Свещената крипта

35.

На гърдите на Коил, върху сакото му „Неру“, се беше разляло голямо петно от тъмна кръв. Еди заби петата си в него и индиецът изкрещя.

— Кажи ни как да разблокираме управлението!

— Не — изпъшка Коил, след като Еди отслаби натиска.

— И без това няма да живееш още дълго, но аз мога да превърна последните ти секунди в ад.

— Това… няма никакво значение. Аз ще се преродя в златната епоха…

— Като торен бръмбар, ако на тоя свят има някаква справедливост. — Осъзнавайки, че Коил е готов да умре за плана си, той го удари още веднъж и се обърна към Нина. — И какво ще правим сега, по дяволите?

— Не знам — отвърна тя, оглеждайки отчаяно активните екрани. Може пък Коил да беше направил някаква грешка, оставяйки им някакъв начин да отклонят дрона. Но не откри нищо, което да им помогне…

Погледът й се върна към един от екраните. На него все още вървеше предаването на живо от президентския дворец. Британския премиер се ръкуваше с домакините си. Очакваха се само още няколко държавни глави, като последен беше президентът на Съединените щати, и тогава всички щяха да се намират на мястото, което щеше да бъде атакувано от дрона…

— Питър! — възкликна тя; присъствието на британския премиер й напомни за един от членовете на антуража му. — Можем да се обадим на Питър Олдърли; той ще ги предупреди!

— Ами да, бихме могли — рече Еди, — ако имахме номера му. И телефон.

— Но ние имаме телефон. Стига да си спомня как се работи с него… — Тя си припомни малкия инфотариум в Индия, след което вдигна ръка, сякаш държеше невидима слушалка и я притисна към ухото си.

Нищо не се случи. Екраните останаха непроменени.

— По дяволите!

Еди я погледна недоверчиво.

— Сега не му е моментът да играеш на шарада!

— Видях го в Бангалор — това е един вид виртуален телефон. — Тя се приближи до тясната поставка, в която бяха монтирани сензорите за движение и опита отново, този път по-бавно, подчертавайки всяко движение…

Екраните се промениха, върху образите се появи клавиатура.

— Да! — извика тя. — Какъв е номерът?

— Откъде, по дяволите, да знам какъв е номерът на Олдърли?

— Не неговия номер — на Мак! — Тя вдигна другата си ръка с протегнат показалец; щом сензорите засякоха върха на пръста й, върху виртуалната клавиатура се появи светъл кръг.

Еди бързо изреди цифрите, а Нина почукваше във въздуха, за да ги набере на виртуалната клавиатура.

— Дано не е забравил да си зареди телефона.

Появи се анимираната икона „Свързване“… но като че ли нищо не се случваше. Нина и Еди се спогледаха разтревожено — и в този миг от тонколоните над главите им се разнесе кухо съскане. Още един напрегнат миг и под купола отекна сигналът за звънене. Два, три пъти…

— Ако краят на света настъпи, защото сме били прехвърлени на гласова поща, ще бъда ужасно нещастна — промърмори Нина. — Хайде, Мак, вдигни…

Чу се изщракване, а след него познатият глас, леко озадачен, че му звънят от непознат номер.

— Ало?

— Мак! — извика Нина. — Слава богу! Това сме ние, Нина и Еди!

Фонът от шумове подсказваше, че той се намира в голяма зала, ясно се чуваше жуженето на множество разговарящи хора.

— Какво става? Мислех, че сте в Гренландия?

— Там сме — отвърна Еди, — но в Делхи е на път да се случи голяма беля! Коил е изпратил един безпилотен самолет, натоварен с експлозиви, на самоубийствена мисия към срещата на Г-20 — и той вече приближава! Трябва да ги разкарате оттам!

За миг настъпи мълчание. След това се чу силен вик:

— Питър!

— Какво има? — извика в отговор Олдърли.

— Имаме ситуация. Веднага ела тук! Кит, ти също.

— Къде сте? — попита Еди.

— В Раштрапати — Бхаван — разправяме се с шефа индийската служба за охрана.

— Много удобно.

— Не съвсем — той не вярва, че семейство Коил могат да представляват заплаха.

Нов глас — Кит.

— Какво става?

Мак набързо обобщи ситуацията пред другарите си.

— Чейс — рече Олдърли, — тези данни достоверни ли са?

