Свещената крипта

21.

— До тук с тишината — каза Нина, когато слезе от автобуса и се озова сред шумна тълпа.

От онова, което беше прочела, тя очакваше хималайското селце Гаурикунд да прилича повече на малка спирка по пътя към Кедарнат. Но въпреки дебелата снежна покривка и студения зимен вятър, тесните улички между пъстроцветните, построени нагъсто високи сгради бяха пълни с народ.

— Това са поклонници — обясни Кит. — През зимата Кедарнат е затворен заради времето, затова всички свещеници слизат долу в Гаурикунд.

— Затварят цялото село? — попита недоверчиво Еди, докато сваляше грамадната си раница от автобуса. — Значи когато пристигнем там, няма да има хотел за нас.

— Боя се, че не. Освен това дотам се стига пеша — поне докъдето има път. После до Кедарнат има още четиринайсет километра.

Еди погледна нагоре по долината. Макар и забулен от сивите облаци, надвисналият мрачен масив на планината Кедарнат се виждаше добре, а най-високият му връх се извисяваше на три мили над тях.

— Страхотно време улучихме.

Нина се интересуваше повече от хората. Те бяха от най-различни възрасти, облечени в най-разнообразни дрехи, от стандартното зимно облекло през пластовете ярки пъстроцветни традиционни индийски носии до обикновени оранжеви роби, които изглеждаха ужасно неподходящи за студеното време.

— И всички те са дошли да се поклонят пред Шива?

— Не всички — отвърна Кит. — Гаурикунд е свещено място и за други богове. Тук се намира горещият извор, където Шива за пръв път казал на Парвати, че я обича — хората идват да се изкъпят в него. Там е роден и синът им Ганеша.

— Това е онзи със слонската глава, нали? — попита Еди.

Кит кимна.

— Впечатлена съм — каза Нина. — От къде знаеш това?

— Даваха го в „Семейство Симпсън“.

— Аха. — Тя въздъхна и поклати глава. — Източникът на съвременното познание.

— А Барт и Хоумър обясниха ли защо има слонска глава? — попита Кит с усмивка и получи отрицателен отговор от Еди.

— Парвати се къпела в извора, а Ганеша стоял на стража. Неочаквано се появил Шива — той бил отсъствал дълго време и не разпознал в Ганеша своя син. Ганеша се опитал да го спре, за да не види Парвати, а Шива му отсякъл главата.

— Леле — каза Еди. — Това е доста грубичко.

— И Парвати така си помислила! Тя накарала Шива да го съживи. Но Шива не могъл да намери главата, затова взел главата на някакъв слон и използвал нея. Това е една от историите. Както обикновено има и много други.

Еди беше озадачен.

— Щом има толкова много варианти за всяка история, как решавате на коя да повярвате?

— Вярваш на онази, в която вярваш най-силно — развеселено сви рамене Кит. — На западняците това може да им звучи странно, но на нас ни върши работа от хиляди години.

— Мен ме притеснява версията, в която вярва Коил — каза Нина. Тя погледна към мрачната планина. — Как ще се доберем до Кедарнат?

— Има пътека нагоре по долината. Ще помоля някой да ни отведе дотам. — Кит навлезе в тълпата и заговори някакъв мъж на хинди; в отговор човекът просто го изгледа невярващо. Вторият опит му спечели първо смях, после загрижен поглед, най-вероятно израз на съмнение в здравия му разум.

— Добре — каза Нина и сви устни. — Може би това пътуване ще се окаже по-трудно, отколкото очаквахме.

Звуци от борба я накараха да се обърне. Поклонниците се разстъпиха встрани и напред излезе възрастен мъж с разрошена посивяла коса, сплетена на плитчици, и дълга брада, който беше облечен само с оранжева роба. Той танцуваше, потропвайки с обутите си в сандали крака по снега и замахваше с кривата си тояга към всеки, който се приближеше твърде много.

— По дяволите — каза Еди. — Сигурно умира от студ!

— Той е йога — осъзна Нина. — Светец. Те раздават собствеността си и пътуват из Индия в търсене на просветление.

