Свещената крипта

25.

Пространството зад вратите беше огромно, мащабът му отговаряше на статуята, която го пазеше. Ехото от стъпките на Нина и Шанкарпа бързо се изгуби в обширната пещера.

Когато очите на Нина привикнаха към тъмнината, тя забеляза нещо, което първоначално прие като два каменни блока, с височина около метър и половина, на разстояние около един метър, преди да осъзнае, че всъщност са краищата на много по-голяма постройка. Заедно формираха двете половини на стръмна полегата рампа, която в края си се издигаше на височина от десет метра, спускаше се почти до пода и отново е издигаше; в съзнанието й веднага изникна сравнението с писта за ски скокове.

Но в пещерата нямаше сняг. За какво служеше тогава?

Отговорът на този въпрос се появи, когато двамата с Шанкарпа влязоха навътре, следвани от останалите. На върха на рампата се виждаше нещо, от двете страни на което стърчаха фини платна, като криле…

Не като. Това бяха криле.

— Това е глайдер! — извика Нина и хукна към рампата, за да го огледа по-добре, напълно забравила за заплахата от пазителите. — Коил ми разказа истории от древните индийски епоси, където боговете имали летящи машини. Мислех си, че са просто легенди — но се оказва, че са истина!

— Вимани — каза Джирилал. Той се засмя. — Баща ми ми разказваше тези истории, когато бях малък — а аз ги разказвах на моя син. Спомняш ли си?

— Помня — отвърна смаяният Шанкарпа.

Нина започна да се изкачва по рампата, нетърпелива да види летателния апарат на върха.

— Всичко, което Талънор разказва в Кодекса, вече има смисъл. Затова свещениците се изкачвали цял ден дотук, а се връщали само за един час — те са летели! Пускали са глайдера, той се е плъзвал по рампата, правел е ски скок от края й и е политал над долината. — Тя огледа каменната писта; тя беше полирана гладко с малък ръб по външния край, по който да се води шината на глайдера.

Еди погледна назад към вратата, забелязвайки скалата в другия край на каньона.

— Трябвало е да дръпнат носа му доста рязко нагоре, когато са излитали. Малко им трябва да се размажат в онази стена отсреща.

Нина освети глайдера. Структурата му изглеждаше цялостна, крилете бяха изработени от красиво извити дървени греди. Самото дърво беше тъмно и лъскаво, явно беше допълнително обработвано, за да му се придаде здравина и трайност. Между гредите все още беше опънато платното на крилете. То, изглежда, бе направено от фина, лека коприна, покрита с прах и пожълтяла от вековете.

— Това е невероятно! — каза тя, докато Шанкарпа се изкачваше по другата рампа. — Древните индуси са имали летящи машини още преди гърците да са измислили мита за Дедал! И едва през шестнайсети век Леонардо е проектирал нещо подобно. — Шасито на глайдера беше направено от същото дърво и към него бе прикрепена трапецовидна рамка с подобни на ски метални шини. Те не бяха корозирали, както можеше да се очаква; пещерата беше студена и суха. Летателният апарат беше проектиран да носи поне двама души, които да лежат по очи върху дървена платформа, прикрепена под крилото.

Джирилал й се усмихна.

— Все пак често се казва, че индийците са измислили всичко.

— Кой го казва? — попита Еди.

— Ние, индийците — отвърна Кит.

Нина освети корпуса на древния апарат. В края на тънкото дървено тяло се виждаше опашката с форма на ветрило. Под нея беше прикрепено нещо — дълъг черен цилиндър, който стърчеше от рамката. Първоначално предназначението му я озадачи… преди въжето, което висеше от единия му край, да й подскаже: фитил.

— Ето и още нещо, което може би сте изобретили преди всички — каза тя. — Ракетите.

— Шегуваш се! — каза Еди. — Мислех си, че китайците са ги измислили.

— Мисля, че страшно ще се ядосат, когато разберат, че някой ги е изпреварил. Те са изобретили барута около девети век, но нашите приятели тук са го използвали хиляди години по-рано. Сигурно така са получавали нужната скорост за излитане.

Джирилал обиколи основата на рампата.

— Вижте тук — извика той.

Нина насочи фенерчето надолу и освети още черни тръби.

— Внимавай, не ги бутай! Един бог знае откога стоят тук — може да са нестабилни.

Еди не беше съгласен с нея.

— По-скоро изобщо няма да проработят. Зависи как са правели барута — ако не са го смесили добре, сигурно вече се е разпаднал на отделните си съставки. — Той улови изненадания поглед на жена си. — В SAS ме обучаваха за работа с експлозиви — хубаво е да си наясно с тези неща, ако смяташ да взривяваш разни работи.