— Директно от устата на тоя задник — каза му Еди и хвърли един бърз поглед към Коил. — Не знам след колко време ще удари кота нула, но е по-малко от деветдесет секунди. Трябва да евакуирате всички — или поне да ги прикриете.

— Еди! — каза напрегнато Нина, сочейки новинарската емисия. На екрана президентът Коул излезе от двореца и тръгна по червения килим, за да се срещне с индийските държавни глави. След като всички лидери от Г-20 бяха пристигнали, те щяха да се съберат за групова снимка… и да се превърнат в най-ценната мишена на планетата.

— Мамка му! — каза Еди. — Мак, разкарай ги от там! Веднага!

— Работим по въпроса — каза Мак. От говорителите се разнесе глухо изпукване, когато той прекъсна връзката.

— Вече е твърде късно — обади се Коил от пода. — Не можете да го спрете.

Единственото, което оставаше на Нина и Еди, беше да наблюдават новинарската емисия, докато световните лидери започваха да се събират за снимка.

Мак и Олдърли се втурнаха през претъпканата зала, а Кит ги следваше толкова бързо, колкото му позволяваше патерицата. Повечето от гостите бяха високопоставени индийски политици и държавни служители, останалите бяха дипломати и официални лица от другите държави, които бяха поканени на срещата.

Но тримата се интересуваха само от един човек. Забелязаха едрия мъж с прошарена брада близо до вратите, които водеха до просторния двор, където се бяха събрали лидерите.

— Господин Верма! — извика Олдърли, разблъсквайки група руски делегати, за да стигнат до него.

Аривали Верма, шеф на индийското разузнавателно бюро, прекъсна раздразнен разговора си с китайския си колега.

— Господин… Олдърли, нали? — Той разпозна високия, по възрастен мъж, който вървеше до него. — Полковник Маккримън? Какво има?

— Ще бъде извършено терористично нападение — каза бързо Олдърли. — Трябва да отведем делегатите на сигурно място.

— Какво? — Верма погледна към един от подчинените си, който стоеше наблизо. Слисаното изражение на лицето на човека му подсказа, че той не е чул нищо подобно в слушалките си. — Откъде научихте за това?

— Има ли значение? — сопна му се Мак. — Просто евакуирайте двора!

— Какъв вид нападение? Трябва ни повече информация! Целият свят ни гледа — ако вдигна тревога и нищо не се случи, ще изглеждаме като глупаци!

— По-добре така, отколкото да не правите нищо, докато самолетът не се стовари върху тях! — каза Кит, който най-после ги настигна.

Верма изпуфтя.

— Ако неоторизиран самолет се появи в радиус от петдесет километра, аз веднага ще бъда уведомен за това.

— Не и ако е стелт — каза Мак.

— Стелт ли? — повтори невярващо Верма. — Това е абсурд!

— Нямаме време за това! — изръмжа Кит. Той се опита да премине покрай Верма към вратата, но асистентът му блокира пътя…

Внезапно Мак постави дланите си на гърдите на Верма и го блъсна назад. Размахвайки ръце, той се блъсна в подчинения си. Двамата мъже се стовариха на пода.

Всички наоколо изглеждаха шокирани — после неколцина индийци от охраната се втурнаха към Мак… включително мъжете, които пазеха изхода към двора. Шотландецът намигна на Кит и леко кимна към изхода, което беше достатъчно за младия мъж. След първоначалното объркване, Олдърли се досети какво прави шотландецът, и успя да удари един от охранителите, които се опитваха да хванат Мак, преди също да бъде обграден от хора.

Оставяйки изхода неохраняван.

Кит заобиколи блъсканицата и изскочи на двора. Пренебрегвайки засилилата се болка в крака, той забърза напред, извади легитимацията си и я вдигна над главата си.

— Интерпол! — извика той. — Всички да влязат вътре — има терорист…

Двама облечени в черно американски агенти от тайните служби се хвърлиха към него и го събориха на земята. Световните лидери погледнаха изненадано суматохата, като някои реагираха разтревожено на последната дума.

Агентите сграбчиха Кит, обърнаха го по корем и извиха ръцете му зад гърба. Той се опита да се освободи, но не успя: оставаше му единствено гласът.

— Ще разбият самолет! — извика той. — Самоубийствен полет — единайсети септември! Махайте се от тук! Навън!