— Може и така да е, но ако бях на негово място, щях да го търся някъде на по-топло.

Йогата продължи лудия си танц, зяпачите като че ли се разкъсваха между уважението към него и раздразнението от маймунджилъците му. Той се изсмя без причина в лицето на един мъж, после забеляза Нина и Еди. Наклони глава и ги изгледа странно, сякаш ги разпозна, след което хукна към тях.

— Ъъъ… здрасти — каза Нина и отстъпи назад. Макар че не искаше да се държи грубо, тя определено смяташе, че йогата само щеше да спечели от една баня в горещия извор.

Той я погледна напрегнато и глупавото изражение на лицето му беше заменено от сериозна вглъбеност.

— Знам кои сте вие и защо сте тук — каза той със силен акцент. — Нина Уайлд.

Нина се изненада.

— Как… От къде знаете името ми?

— От тук виждам целия свят — пропя той.

— Това индуска поговорка ли е?

— Не. — Налудничавата усмивка отново се появи на лицето му и той вдигна тоягата си към чинията на близката сграда. — Означава просто, че имаме сателитна телевизия! Ха-ха! — Той изтанцува една бърза джига, подхвърляйки кални пръски във въздуха. — Видях ви в Египет, в Сфинкса. „Защо се забавихте толкова?“. Много смешно! — Той отново се разкикоти, и преди Нина да успее да реагира, я сграбчи за гърдите.

— Ей! — извика Еди и го отблъсна назад. — Чупката, Йода! — Той сви юмруци.

Кит побърза да се приближи.

— Еди, не! — извика той и застана между кискащия се йога и разгневения англичанин. — Това е пашупати йога.

— Не ме интересува, ако ще да е шибаното мече Йоги! — изрева Еди. — Той току-що сграбчи жена ми за циците — и за това ще получи юмрук в зъбите, където и да се намира!

— Еди, няма проблем — обади се изчервената Нина. — Нищо лошо не е станало и… ами той очевидно е малко ъъъ… — Тя се опита да подбере някоя по-малко обидна дума. — Ексцентричен.

Йогата се изкиска.

— Не, не. Богатите хора са ексцентрични. Аз съм луд!

— Не е луд — каза нетърпеливо Кит. — Пашупатите са секта от последователи на Шива — понякога ги наричат Орденът на лунатиците. Някои от тях се преструват на луди, за да отблъскват хората, които искат да се свържат със светците за собствена изгода. — Той се обърна към възрастния мъж. — Хайде, върви си по пътя.

— Не, почакай — каза Нина. — Той каза, че знае кои сме…

— Защото те е видял по телевизията — прекъсна я Еди.

— … и защо сме тук. — Тя се обърна към йогата. — Защо сме тук?

— Търсите Криптата на Шива, разбира се.

Тримата се спогледаха загрижено.

— От къде знаете? — попита Нина.

— Че защо иначе да сте тук? Вие сте прочутата Нина Уайлд, търсите древни легенди и ги разкривате пред света. Останалите легенди от тая планина — изворът на Парвати, Шивалингам — вече са известни. Значи търсите нещо, което не е.

— Никой не знае легендата за Криптата на Шива — каза Кит. — Доктор Уайлд я откри наскоро.

Йогата се обиди.

— Аз я знам! Както и всички, които живеят тук. — Гласът му се снижи до подигравателен шепот. — Но няма да го кажат на никого, защото това е най-голямата им тайна.

— А вие защо ни го казахте? — попита Еди.

— Защото съм луд! — Той нададе вик, след което отново стана сериозен. — Но вие няма да я намерите, доктор Уайлд.

— Изглеждате ми доста сигурен в това — рече тя.

— Криптата на Шива не е истинска; тя не съществува. Понякога легендата си е просто една легенда. По-добре си вървете у дома.

— Няма как да стане. Трябва да намерим Криптата. Преди да го направи някой друг.

Той я погледна с любопитство.

— Някой определен човек?

— Не можем да говорим за това. Извинявайте.

Погледът му излъчваше сериозна интелигентност, докато той обмисляше думите й… след което маската на лудостта се завърна.