— Е, и в двата случая е по-добре да не приближаваме пламъци до тях. — Тя започна да се спуска по рампата. Очите й вече бяха привикнали към слабата светлина. — Леле! Това не е единственият глайдер — това място прилича повече на хангар! — От едната страна на пещерата бяха наредени още няколко вимани. В тъмнината проблясваха и други загадъчни предмети. — Светлината на фенерчето не е достатъчна. Ще ни трябва нещо по-голямо.

— Това може да свърши работа — обяви Джирилал. Старият йога беше влязъл малко по-навътре в пещерата и стоеше до един метален казан върху каменен пиедестал. Нина го освети — и откри, че в пода зад него е изсечен тесен жлеб, който продължаваше навътре в пещерата. Тя го освети с фенерчето до мястото, където се разклоняваше и проследи единия му ръкав, който също се раздели на две, като накрая стигаше до друг казан. В канала имаше някаква течност, но от вълнението на Джирилал можеше да се съди, че това не е вода.

Нина се върна при него.

— Това е петрол — каза тя, като разбърка леко покритата с пепел гъста течност и я помириса. — Система за осветление. Палиш единия огън и той се разпространява из цялата пещера, запалвайки останалите казани.

— Мислех си, че не трябваше да палим огън — каза Еди, поглеждайки към купчината ракети.

— Всичко ще бъде наред, стига някой да не събори някой казан. Чакай да си донеса нещата.

Тя внесе раницата си и намери вътре водоустойчив кибрит.

— Да опитаме ли? — попита тя Шанкарпа.

— Пали — заповяда той.

Тя пална клечка кибрит и я допря до петрола. Трябваше му известно време да се запали, но резултатът накара всички да примижат. Огнената линия се спусна по канала, разделяйки се няколко пъти, като всяко разклонение се спускаше към различните краища на пещерата. Когато огънят достигаше до казаните, вътре нещо изсъскваше и шептеше — подпалваха се малки пакетчета с барут и огънят достигаше до дървата и въглищата, струпани над тях. Започнаха да се надигат пламъци.

Примигваща кехлибарена светлина изпълни грамадната пещера. Предметите постепенно започнаха да придобиват форма, разкриха се невероятни съкровища; златни статуи на богове, хора и животни; изкусно обшити китеници, украсени с перли и ценни метали; красиво нарисувани фрески и прекрасна бродирана коприна, показваща сцени от живота на Шива и неговите съпруги. Сред творбите на изкуството се виждаха странни машини, също толкова загадъчни на светло, колкото и в мрака. Гигантско колело, от чийто ръб висяха десетки кожени торбички; голяма дървена решетка, от която стърчаха стотици блестящи метални стрели; масивен каменен валяк с дълги и дебели метални дръжки. Недалеч от рампата се издигаше нещо, което наподобяваше миниатюрен дворец със златни куполи. Към пръстен около върха му бе привързана огромна спъхната и провиснала текстилна торба, която се простираше навътре, чак до задната стена на Криптата.

— Да му се не види! — възкликна Еди. — Шива е имал голям гараж.

— Това е невероятно — прошепна Нина. — Какви са всички тези неща? — Тя се приближи до малкия дворец. На едната му стена имаше порта; тя леко я побутна и във вътрешността се разкри още един казан, както и няколко меча с прави остриета, подредени на стойка до едната стена. — Прилича ми на куклена къщичка.

— Маяянтра — каза Джирилал. — „Магическа машина“. Във ведите и епосите се разказва, че такива машини са били използвани в битките.

Шанкара беше по-подробен.

— Това е сарвато-бхадра — каза той, приближавайки се до голямото колело. От двете страни го подпираха дървени колони. Той взе една торбичка, която съдържаше нещо тежко, с размера на човешка глава. Кожата беше изрязана във форма, която силно наподобяваше прашка с дървен чатал. — Той хвърля камъни, по сто наведнъж.

— „Да пребием всички с камъни!“ — пропя Еди фалшиво, с носов глас. Всички се обърнаха към него. — Боб Дилън, нали се сещате9? Добре де, сигурно не се сещате. Забравете.

— Как са ги вкарали тук? — попита Кит. — Нито една от тях не би могла да мине през долината до пещерата.

— Сигурно са ги сглобили тук — каза Нина. — Те са експонати — също като повечето съкровища на Шива. — Тя пристъпи до Шанкарпа. — Всичко това ли се споменава в епосите?