Датата привлече вниманието на всички. Единият агент пусна ръката на Кит и се заслуша в съобщението, което получаваше в слушалката си — след което скочи на крака и му помогна да се изправи. Останалите американски агенти се събраха като един около Коул и му разчистиха път към входа. За тайните служби всяка заплаха за живота на президента се считаше за реална, докато не бъдеше опровергана; потенциалните последствия от подценяването й щяха да бъдат безкрайно по-ужасни от обратното.

Бодигардовете на останалите лидери последваха примера на американците. Дворът имаше няколко изхода, всички от които водеха към вътрешността на двореца; групата се разцепи и всички хукнаха към тях.

Двамата агенти изблъскаха Кит към вратата. Над виковете и писъците той различи нов звук — високочестотното жужене, стърженето на самолетна перка.

Което постепенно се усилваше.

Нина и Еди, които следяха новинарската емисия, видяха как двама агенти се хвърлят върху Кит. Устата му се размърда — той викаше нещо, но екранът нямаше звук.

Картината подскочи, представителите на пресата се паникьосаха, някой събори камерата. Операторът се опита да отрази екшъна, обръщайки се към световните лидери, но те вече се бяха пръснали във всички посоки.

— Ох, мамка му — прошепна Нина.

— Всеки миг — изграчи Коил. — Всеки миг ще стане…

Картината се преобърна; операторът беше изоставил поста си и избяга, виждаха се само тротоара и част от червения килим. По екрана примигнаха бягащи сенки…

Проблясък…

Картината подскочи, след което се разпадна на множество пикселизирани квадратчета, преди да се изгуби напълно. Екранът потъмня.

Еди започна трескаво да оглежда останалите екрани с надеждата, че ще получи отнякъде повече информация, но не се виждаше нищо.

— Какво се случи? — попита Нина. — О, боже, какво стана?

Коил успя да издаде бълбукащ, кашлящ смях.

— Кали-юга приключи, доктор Уайлд. Това стана. Глобалният колапс е неизбежен… Господарят Шива ще унищожи старата епоха и ще сложи началото на нова.

— Все още можем да разкажем на всички какво сте направили — рече Нина, чиято безпомощност преминаваше в гняв.

— Ако всички разберат, че вие стоите зад атентата, няма да има никаква война — независимо как сте програмирали Кексия.

— Това няма да има значение — каза милиардерът. — Ще надделеят емоциите — гняв, страх, отмъщение. — Погледът му се премести към екрана над главата й. — Погледнете. Това е… образът, който ще промени света.

Новинарският канал се появи отново, показвайки картина от друга камера — този път от Раштрапати — Бхаван, — която потреперваше, тъй като операторът й беше блъскан от хората около него. Огромният дворец, осветяван от множество прожектори, се очертаваше рязко на фона на черното небе — както и издигащия се стълб от пушек и прах, който се приближаваше, за да закрие огромния купол на сградата.

— Виждате ли — изпъшка Коил с нарастващ триумф. — Мъртви са. Кексия вече обвинява Пакистан. Аз… спечелих!

— Единственото нещо, което спечели, е ритник в топките — изръмжа Еди и замахна с крак. Коил присви очи, но Нина хвана съпруга си за ръката, преди да успее да нанесе удара.

Тя посочи към екрана.

— Еди, виж!

Картината отново се беше променила, прехвърлена към друга камера. Образът подскачаше, докато операторът тичаше по някакъв коридор, и през виещия се пушек се виждаха богато украсените му стени. Предаването се излъчваше от вътрешността на двореца… но колко далеч от кота нула? Наоколо се препъваха хора, неясни призраци с дрехи и лица, потънали в прах.

Нина и Еди се взираха в екрана, затаили дъх. Камерата влезе в голяма зала. На стената в дъното се виждаше голяма дупка, но операторът насочи вниманието си към хората около него. Онези, които се намираха най-близо до стената, бяха засипани с отломки и очевидно мъртви. Другите все още мърдаха, тъмни кървави петна се открояваха върху бледия прах.

Но независимо от касапницата, операторът следваше журналистическите си инстинкти. Картината се стабилизира, съсредоточавайки се върху отделни групи хора. Търсеше оцелели държавни глави.

Ако имаше такива.

Черни сака, посивели от праха и натрошената мазилка. Агенти на тайните служби. Струпани около един човек. Камерата треперливо се приближи.

