Свещената крипта

31.

Гренландия

Нина погледна през прозореца на самолета „Де Хавиланд Туин Отър“ към пейзажа, който се разкриваше на три километра под нея. Той представляваше еднородна снежна пустош и при почти вечната арктическа зима, човек не би могъл да очаква да види каквото и да било… но вместо това пред очите й се разкри една от най-впечатляващите природни гледки, които беше виждала през живота си.

В небето блещукаше северното сияние; зелени, червени и розови светлини се пресичаха върху тъмния купол над главите им. Едноцветният снежен пейзаж се бе превърнал в гигантско платно, произведение на абстрактния експресионизъм в огромен мащаб, като цветовете се спускаха към него от небесата.

— Еди — изрече развълнувано тя. — Трябва да видиш това.

Еди прекъсна разговора си с Валтер Пробст от Интерпол, за да надникне през съседния прозорец.

— Не е зле — изръмжа той и отново се обърна към германеца.

— Само това ли ще кажеш? „Не е зле“?

— Виждал съм го и преди. Докато SAS провеждаха тактическите си обучения в Норвегия. След два дни тренировки с вледенен задник накрая спираш да му обръщаш внимание. Всъщност е голяма досада, защото така по-лесно те забелязват.

— Омъжила съм се за безчувствен прагматик! — оплака се тя, преди да се присъедини към двамата мъже. — Още колко остава, докато пристигнем?

— Около десетина минути — отвърна Пробст. Самолетът приближаваше края на дългия си полет от гренландската столица Нуук на североизток, над необятната пустош на островните глетчери. Крайната му цел беше буквално накрая на света.

Както беше очаквал Кит, опашните номера на двата разбити хеликоптера в планината Кедарнат бяха потвърдили, че наистина са били наети от компанията на Коил. В резултат на това той беше успял да издейства заповед за арест от Интерпол — и сега предстоеше тя да бъде изпълнена.

На борда на самолета имаше двама полицаи от Rigs politiet, датската полицейска служба, но присъствието им беше формалност; всъщност екипът на Пробст, който се състоеше от осем мъже, всичките въоръжени и облечени с бронежилетки под арктическите си облекла, щеше да изпълни мисията. Целта й беше елементарна — да арестуват семейство Коил за екстрадиране в главната квартира на Интерпол в Лион и да потърсят доказателства, които да ги свържат с кражбата на артефакти. Не бяха предупредили никого за това; надяваха се, че докато адвокатите им се задействат, семейство Коил вече ще пътуват за Франция.

Извършваха се последни приготовления, екипът разглеждаше снимки на сградите, които трябваше да претърсят.

— Какво е това място? — попита един от мъжете.

— Някога е било американска радарна станция — каза Нина, която намираше произхода на грамадната сграда, някога известна само под абревиатурата „DYE-А“, за неочаквано интригуващ. — Част от верига, която започва от атлантическото крайбрежие на Гренландия през Канада до Аляска. Има още четири такива в Гренландия, но тази е участвала с тайна операция, наречена „Проект: Леден червей“, в който се опитвали да скрият ядрени ракетни бази под леда.

— А всички смятат руснаците за потайни — обади се Еди, което накара неколцината членове на екипа, които бяха достатъчно възрастни, за да си спомнят Студената война, да се засмеят.

— На другите места не се получило заради нестабилността на глетчерите — продължи Нина. — Построените тунели се срутвали след няколко години. „DYE-А“ е единственото място, където са останали непокътнати, защото се намира над угаснал вулкан; ледът е заклещен в калдерата и не може да помръдне. Затова са построили и един бункер за спешни случаи, от който да могат да работят и по време на Третата световна война, дори ако всички останали станции са взривени. Но той така и не бил използван. Поне не от Америка.

— Мислиш, че семейство Коил са смятали да го използват като укритие? — попита Пробст.

— Това е една от възможностите. Той е построен да поддържа живота в продължение на години, ако се наложи.

Германецът посочи към шкафчето в дъното на кабината, където бяха прибрани оръжията.

— Добре. Щом се приземим, взимате оръжията и тръгваме към сградите. Приятелите ни от Ригсполитиет имат съдебна заповед — а ние ще се погрижим да не им… ъъъ… попречат при изпълнението на задълженията им.

Събралите се хора се засмяха.

Боботенето на перките се промени, когато самолетът започна да се спуска.

— По-добре си сложи колана — каза Еди на Нина. Той седеше на една от седалките, които гледаха към задната част на кабината, а Нина беше до него. През прозореца се виждаше как впечатляващите светлини на северното сияние танцуват върху крилата на самолета.

