Свещената крипта

23.

Накрая на тесния каньон, който прорязваше хребета, се виждаше пещера. Тук снегът се сипеше спокойно, а не се вихреше от бурята. Единственото, което се виждаше от небето, беше една назъбена сивкава линия.

Но тримата бяха изгубили интерес към времето.

В почти отвесните стени на долината бяха изсечени балкони, украсени със скулптури, колони и ниши, с десетки сводести входове към стаи. Сложната архитектура несъмнено беше индуска, от стените се взираха лица на богове, които изглеждаха ужасно древни. Ерозията на времето бе взела своето, повечето от скулптурите бяха повредени и имаха липсващи секции, големи части от терасите се бяха срутили, разбивайки пода под тях и засипвайки долината с натрошени отломки.

— Мили боже — каза Нина и пристъпи напред под сипещия се сняг. Краят на долината се криеше в мъгла и сянка, но тя можеше да види достатъчно, за да изпадне в благоговение пред мащаба на откритието. Преброи по седем тераси от всяка страна, които се издигаха на два метра една над друга по каменните стени. — Това сигурно е на хиляди години. Повече от единайсет хиляди, ако е същото място, за което споменава Талънор.

Кит беше също толкова зашеметен.

— Как така никога не е било открито? Намираме се само на няколко километра от най-свещеното място в Индия — все някой трябва да го е видял!

— Отгоре нищо не се вижда — осъзна Еди, сочейки към небето. — Намираме се на северната страна на хребета, която никога не се осветява директно от слънцето. — Той погледна към най-високата тераса. — Отгоре са надвиснали скали. Сигурно няма да се види дори и да се надникне от ръба.

— Криптата на Шива трябва да е някъде тук — каза Нина, преминавайки от възхита към вълнение. — Как смятате, колко ли е дълга долината?

— Има само един начин да го разберем — отвърна Еди и махна с ръка към другия край на каньона. — Да идем и да видим.

Тръгнаха напред. Над тях тъжно виеше вятърът. От мрака изникваха все повече детайли: различни линии прекосяваха каньона, свързвайки отделните нива. Първоначално бяха обикновени въжета, увиснали под тежестта на снега, но след това се появиха по-сложни преходи — с въжета, които подкрепяха и ръцете и краката, а по-нататък имаше дори истински въжени мостове, които се люлееха високо над главите им.

Еди изгледа един със съмнение.

— Няма начин това да е на единайсет хиляди години. Въжените мостове не могат да издържат толкова дълго, ако някой не ги поддържа.

— Смяташ, че някой е идвал тук наскоро? — попита Кит.

— Така ми се струва.

Нина отиде до един от сводестите входове и огледа скулптурите около него, преди да освети с фенерчето вътрешността.

— Повечето от надписите са на ведически санскрит… но има и такива на класически санскрит, който е влязъл в употреба едва около 400 година пр.н.е.

Тя влезе в камерата и установи, че е затрупана с вековен боклук. Стаите на първия етаж щяха да се наводнят по време на пролетното топене на снеговете, затова всичко, оставено в тях, очевидно беше считано за ненужно от обитателите на долината. Голяма част от предметите, които лъчът на фенерчето й освети, се бяха разпаднали до степен на неразпознаване, но тя зърна проблясък на метал и внимателно го измъкна от боклука.

— Я погледнете тук!

— Меч? — попита Еди.

— Ятаган или поне онова, което е останало от него. — Тя огледа ръждясалата дръжка. — Тук има надпис — като че ли на арабски. Части от Индия са били завладени от мюсюлманите след тринайсети век, така че това е поне оттогава.

— Не мисля, че са стигнали чак дотук — каза Кит.

— Сигурно е била експедиция, която е търсела търговски маршрут до Китай — или може би дори са търсели Криптата на Шива. Кой знае? Но очевидно са стигнали дотук. — Тя върна меча на мястото му и продължи да върви напред.

Над тавите им се появиха нови мостове; Еди забеляза и други въжета да висят между нивата и над пролуките, където каменните стени се бяха начупили. Дори след като мястото беше започнало да се руши, тук бяха продължили да живеят хора. Но нищо от онова, което виждаха, не можеше да им даде ясна представа кога е било окончателно изоставено.