Един от агентите, с окървавен врат и рамо, се свлече на земята — и разкри мръсното лице на президента Лио Коул. Но той стоеше неподвижно, като бледа статуя. Нина стисна Еди за ръката, неспособна да продума ни дума от страх. Жив ли беше или мъртъв? Не можеше да разбере…

Той помръдна и се разкашля. Отвори очи, избърса лицето си и каза нещо на един от агентите.

— Да! — възкликна Нина и стисна силно ръката на Еди. — Никога не съм предполагала, че ще бъда толкова щастлива, когато видя някой политик да говори!

Картината се отмести от Коул, реагирайки на нещо извън екрана. Тя се повъртя из разсейващия се прах, преди да се спре на лицето на друг лидер: индийския президент, който се беше облегнал на стената, а двама мъже бързаха да му помогнат.

— Важните клечки са се измъкнали — поне някои от тях, де. — Еди гледаше екрана, докато камерата търсеше други оцелели. — А как ли е Мак? И Кит?

— И Питър — напомни му Нина, получавайки в отговор неприязнено изсумтяване. Операторът продължаваше да обикаля стаята, край него тичаха хора, които отиваха да помогнат на ранените. Появиха се още важни лица, извеждаха индийския премиер и руския президент на чист въздух. Зад тях…

— Мак! — извика Еди, зървайки шотландеца да накуцва към изхода. Костюмът му беше разкъсан, едната му ръка окървавена, но той не изглеждаше зле ранен. Зад него се появи Кит, подкрепян от един агент. Един едър, брадат индиец разблъска тълпата, за да говори с него, след което операторът смени картината.

Нина се обърна към Коил, на чието лице постепенно се изписваше недоверие.

— Оцелели са. Успяхме да ги предупредим навреме. Предполагам, че Кексия не може да предрече всичко. Така че въпросът е: сега какво?

— Трябва да изключим заглушителя — каза Еди. — Щом го направим, Пробст ще може да изпрати сигнал за помощ.

— Или пък можем да го направим от тук. — Нина се върна при сензорите и вдигна ръка към ухото си, за да направи още едно виртуално обаждане. Клавиатурата се появи на екрана. — Просто ще се обадим…

Под краката им се разнесе страхотен трясък, последван от дъжд от искри и яростно електрическо пращене. Куполът се изпълни с пушек, останалите екрани примигнаха и угаснаха.

— Какво беше това, по дяволите? — извика Еди.

— Трансформаторът се взриви! — Веднъж като дете Нина беше евакуирана от училище, когато един дефектен трансформатор в съседната сграда се беше взривил, предизвиквайки пожар, прекъснал тока на три пресечки. Същото се беше случило тук, само че в много по-голям мащаб — пламъците се издигнаха нависоко. — Трябва да се махнем от тук.

— Как? Това е единственият изход!

Тя погледна към другата страна, където беше блъснала Ванита във външната стена.

— Вече не. Да вървим! — Тя се забърза към Коил.

— Какво правиш? — попита Еди.

— Той трябва да бъде изправен на съд…

Еди посочи кръвта, която се стичаше от разбитото тяло на милиардера.

— Без лекар до пет минути ще е мъртъв, а никой няма да се втурне в огъня, за да помогне на тоя задник. Със сигурност няма да съм аз! Освен това той вярва в прераждането, нали? Сега ще разбере, дали е прав.

— Но не можем просто да го оставим тук — възрази Нина.

Дишането на Коил стана по-тежко.

— Вие… осъдихте света да остане в Кали-юга — изсъска той. — Шива ще ме възнагради в следващия ми живот. А вас ще накаже за цяла вечност!

Нова експлозия разтърси купола, един екран падна от рамката и се строши на пода. Пламъците се разгоряха още по-силно.

— Ако не се махнем от тук, ще умрем с него! — извика Еди. Той я хвана за ръката и я задърпа към стъпалата.

Тя погледна отново Коил и видя, че безизразната андроидна маска най-после е паднала от лицето му, разкривайки гняв и омраза. Тя го изгуби от погледа си докато се спускаха по стълбите на рамката към етажа. Щом се озоваха на стабилна земя, те тръгнаха към дупката в стената…

— Чейс… — разнесе се слаб, измъчен глас. Еди се обърна. Зек. Наемникът беше все още жив — почти. Той беше счупил врата си при падането, главата му беше странно изкривена, но счупването беше достатъчно ниско, за да му позволи да диша. Но тялото му беше отпуснато в същата поза, каквато бе заело след падането. Парализиран.