— Да, и в надписите по стените в долината — отвърна той. После посочи към решетката с металните стрели. — Това е сара-янтра — тя изстрелва по сто стрели наведнъж. Удгхатима — каменният валяк — разбива стените на замъците.

Нина се вгледа отблизо в древните бойни машини. Каменни и метални тежести висяха от вериги, които преминаваха през скрипците, монтирани в основата им. Вече беше виждала — и едва не стана жертва — на подобни елементарни, но ефективни механизми, задвижвани от гравитацията; дори след всички тези векове те все още функционираха.

— Впечатляващо. Само не ги пипайте — може да се активират. — Тя посочи „куклената къщичка“. — А това?

Баща и син се спогледаха.

— Летящият дворец — каза Шанкарпа.

— От написаното в „Рамаяна“ бях останал с впечатлението, че е доста по-голям. — Джирилал звучеше почти разочаровано.

Междувременно Кит и Еди бяха огледали вътрешността му.

— Знаете ли какво е това? — попита йоркширецът. — Балон с горещ въздух. — Той посочи казана. — Ето ви го огъня, а ей това е дъното на балона.

Нина погледна възхитено платнената грамада.

— Невероятно! Първо китайците губят първенството в откриването на барута, а сега и французите ще трябва да се откажат от балоните. Щом разкрием това място пред света, ще има доста ядосани историци.

— Ако въобще бъде разкрито — каза Шанкарпа с предупредителен тон в гласа. — Всичко това са играчки в сравнение със силата на думите на господаря Шива. Трябва да намерим ведите на Шива — и тогава ще реша какво да правя с вас.

— Къде може да се намират? — попита Кит.

— В дъното на Криптата — каза Нина. — Да вървим. — Тя ги поведе през пещерата, следвайки блещукащата петролна следа. Подминаха безброй други обсадни машини — някои приличаха на балисти и катапулти, други на стенобойни тарани с формата на слонове или кози, както и други оръжия като онези, които бяха намерили до рампата — докато най-накрая стигнаха до дъното на пещерата.

Веднага стана ясно къде се намират ведите на Шива. Висока шест метра статуя пазеше тесен проход, прорязан в скалата.

— Знаеш ли какво? — рече Еди. — Като че ли Спилбърг е бил прав през цялото време.

Шанкарпа застана изпълнен със страхопочитание пред статуята.

— Кали… — прошепна той.

Черната богиня приличаше на нещо, излязло от някакъв кошмар; устата й беше изкривена от гняв. Очите и подаващия се от устата език бяха боядисани в кърваво червено, голото й тяло бе украсено с гирлянда около врата — но не от цветя, а от човешки черепи. Но най-отличителното нещо бяха ръцете й: цели десет. Повечето от тях държаха оръжия, смъртоносни остриета проблясваха на светлината — няколко меча, един тризъбец, двуострият скиптър на огромна ваджра, дори диск на чакрам. С единия си крак беше стъпила твърдо на пода до малкия вход към прохода, а другия беше вдигнала заплашително, сякаш се канеше да стъпи върху всеки, който се осмели да премине под него.

Пазителите реагираха на гледката с голямо благоговение, дори страх. Преклонението пред един индуски бог, като Шива, не пречеше да се кланят и на други, а като съпруга на Шива и едно от най-могъщите божества в пантеона, Кали заслужаваше уважение.

Дори Еди почувства леко смущение.

— Сега разбирам защо е богиня на смъртта. Десет ръце, с които може да убива? Хич не си поплюва.

— Не, не — обади се Джирилал развеселено. — В Кали няма само смърт. Виждате ли? Две от ръцете й са празни.

Нина видя, че вместо да държат оръжия, пръстите на богинята изобразяват някакви символи.

— Какво означават те?

— Единият — каза той, сочейки с тоягата си, — е знак, че ще те защити. Тя може да е свирепа, но освен това е и любяща майка — а една майка би направила всичко, за да защити децата си. Другият означава „не се страхувай“ — няма от какво да се страхуваш, ако й се довериш.

Кит пристъпи напред и се вгледа в извисяващата се фигура.

— Значи господарят Шива е оставил Кали да пази Криптата му?

— А кой друг, освен Кали, би могъл да унищожи всички нарушители? — попита твърдо Шанкарпа.

Нина насочи фенерчето си към статуята, за да я огледа по-добре.

— Въпросът е… дали ще унищожи всеки, който се опита да вземе ведите на Шива? Знаете ли как се стига до тях?

— Това познание е изгубено много отдавна.

— Страхотно. Значи и това ще трябва да разгадаваме. — Тя наведе лъча на фенерчето, за да огледа оръжията, но Кит й пречеше. — Извинявай, Кит — трябва да огледам.