— Всички си имат тайни! Ха! Колко тъжно. Никой, който има тайни, няма да стигне до края на пътя към просветлението.

— Единственият път, който ни интересува, е до Кедарнат — обади се Еди. — Знаеш ли го къде е?

— Разбира се, че го знам! Аз съм роден в тези планини, ожених се в… — Той млъкна, потънал в спомените си, после се обърна към Нина. — Искате да отидете в Кедарнат, макар там да няма нищо за откриване?

— Да, искаме.

— В това време? — Той посочи с тоягата си забулената от облаци планина.

— Да.

Йогата поклати глава и промърмори нещо на хинди.

— Много добре — продължи той. — Аз ще ви покажа пътя.

— Мисля, че ще се оправим сами, приятел — обади се Еди.

Отказът на Нина беше по-учтив.

— Много щедро от ваша страна, но мисля, че ще се оправим. Благодаря.

— Не, не, настоявам — каза йогата. — Трябва ви водач — има много стръмни склонове. Освен това ще ви намеря топло място в Кедарнат, където да преспите.

— Мислех, че там няма никой по това време — каза Кит.

— Няма, но аз пак ще ви намеря място! Хайде, елате. Пътят е насам. — Той посочи нагоре по улицата.

— Ако дойдете с нас — каза Нина — ще се наложи да вървите четиринайсет километра нагоре в планината. Защо го правите?

Той отвърна спокойно, сякаш това беше най-естественият отговор:

— Защото така е правилно! Трябва ви помощ, аз съм тук да ви помогна. Каква друга причина би могло да има? Хайде, елате. От тук.

— Наистина ли ще му позволиш да върви с нас? — попита Еди Нина.

— А можем ли да го спрем? В смисъл, ако реши да ни последва до Кедарнат, нищо не можем да направим по въпроса.

— Ако изпадне в хипотермия, няма да го нося надолу по планината — изръмжа Еди.

— Така — рече Нина, — явно си намерихме водач, независимо дали го искаме или не. — Тя вдигна раницата си. — О, вие не ни казахте името си, господин…

— Джирилал Митра — отвърна старецът и се поклони. — За мен е удоволствие да ви услужа. Така, сега, надявам се, че имате хубави обувки — пътят е дълъг! — Той отново се разтанцува и започна да си пробива път през тълпата. Тримата се поколебаха, но го последваха.

Нина забеляза, че докато поклонниците изглеждаха изненадани от поведението на стареца, останалите, за които предположи, че са местни, реагираха с презрителна досада и дори изобщо не му обръщаха внимание, сякаш бяха свикнали с маймунджилъците му.

— Та значи… от колко време вървите по пътя към просветлението?

— Някои пътища не се знае колко са дълги, докато не стигнете до края им — каза Джирилал.

— Много мъдро, но не ви попитах това.

— Знам. Но ето един път, който познавам добре. — Тоягата му сочеше към една сводеста порта, боядисана в тухлено червено, която се намираше в подножието на стръмно стълбище, изкачващо се нагоре между сградите. — Това е пътят към Кедарнат. Сигурни ли сте, че искате да отидете там?

— Да — отвърна твърдо Нина. — Сигурна съм.

— И аз така си мислех. Добре! — Той плесна с ръце. — Да тръгваме!

Четиринайсет километра беше малко повече от осем мили и половина, а Нина беше изминавала подобни разстояния по груб терен със сравнителна лекота в миналото. Разликата тук беше, че нямаше и един ярд от пътя, който да върви по равна земя. Още преди да се отдалечат на една миля от Гаурикунд, краката вече я боляха от непрекъснатото, изтощително изкачване по стръмната, покрита със сняг пътека. Кит се справяше по-добре, но не много и дори Еди, натоварен с най-голямата раница, беше започнал да проявява признаци на изтощение.

Но стръмнината като че ли не притесняваше Джирилал. Докато се изкачваше нагоре, той си тананикаше някаква мелодия и дори от време на време подскачаше. По склона духаше пронизващ вятър и развяваше пешовете на мърлявата му роба.