Еди се поколеба, след което отиде при него.

— Какво правиш? — попита Нина, спирайки неохотно насред пътя до дупката. — Щом нямахме време да измъкнем Коил, няма да имаме и за него!

Той знаеше, че тя е права, но ситуацията беше различна. Зек им беше помогнал — беше ги спасил. Струваше му се нередно да го изостави… макар опитът да го измъкнат от купола най-вероятно щеше да доведе до смъртта на всички тях.

Зек също беше наясно с това.

— Не, остави ме — прошепна той, преди англичанинът да успее да го вдигне. — Само кажи на семейството ми… че съм постъпил правилно. Кажи на сина ми… че може да се гордее с мен.

— Ще му кажа — обеща Еди.

— Благодаря ти. — Той се усмихна леко. — Надявам се… че Хуго няма да е разочарован, когато се срещна с него. А сега върви. Върви!

Еди отстъпи назад, кимна му с благодарност и се обърна към Нина. Тя вече беше стигнала до разрушената секция на купола и откъртваше с ритници панелите от фибростъкло. Той се присъедини към нея и заби тока на ботуша си в една подпора. Металът се огъна и миг по-късно се пречупи. Панелите се натрошиха и в помещението връхлетя вледеняващ вятър.

Дупката беше достатъчно голяма, за да могат да минат през нея. Нина мина първа и се озова на тесен перваз, който гледаше към покрива на панелната сграда десетина метра под краката им.

— Леле! По-високо е, отколкото си мислех!

Нямаше и следа от стълба.

— Ще трябва да скочим — каза Еди.

— Шегуваш ли се? Ще си счупим краката!

Зад гърба им се разнесоха нови трясъци, електрическата буря се приближаваше.

— Добре, можем просто да си останем тук и да гледаме северното сияние, но няма да можем да му се наслаждаваме дълго време. — Той изтича към ъгъла. — Насам! — извика той и посочи надолу. Макар горещината от радарната станция да беше разтопила по-голямата част от снега на полегатия покрив, на места преспите бяха все още големи, особено натрупаната до северната стена.

— Не е много дълбоко.

— По-добре от нищо! — Той се изкатери по парапета, увисна от другата му страна… и скочи. Когато падна върху снежния куп, се чу тихо туп, последвано от поток от ругатни.

— Добре ли си? — извика Нина, докато той се измъкваше от пряспата.

— Права си — не е много дълбоко. Хайде, скачай.

Тя неохотно увисна от парапета и изруга, преди да се пусне. Пряспата се пръсна, купчината сняг не смекчи кой знае колко падането й.

— По дяволите! — изпъшка тя, плюейки сняг.

Еди й помогна да се измъкне.

— Приближава се! — Той посочи малките прозорчета над главите им. Все повече трансформатори се взривяваха сред пламъците. — Да се махаме!

Нина не виждаше къде биха могли да отидат.

— Накъде?

— Зад това! — Той посочи най-близката колона. — Лягай долу и си запуши ушите!

Те заобиколиха структурата и намериха нова пряспа на външната стена. Еди направо бутна Нина напред и скочи след нея…

Останалите трансформатори, реликви от Студената война, пълни със стотици литри минерален охладител, избухнаха.

Куполът се пръсна, изригвайки течен огън, взривът от ниското буквално разцепи структурата. Зек загина мигновено; Коил, който се намираше по-високо, изпищя и бе погълнат от пламъците в негова собствена погребална клада. Стените на централното ядро се срутиха върху покрива и той пропадна надолу, следван от горящите останки на купола, които сееха опустошение навсякъде.

Макар и защитени от колоната, Нина и Еди бяха отхвърлени от взривната вълна, която разтърси колосалната сграда. Части горящо фибростъкло заваляха около тях. Еди изчетка няколко искрици от главата си и пропълзя към ъгъла, откъдето видя сгромолясването на комуникационните мачти.

— Мисля, че няма защо да се притесняваме повече за заглушителя.

— Както и за всичко друго — добави Нина. — Цялата сграда ще изгори — трябва да… — Гласът й секна.

— Какво? — попита Еди, подозирайки, че отговорът няма да му хареса.

— Сейфът — изпъшка тя. — Оставихме вратата му отворена — ако сградата се сгромоляса, останките ще паднат през асансьора в шахтата и ще унищожат всички съкровища!

— Нека позная — искаш да слезем долу и да спасим всичко? Доста зор ще видим, като помъкнем оная статуя към асансьора!

