Свещената крипта

14.

Предметът в прототипиращия принтер беше почти завършен — и Еди с леко безпокойство разпозна в него дясната ръка на Нина, в основата на показалеца ясно си личеше белегът от детинство… но тя нямаше никакъв цвят, беше просто прозрачна, безкостна маса, като някое примитивно дълбоководно същество.

Пръстите бяха завършени, по безжизнената плът се забелязваха спираловидните извивки на пръстовите отпечатъци. Лазерната глава шареше напред-назад по най-дебелата част от ръката, хълмчето под палеца, добавяйки последните пластове. Бяха минали осем минути, а ръката още не беше завършена. Карима го беше предупредила, че единият от пазачите е тръгнал на обиколка, но нямаше смисъл да се притеснява за това — повече нищо не можеше да направи.

Скенерът се върна в първоначалната си позиция и спря. Прототипиращият принтер изпиука три пъти. Готово.

Еди внимателно докосна крайния продукт. „Ръката“ беше мека, гумена, въобще не наподобяваше плът. Освен това беше гореща. Той потопи дигиталния термометър в течността. Повече от 37 градуса по Целзий. Еди зачака, наблюдавайки дисплея. Температурата спадна с една десета от градуса, после с още една.

Той внимателно извади ръката от течността. Щом изскочи от гъстата течност, тя клюмна гротескно. Еди я избърса от остатъчното желе и отново провери температурата. 37,2°. Почти до нормалната човешка температура. Не знаеше какъв толеранс има температурният сензор в скенера, но се съмняваше, че ще е повече от няколко десети от градуса.

Той въведе кода на Нина. Едно, осем, шест, нула, девет, две, четири, шест, нула, девет. Панелът светна: код приет. Сега системата изчакваше да потвърди самоличността й и биометрично.

37,1°. Почти нормална. Еди постави ръката с дланта надолу върху панела. По нея премина линия светлина. Той погледна към шкафчето, в очакване да светне зелена светлина.

Но тя не светна.

На монитора просветна съобщение, учтиво, но смразяващо: Потвърждение отказано. Моля, сканирайте отново.

Не се беше получило. Системата не беше разпознала фалшивата…

Не, осъзна Еди, насилвайки се да остане спокоен. Ако беше засякла измамата, тя щеше да вдигне тревога. Просто чертите на силиконовото копие не съвпадаха съвсем точно със запечатаното в паметта му.

36,8°. Под нормалната температура. И щеше да продължи да пада.

Какво не беше наред? Той вдигна ръката от скенера и я освети с фенерчето, в търсене на някакви недостатъци…

Ето! Между първия и втория пръст, пресичайки белега, един косъм разцепваше силикона. Двете половини на белега бяха разделени съвсем мъничко… но достатъчно, за да открие компютърът нещо нередно в лесно разпознаваемата характеристика. Той постави ръката обратно на скенера и нагласи желатиновата неплът както трябва.

Лъчът на скенера мина отново. Еди се извърна…

И сред поредицата червени светлинки грейна една зелена.

— Да! — каза той, свивайки триумфално юмрук.

— Еди, стана ли? — пропука гласът на Карима в ухото му.

— Да, отвори се. Какво става навън?

— Пазачът е все още в другия край на архивите, но е тръгнал да обикаля — а полицията се е запътила към нас!

— Значи ще трябва да се размърдам. — Той стъпи на самия ръб на бюрото, балансирайки на пръсти — и се наведе напред, подпирайки се с ръка на шкафчетата.

Протегна другата и отвори голямата врата. Вътре беше кутията с Кодекса. Той я измъкна — след което залюля тежкия контейнер и го използва като противовес, за да се изправи обратно на бюрото. За един ужасен миг се олюля, гумената подметка зацепи на ръба, но той успя да си възвърне равновесието и се изправи.

Еди отвори кутията. Златиста светлина изпълни сейфа: лъчът на фенерчето му се отразяваше в изработената от орейхалк корица на Кодекса на Талънор.

Той беше в ръцете му.