Но скоро всички мисли излетяха от главите им. Пред тях изникна почти отвесна стена от черен камък, висока стотина метра. Някога до най-високите тераси се беше издигало огромно каменно стълбище, което сега беше почти напълно разрушено. Единственият начин да стигнат догоре беше по криволичещите ръбове на стените и през различните мостове, свързващи местата, откъдето можеха да се изкачат до следващото ниво. Триизмерен лабиринт, в който едно подхлъзване можеше да доведе до фатално падане.

Но онова, което ги очакваше горе, предполагаше, че подобен опит си заслужава риска.

— Това е Шива — ахна Нина.

На върха на срутеното стълбище се намираше широк перваз… на който, под надвисналите скали, се издигаше огромна статуя на индуския бог. С два крака, но с четири ръце, колосалната фигура беше заела поза на танцьор. Скулптурата, изсечена в скалната стена, се издигаше на височина от двайсет метра и се извисяваше над странното селище в ниското. Главата й беше изкривена под остър ъгъл, устните бяха изкривени в подигравателна полуусмивка, която предполагаше, че тя знае някаква тайна… и предизвикваше зяпачите да я открият.

Кит наведе глава, покланяйки се уважително пред гиганта.

— Мисля, че намерихме онова, за което дойдохме.

Нина бързо свали раницата си и започна да търси нещо вътре.

— Къде се е дянало проклетото нещо… ето го! — Тя извади дубликата на ключа и го вдигна нагоре. — Погледнете! Същото лице, същото изражение. Това наистина е ключът за Криптата на Шива! Трябва да се качим горе!

Еди огледа начупените тераси.

— Настина ли си готова да рискуваш живота си, изкачвайки се по тези въжета?

— Не може да няма друг път нагоре, нещо, което да не се вижда от земята. — Тя посочи към руините на стълбището. — Виждаш ли, по него можем да се изкачим до втория етаж, след това можем да минем на следващия, като се изкатерим по онези скулптури, които достигат до процепа в следващия перваз.

— Ами ако всичко се срути веднага, щом се отпуснем с цялата си тежест върху него?

— Остава ни само да се надяваме, че Шива е послушал Джирилал, когато го е помолил да бди над нас.

— Ако Шива наистина се е грижил за нас, би могъл да ни прати по-приятно време. — Еди погледна към тъмното сиво небе над каньона, където все още бяха струпани снежните облаци. — Освен това ни остава само час, преди да се стъмни.

— Нямам намерение да оставам тук — рече нетърпеливо Нина. — Да видим докъде ще стигнем, става ли? После ще слезем долу, преди да се стъмни и ще си направим лагер.

— Господи, добре! — Те се запътиха към основата на стълбището. — Оставете раниците в онази стая, за да не се налага да ги мъкнем с нас.

Нина пъхна дубликата на ключа във вътрешния джоб на палтото си и след като оставиха раниците си, те започнаха да се изкачват по натрошения камък. Само за няколко минути успяха да стигнат до второто ниво. Скулптурите, които им беше посочила Нина, представляваха сложна плетеница от образи на животни — бикове и слонове.

— Големият човек горе няма да се обиди, ако ги използваме вместо стълба, нали? — обърна се Еди към Кит.

Индиецът се усмихна.

— Причината да дойдем тук е да го възвеличаем, така че господарят Шива едва ли ще има нещо против.

— Страхотно. Харесва ми да имам някой бог на моя страна. Който и да е той. — Еди изчетка снега от каменните скулптури и започна да се изкачва. — Стабилни са — извика той към тях, след като стигна до следващото ниво.

Втора започна да се изкачва Нина, като пъшкаше тежко от усилие. Еди й помогна да се качи, след това направи същото и за Кит.

— Така, сега накъде? — попита тя. Процепът в терасата беше твърде широк, за да го прескочат, но като че ли можеха да го заобиколят, изкатервайки се по изсечените скулптури, за да достигнат до няколко висящи въжета малко по-нататък.

Еди провери здравината на скулптурите, след което внимателно премина над процепа. Каменното лице на една крава изпука предупредително, щом стъпи върху него; той побърза да намери стабилна стъпенка и успя да премине. Нина и Кит го последваха, избягвайки нестабилното място. Когато се озоваха от другата страна, Еди вече беше проверил дали въжетата ще успеят да издържат тежестта му.

— Добре ли е? — попита Нина.

— Твърде добре, ако питаш мен — отвърна той.

— Смяташ, че някой е бил тук наскоро? — попита Кит.