— Няма да изнасяме нищо, просто ще се погрижим да ги запазим. Еди, трябва да го направим — продължи умоляващо тя. — Не можем да ги оставим да бъдат унищожени! Видя колко е дебела вратата — трябва само да я затворим. Дори сградата да се срути, някой все ще успее да измъкне нещо оттам!

— Да, може и да намерят нашите останки, ако сме все още там, когато това се случи! — Но той разбираше добре мисълта й. Войната, която семейство Коил планираха, беше осуетена, но ако колекцията им от откраднати съкровища бъдеше унищожена, те пак щяха да се смеят последни. — Добре де, добре. Но трябва да действаме бързо. Не знам още колко дълго ще издържи това място.

Нина се изправи.

— Първо трябва да слезем от този покрив. — Тя внимателно се приближи до ръба и погледна към огряната от северното сияние равнина. Долу няколко човека тичаха към една от по-малките сгради в периферията на базата.

— Къде отиват те?

— В някое аварийно убежище, сигурно — каза Еди, повече заинтригуван от сградата, върху която се намираха. От края на покрива надолу се спускаше стълба. — Да вървим!

Избягвайки горящите отломки, те побягнаха към стълбата и се спуснаха до късо мостче. На другия му край имаше врата; Еди я отвори с ритник. Тясна стълба водеше надолу във вътрешността на панелната сграда. Въздухът вече се беше задимил.

Те тръгнаха надолу. Еди присвиваше очи от болка заради побоя, който беше отнесъл от Тандон. Щом стигнаха, той задържа Нина и провери дали вратата не е нагрята от другата страна, след което внимателно я открехна в случай, че в сградата все още е останал някой. Коридорът беше празен. Те се отправиха към асансьорите.

И двете клетки бяха на етажа. Еди ги изгледа със съмнение.

— Използването на асансьора при пожар е лоша идея… но нямам никакво намерение отново да слизам по оная стълба. — Те влязоха в единия асансьор и той се спусна надолу.

— След като заглушителят изключи, за колко време ще стигнат тук? — попита Нина.

— Най-вероятно около два часа.

— Надявам се, че Валтер ще издържи.

— Надявам се, че ние ще издържим. Семейство Коил са мъртви, но някои хора от персонала са тук, а те едва ли са влюбени в нас. Не ми се иска след като съм преминал през всичко това, да бъда застрелян от някакъв си главен готвач. Когато ние…

И двамата рязко вдигнаха глава при шума, който се разнесе над главите им — дълбок метален стон, прекъсван от зловещи удари и тропот. Асансьорът се разклати и отвесните релси задрънчаха.

— И така — рече Еди, опипвайки стената за бутона за аварийно спиране, — наистина ли няколко древни боклуци са толкова важни за света? — Нина го погледна. — Да, така си и знаех. — Той отстъпи назад и изведнъж замръзна, забелязвайки нещо в съседната шахта. — Мамка му!

Кабелите на другия асансьор се движеха. Те погледнаха отново нагоре — и видяха, че вторият асансьор се спуска след тях. Движеше се със същата скорост като тяхната, което означаваше, че щеше да стигне до дъното трийсет секунди след тях. Някой се наведе през парапета.

Ванита.

С пистолет в ръка.

Тя откри огън и Нина и Еди се хвърлиха в различни посоки. Намираха се доста под нея, далеч от обхвата на пистолета, за да може да се прицели точно — но тя не се интересуваше от точността и засипваше с куршуми асансьора. Те отскачаха от металния под като градушка, заблудени куршуми прелитаха между релсите на двата асансьора.

— Господи! — извика Нина и се сви плътно в ъгъла с надеждата, че рамката на кабината може да й осигури някаква защита. — Мислех, че е мъртва!

— Де тоя късмет — изръмжа Еди, който направи същото в отсрещния ъгъл. Примижа силно, когато един куршум рикошира в парапета над главата му. — Но скоро ще й свършат патроните…

Стрелбата спря. Нина внимателно надигна глава.

— Да!

— Освен ако няма още един пълнител…

Стрелбата се поднови.

— Защо трябва винаги да предизвикваш съдбата? — изпищя Нина и се сви отново в ъгълчето, докато куршумите засипваха асансьора.

— Ти се би с нея! Трябваше да удряш по-здраво! — отвърна Еди.