Прамеш Коил стоеше в окото на бурята от информация. Около него се издигаше инфотарият, стотиците му екрани примигваха със зашеметяваща скорост. Той представляваше по-голяма версия на събрата си от Бангалор, проектиран така, че да отговаря на мащаба на грамадната зала на върха на някогашната военна станция.

Близо седемнайсетметровият купол някога беше давал подслон на трите гигантски радарни антени на „DYE-А“, а сега беше превърнат в негов команден център. Инфотарият беше повдигнат върху кръгла платформа; вита стълба слизаше до едно по-ниско разположено мостче, от което друга се спускаше до пода. Над него, директно от куполообразния таван, висяха платформите за най-големите екрани. Върху една малка поставка на ръба на платформата се намираха сензорите за интерфейса с жестов контрол.

Въпреки визуалното претоварване, вниманието на Коил беше съсредоточено най-вече върху три екрана. Единият показваше предимно мрак, градските светлини, виждани от въздуха, примигваха като диаманти върху черно кадифе; на съседния екран се виждаше същата гледка, изчистена от уреди за нощно виждане, градският пейзаж създаваше призрачни зеленикави отсенки. И двата гигантски екрана бяха покрити с графики на въздушното движение, изкуствен хоризонт, който показваше курса и скоростта на летателния апарат, височина и позиция.

Третият, най-малък LCD екран показваше картина на живо от новинарските телевизии. Президентът и премиерът на Индия стояха на червения килим пред величествения Раштрапати — Бхаван, официалната президентска резиденция в Делхи, и посрещаха германския канцлер. Лидерите на най-могъщите нации в света се събираха за срещата на Г-20 и пристигаха за церемонията по откриването и държавната вечеря, преди на следващия ден да започне същинската конференция.

Но Коил знаеше, че за присъстващите няма да има следващ ден. Светът щеше да се промени завинаги. Упадъчната и корумпирана Кали-юга щеше да свърши и щеше да започне новият, пречистен цикъл на живота.

Тази вечер.

До него стоеше Ванита и се опитваше да се съсредоточи единствено върху екрана с новините.

— Още колко остава? — попита тя. — Събраха ли се всички?

— Не още — отвърна Коил. Той протегна ръката си напред с дланта надолу, леко разпери пръсти и я наклони. Картината от града на единия от двата големи екрана се помести в хармония с движението, скоростта на летателния апарат леко се увеличи. — Търпение, любов моя.

— Търпелива съм — просъска тя през зъби. — Но е толкова дразнещо да чакаш… политиците! — Думата прозвуча като обида. Тя тръсна глава и обеците й зазвъняха.

Коил свали ръката си и изкуственият хоризонт веднага зае хоризонтално положение.

— Няма да чакаме още дълго. Само…

Прекъсна го вибриращ звук.

— Какво беше това? — попита Ванита.

— Охранителната аларма. — Той махна с ръка и на един от екраните се появи лицето на Зек. — Какво има? — попита той босненеца.

— Радарът засече самолет — отвърна Зек. — На около пет минути от тук — и се спуска.

Коил веднага вдигна и двете си ръце, пръстите му затанцуваха във въздуха, където се материализира виртуалната клавиатура. На екрана се появиха резултатите от радара, които показваха курса на нарушителите. Пунктир сочеше до крайната му цел: дългата самолетна писта на „DYE-А“. Едно мигновено трепване на пръста му разкри идентичността на летателния апарат, за една милисекунда Кексия провери кода на транспондера му в обширната си база данни.

— Правителствен самолет — каза той. — Но те не биха пристигнали тук, без да се идентифицират предварително, освен ако… — Той се обърна рязко към образа на Зек. — Заглуши му честотите! Свали го — и изпрати екип да елиминира всички оцелели!

Самолетът потрепери, блъскан от ветровете, които се носеха над ледената долина. Нина хвана Еди за ръката.

— Ох — оплака се той.

— Какво?

— Проклетите ти нокти се забиха в ръката ми! — Той разтвори свитите й пръсти.

— Просто съм нервна — скоро ще се приземим върху глетчер на стотици мили от останалия свят и съм повече от сигурна, че няма да ни очаква топло посрещане.

— О, стига де. Била си в Антарктида — в сравнение с нея тук е като в Сентръл парк. Освен това на наша страна са всички тези момчета с оръжия, а и Коил едва ли знае, че идваме.

От кокпита се разнесоха разтревожени викове на датски, самолетът рязко се наклони…

През прозореца проникна силна светлина — и с гръмотевичен трясък и скърцане на разкъсващ се метал в корпуса му се отвори дупка. Един от полицаите беше ударен в главата от шрапнел и кръвта му опръска кабината.

