата работа. В това съм най-добър. — Той погледна към рафта на отсрещната стена.

Нина проследи погледа му.

— За Хуго ли си мислиш? — попита меко тя. На рафта бяха подредени различни неща, свързани с миналото им; на кубинската керамична фигура на Фидел Кастро беше облегната снимка на Еди заедно с някакъв мъж, който имаше продълговата физиономия и забележителен нос.

— Да — отвърна Еди. — Щеше ми се да можеше да дойде на купона тази вечер. — Хуго Кастил, негов приятел и другар от наемническите му години, беше убит, докато издирваха Атлантида. — Както и някои други хора. Като Мици, например. — Той поклати глава. — Мамка му, май остарявам. Губя повече приятели, отколкото успявам да спечеля.

Тя го погледна съчувствено.

— Всеки, на когото си помогнал, ти е станал приятел, Еди. А такива има много. Повярвай ми, аз съм една от тях.

— Благодаря ти, скъпа. — Той я целуна по бузата. — Значи донякъде трябва да съм благодарен на Роуън за това, че се събрахме? Все пак май се оказва свестен тип.

— От твоите уста това звучи като висша похвала. — Тя отново се усмихна отнесено. — Когато бях още тийнейджърка, той тъкмо беше завършил университета и помагаше на родителите ми. Страшно си падах по него…

— Да, направо умирам да го чуя.

Тя го плесна леко по лицето.

— Не се тревожи. Аз направих своя избор. И мисля, че не сбърках. Обикновено…

Той я потупа игриво, изправи се и тръгна към кухнята.

— Ще пусна електрическата кана. Искаш ли нещо?

— Не, благодаря — извика тя след него. — Само един хубав сън. Изложбата се открива след два дни, а трябва да оправя още сто и едно неща!

— Какво?

— Казвам, че трябва да организирам хиляди неща. Утре няма да оставя телефона на мира. Това са радостите на мениджъра. — Тя се облегна назад, но се сети нещо. — Еди?

Никакъв отговор.

— Еди! — повтори тя на по-висок глас.

Той се появи на вратата.

— Да, чух те. Какво?

— Всъщност става въпрос точно за това дали ме чуваш. Или не. Всичко наред ли е?

— Защо да не е?

— Защото на партито два пъти не ме чу — дори когато бях точно зад теб. Освен това го забелязах още няколко пъти напоследък. Може би трябва да отидеш на лекар да те прегледа. Все пак — каза закачливо тя — през годините си се оказвал в близост до доста взривове.

На ъгловатото му лице се изписа странно изражение, което веднага я накара да съжали за лекомислието си. Тя се надигна и го погледна загрижено.

— Какво има, Еди?

Той седна до нея.

— Работата е, че… вече ходих на лекар.

— Какво? Кога?

— Преди два месеца. Проблемите се появиха след онази проклета зала с органа в пирамидата. — Нина си спомняше твърде добре древния капан в дълбините на пирамидата на Озирис, чиято цел беше да оглуши нарушителите с непоносимо силен звук. — Затова си взех час при специалист.

— Защо не ми каза?

Той сви рамене; не презрително, а някак примирено.

— Защото си мислех, че просто ще отмине. Преди винаги си е минавало от само себе си — както сама каза, доста взривове са избухвали край мен. Само че този път… не мина.

— Какво каза лекарят?

Той се изправи, отиде до кабинета и се върна с един кафяв плик.

— Да видим — каза той, изваждайки от него лист хартия. — „Перманентна промяна на слуховия праг поради многократно излагане на вредни нива на шум… умерена сензорна загуба на слуха при високите честоти…“ С две думи, слухът ми е прецакан.

Нина изведнъж изтръпна и цялото очарование от вечерта се изгуби.

— Завинаги ли?

Той я хвана за ръцете и я стисна успокояващо.

— Не съм напълно оглушал, а и той каза, че няма да се влоши повече. Просто няма да мога да чувам толкова добре като преди, като най-зле е при високочестотните звуци, като човешките гласове. Всъщност женските, най-вече.

Тя не знаеше как да реагира.

— О, Господи. Еди, това е…

Той се усмихна криво.

— Просто ако искаш да те чувам, ще трябва да ми намилаш с по-нисък глас.

На Нина въобще не й беше забавно.

— Защо не ми каза?

— Ами… знаеш ме какъв съм. Не мога да се примиря, че не съм на сто процента в нещо.

— Да, забелязала съм го. — Тя успя да се усмихне леко.