А сега… трябваше да намери начин да се измъкне с него.

Яблонски беше завършил обиколката на единия край на лабиринта. Тананикайки си под мустак, той бавно тръгна към сейфа, за да обиколи и другия му край.

Мат побърза да излезе на палубата. Патрулната лодка се намираше на половин миля от тях — и се движеше право към него.

Бюрото беше почистено, почти цялото оборудване на Еди се намираше в тръбата на отдушника. Освен кутията с Кодекса, единственото друго нещо върху него беше отвертката.

Той я стисна между зъбите си, докато повдигаше висящия вентилатор на нивото на раменете. Подпря единия му край на ключицата си, взе отвертката със свободната си ръка… и я заби във вентилатора.

Перките веднага спряха да се въртят. Моторът запротестира, започна да вие гневно. Той натисна изолираната дръжка още по-силно. Моторът изпука и изгоря.

Еди измъкна отвертката и направи същото с другия вентилатор. Този път моторът изпуши и острата миризма на изгоряло подразни обонянието му.

Яблонски прекоси централната пътека пред входа на сейфа и се накани да се отправи към зоната за четене, когато уоки-токито му изпука.

— Хей, Лу — каза партньорът му. — Компютърът показва, че в сейфа нещо не е наред.

Той се приближи до заоблената стоманена врата и погледна по пътеката, която водеше към охранителната кабина.

— Алармата ли се включи?

— Не, но има някакъв проблем с вентилационната система. Ще го отворя, за да провериш какво става.

Яблонски вкара картата си и изчака докато Вернио изпълни процедурата за отваряне. След минута тежката врата бавно започна да се отваря.

Щом влезе, той усети острия мирис на пушек. Над главата му се разнесе пукане; той погледна към решетката и видя синичка искра от другата и страна.

— Да, нещо е дало накъсо — докладва той по радиото. — По-добре се обади.

Оставяйки вратата, за да разсее пушека, той се запъти към кабината, докато Вернио се обаждаше по телефона, за да повика техник.

Наблюдавайки екрана на лаптопа, Карина забеляза, че пазачът се намира с гръб към сейфа, а другият се обажда по телефона.

— Еди, сега!

Вратата на шкафа се отвори. Вътре се намираше кутията с Кодекса на Талънор — и Еди Чейс, който се беше свил в тясното пространство.

Беше използвал резача, за да задържи езичето на вратата. Хвана се за дръжката на горния шкаф и се издърпа навън. Стъпил с единия крак на ръба на пода на шкафчето, измъкна кутията и скочи върху бюрото.

Пазачът продължаваше да се отдалечава от него. Еди протегна крак и ритна вратата на шкафа, за да я затвори, след което се засили и скочи през отворената врата.

Размина се на един пръст с чувствителния на натиск под на сейфа. Болка прониза глезена му, но той потисна изохкването си и побърза да се скрие зад най-близката камара шкафове.

Едната гумена подметка изскърца на пода…

При този звук Яблонски се обърна.

Еди чу как стъпките му заглъхват. Той замръзна, притиснат към шкафовете.

Стъпките се чуха отново… и започнаха да се приближават.

— Какво има? — попита Вернио.

— Мисля, че чух нещо. — Яблонски почти беше стигнал до сейфа. Еди се приготви — може би все пак ще трябваше да си пробива път с бой…

Единият от повредените вентилатори изскърца отново. Яблонски спря. Еди виждаше сянката му. Още една стъпка и пазачът щеше да го открие…

Но Яблонски се обърна, решавайки, че звукът е бил просто поредната искра. Еди го изчака да се отдалечи и тихичко се приближи до шкафчето, където беше скрил дрехите си.

Лъчът на прожектора блесна през илюминатора.

— Времето ви свърши! — каза ченгето в мегафона. — Разкарайте се!

Мат изтича на палубата.

— Прибираме си оборудването! Само още една минутка.

— Добре, давам ви минутка, но ако дотогава не сте се разкарали, идвате с нас.