Самолетът започна да пада, запремятаха се различни предмети, а през пролуката нахлу леден вятър. Един от хората на Пробст не си беше сложил колана; той беше всмукан към дупката, острият метал разкъса дрехите и плътта му и попътната струя го извлече навън.

Навън проблесна нова светлина, проблеснаха оранжеви пламъци. Двигателят се беше подпалил. Самолетът се наклони и стърженето в останалия работещ двигател се засили, когато пилотът увеличи мощността му.

— Какво става, по дяволите? — изпищя Нина.

Еди се вкопчи в облегалките на седалката.

— Ракета! Шибаняците се опитват да ни свалят! — Той се извърна, за да погледне към кабината. Вторият пилот крещеше нещо в микрофона, обявяваше мейдей — но от изражението на лицето му ставаше ясно, че не получава отговор. До него пилотът се опитваше да се справи с уредите. Самолетът падаше бързо с носа надолу. През прозорците на кокпита Еди забеляза светлина в далечината, блестяща синя сфера в снега.

„DYE-А“. Базата на Коил. Щяха да се разбият до нея.

В кабината се разнесе се силен вой и скърцане на метал — пилотът беше повдигнал задкрилките. Носът на самолета започна да се повдига.

— Ще успеете ли да се приземите? — извика Еди.

Привидното спокойствие на втория пилот се пропука.

— Няма да стигнем до пистата! Заемете позиции за принудително кацане! Пригответе се за удар!

— Ох, мамка му! — изпъшка Еди. Той погледна към кабината, предаде думите му на останалите и се обърна към ужасената Нина, която се беше навела напред, препрела пръсти на тила си.

— Не, не! — извика той и я дръпна назад. — Ние сме седнали на обратно — позицията е различна. Седни изправена, притисни гръб към седалката. Седни върху дланите си, за да не се размятат ръцете ти. — Той й показа как.

Тя последва примера му.

— Еди, страх ме е!

Еди се опита да се сети за нещо успокоително, но единственото, което успя да каже беше:

— И на мен въобще не ми е кеф! — Той погледна встрани и видя призрачния пейзаж да се приближава към тях. Край прозореца премина група светлини — бяха подминали радарната станция. Той погледна отново към Нина и срещна уплашения й поглед. — Стой спокойно…

— Дръжте се! Дръжте се! Дръжте се! — изкрещя вторият пилот. Ревът на двигателя отекна в леда, самолетът се приближи до земята…

И се блъсна. Силно.

Колесникът, оборудван със ски за приземяване върху сняг, се откърти. Едната от подпорите проби корпуса и прониза един агент от Интерпол. Ударът разтресе седалките, самолетът се плъзна по корем по глетчера, вдигайки огромен облак от сняг. Предпазният колан на друг агент се скъса и той беше подметнат към другия край на кабината и се заби с глава напред в стената.

Нина и Еди бяха притиснати в седалките си, разтърсвани от вибрациите. Металът скърцаше ужасно, нещо се откъсна от корпуса с ужасен трясък…

И корпусът на самолета се разцепи на две точно зад крилете. Двама мъже, привързани безпомощно към седалките си, бяха отхвърлени назад, след като подът под краката им се разкъса и опашната секция ги премаза.

Още седалки се откъснаха и бяха повлечени от летящите отломки, друг мъж изкрещя, излитайки в нощта. Нина се вкопчи в седалката с всички сили и ужасено затвори очи.

Предната секция се преобърна, без да спира плъзгането си, неповреденото крило се наклони към леда — и се заби в него. Корпусът рязко спря плъзгането си и се завъртя около него — но после цялото крило се откъсна, отнасяйки голяма част от покрива със себе си. Тежестта на останалото крило наклони корпуса на другата страна. Върхът му се удари в леда, крилото се изкриви с ужасяващо скърцане… и самолетът най-после спря, когато съсипаният му двигател заора в леда като котва.

Тишината настъпи така внезапно, че за момент Нина, все още със затворени очи, си помисли, че е мъртва. Едва когато успя да си поеме дъх, тя се убеди в противното.

Но дори това просто поемане на дъх й подсказа, че все още е в опасност. Въздухът беше ужасно студен — и пропит с тежката миризма на авиационно гориво. Тя отвори очи. За нейна огромна изненада няколко от аварийните светлини в самолетната кабина продължаваха да светят.