— Пфу. Но да, това ме накара да се замисля. Щом едно нещо тръгва да си заминава, какво ли следва после?

— Затова ли прекарваш толкова време във фитнеса? Бориш се с неизбежните опустошения на възрастта?

— Ей! — възрази той. — Трийсет и осем години не е старост. Освен това съм във върхова форма — ходя във фитнеса само за да не затлъстея от проклетото седене по цял ден в офиса. Трябва и ти да идваш с мен.

— Да не би да казваш, че съм надебеляла?

Той се престори, че я оглежда критично.

— Задникът ти е истинска красота. Освен това жените винаги изглеждат по-добре, когато са позакръглени.

— Значи наистина твърдиш, че имам дебел задник! — Те се спогледаха усмихнати, след което Нина отново стана сериозна. — Какво мислиш да правиш сега?

— Нищо не мога да направя. Не мога да вляза във форма с тренировки, както стана след като си счупих ръката — няма как да вдигам тежести с ушите си. Просто трябва да стоя далеч от силни шумове. — Той я погледна унило. — Какъв майтап — докторът ме попита дали през последните години съм се намирал в близост до силни звуци. Помислих си, боже, откъде да започна? Под реактивен самолет, докато той излита, бягайки от избухваща електроцентрала, обстрелван от стелт с авиационни бомби…

Нина го потупа по рамото.

— Знаеш, че бих предпочела спокойния живот.

— Сигурно…

Тя изсумтя.

— О, боже — наистина ти липсва екшънът, а?

— Не, не — възрази той. — Е, добре де, малко. Та нали това ми е работата?

— Може би, но ми се иска да не стигаш чак до такива крайности. Екзотични пътувания, невероятни исторически открития — подобни вълнения са ми достатъчни. Няма нужда да има и танкове и картечници! — Тя го целуна по бузата.

— През последните четири години ти се грижеше за мен във всичко, което преживяхме. Сега вече можеш да го караш по-леко. Заслужил си си го.

— Ами, добре… — Той и върна целувката. — Стига само да не става скучно.

— Ще се опитам да намеря златната среда. — Тя отново го целуна и се изправи. — Хайде да си лягаме. Мисля, че има доста вълнуващи неща, с които да се занимаваме там.

— Имам някакви идеи, но ти винаги ме наричаш „перверзник“, когато ти ги предложа! — Той тръгна след нея към спалнята, но телефонът му иззвъня. — Господи, кой ли е пък сега? — промърмори той, изваждайки го от джоба си. — Ало? А, бабче, здрасти. Мислех, че си си легнала. — Той се заслуша, потропвайки нетърпеливо с крак, докато баба му започна спокойно да обяснява какъв е проблемът. — Какво? Не, бабче, за филмовите канали се плаща допълнително. Затова не можеш да ги гледаш. Освен това бъди сигурна, че филмите на Грант няма да ти харесат.

— Ще те чакам вътре — каза Нина с усмивка, влизайки в спалнята.

Еди я изпрати с примирен поглед.

— Не, бабче, не — със сигурност не ти трябва да гледаш точно тези канали! Лягай си, чу ли? Да, да, ще се видим утре. Добре, бабче, лека нощ. Чао. — Той прекъсна разговора. — По дяволите! Дори в собствената си къща нямаме време за нас.

— Само още два дни и най-накрая ще се отдадем на приятна, спокойна почивка — увери го тя.

Както беше предположила, Нина прекара голяма част от следващия ден в разговори по телефона. Изложбата „Съкровищата на Атлантида“, която показваше множество древни артефакти, открити от Агенцията за световно наследство в потъналите руини на Атлантида, щеше да започне четиримесечно турне в шестнайсет града на четиринайсет държави. Въпреки че беше прехвърлила част от организационните въпроси на Роуън Шарп и няколко други хора, за директора на АСН оставаха твърде много задачи, които, честно казано, я изтощаваха.

— О, Господи — въздъхна тя, разтърквайки очи след приключването на един особено продължителен разговор. — Следващият път, когато се наложи да си имам работа с тайните служби, просто направи едно анонимно обаждане и им кажи, че съм комунист или нещо подобно, за да ме вкарат в черния си списък и повече да не се налага да се разправям с тях!

— Много проблеми? — попита Еди, който седеше на един стол, вдигнал краката си на бюрото, докато я чакаше да приключи с разговора.