— Не мога да повярвам, че не ти е студено — каза Нина. Въпреки усилията, които влагаше в изкачването, тя беше доволна от дебелото си яке с качулка и импрегнираните панталони. — Да не би да използваш някаква медитационна техника?

— О, нищо подобно — отвърна весело той. — Студено ми е. Просто не го показвам!

Еди изсумтя неодобрително.

— Умишленото излагане на студ е голяма глупост, приятел. Защо го правиш? Освобождаването от земните блага е едно, но дали Шива е казал, че трябва и да се измъчваш?

— Как ще изразя покаянието си е мой избор — отвърна Джирилал, показвайки за пръв път от срещата им някакви негативни емоции — не толкова гняв, колкото тъга.

— Покаяние за какво? — попита Нина.

— За моите грехове, разбира се. Не мога да постигна просветление, докато господарят Шива не ми прости всичко лошо, което съм сторил.

— При католиците е по-лесно — каза Еди. — Една бърза изповед, два пъти „Аве Мария“ и си готов.

— Като че ли някога си се изповядвал — пошегува се Нина. — Та ти ще останеш вътре с часове! Свещениците ще трябва да те изповядват на смени.

— Не ме карай да добавям към списъка и пошляпване на жена ми.

Джирилал поднови тананикането си и отново ги поведе напред. Колкото повече се изкачваха, толкова повече оредяваха дърветата и вятърът се засилваше. По пътя подминаха няколко малки селища — шепа скупчени една до друга колиби, всичките без покриви. Първоначално Нина ги помисли за изоставени, но Джирилал обясни, че през зимата търговците, които обитават малките селца, слизат от планината; когато Кедармат се затваря за поклонници и туристи, те остават без клиенти. Покривите се махат, за да не се строшат под тежестта на снега.

Облаците се приближаваха, долината се изгуби под сивата мъгла. Когато спряха да отдъхнат, Кит прочете някаква табела на хинди.

— Остават още четири километра.

— Изминали сме само шест мили? — попита недоверчиво задъханата Нина. — Сториха ми се като шейсет!

Щом си починаха, те продължиха да се изкачват по склона, който ставаше все по-стръмен и по-скалист. Вече се бяха изкачили над пояса с дървета и единствената растителност бяха малки храсти, които се подаваха изпод снега. Влагата на заобикалящите ги облаци само засилваше усещането за студ. Нина се опита да предложи одеяло на Джирилал, но той отказа и продължи решително да се движи напред по пътеката.

Подминаха поредната маркираща табела, после още една. Макар склонът да не ставаше по-стръмен, изкачването им се затрудняваше от разредения въздух. Спирките им за почивка ставаха все по-чести и по-продължителни. Последният маркер; оставаше им един километър. Те продължиха да се изкачват. И тогава…

— Погледнете! — извика Нина, изпълнена със страхопочитание. Те излязоха от мъглата — и за пръв път откакто бяха пристигнали в северния индийски щат Утараканд, тя можеше да се наслади на истинското великолепие на Хималаите.

Долу в ниското, планините имаха вид на зловещи сенки, закрити от мрачните облаци. Но сега тя ги виждаше ясно, осветени от яркото зимно слънце. Най-високият назъбен връх на планината Кедарнат доминираше над всичко, на запад се виждаше по-ниският му събрат, а в далечината се забелязваха други заснежени планини. Тя беше идвала и друг път в Хималаите, но обстоятелствата не й бяха позволили да разгледа околностите. Този път беше получила възможността наистина да оцени мащабите й.

Еди не беше чак толкова впечатлен.

— Да, изглежда доста впечатляващо — каза той, — но ако се опиташ да изкачиш тоя негодник, въобще няма да ти се стори красиво. — Той посочи на североизток. Пред тях се разкри хребетът, който бяха видели на лаптопа на Кит, още по-назъбен и по-впечатляващ от компютърно–генерирания си двойник. — Ще трябва да се изкатерим по него.

— Ето го и проходът — каза Кит. В природната бариера наистина се забелязваше един V-образен прорез, но най-ниската му точка се намираше значително по-високо от настоящото им местоположение.

Джирилал отмести погледа си от залязващото слънце и огледа хребета.