— Действаме, действаме! — Мат скочи обратно в кабината. Петте екрана показваха как Еди бърза обратно към зоната за четене с Кодекса под мишница и купчина дрехи в ръка.

— Еди! — извика Карима. — Времето ни свърши!

Еди стигна кабините за четене. Той беше оставил кутията на Кодекса в шкафа; сега бързо отвори куфарчето и сложи блестящия артефакт вътре, преди да нахлуе панталоните си върху мръсния плувен костюм.

— Техникът идва — обяви Вернио, оставяйки телефонната слушалка.

— Отивам да доведа Еди. — Яблонски тръгна към зоната за четене.

Еди се мъчеше да се оправи с пуловера си. Нямаше време да изчисти мръсотията от ръцете си…

— Хайде, размърдайте се! — изръмжа ченгето.

Мат изскочи на палубата и хвана ръчките за управление.

— Тръгваме! Боже, приятел! — Той запали двигателя. — В ООН адски ще се ядосат!

Той натисна бутона за вдигане на котва и даде газ. Лодката започна бавно да се отдалечава по течението.

Макарата в каютата се въртеше все по-бързо, отпускайки все повече кабел. Той се заклещи на месинговата рамка на илюминатора…

И се скъса.

Вернио рязко вдигна глава, когато мониторите проблеснаха. Да не би проблемът с електричеството да се разпространява?

Той погледна към посетителя…

— Хей, Еди.

— Да? — каза Еди, който беше успял да седне на стола си миг преди Яблонски да влезе в залата за четене.

— Боя се, че ще те помоля да си тръгнеш — каза пазачът с извинителна нотка в гласа. — Имаме електрически проблем и трябва да опразним помещението, докато го оправят. Такива са правилата.

— Няма проблем. И без това тъкмо приключвах. — Той събра документите и ги прибра в папките. — Здраве и безопасност, а? Изненадан съм, че не ви карат да носите каски и светлоотразяващи жилетки.

Яблонски се ухили.

— Понякога ми се струва, че нещата отиват натам. Искаш ли помощ?

— Не, ще се справя. — Еди напъха всичко под едната си мишница, преструвайки се, че празната вече кутия е все още доста тежка, и вдигна куфарчето. — Добре, да вървим.

Карима излезе на палубата, следвана от Рад. Тя погледна назад към патрулната лодка.

— Разминахме се на косъм.

— Еди успя ли? — попита Мат.

— Тръгна да излиза.

— Слава богу — рече Мат с облекчение. — Сега единственият проблем е как, по дяволите, да обясня на Организацията за океански изследвания, какво търси тяхната струваща сто хиляди долара роботизирана подводница в мазето на ООН?

Яблонски поведе Еди обратно към първия шкаф и го отвори.

— Готово.

— Благодаря. — Англичанинът остави вътре кутията с документите, като скришом прибра парчето картон от ключалката. — Добре, готов съм.

Той отстъпи назад, докато Яблонски заключваше шкафчето, и го изчака да го изведе от залата с архивите. Но пазачът се поколеба.

— Какво има? — попита Еди колкото се може по-небрежно.

— Имаш нещо на ръката.

Еди я протегна и видя едно черно петно на дланта, мръсотия от тръбата.

— Ха — рече той и я избърса в бедрото си. — Сигурно съм омазал нещо. — После се усмихна, с надеждата усмивката му да не изглежда пресилена. — Нина ще ме убие, ако съм изцапал някой стогодишен документ.

След миг усмивката се върна на лицето на Яблонски.

— Аз ще си мълча — пошегува се той. — Добре, ще се видим навън.

Еди се върна при охранителната кабина и се разписа, след което тръгна по коридора. Когато се изгуби от погледа на пазачите, той се запъти с бърза крачка към асансьорите.

Яблонски се върна при сейфа. Погледна отново към решетката, за да види дали повреденият вентилатор още пуска искри. Не пускаше… но нещо не беше наред. Почти веднага осъзна какво е: решетката не беше на мястото си, ребрата й не стояха успоредно на ръбовете на отдушника, сякаш е била повдигната през дупката и след това поставена обратно, за да се закрепи на ъглите си. Какво ставаше тук, по дяволите?