— О, извинявай. — Той отстъпи встрани…

Към прохода.

— Кит, почакай! — извика Нина, внезапно осъзнавайки опасността — но беше твърде късно.

Статуята оживя.

Древният механизъм в статуята заработи и осемте ръце с оръжията се раздвижиха, разсичайки въздуха в тесния тунел. Единият от мечовете замахна към Кит. Той отскочи стреснато назад…

Но не беше достатъчно бърз. Гигантското острие се заби в пищяла му и по пода плисна кръв.

Той изкрещя и падна, притискайки силно раната. Ръцете на Кали се върнаха в първоначалните си позиции и статуята замря.

Еди пръв се осмели да пристъпи напред и да издърпа Кит от прохода.

— Да видим — каза той, като внимателно нави подгизналия от кръв крачол и установи, че кракът е разрязан до кокал, а парче от мускула виси като отхапано от куче. — Мамка му, дълбока е. Нина, носиш ли аптечката в раницата?

Тя я извади, Еди си сложи чифт латексови ръкавици за еднократна употреба и започна да почиства раната.

— Ще те заболи — предупреди той Кит. — Съжалявам, но нямаме обезболяващи. Ще пипам колкото се може по-внимателно.

Нина хвана ръката на ранения мъж.

— Опитай се да не мърдаш.

— По-лесно е… да се каже, отколкото да се направи — процеди през зъби Кит. — Родителите ми ме предупреждаваха, че ако не слушам, Кали ще ме накаже. Но никога не съм си и помислял, че това наистина ще се случи!

— Но тя не те е наказала — това очакваше всеки, който тръгне към прохода. — Нина погледна към статуята, която беше вторачила злобно червените си очи в нея. Хитър капан, последната защитна линия пред съкровищата в сърцето на Криптата. Но сигурно имаше начин да се преодолее — свещениците, които бяха показали ведите на Шива на Талънор, сигурно са знаели как…

— Така, сега ще те зашия — обяви Еди. — Как се чувстваш?

— Сякаш богинята току-що ми е отрязала крака — изпъшка Кит.

— Всичко ще бъде наред. Просто се опитай да дишаш бавно. — Той прониза плътта му с иглата и цялото тяло на Кит се напрегна.

Джирилал и Шанкарпа минаха покрай тях и се загледаха с благоговение в статуята. Старият йога колебливо протегна тоягата си към прохода и натисна първата каменна плоча на пода му. Кали отново се раздвижи и дългият меч полетя надолу. Острието разряза дървото и двамата мъже отскочиха назад, а статуята се върна в първоначалното си положение.

— Добра тояга беше — рече тъжно Джирилал, стиснал отрязаното парче дърво.

Макар че се опитваше да успокои Кит, Нина не можеше да откъсне мислите си от капана.

— Когато някой тръгне по коридора, го задейства. Дори ако се изкатерите отстрани, без да докосвате пода, пак ще трябва да скочите на него в другия му край. А когато го направите… — Тя посочи гигантския крак на статуята, който беше надвиснал над отвора. — Ще ви размаже.

— Също като Шива — рече замислено Джирилал.

— Какво имаш предвид?

— Имало един демон на име Рактабиджа — започна да разказва той, — който не можел да бъде убит в битка, защото всеки път, когато го порежели и кръвта му капнела на земята, от нея се появявало ново негово копие. Само Кали била достатъчно силна, за да го унищожи — тя изпила всичката кръв от тялото на Рактабиджа и изяла двойниците му! Но после се опиянила от победата и затанцувала на бойното поле, тъпчейки мъртвите. За да я спре, Шива се престорил на един от труповете и когато Кали осъзнала, че е стъпала върху съпруга си, тя се засрамила и се успокоила.

— Убила ли го е? — попита Нина.

— Не, спряла преди да го размаже.

Еди приключи със зашиването на раната на Кит.

— Но на нас това няма да ни помогне да преминем.

— Не може да няма начин — каза Нина. На стената, до една от обсадните машини, беше облегнато копие. — Шанкарпа, опитай с това. Може би има някакъв модел в движението на ръцете й, някакъв безопасен маршрут.

Шанкарпа мушна плочата с копието. Ръцете отново се размахаха, остриетата започнаха да разсичат въздуха. Надеждите на Нина, че може да се разкрие път през мелето, бяха бързо попарени; мушкането, кълцането и смазващите удари покриваха цялата ширина на прохода.

— Явно няма да стане така — каза тя, когато Шанкарпа измъкна скъсеното копие.

Водачът на пазителите се намръщи.