— Там ли трябва да е Криптата на Шива?

— Точно така — отвърна Нина.

— Тази част от планината е много опасна. Мнозина, които са отишли там, повече не са се върнали. Сигурни ли сте, че искате да ги последвате?

— Да, сигурна съм.

— Аз бих го пропуснал — промърмори Еди.

— Няма да ви спирам, разбира се. Просто исках да ви предупредя. Така, поне опитах! А сега да вървим. Селото е съвсем наблизо.

Повървяха още малко и най-после стигнаха равен терен. От двете страни на пътеката се нижеха малки колиби, които водеха до същинското село; също като къщичките, които бяха видели по-долу, и тези нямаха покриви. Сградите в края на пътя бяха по-солидни, построени от тухли и камък, притиснати плътно една към друга в тясната долина. Абсолютната неподвижност на пейзажа оставяше зловещо усещане, сякаш селото бе заспало зимен сън в очакване на завръщането на пролетта.

— Пилигримите отсядат ето тук — каза Джирилал и посочи колибите. — Туристите имат повече пари; те отсядат в хотелите.

— В хотел ли ще ни заведеш? — попита Нина.

— О, не! Те са частна собственост — това ще е равносилно на обир и вашият полицай ще трябва да ме арестува! — Той се обърна със смях към Кит. — Не, знам нещо по-добро.

Накрая на поредицата от къщички имаше малък мост, който минаваше над тясна клисура. Те го прекосиха и навлязоха в същинския Кедарнат. Централната улица криволичеше нагоре по склона, вратите на къщите бяха барикадирани с торби, пълни с пясък, които да ги пазят от снега и водата от топенето на ледниците, а бравите бяха обвити с парцали за защита от студа. В края на селото се намираше най-високата му сграда, широка каменна зала с висока квадратна кула.

— Това храм ли е? — попита Нина.

— Да — отвърна Джирилал. — Един от дванайсетте джьотирлинга, най-свещените индуски светилища, където господарят Шива се е появявал. Точно там ви водя.

Кит го погледна строго.

— Смяташ да отвориш храма?

— Аз съм скромен служител на Шива; бил съм там много пъти. Това е най-доброто място, където изпадналите в нужда могат да прекарат нощта. Освен това — добави той и се ухили — знам къде свещениците крият ключа.

Кит изобщо не изглеждаше щастлив, но докато се приближаваха към храма, той повече не повдигна никакви възражения. Сградата беше впечатляваща: ниска и здрава, построена от големи каменни блокове, за да издържа на природните стихии, но функционалността й се компенсираше от красиви изсечени фигури, поставени в ниши около ярко боядисания вход. Отвън на стража стоеше впечатляваща статуя на бик.

Джирилал ги въведе през портала, но вместо да тръгне към входа на храма, той зави зад ъгъла на сградата и свали снега от малка купчина тухли, мърморейки си под носа, докато проверяваше под всяка една от тях. Най-накрая триумфално вдигна голям месингов ключ.

— Нали ви казах! — извика той, изтича до вратата, разви парцала от тежката брава и отключи. — Моля, заповядайте вътре! — Той събу сандалите си, вдигна ги и прескочи торбите с пясък.

Кит притисна длани и се поклони пред храма, след което събу ботушите си, преди да влезе. Еди погледна Нина, сви рамене и направи същото. Нина също събу ботите си, като подскачаше на един крак, докато се бореше с връзките, след което влезе вътре.

Помещението беше тъмно; селото беше затворено за през зимата и електричеството беше изключено. Еди се накани да бръкне в раницата си, за да извади фенерче, когато мека светлина озари входа. Джирилал беше запалил лампа. От мрака изникнаха фигури: различни статуи. По стените зад тях бяха нарисувани различни митологични сцени.

— Моля, приемете гостоприемството на господаря Шива — каза старецът.

— Благодаря — отвърна Нина. Тя огледа отблизо статуите. — Много са красиви. Кои са?