Стрелбата спря. Еди беше броил изстрелите; Ванита беше използвала само две трети от заредения с трийсет патрона пълнител. Това означаваше, че не разполага с други — но въпреки това имаше достатъчно муниции, за да ги убие.

Почти бяха стигнали до дъното на шахтата.

— Тя ще слезе веднага след нас — предупреди я той, — така че бъди готова да побегнеш.

Асансьорът спря. Еди се претърколи през отворените врати. Нина хукна след него и три последователни куршума се забиха в пода зад нея.

Вратата на бункера зееше отворена в другия край на коридора, точно както я бяха оставили, и вътре се виждаха откраднатите съкровища. Еди се приближи до нишата, където се намираше стаята на охранителите, и се притисна към стената, възнамерявайки да нападне Ванита щом се появи, но Нина му замаха яростно от входа на бункера.

— Не, влизай вътре! — извика тя. — Аз ще затворя вратата!

— И тя отново ще я отвори!

— Но поне ще я забавим малко! Хайде!

Еди се поколеба, но хукна към бункера. Зад тях се разнесе трясък — вторият асансьор беше стигнал дъното.

Вратата се отвори. Ванита излезе навън с вдигнат пистолет. Лявата половина на лицето й беше обгоряла, косата й беше опърлена. Другата половина беше изкривена в злобна усмивка. Тя изкрещя нещо на хинди и стреля.

Еди се хвърли през отворената врата, последван от дъжд от куршуми. Един от теракотените воини беше улучен и в гърдите му зейна дупка.

— Затвори вратата — изкрещя той, бързо отскачайки встрани.

Нина натисна бутона на вътрешния контролен панел. Масивната врата започна да се затваря с воя на мощните си мотори.

Ванита се затича към тях.

— Не можете да се скриете! Шива ще ви намери! Аз ще ви намеря! — Тя стреля отново и куршумите затракаха по металната врата, която се затвори с щракане. Индийката се обърна към контролния панел и вдигна ръка, за да натисне бутона „отвори“…

Но от повърхността се разнесе нов шум, силен тътен от експлозия — последван от трясъка на падащи през шахтата на асансьора отломки, които се блъскаха в релсите. Ванита рязко се извърна и видя през отворените врати оранжевата светлина, която ставаше все по-ярка…

Горящите отломки се стовариха в асансьорните кабини и се пръснаха при удара, по бетонения коридор се втурна огнена ударна вълна. Тя блъсна Ванита, запрати я върху вратата и в нея като пламтящи стрели се забиха летящите парчета дърво и метал.

Звуците се чуха дори във вътрешността на бункера. Нина подскочи уплашена и бързо удари с ръка бутона „затвори“. Но вратата не показваше никакви признаци на помръдване. Еди стана и се приближи до нея.

— Мисля, че тя няма да влезе.

— Да не би нещо да е паднало в шахтата?

— Съдейки по звука, половината радарна станция… — Лампите угаснаха и двамата примигнаха. След миг тъмнина от дълбините на бункера се разнесе тракане на машинария. Лампите примигнаха и светнаха отново. — Авариен генератор — каза той. — Сигурно се задейства автоматично, ако прекъсне главното захранване.

— Искаш да кажеш, че сме затворени тук долу? — попита разтревожено Нина.

— За известно време. Аз не бих отворил тази врата — отвън сигурно бушува пожар. Но нали имаме електричество, имаме въздух — ако това място е построено като бункер, то трябва да има скрубери като на подводниците — а в жилищните помещения видях натрупани припаси. Семейство Коил сигурно са се погрижили за всичко, в случай, че се наложи да останат тук долу известно време. Просто трябва да изчакаме някой да дойде и да ни изкопае.

Въпреки това тя не беше съвсем доволна.

— Това може да отнеме векове.

— И какво от това? Да не би да имаш някакви планове?

Погледът й се спря на колекцията от антики.

— Всъщност да, бих могла да използвам времето за оглед на съкровищата. Да проверя кои от тях са повредени, да се опитам да ги каталогизирам…

Тя се загледа в тях, но Еди я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.

— За бога, все за тая проклета работа мислиш!

— Добре, според теб какво трябва да правим през всичкото това време?

Той посочи вратата, която водеше към спалните и наранените му устни се разтегнаха в усмивка.

— Тъй като най-после разполагаме с доста време насаме, имам някои идеи.

Нина се ухили.

— Стига да не включват използването на реквизит.