— Да. Със сигурност през последните няколко години.

— В такъв случай някой знае за това място — рече Нина.

— Джирилал! Това обяснява защо се опитваше толкова усилено да ни убеди да не идваме тук. Притесняваше се, че ще го намерим.

— Той има перфектното прикритие — започна да разсъждава Кит. — Може да наблюдава всеки, който пристигне в Кедарнат или Гаурикунд, а никой няма да обърне голямо внимание на един йога.

— Но той не направи нищо да ни спре, нали? — каза Еди, докато се изкачваше по увисналите въжета. — Би могъл да ни убие в съня ни, ако искаше.

— Може би… а може би просто ни е предупреждавал — предположи Нина и тази мисъл не й допадна още щом я изрече на глас.

Еди погледна надолу към нея.

— За какво?

— Не знам. Дори стигането дотук си беше доста опасно, но… — Тя се опита да прогони мисълта и започна да се катери след Еди.

На следващата тераса си очакваше нова стая, изсечена в стената. От двете страни на входа й имаше каменни фигури. Когато и Кит се качи, Нина освети вътрешността й с фенерчето. Стаята беше доста по-дълбока от камерите на първия етаж. Близо до входа бяха складирани хаотично купчини дърва… но малко по-навътре фенерчето освети нещо по-симетрично.

Дървени сандъци.

Нина влезе в стаята; под краката й хрущяха отчупени частици. Сандъците бяха стари, грубото дърво беше обезцветено и изгнило, но конструкцията им несъмнено беше продукт на индустриалната епоха. Когато се приближи до тях, тя различи надпис.

Езикът беше английски.

— Нина, идваш ли? — извика Еди.

— Еди, виж тук! — Тя клекна до единия сандък и прочете част от надписа. — „577/ 450 Мартини — Хенри“. Някаква идея какво може да означава?

— Това са муниции — отвърна той. — .577 калибър, патрони с калибър 11 мм. „Мартини — Хенри“ е много стара пушка.

— Колко стара? И кой я е използвал?

— Британската империя. Не знам точно кога — предполагам, че е през Викторианската епоха.

Тя се изправи.

— Което означава, че британците от колониалната епоха също са намерили това място. Не може да не са си водили записки за него… ако въобще са се върнали.

— Нима искаш да кажеш, че онзи, който е живял тук, е убил онези, които са го намерили?

— Така изглежда. — Те излязоха на терасата, където ги очакваше Кит.

— Кои са били те? И къде са живеели?

През воя на вятъра до тях достигна слаб звук: отекващ шепот.

И ставаше все по-силен.

Нови и нови гласове се вливаха в зловещия хор, мърморенето звучеше навсякъде около тях.

— Не мисля, че са живеели — прошепна Нина.

От всички тъмни процепи в долината започнаха да излизат мъже. През падащия сняг единственото, което успя да различи бе, че всички бяха облечени в тъмносини роби и главите им бяха избръснати.

Еди погледна през процепа в перваза.

— Мамка му. Под нас има още много.

— Кои са те? — попита нервно Кит.

— Пазители — предположи Нина. — Защитават Криптата на Шива. И мисля, че го правят от много отдавна.

— Може да поговорим с тях. — Кит извика през процепа нещо на хинди. Думите му като че ли нямаха никакъв ефект — от камерите излизаха все повече мъже.

— Какво им каза? — попита Нина.

— Казах им, че съм полицай и че не им мислим злото.

— Мисля, че не ти повярваха! — извика Еди. — Залегни!

Той бутна Нина на пода. Нещо проблесна над тясната долина, отскочи от стената зад тях и с въртене се отдалечи. Кит се наведе, когато друг подобен предмет се засили към него. Той се удари в стената с металически звън и падна на снега до Еди. Плосък обръч от блестяща стомана с диаметър около девет инча, чакрам, върху който беше гравиран надпис на санскрит — и с остър като бръснач външен ръб, както установи Еди, когато се опита да го вдигне.

— Ох! Това са тия гадости от сериала „Принцеса Зина“! — изръмжа той, когато поредния чакрам изсвистя над главата му. Той извади пистолета си. Нападателите им явно разпознаха оръжието и предупредителни крясъци ги накараха да се прикрият. Еди чу стъпки по терасата под тях и се прицели през процепа. Една фигура в роба побърза да изчезне.