Тъкмо се накани да се качи на бюрото, за да я огледа отблизо, когато забеляза нещо друго: мръсен отпечатък точно на ръба на бюрото. Приличаше на стъпка…

Връхлетя го ужасна мисъл. Той скочи на бюрото и протегна ръка към вентилатора.

— Анри! Мисля, че…

Щом докосна решетката, тя се сгромоляса на пода. Яблонски се отдръпна стреснато, а вентилаторното съоръжение полетя към земята, увисвайки на дебелия си захранващ кабел. Целият отдушник се разтресе, от отвора изпопадаха още предмети. Празен пластмасов контейнер, някакъв вид вакуумна чаша…

Някой беше влизал в сейфа. И имаше само един заподозрян.

— Мамка му! — изрева той. — Бий тревога! Да не пускат Чейс да излиза от сградата!

Еди се намираше във фоайето. С куфарчето в ръка, той се отправи към изхода. На лицата на дежурната охрана беше изписано обичайното учтиво отегчение; по това време на нощта в сградата беше спокойно. Само още няколко ярда…

Изпука нечие уоки-токи, от другия край се разнесе бърз говор. Миг по-късно се включи алармата.

Еди вече излизаше. Той блъсна с рамо вратата, преди тя да се заключи автоматично, и се озова на площада на Обединените нации, тичащ към Пето авеню. Зад него се разнесоха крясъци — охранителите се бяха впуснали да го преследват.

Входовете към площада на Обединените нации се контролираха чрез пътни бариери и високи защитни метални врати. Едната беше отворена, през нея току-що беше преминала кола. Тя започна да се затваря и той хукна към нея. В патрулната кабина се включи аларма. Мъжете, които седяха вътре, веднага скочиха на крака.

Еди прескочи пътната бариера — и буквално се хвърли през външната врата, която се тракна зад гърба му. Той прекоси Пето авеню, залитайки и лавирайки между свирещите коли, след което хукна като луд по Четирийсет и четвърта улица.

Хвърли един бърз поглед назад. Охранителите на ООН бяха заседнали зад собствената им бариера и бясно ръкомахаха на някой в кабината да им отвори. Еди стигна до тротоара, сви зад ъгъла…

И се озова пред тълпата. Тя беше много по-голяма от преди, редовете папараци бяха погълнати от легион млади жени. В мрежата се бяха разпространили слуховете, че обектът на тяхното желание се намира в хотела — и не е нито сам, нито е с приятелка.

Еди видя полицейската кола, паркирана от другата страна на улицата, на която се беше облегнало едно ченге, което наглеждаше тълпата. Той не му обърна никакво внимание и си проби път през тълпата към вратите на хотела. Портиерът го разпозна от по-рано и го пусна вътре.

Зек седеше там, където го беше оставил — а един бърз поглед потвърди, че Мак също е на мястото си. Шотландецът се отправи към изхода, като прекоси пътя на приятеля си и му подаде нещо, докато беше с гръб към Зек. Еди пъхна предмета в джоба си и седна до наемника, а Мак напусна хотела.

— У теб ли е? — попита Зек.

Еди отвори куфара. Кодексът на Талънор проблесна. С леко недоверие в очите Зек разтвори книгата, за да се убеди, че е истинската. Отвътре грейнаха гравираните метални листа.

— Какво? — рече Еди. — Не ме гледай толкова сащисано, нали ти казах, че ще я взема. Сега… — Той затвори куфарчето и го вдигна на коленете си, след което измъква револвера на Мак от джоба си. — Сделката си е сделка. Ти получаваш това, аз си връщам Нина. Как ти звучи?

Зек не изглеждаше изненадан, че Еди се е сдобил с пистолет.

— Тя е с господин Коил в самолета му.

— И къде е този самолет?

— На едно частно летище, недалеч от тук.