— Братята Пандава — рече Джирилал. — Герои от Махабхарата. Дошли са да дирят Шива, преди да умрат. Покайвали се за убийството на братовчедите си в битка и тъй като Шива не искал да ги благослови, той приел формата на бик, за да се скрие от тях. Но те го намерили и той опитал да се скрие, като потънал в земята. Братята хванали бика за гърбицата малко преди да изчезне, тя се вкаменила и се превърнала в шивалингам. Храмът е построен около него. — Той се обърна към съседната стая и притисна длани в молитва.

Нина не можа да не забележи, че цялата му лудост е изчезнала.

— Какво ще правиш сега, след като вече си тук?

— Ще поднеса почитта си на Шива, разбира се, и ще го помоля да ви защитава по време на пътуването ви.

— Можеш ли да го помолиш за знак, който да ни подскаже къде е Криптата му? — попита Еди. Кит го погледна раздразнено.

— Еди, намираме се в свещен индуски храм — смъмри го Нина. — Дръж се прилично.

Джирилал се засмя.

— Всичко е наред, доктор Уайлд. Шива има чувство за хумор — някои казват, че Ганеша се е родил от смеха му! А сега моля, разполагайте се. Скоро ще се върна. — Той се изгуби в тъмната зала.

Еди извади комбинирана керосинова печка от раницата си и я разположи на пода.

— Все ще свърши работа — каза той, докато я палеше. — Пак е по-добре от палатка.

— Какъв е планът? — попита Нина.

— Скоро ще се стъмни, така че най-добре ще е да тръгнем на зазоряване към хребета. Би трябвало да успеем да го преминем, докато се стъмни — стига да намерим път нагоре.

— Безопасен път — добави Кит. — След онова, което ни каза Джирилал, се чудя дали не трябваше да си вземем по-сериозно алпинистко оборудване.

— Взели сме достатъчно — каза Еди и побутна раницата си. Вътре издрънча метал. — Всичко ще бъде наред, стига да не се налага да се катерим по отвесни скали — ако времето остане все така хубаво.

— Смяташ ли, че ще се задържи? — попита Нина.

— На подобни места е възможно да се промени напълно за пет минути. Единствения начин да го предвидим, е да следим условията и ако усетим промяна, да се подготвим за нея. — Той погледна към техните раници. — Така, къде е храната?

След като наизвадиха провизиите и разопаковаха спалните чували, те налягаха около печката. Кит започна да приготвя храната. Нина погледна към съседната зала.

— Джирилал? — извика тя. — Искаш ли да хапнеш нещо? — Никакъв отговор. — По-добре да видя дали всичко е наред — каза тя, притеснена, че продължителният студен преход може най-накрая да е взел своето.

Съседната по-голяма стая беше тъмна, с изключение на слабичък оранжевеещ пламък — липсата на прозорци беше поредната защита срещу времето. След като се приближи, тя установи че светлината идва от свещ, скрита зад завеса. До нея достигна гласът на Джирилал, който говореше тихо на хинди. Тя дръпна леко завесата и влезе в малката стаичка зад нея.

— Джирилал? Добре ли си?

Старецът седеше с кръстосани крака на каменния под пред малък олтар, а примигващата свещ зад него осветяваше тюркоазените стени. Той се обърна стреснато.

— Не, не трябва да влизаш тук! — извика той и се изправи.

— Съжалявам! — каза Нина и отстъпи назад. — Просто исках да се уверя, че си добре.

Той се успокои и наведе глава.

— Не, аз трябва да се извиня. Трябваше да ви кажа какво ще правя и да ви помоля да не ме безпокоите. Вината е моя.

Въпреки желанието си да уважи усамотението на молитвата му, Нина не се сдържа и огледа олтара.

— Това да не е…

— Шивалингам, да. — Обикновено белите лингами имаха цилиндрична форма, но този представляваше малка тристранна пирамида от полиран черен камък, с три отвесни червени линии. — За онези, които са постигнали просветлението, господарят Шива се разкрива като стълб от светлина и ги благославя.

— А ти…

— Не. — Той тъжно поклати глава. — Не съм достоен. Има твърде много неща, за които да диря прошка. — Той взе свещта и внимателно, но твърдо избута Нина от камерата. — Така — рече той с малко по-енергичен глас, — не спомена ли нещо за храна?