— Какво ще правим? — попита Нина, като гледаше разтревожено към входовете на отсрещната стена. От сенките в нея се взираха човешки лица. Прикриването в съседната камера не беше вариант: тя нямаше други изходи и вътре щяха да се окажат в капан.

— Ако застрелям няколко, това може да подплаши останалите. — Еди насочи пистолета си към един от сводестите входове и лицата незабавно изчезнаха в мрака. — Трябва ми просто един добър изстрел…

— Еди! — извика предупредително Нина, забелязвайки един мъж, който се изкачваше през друг процеп, на около дванайсет метра от тях. Еди се обърна с насочен пистолет, но в този миг нещо тежко го удари по ръката с невероятна сила и тялото му изтръпна от болка.

Пистолетът падна от ръката му, удари се в ръба на терасата и полетя към земята.

— Гръм и мълнии! — изрева Еди, стиснал ръката си.

Предметът, който го беше ударил, лежеше наблизо. Това беше парче бронз с формата на гира, дълго почти един фут. Ваджра, друго древно индийско оръжие, което се използваше като свещен жезъл при будистките ритуали — или като бойно средство за хвърляне по цел.

Човекът, който се катереше нагоре, видя, че е обезоръжил противника си, протегна ръка през рамо и извади един меч от ножницата, привързана на гърба му.

— Ъъъ, мисля, че трябва да тръгваме — припряно рече Нина, подръпвайки нетърпеливо ръкава на Еди.

— Накъде?

— Нагоре! — Тя тръгна да се катери по гравираната стена към петото ниво, Кит побърза да я последва.

Еди погледна към долината. Иззад ъгъла изскочиха мъжете в роби и започнаха да се катерят по стените. Онзи, който беше хвърлил ваджрата, тичаше по терасата към него с вдигнат меч.

Той грабна индийското оръжие и го запрати по тичащия мъж. Ваджрата го удари силно в лицето с тъп звук. Човекът се строполи на земята, облян в кръв.

Еди се накани да изтича към падналия мъж и да грабне меча му, но го възпря залп от ракети от другата страна на каньона. Той се наведе, за да избегне евентуален удар от чакрам и няколко камъка с размера на юмрук, след което се претърколи към стената.

Нина вече се беше изкачила на следващата тераса.

— Еди, насам! — извика тя, стигайки до един от въжените мостове. Разположените му на доста голямо разстояние дъски бяха покрити със сняг и от тях висяха ледени шушулки.

— Да не си се побъркала? — извика той, докато Кит му помагаше да се изкачи.

— Няма друг изход от тук! — Тази част от перваза беше прорязана от твърде широк процеп, който не можеше да бъде прескочен, а статуите, изсечени в стената, бяха разрушени.

— Мамка му! — той погледна надолу. Пазителите имаха предимството да бъдат на своя територия, познаваха най-бързите маршрути към горните нива и бързо се приближаваха към тях. От другата страна на долината обаче той забеляза здраво стълбище, което водеше към нивото срещу шестата тераса. Ако успееха да намерят път към най-горното ниво, може би щяха да успеят да преминат през него до гигантската статуя на Шива… — Нина! Ключът — дали ще успее да ни вкара в Криптата?

— Какво? — извика изненадано тя. — Не знам. Защо?

Той посочи гигантската фигура, замръзнала в танца си.

— Ако успеем да влезем вътре, може да ги спрем.

— Но те също ще имат ключ!

— Ще залостим вратата! Хайде — да минем от другата страна!

Тя колебливо се хвана за едното от въжетата — парапети на моста.

— Не мисля, че това е безопасно…

— Щом те могат да го използват, значи и ние можем! — През процепа прелетяха още камъни и засипаха стената. Еди хвърли един обратно. Той улучи най-близкия изкачващ се мъж. Човекът изпищя и падна на долния перваз. — Тръгвай!

Нина стъпи на първата дъска. Тя изскърца, но издържа. Вкопчила двете си ръце във въжетата, тя направи още една крачка, после още една. Ледените шушулки се чупеха и падаха на земята.

— Ти си втори — каза Еди на Кит, докато взимаше още един камък. Като че ли пазителите нямаха желание да нападат Нина и бяха съсредоточили атаката си върху двамата мъже. Може би се страхуваха, че ще повредят моста. Той избягна поредния летящ към него камък и погледна надолу. Някой от пазителите вече се намираха само на два етажа под него и тичаха по перваза към въжетата, за да продължат изкачването си.