— Точно. Интерпол предложи ООН да увеличи охраната на изложбата, защото всички ги е подгонила параноята след кражбата на Давид на Микеланджело, но сега пък градският съвет на Фриско се оплаква, защото не искат да плащат допълнително за това и на всичкото отгоре тайните служби изпадат в истерия, защото трябва да проверяват всички новоназначени. Освен това от кабинета на кмета не спират да добавят хора към ВИП списъка, понеже очевидно всички искат да се срещнат с президента, а „мъжете в черно“ трябва да проучат и всички нови гости. И незнайно защо са решили, че аз съм виновна за това.

— Не е лесно да си на върха.

— Много си прав. Сега свали краката си от бюрото ми. — Нина впери поглед в дразнещите крайници, докато те не се озоваха на пода. — Готово ли е всичко?

Той кимна.

— Полетите и хотелът са потвърдени, а Лола ще донесе докладите от Египет, които искаше да провериш. Освен това ми каза, че има нужда от по-високо ниво на достъп, за да ги вземе. Египетското правителство предпочита някои неща да останат секретни. Държи ги на сигурно място.

Тя направи кисела физиономия.

— Единственият начин това да стане преди да излетим утре е да отида и да увисна на главата на отговорника по безопасността, докато не подпише. Тя може да използва моето разрешително, знае кода.

— Боже, ти дори на мен не позволяваш да използвам кода ти.

— Тя ми е лична асистентка, не съпруг. За съвсем различно доверие става въпрос. — Тя се усмихна на преувеличената обида, която се изписа на лицето му. Телефонът й иззвъня. Тя вдигна. — Здравей, Роуън! Върна ли се в Сан Франциско? Носиш ли цветя в косите?

Еди видя, как усмивката й постепенно увяхва, докато слуша приятеля си.

— Ще изчакам — каза той и отново вдигна краката си на бюрото.

Нина раздразнено махна с ръка да ги свали.

— Добре, ще говоря с тях — каза ядосано тя. — Ще се видим утре там. Чао. — Тя затвори и зарови лице в шепите си. — Уф!

— Проблеми?

— Разбира се. Кметът отново е променил списъка с ВИП гостите. Което означава, че до пет минути тайните служби пак ще ми се обадят, за да ми трият сол на главата.

— Искаш ли да им кажа, че си комунистка?

— Не ме изкушавай.

— И все пак — каза Еди успокояващо, — мине ли утре, си измиваш ръцете и спираш да се тревожиш. Просто трябва да хванеш самолета за Фриско, да им покажеш нещата от Атлантида, да се срещнеш с президента… и после да се върнеш към онова, което наистина обичаш — да изкопаваш разни стари джунджурии от земята.

Сега беше неин ред на го погледне обидено.

— Ха-ха. Макар че наистина ще бъде добре да се позанимавам с малко истинска археоложка работа. — Тя погледна към стъклената витрина в ъгъла. — Може пък най-накрая да успея да открия откъде се е появил Принс.

Еди се ухили и се приближи до витрината.

— Принс. Всеки път ме кара да се смея. — Той се взря в малката виолетова фигурка, която беше поставена вътре. Статуетката, издялана от странно оцветен камък, беше открита в пирамидата на Озирис, но не приличаше на нито един познат артефакт от древен Египет и дори след продължилите пет месеца анализи никой в АСН нямаше ни най-малка представа за произхода му. — Знаеш ли какво, дай ми един пробивен чук и ни остави десетина минути насаме и аз ще измъкна от него всичко, което знае.

— Не мисля, че този метод ще мине пред комисията — пошегува се Нина, след което изведнъж се замисли.

— Какво има?

— Просто се сетих за президента — отвърна тя. — Не знам какво да очаквам. Та този човек беше вицепрезидент на Далтън. Може да не е особено доволен, че сме накарали шефа му да подаде оставка.

— Шегуваш ли се? — каза Еди. — Той стана най-могъщия човек в света заради нас! Трябва да ни вкара в списъка си за коледни картички! Пък и мисля, че двамата с Далтън не можеха да се понасят.

— Сигурно са се комбинирали по партийна линия. Но въпреки това се тревожа.

— Ако има някакъв проблем с нас, тайните служби нямаше да ни допуснат на по-малко от миля от него.

— Прав си. Но ще се радвам, когато всичко свърши.

Еди заобиколи бюрото, наклони се над облегалката на стола й и започна да й масажира раменете.

— Просто трябва да се успокоиш. Приеми го като безплатно пътуване до Сан Франциско. Какво му е лошото на това?

Нина отметна глава назад и го погледна.

— Това не са ли думите, които някой от нас винаги казва точно преди нещо да се взриви?

Еди се засмя.

— Стига де. Какви са шансовете точно това да се случи и сега?