— Но ти си права — не може да няма начин. Ще проверя дали някой не си спомня нещо от надписите отвън. — Той се обърна към останалите облечени в роби мъже.

По тона на гласовете им Нина стигна до извода, че едва ли казват нещо полезно. Тя се върна при Еди, който бинтоваше крака на Кит.

— Добре ли си? — попита тя индиеца.

— Това не беше най-добрият ми ден — отвърна той със задавен глас.

— Просто се дръж. Стигнахме чак до тук, намерихме Криптата на Шива — ще успеем и да те върнем у дома. Все някак. — Тя погледна към Джирилал. — Има ли нещо в историите за Кали, което би могло да ни помогне да преминем?

Той поклати глава.

— Съжалявам, но не мога да се сетя.

Тя отново погледна статуята — и двете ръце, които не бяха помръднали по време на нападението.

— Символите, които изобразяват пръстите й, са: „ще те защитя“ и „не се страхувай“. Не се страхувай, ще те защитя… от какво?

— От нея — предположи Еди. — Тя е голямата заплаха.

— Кали не е заплаха за онези, които вярват в нея — настоя Джирилал.

— Но как така ще те защити, след като всъщност те напада? — попита Нина. — Освен… ако вярваш, че тя няма да те нарани, няма от какво да се страхуваш?

Еди посочи крака на Кит.

— Не мога да повярвам, че позитивното мислене ще попречи да те направи на шиш кебап.

— Не съм съвсем сигурна. Джирилал, ще наглеждаш ли Кит?

— Чакай малко, какво си намислила? — попита Еди, когато йогата зае мястото й.

Тя взе копието.

— Имам една теория и искам да я проверя.

— Не може ли просто да напишеш дисертация или каквото там обикновено правите вие, докторите на науките?

Без да му обръща внимание, Нина се приближи до прохода и спря малко преди входа. На мястото, където беше посечен Кит, камъните бяха оплискани с кръв. Тя вдигна копието и приближи счупения му край на няколко инча от кръвта.

— Така, да видим какво ще стане…

Тя натисна с копието — и го задържа там.

Разнесе се нов страховит трясък откъм древната машина, осемте ръце се размахаха…

И замряха. Разнесе се силен звън от вътрешността на статуята, който спря движението й.

Нина продължи да натиска с копието. Ръцете се прибраха.

Шанкарпа дотича при нея.

— Какво направи?

— Повярвах, че Кали ще ме защити — отвърна Нина. — Така и стана. Отстъпи назад, нека ти покажа.

Тя отново натисна с копието. Мечът се изстреля напред и този път тя дръпна копието към себе си. Острието продължи да се движи напред, отрязвайки парче от дървената дръжка.

— Ако се страхуваш, така ще постъпиш, ако Кали те нападне — обясни тя. — Ще отскочиш назад — но така или иначе тя ще те порази. Но ако не се страхуваш, ако не отстъпиш… — Тя наведе отново копието, като натисна твърдо камъка. В прохода отекна нов трясък и мечът рязко спря, преди да е нанесъл удар. — Ако останеш на място, в машината има нещо, което я спира да те удари. Символите, които изобразяват двете й ръце, подсказват как може да се мине. Същото е както при ключа — трябва да познаваш същността на историите за Шива и богините, за да влезеш вътре.

Еди махна с ръка към внушителния брой смъртоносни оръжия.

— Значи искаш да се поразходиш сред тия нещица, за да провериш дали си права?

— Ами… не съвсем. Но ако това е единственият начин да преминем, то все някой трябва да го направи.

— Но няма да си ти, по дяволите, това е сигурно. — Той пристъпи към прохода. — Аз ще го направя.

— Какво? — извика Нина. — О, не, няма! Щом на мен не ми позволяваш и аз няма да те пусна! Някой от тях може да го направи. — Тя посочи с пръст пазителите.

Шанкарпа изобщо не изглеждаше доволен.

— Искаш някой от нас да рискува живота си, за да провери твоята… теория?

— Вие също искате да намерите ведите на Шива.

— Нашият живот не зависи от това.

— Може и да зависи, ако семейство Коил се появят. — Покрай вълнението от отварянето на Криптата и опасността от статуята, тя беше забравила, че над главите им е надвиснала и друга заплаха. — По дяволите! Те може дори да пътуват насам! Трябва да влезем вътре! — Тя се изправи пред Шанкарпа. — Виж, сигурна съм, че ако не се уплашиш и просто влезеш в прохода, няма да бъдеш нападнат и ще влезеш във вътрешната стая. Но времето ни изтича.