Но сцената, която се разкри пред очите й, не беше онази, която би искала да види. Един от членовете на екипа на Интерпол се беше проснал в счупената си седалка и от шията му стърчеше парче метал. Пробст беше все още жив, от устата му излизаше пара, но от неестествения ъгъл, под който беше извит кракът му, беше ясно, че глезенът му е счупен. Агентът зад него също дишаше, но очевидно беше в безсъзнание. Оцелелият полицай седеше на седалката срещу нея с дълбока порезна рана на бузата. Той тихо изстена.

Но от седалката до нея не се чуваше никакъв звук, не се виждаха никакви пари от дишане. Тя едва се престраши да извърна глава натам и да провери какво се е случило със съпруга й — и когато го направи, тя изпита остра болка. Но се насили да го огледа…

Еди се беше изпружил в седалката си със затворени очи, устата му беше окървавена.

И не дишаше.

— Еди? — каза тя с треперлив глас. Никакъв отговор, никакво движение. Тя се пресегна да докосне лицето му, но се спря, уплашена, че няма да усети топлината му. — Еди?

Отново никакъв отговор. По-изплашена сега, отколкото по време на приземяването, тя докосна бузата му…

— Мамка му, гадост, копеле! — изкрещя той, размята се и изпъна предпазния колан. Нина изпищя и се отдръпна назад. Той разкопча катарамата и скочи, стиснал яростно юмруци.

— Еди, Еди! — извика Нина. — Господи! Добре ли си, Еди?

Той издиша през стиснати зъби и лицето му се изкриви.

— Не, не съм, по дяволите! Господи! Самолетна катастрофа! Шибана самолетна катастрофа! Онова копеленце Коил, само да ми падне в ръчичките… — Той отново издиша през зъби, след което си пое дълбоко дъх, преди отново да заговори, този път поуспокоен. — Гръм и мълнии.

— Значи… си добре?

— Нищо счупено. Но се чувствам така, сякаш някой ме е повалил с бухалка. — Той притисна ръка към гърдите си и установи, че якето му е разкъсано от някоя прелитаща отломка. — А ти?

— Вратът ме боли, но с изключение на това мисля, че съм добре.

След като първоначалният изблик на ярост поутихна, Еди огледа останалите оцелели и бързо клекна до Пробст, когато видя състоянието на крака му.

— Мамка му, това въобще не изглежда добре.

Германецът отвори очи.

— Was ist dass… — започна той, преди да повтори въпроса си на английски, щом зърна Еди. — Какво стана?

— Свалиха ни — каза му Нина и се изправи, треперейки. Дочу някакво чуруликане на електроника откъм пилотската кабина и отиде да провери. Надеждата й, че пилотите може да са още живи, бързо се изпари; единият мъж се беше проснал напред, главата му се беше изкривила под неестествен ъгъл и очите му се взираха безизразно в тавана. Нямаше никаква следа от другия, но размазаната по предното стъкло кръв предполагаше, че е бил изхвърлен от самолета.

Еди бързо прегледа другите двама оцелели и събуди съседа на Пробст, който се надигна замаяно. После погледна към Нина.

— Работи ли радиото? Трябва да изпратим зов за помощ.

— Не знам. Обаче нещо все още е включено — чуват се някакви странни шумове.

— Това е… радиозаглушител — обади се Пробст. — Сигурно се намира в радарната станция.

— О, страхотно — проплака Нина. — Това означава, че единствените хора, които бихме могли да повикаме на помощ са онези, които се опитаха да ни убият. — Под празната пилотска седалка тя забеляза една жълта кутия, маркирана с червен кръст и я издърпа навън, откривайки не само всичко необходимо за оказване на първа помощ, но и комплект за оцеляване — пакетирана храна, сигнален пистолет с ракети, спасителни одеяла, най-различни инструменти. — Валтер, тук имам бинтове и шина — рече тя, подавайки кутията на Пробст. — Ще се опитаме да ти оправим крака.

Еди отиде до откъснатия край на корпуса и погледна навън към ледената долина. Бяха се приземили на някакъв склон; дългата, изкривена част от корпуса, откъсната от предната секция, докато самолетът се беше плъзгал надолу, все още се виждаше на фона на призрачната светлина. Откъснатото крило стърчеше почти отвесно от леда като някакво странно знаме. На известно разстояние зад него се виждаше отчупената опашна секция, полузаровена в снега.

Но светлината не идваше единствено от северното сияние. Над билото на хълма се виждаше изкуствена светлина. Радарната станция. Самата сграда беше скрита; неконтролируемото плъзгане на самолета ги беше отдалечило на повече от миля от базата.

Но те нямаше да останат сами още дълго. На хоризонта се появиха две ярки бели светлини.

Сноумобили.