Нина беше стигнала до средата на моста. Дъските не бяха разположени равномерно и тя трябваше да гледа в краката си, за да е сигурна, че ще стъпи на твърдо — и при вида на земята, която се намираше на петдесет фута под нея, ужасно й се зави свят. Но не спираше да се движи. Оставаха само петнайсетина фута…

Пазителите вече се катереха по въжетата към четвъртата тераса, само на едно ниво под тях.

Тя ускори крачка, повтаряйки „мамка му, мамка му, мамка му!“ при всяка стъпка. Оставаха две дъски, една, край! Тя погледна назад и видя колко са напреднали пазителите от другата страна на долината. И за неин ужас броят им не само се беше увеличил, но и се бяха приближили ужасно много.

— Еди! — извика тя, сочейки с пръст мъжете в роби, които бързо се катереха по стената. — Точно под теб са!

— Тръгвай! — заповяда Еди на Кит и го изчака да премине по две-три дъски, преди сам да тръгне след него. Мостът се тресеше силно под двойната тежест, отчупиха се още висулки и се пръснаха на хиляди парчета на земята. — Нина, отивай горе! — Тя се накани да възрази, но тогава първият пазител стигна до перваза от другата страна — и запрати своя чакрам по нея като смъртоносно фризби. Нина изпищя и се наведе; дискът изсвистя над главата й и отскочи от стената. Тя се изправи и хукна към стълбите, прескачайки озъбените процепи в каменната стена.

Кит вървеше по моста, а Еди не изоставаше. Една от дъските изскърца предупредително, когато индиецът стъпи върху нея. Той изпъшка и прехвърли тежестта си върху поддържащите въжета.

Мостът се разклати. Еди се вкопчи във въжетата и единият му крак се изплъзна от дъската; дървото се заби болезнено в прасеца му. Кит погледна разтревожено назад.

— Не спирай! — извика Еди, възстановявайки равновесието си.

Той изчака Кит да достигне до предпоследната дъска и отново тръгна след него. С приближаването към края вибрациите на моста постепенно се успокояваха…

В този момент изведнъж дъската поддаде под тежестта му.

Еди падна, но успя да се хване за въжетата и краката му увиснаха безпомощно във въздуха. Мостът се разлюля силно и едната му ръка се изпусна от заледеното въже. Кит спря на последната дъска, погледна назад — и се обърна.

— Не, не спирай! — извика Еди, но агентът на Интерпол вече беше тръгнал към него.

Нина стигна до стълбите — поредица от каменни блокове, които стърчаха на един фут от стената, но преди да започне да ги изкачва, видя, че Еди виси от моста. Беше готова да хукне обратно, за да помогне, когато забеляза нещо с периферното си зрение.

Нещо над нея. Един мъж висеше от въжето, което свързваше двете най-горни тераси, и се придърпваше нагоре. Други пазители тичаха към останалите въжета.

Ако някой стигнеше върха преди нея, тримата бяха обречени.

Тя хукна към шестата тераса, оглеждайки се трескаво за стълбите към следващото ниво.

Кит стигна до Еди. Уви едно от поддържащите въжета около китката си и протегна другата си ръка. Англичанинът се опита да се повдигне нагоре, стиснал здраво тресящото се въже с дясната си ръка.

Мостът се залюля. Изпод краката на Кит се разнесе ново хрущене. Дъската се чупеше…

Еди се засили — и се хвана за ръката на Кит.

Индиецът го издърпа нагоре, дъската изскърца и се разцепи. Еди вдигна единия си крак, за да се подпре — но не на дъската, а на едно от въжетата, които я придържаха.

— Добре, връщай се, бързо! — извика той. Кит се обърна, за да завърши прехода.

Еди погледна към Нина. Тя беше почти до стълбите към горното ниво…

Какво е това, по дяволите? Той видя един мъж, който като че ли просто висеше във въздуха, но после осъзна, че всъщност се катери по въже към горния перваз.

Човекът щеше да стигне терасата преди Нина.

Кит стигна до отсрещния ръб и се спря да го изчака.

— Не, тичай да помогнеш на Нина! — извика Еди, като продължаваше да се придвижва по моста. — Те ще я хванат! — Кит видя мъжа на въжето и хукна към стълбите.