— В такъв случай трябва да спрем да се дърлим и да действаме, нали? — каза Еди… и пристъпи към тесния проход.

— Еди, не! — извика Нина, но остриетата вече се спускаха…

Най-дългият меч спря изведнъж, острието му почти докосваше слабините му.

— Уф! — извика той, усещайки как определени части от тялото му се свиват. — Добре, че се спря точно навреме.

— Да не си се побъркал? — изкрещя Нина. — Можеше да те убие!

— Или нещо по-лошо! Виж какво, все някой трябваше да мине от тук — и трябваше да се действа бързо, вместо да се спори. Добре, продължавам. — Той потисна едно потреперване и тръгна напред по коридора.

Дългият меч остана неподвижен, но останалите остриета се стрелнаха напред, а ятаганът се засили към врата му, като се спря изведнъж, сякаш се беше блъснал в невидима стена. Оръжията се прибраха. Нова стъпка. Този път не се случи нищо. Явно не всяка плоча беше свързана с капана. Той продължи предпазливо напред.

Ваджрата полетя към него като стоманена топка за разбиване на стени и спря толкова близо до главата му, че заформилият се вихър разроши косата му. Последва го друг меч, който премина диагонално пред гърдите му. Четири ръце вече бяха атакували: а той се намираше по средата на пътя.

Още една стъпка…

Чакрамът разсече въздуха — и острието разряза ръкава и се заби в ръката му.

Нина изохка, готова да хукне към него.

— Не! — изръмжа той през зъби. — Не мърдай! То спря! — Ръката, която държеше чакрама, беше спряна от механизма, който ограничаваше движенията й, но Еди просто се беше оказал малко по-близо и тя беше успяла да го закачи.

Той отстъпи встрани и изпъшка, когато металът се отдели от плътта му. Чакрамът се върна в първоначалното си положение, а върху острието му проблясваха капки кръв. Еди повдигна разрязания ръкав, за да огледа раната. Беше извадил много по-голям късмет от Кит; раната му се нуждаеше само от един-два шева.

Но това трябваше да почака. Потискайки страха си, Еди бавно продължи напред по коридора. Задвижиха се още три оръжия — като всяко едно спираше точно преди да нанесе удар. Кали наистина го пазеше.

Но пред него стоеше още едно препятствие.

— Добре, сега какво? — извика той, щом стигна до вдигнатия крак. Пространството под него беше съвсем малко по широко от тръбата в сградата на ООН; щеше да се събере, но щеше да му е тесничко.

— Някакви идеи? — попита Нина мъжете, които се бяха събрали около нея.

— Сигурно трябва да е като Шива на бойното поле — каза Джирилал. — Трябва да се престори на мъртъв и да засрами Кали заради яростта й.

Легендата като че ли отговаряше на ситуацията, но Нина не беше съвсем склонна да я приеме — нито пък Еди, след като му предаде думите им.

— Ако грешиш, няма да се налага да се преструвам на мъртъв. Не мога ли да я затапя с нещо?

— Сигурна съм, че който я е сложил там, е помислил за това — отвърна тя. Подът под крака представляваше мозайка от по-малки плочки; тя предположи, че целта е да поддадат, ако върху тях се стовари по-голяма тежест.

— Според мен Джирилал е прав. Трябва да се плъзнеш под него и да се престориш на мъртъв — ако се опиташ да се измъкнеш, докато се спуска към теб, той ще се стовари отгоре ти и ще те довърши. Целият капан е свързан с вярата, че Кали няма да те убие, колкото и страшна да изглежда.

— Не ме е страх — рече той и започна да се подпъхва под крака. — Просто не искам в некролога ми да пише, че ме е размазал някакъв гигантски крак, като в проклетия „Монти Пайтън“. Ще се чувствам адски неловко.

Макар да беше страшно напрегната, Нина се усмихна на шегата.

— Некрологът ти няма да бъде написан още дълго време, Еди. Никой няма да се осмели да го направи.

— Добре, да се надяваме, че си права. — Вече се беше напъхал почти целият под крака…

Една плоча леко поддаде, тежестта му беше задействала поредния механизъм. С разтърсващо скърцане кракът започна да се спуска.

Инстинктът го подтикна да се маха от там — но той го потисна и застина неподвижен, докато кракът не се притисна в него. Той се опита да остане спокоен, докато натискът се увеличаваше, контролираше дишането си — но тежестта започна да изтласква въздуха от дробовете му.

— Мамка му! — опита се да каже той, но думата заседна в гърлото му.