— Тогава ме заведи там. Трябва да тръгваме — привлякох известно внимание в ООН. Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

— Дай ми куфарчето — каза Зек. Еди го изгледа студено. — Нали имаш пистолет. Но куфарчето ще нося аз. — След кратко колебание Еди му го подаде. — Добре. Сега да тръгваме.

И двамата се изправиха. Еди прибра пистолета в джоба си и тръгна към изхода, следван от Зек — и точно в този момент от асансьора в другия край на фоайето слязоха мъж и жена. Щом тълпата ги зърна през стъклените врати, тя ги посрещна с развълнувани викове и проблясване на светкавици.

Мъжът беше Грант Торн — а неговата придружителка беше Мейси Шариф. И двамата бяха облечени като за парти… с леко раздърпан вид, което подсказваше, че досега са се забавлявали насаме. Към тях бързо се присъедини още един мъж: бодигардът, скрил мускулестото си тяло под тъмен костюм. Той отвори вратата пред двамата и махна с ръка, за да отпъди Еди и Зек.

— Пропуснете ги, пропуснете ги! — Раздразненият Зек се опита да мине покрай него, но Еди го възпря.

Звездата и студентката излязоха на улицата и бяха засипани от ярки светкавици, възторжени писъци и въпроси от папараци и фенове.

— Грант, Грант! — извика един фотограф. — Коя е мацката?

— Къде е Джесика? — попита друг.

— Коя от двете? — попита колегата до него.

— Която и да е! — Светкавицата му блесна в лицата на двамата. Грант примигна, а Мейси отстъпи назад. — Тя знае за това, нали?

— Грант, насам! — извика някой друг. — Аз съм, Сали! Бях на премиерата на „Взривоопасен“, помниш ли? Каза, че харесваш косата ми! — От всякъде се протягаха ръце, не спираха да проблясват светкавици. Папараците размениха погледи, раздразнени, че разни аматьори навлизат в тяхна територия и се опитаха да ги изблъскат назад, което предизвика взрив от оплаквания сред тълпата.

— Хайде, пуснете ги! — изръмжа бодигардът. Персоналът на хотела им проправи път, за да могат да стигнат до лимузината, която тъкмо пристигаше.

— Какви глупаци — рече нетърпеливо Еди. Той мина през вратата и се вряза в множеството, отблъсквайки с лакът един фотограф от пътя си. Мъжът залитна и събори някаква млада жена, която изпищя. Приятелите й натиснаха напред. Настъпи хаос, размятаха се ръце и крака. Еди си проправи път, следван по петите от Зек. Тежкото куфарче се удряше в пищяли и бедра.

Грант и Мейси стигнаха лимузината, а бодигардът и портиерите отблъснаха тълпата назад, за да може да се отвори вратата. Тълпата се разлюля, някаква друга почитателка падна на земята с писък. Един от фотографите се спъна в нея и също се строполи на земята, разнесе се хрущене на стъкло.

Еди се спря; пътят му беше блокиран. Зек го натискаше отзад — някакъв мъж се блъсна в босненеца и едва не го събори. Куфарчето се заклати в ръката му и падна на земята. Той рязко сведе поглед, но дръжката продължаваше да стои на сигурно място в ръката му, докато мъжът се опитваше да намери собственото си куфарче. Зек вдигна ръка, за да го отмахне от пътя си.

— Хей, хей! — разнесе се женски глас, преди да успее да замахне. — Нюйоркска полиция — всички назад!

Еди се промъкна покрай жената, докато тя крещеше нови заповеди, и стигна до края на тълпата. Зек се появи до него, притиснал куфарчето към гърдите си.

— Господи! — каза Еди, докато лимузината се отдалечаваше от тях. — За какво ти е да си известен, щом трябва да се примиряваш с всичко това?

— Кой беше мъжът? — попита Зек.

— Грант Торн. — В отговор получи само безизразен поглед. — Филмовата звезда?

Зек поклати глава.

— Не гледам филми. В тях вече няма реализъм.

— Ти си странен тип, знаеш ли? Така, надявам се да имаш кола. Нямам намерение да плащам за такси!