Нина стигна до най-горната тераса. Краят на натрошеното стълбище, което водеше до статуята, се намираше от другата й страна. Трябваше да прескочи процепа, за да стигне до него, но разстоянието не изглеждаше голямо.

Стига да успееше да стигне дотам. Мъжът на въжето напредваше застрашително бързо. Тя се затича. Той се намираше само на десетина фута от перваза и без забележими усилия се придърпваше нагоре. Тя се затича още по-бързо, краката й се плъзгаха по снега. Той щеше да стигне до перваза всеки момент. Трябваше да мине покрай него…

Ръцете му се вкопчиха в камъка.

Пазителят се издърпа на перваза, разкривайки прибрания в ножницата меч, прикрепен към гърба му. На Нина й оставаха няколко десетки метра. Тя се опита да се шмугне покрай него, преди да се е изправил — но той измъкна меча си и го размаха, за да блокира пътя й.

Тя рязко спря. Зад нея се появи още един от хората в роби. Беше попаднала в капан…

Няколко фута назад се виждаше входът към някаква стая. Тя се мушна вътре. Някои от залите стигаха по-дълбоко навътре в планината от други — може би бяха свързани с коридори, по които би могла да избяга…

Но не и тази. Задната й стена се виждаше. Това беше поредният килер, в който бяха струпани произволни предмети.

Смъртоносният силует на пазителя се очерта в рамките на сводестата врата.

Кит вървеше тежко по следите на Нина, оставени на шестото ниво. Той подмина опънато въже, на което висеше един от пазителите. Един бърз поглед надолу му показа, че Еди беше успял да премине моста…

Нещо падна от разбития перваз над главата му.

Беше статуя, бутната от мъжа на горното ниво. Тя падна на терасата пред него и се пръсна на парчета като бомба. Кит се опита да я прескочи, но се препъна в тежкия камък. Падна тежко, плъзна се по снега…

И падна през ръба на перваза.

Тичайки по петата тераса, Еди чу как някой изкрещя зад него. Погледна нагоре и видя Кит да полита към земята от горния перваз…

Но само след миг индиецът увисна във въздуха, на четирийсет фута над земята, заплел крака си в купчина омотани въжета. По моста се зададоха още пазители.

Еди се поколеба, но хукна обратно.

— Кит! Идвам!

Нина се оттегли в малката стая. Предметите вътре, изглежда, бяха собственост на предишни пътешественици, които за нещастие също се бяха сблъскали със защитниците на изгубената долина. Мухлясали облекла, изгнили кожени торби, дървени и метални сандъци, но нищо от това не можеше да й свърши работа.

Пазителят влезе в стаята. Той не беше нито ядосан, нито тържествуващ — изглеждаше просто като човек, който си върши работата. Вдигна меча си.

Нина зърна стара пушка сред боклуците. Грабна я, извърна се и натисна спусъка…

Сухо металическо изщракване. Оръжието не беше заредено, а дори и да беше, цевта му беше пълна с ръжда.

Но въпреки това беше накарало пазителя да замръзне стреснато, изправен на няколко инча през корозиралото дуло. Устните му се разтегнаха в сардонична усмивка и той стисна здраво дръжката на сабята…

Нина замахна с пушката и я стовари с всички сили върху гърлото му. Очите на мъжа изскочиха от болка и той отстъпи назад, давейки се. Тя отново замахна и го удари по главата. Дървеният приклад на старото оръжие се пръсна на парчета, но нападателят й се стовари върху струпания боклук.

Тя изскочи навън. Пазителят, който беше бутнал статуята през ръба на терасата, я забеляза и извика нещо на другарите си.

Нямаше следа от Еди или Кит. Нина хукна към края на перваза. Краят на потрошената стълба се намираше точно зад процепа. Между краката на статуята Нина забеляза голяма каменна врата с кръгла маркировка. Ключалката?

За която тя имаше ключ.

Пазителят я преследваше. Нина се затича към ъгъла на терасата, където се намираше най-тясната част на процепа. Ако не я беше преценила както трябва, щеше да умре.

Скок…

Нина стъпи с единия крак на най-долното стъпало и се наведе напред. Ботушът й се плъзна по снега. Тя падна и писъкът и секна рязко от удара в непрощаващия камък.