Скърцането на камъка продължи, плътта и костите не можеха да забавят безмилостното спускане на гигантската пета. Тя притисна Еди към пода и болка прониза ребрата му. Той се опита да се освободи — но не можеше да помръдне от мястото си.

Кали щеше да го стъпче!

Той извърна глава, за да погледне измъчено Нина за последен път и зърна ужасения й поглед, след като твърде късно беше осъзнала, че е сбъркала…

Скърцането спря.

Натискът изведнъж намаля и кракът постепенно се върна в първоначалното си положение. Той задъхано си пое няколко глътки студен, прашен въздух, преди да се измъкне от дупката.

— Вътре съм! — изграчи той.

— Слава богу! — каза Нина. — Добре ли си?

— Чувствам се размазан като паста за зъби, но ще се оправя.

— Какво виждаш?

Той се огледа; новата зала беше потънала в почти пълен мрак.

— Нищо — фенерчето ще ми свърши работа. Търкулни го насам.

Нина се засили, сякаш се канеше да хвърли топка за боулинг, и метна фенерчето към другия край на прохода. Еди го хвана и го включи. Новата стая беше малка, по стените бяха гравирани образи на Шива, чиято боя беше изненадващо добре запазена, както и множество текстове на ведически санскрит. Но предметът, който привлече вниманието му, беше облегнат на една от стените.

Той представляваше украсен сандък, повдигнат върху позлатени крачета с формата на слонове и декориран с перли и малки скъпоценни камъни. Беше изрисуван също като стените: Шива, седнал в поза лотус, се взираше ведро в Еди.

— Виждаш ли нещо? — извика Нина.

— Да, има една изписана кутия и… — Той освети наоколо с фенерчето. Разкри се част от механизма на статуята: няколко гигантски зъбчати колела. — Трябва ми нещо да блокирам механизма. Камък или железен прът, нещо такова.

Хората на Шанкара донесоха дебел метален прът от една от бойните машини и го хвърлиха в прохода. Еди го затъкна между зъбците на колелата; те се опитаха да се завъртят, но металът издържа. След няколко минути механизмът блокира.

Той се наведе под крака и махна с ръка.

— Готово! Кой иска да разгледа?

Шанкарпа мина пръв, като прекоси внимателно прохода. Ръцете на статуята се раздвижиха, но металният прът държеше всичко под контрол. Нина мина след него.

— Вижте тук — каза Еди, след като те се провряха под крака. Той освети сандъка. — Смятате ли, че вътре се намира дневникът на Шива?

Шанкарпа беше твърде развълнуван, за да реагира на проявата на неуважение от страна на Еди. Той се приближи до сандъка, протегна треперещите си ръце над капака му, сякаш се боеше да го докосне, след което погледна Нина. За пръв път изглеждаше несигурен в себе си.

— Какво да правя?

— Отвори го — каза Нина. — Трябва да разберем дали ведите на Шива са вътре, за да ги защитим.

Той кимна и се приготви да вдигне капака — но отново не можа да се престраши да докосне кутията.

— Аз… не мога — рече той. — Не знам дали съм достоен…

— Ооо, я мръдни встрани — сопна му се Еди и отвори сандъка.

Шанкарпа отстъпи назад, а Нина погледна остро съпруга си.

— Еди!

— Какво? Ти каза, че трябва да действаме. Така, какво има вътре? — Той насочи фенерчето.

На пръв поглед съдържанието му като че ли не си заслужаваше усилията и опасностите през които бяха преминали, за да го намерят. Вътрешността приличаше на гардероб; метални рафтове разделяха и поддържаха редица каменни плочки, всяка с размера на голяма книга с твърда корица, дебела около сантиметър и половина. Имаше общо четирийсет такива.

Но Нина знаеше, че те представляват невероятно археологическо откритие; древните чудеса, които се намираха в пещерата отвън, бяха като дреболии в сравнение с интелектуалното съкровище в този сандък. Макар лично тя да не вярваше, че са били написани от ръката на истински бог, плочите представляваха описание на една цивилизация, която беше също толкова древна колкото тази на атлантите — и освен това бе основата на религия, която, за разлика от тази на отдавна изчезналата раса, все още процъфтяваше.

Тя внимателно повдигна една от плочите и откри надписи и от двете й страни: ведически санскрит, език, който й беше почти непознат. Тя показа една на Шанкарпа.

— Можеш ли да я прочетеш?

На лицето му отново се изписа благоговение.

— Да. Да! Това… това са думите на господаря Шива — за великия цикъл на живота!

Нина внимателно върна плочката на мястото й. Шанкарпа нетърпеливо й даде знак да извади още една, но тя поклати глава.