Плъзна се надолу по древното стълбище, причинявайки миниатюрна лавина с краката си…

Заби пръсти в стъпалата, пробивайки снега, достигайки до камък — и пукнатина. Тя се вкопчи в нея. Смъртоносното плъзгане спря, краката й увиснаха над бездната. Намери къде да се хване с другата ръка и се издърпа нагоре.

Пазителят все още тичаше по най-горната тераса. Само след секунди сам щеше да скочи над процепа. Нина се изкачи по широкото стълбище и се приближи до вратата. В центъра на изсечената маркировка имаше кръгла назъбеност.

Със същата големина като ключа.

Тя го извади от джоба си. Зад нея се чу тупването на пазителя, който беше прескочил процепа и тичаше нагоре по стълбите.

Еди стигна до Кит и сграбчи въжетата.

— Дръж се!

— Държа се! — извика в отговор Кит. — Еди, почти са преминали моста!

Първият от пазителите се намираше само на няколко стъпки от перваза. Еди погледна нагоре и видя Нина да тича към статуята, преследвана от мъж с роба.

— Мамка му! — Той дръпна силно.

Едното от въжетата, отслабено от годините и климата, се скъса. Кит изкрещя, но пропадна само един фут, останалите въжета се впиха в глезена му.

Първият пазител премина моста и извади свирепо изглеждащ нож. Мъжът зад него носеше меч. По стълбите към двамата нарушители прииждаха още хора. Единственият път за бягство беше надолу по въжетата — но Еди не можеше да го направи, докато не освободеше Кит. Затова продължи да го дърпа нагоре.

— Хвани се за перваза! — извика той на индиеца. Кит се преви на две и се опита да достигне заледения камък. — Хайде, почти го достигна!

Пръстите на полицая се вкопчиха в неравната повърхност. Еди пусна въжетата, хвана го за китката и го издърпа върху терасата. Беше в безопасност.

Но Кит дори не успя да му благодари. Първият пазител ги достигна и замахна с камата си…

Еди отскочи встрани и острието успя само да разпори ръкава му. Той замахна силно, за да отблъсне ръката на мъжа и заби свития си юмрук в лицето му. Човекът с робата падна по гръб и от устата му шурна кръв.

Кит освободи крака си и се изправи със стиснати юмруци срещу групичката пазители, които се приближаваха от другата страна.

— Какво ще правим?

— Слизай по въжето! — каза Еди.

— Никога няма да успеем!

— Няма, ако продължиш да мрънкаш — слизай! Аз ще ги задържа! — Той грабна ножа на падналия мъж, а Кит грабна въжето, скочи от ръба и бързо се спусна надолу…

Но само след миг главата му отново се появи.

— Еди, под нас има един мъж с меч!

Еди вдигна камата — и един от пазителите повтори огледално движението му, само че неговото оръжие беше три пъти по-дълго. Отзад се приближаваха още мъже.

— Ами… мамка му.

Нина стигна до вратата. Онова, което й се беше сторило като изсечени в камъка фигури, всъщност се оказа отделни предмети, монтирани върху камъка: пет големи колела, подредени в кръг около „ключовата дупка“; около тях бяха монтирани множество по-малки кръгове, върху които бяха изписани десетки думи на санскрит. Нямаше време да се чуди какво ли означават — оставаше й само да вкара ключа — дубликат в ключалката и да се надява, че ще се получи.

Но не стана.

Ключът съвпадна идеално, но в ключалката нямаше нито щифтове, нито ръчки, нито каквито и да било механизми. Тя ужасена се досети, че ключът е бил просто символ — същинският механизъм за отключване бе подреждането на кръговете с образите на Шива и съпругите му по определен начин. Това беше ключалка с комбинация.

Която не й беше известна.

Стиснала ключа в ръка, тя е обърна към пазителя, който бе застанал зад нея с вдигнат меч. Тя изпищя…

Но удар не последва. Вместо това той опря острието до гърлото й и я поведе обратно към стълбището. Тя видя, че Еди и Кит също са заловени и са заобиколени от група пазители.

Мъжът, който я беше пленил, очевидно бе водачът, защото издаде някаква команда на хинди. Останалите реагираха, като сграбчиха пленниците си и ги повлякоха към ръба на терасата. Еди се бореше, но пазителят го удари по главата с дръжката на ножа си.

Нина беше изблъскана до ръба на пропастта. Еди и Кит се озоваха до нея.

Едно бутване бе достатъчно, за да полетят към смъртта.