— Трябва да решим какво да правим с тях. Прамеш и Ванита Коил знаят къде се намира изгубената долина — така че ще дойдат тук. Без значение какво ще се случи, ние трябва да им попречим да се сдобият с ведите. Знаеш ли някое място, където бихме могли да ги скрием?

— В североизточната част има няколко пещери. Но не знам колко са сигурни — не са дълбоки. Ако ни връхлети буря…

Тя го хвана за ръката; Шанкарпа реагира изненадано на докосването.

— Виж, знам, че не ми вярваш и те разбирам. Но ако ми позволиш, бих могла да отнеса ведите на много сигурно място — и семейство Коил няма да могат да ги откраднат. Това ми е работата, с това се занимава АСН: открива древни съкровища и ги пази за цялото човечество. Баща ти повярва в мен. А ти?

Шанкарпа намръщено погледна сандъка, после нея… след което взе решение.

— Ти смяташ, че няма да успеем да спрем тези хора, нали?

— Те ще дойдат с голяма сила — обади се Еди. — И ако се опитате да им попречите, ще избият всеки един от вас. Колко сте тук, двайсет и няколко? Коил сигурно също ще доведе толкова — и те ще бъдат въоръжени с автомати.

— Моля те — каза Нина. — АСН може да защити ведите. Ти и пазителите може би ще успеете да забавите Коил… но няма да можете да го спрете.

Индиецът изпръхтя с отвращение.

— Добре. Ще ви позволя да ги отнесете на безопасно място. Но аз ще дойда с вас.

— Първо да решим как да ги изнесем от тук. — Тя затвори капака. — Еди, ще му помогнеш ли да премести сандъка?

— Страхотно — въздъхна той. — Първо се катеря по планината чак до тук, после някаква гигантска статуя ме поряза и кракът й едва не ме смачка, а сега трябва и да разнасям разни кашони заради теб.

Нина погледна смутено разрязания му ръкав.

— Ох, вярно. Забравих. Извинявай.

— Няма нищо. Тъй като ти ме молиш, ще ти направя услуга. Макар че като се приберем у дома, може да поискам нещо в замяна. — Той се ухили похотливо. — Може да включва и някой реквизит.

— Боже, Еди! Как можа точно това да ти мине през ума!

— За какво говорите? — попита нетърпеливо Шанкарпа.

— За нищо — отвърна Нина и взе фенерчето. — Така. Сега вие двамата, вдигнете го. Най-добре го подхванете отдолу.

Те се подчиниха; след като вдигна сандъка, Шанкарпа погледна гневно Нина.

— Чакай малко, ти не можеш да ми даваш заповеди! Аз съм водачът тук!

— Така става, когато допуснеш жена в клуб само за мъже — обади се Еди. — Следващото нещо, което ще поиска, е да носиш пижама и да пускаш седалката на тоалетната чиния.

— Просто го изнесете навън — сопна му се Нина и изпълзя навън. Еди и Шанкарпа внимателно повдигнаха сандъка и го понесоха към прохода. Той успя да се събере в тясното пространство под крака на Кали, макар крачетата му да одраскаха пода.

Щом го изкараха от там, двамата мъже го отнесоха в голямата пещера. Шанкарпа даде някакви заповеди на двама от хората си, които веднага понесоха сандъка към изхода.

— Те ще го свалят долу — каза той на Нина.

Тя огледа останалите предмети в Криптата.

— А всичко останало?

— Ще затворим Криптата. След като вече знаем как да я отключваме, аз ще реша по-късно какво да правя с тях. А сега ще се махнем от тук.

Еди коленичи до Кит.

— Как е кракът? Смяташ ли, че ще можеш да вървиш?

— Мисля, че няма да успея да се спусна по хребета — призна индиецът. — Но в Гаурикинд имаше антена за сателитен телефон — когато влезете в обхват, можете да се обадите на Интерпол и да им кажете да изпратят хеликоптер.

— Ще успеем да отнесем и ведите — каза Нина. — Ако се свържем с индийското правителство, те могат да уредят охрана.

— Това звучи добре — каза Еди. Той отиде до Джирилал и двамата заедно повдигнаха Кит.

Агентът на Интерпол изпъшка от болка, но успя да се изправи.

— Добре съм — каза той, докато двамата го подкрепяха отстрани. Всички тръгнаха след двамата мъже, които носеха сандъка. — Ще ви дам номера на моя шеф. Той ще може да…

Внезапно Еди спря.

— Чакайте!

— Какво има? — попита Нина.

Отвърна й боботене на роторни перки. И то няколко.

Коил ги беше открил.