Свещената крипта

Епилог

Ню Йорк

Нина стоеше до прозореца в кабинета си и гледаше към Манхатън. Въпреки декемврийския студ денят беше ясен и слънцето огряваше върховете на небостъргачите. Но настроението й изобщо не беше ведро.

До нея стоеше Еди.

— Ако не се чувстваш готова… — каза тихо той.

— Не, ще се оправя — настоя тя. — Трябва да го видя. Искам да го видя. — След което се наведе към интеркома и каза:

— Доведи го, Лола.

Еди стисна успокояващо ръката й и отстъпи встрани, когато на вратата се почука. Нина си пое дълбоко дъх.

— Влез.

Влезе Дезмънд Шарп.

Отново я връхлетяха чувствата, които беше изпитала след смъртта на Роуън. Дезмънд беше по-нисък и по-набит, с по-скоро посивяла, отколкото черна коса, но очите му бяха същите като на сина му. Тя се опита да го поздрави, но думите замръзнаха на езика й.

Дезмънд усети страданието й и заговори пръв.

— Здравей, Нина — рече меко той.

— Здравей… Дезмънд. — Нина се поколеба преди да използва малкото му име, едва не употреби по-учтивото „господин Шарп“. Но двамата бяха близки още от времето, когато се срещаше с Роуън и запазиха отношенията си и след това.

Тя го представи на съпруга си, който се ръкува с него.

— Съжалявам за загубата ви — рече просто Еди. Дезмънд му благодари. — Излизам отвън, ще ви оставя насаме.

Той излезе от стаята. Нина се опита да събере мислите си, преди да заговори, но установи, че в главата й се въртят само безсъдържателни учтивости.

— Благодаря ти, че дойде. Макар че нямаше нужда да пътуваш чак от Бриджпорт. Исках да те посетя у дома. И… съжалявам, че не можах да присъствам на погребението на Роуън. Трябваше да дойда. Съжалявам. — Тя сведе поглед към пода.

— Нина, всичко е наред — отвърна Дезмънд и пристъпи към нея. — Знам, че си била… заета. Все още следя новините.

Тя повдигна глава и видя тъжната му усмивка.

— Въпреки това съжалявам. Трябваше да те видя или поне да ти се обадя по-скоро. Не го направих, защото… — Тя наведе отново глава и гласът й секна. — Защото се страхувах.

— От какво?

— Че ще обвиниш мен.

— О, Нина. — Той постави ръка на рамото й. — Защо, за бога, да обвинявам теб? Ти се опита да му помогнеш; ти… — Гласът му прозвуча прегракнало. — Ти беше до него. До края. И знаеш ли, според мен Роуън е бил щастлив, че точно ти си останала при него.

Нина го погледна отново; по бузите й се стичаха горещи сълзи.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Няколко минути по-късно Дезмънд си тръгна. Еди чакаше отвън; по-възрастният мъж спря да поговори с него.

— Благодаря ти.

— За какво? — попита Еди.

— За това, че се разправи с хората, които убиха сина ми. Не го казах на Нина и се надявам, че и ти няма да й го кажеш, но те си получиха заслуженото. Това аз наричам правосъдие. Светът има нужда от повече хора като теб.

Еди не знаеше как да реагира на думите му и се задоволи с най-обикновено кимване, докато отново разтърсваше ръката му. Лола съпроводи Дезмънд до изхода, а той влезе в кабинета на Нина и я откри отново до прозореца.

— Добре ли си? — попита той, застана зад нея и я прегърна през кръста.

— Да — въздъхна тя. — Двамата с Дезмънд поговорихме за Роуън, за това колко ще ни липсва. Но на него ще му бъде много по-трудно. — Тя се облегна на рамото му и избърса сълзите си. — Чух те да говориш с него — какво ти каза?

— Просто… ми благодари — отвърна той, уважавайки желанието на Дезмънд да запази в тайна горчивия му изблик.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Ще се оправя. Благодаря. — Тя пъхна ръка в неговата. Те стояха мълчаливо и гледаха Ню Йорк.

Мигът беше нарушен от жуженето на интеркома.

— Нина? — обади се Лола. — Мак и господин Джиндал са тук.

Нина изненадано пусна ръката на Еди.

— Не знаех, че са в града.

— Мак отиде с Олдърли във Вашингтон за някакви инструкции — каза ми, че ще се обади, преди да отлети за дома. Но нямах представа, че и Кит е тук.

Познатите гласове на шотландеца и индиеца достигнаха до тях преди собствениците им да се появят:

— … щом и двамата са в отбора, ще успеят да се опънат на Индия — казваше Мак.

— Откъде знаеш? Досега Шотландия никога не е играла контроли — отвърна Кит. Той почука по отворената врата и влезе. — Здравейте! Радвам се да ви видя отново.

— И ние теб — отвърна Нина. Тя го забеляза, че накуцва.

— Как е кракът ти?

— По-добре, благодаря. Вече мога да ходя без патерици, което е голямо облекчение. Все още ме боли, но скоро ще зарасне напълно.

— Вече се върна на работа в Интерпол, нали? — попита го Еди, докато се ръкуваше със стария си приятел и наставник.

— Да, и точно затова съм тук. Но ще ви разкажа след малко. След като Мак признае, че съм прав, като наричам Сачин Тендулкар най-добрия играч на крикет за всички времена. — Той се ухили на шотландеца.

Еди поклати глава.

— Стига с проклетия крикет.

— Трябва да се поучиш от този младеж, Еди — рече Мак. — Той е много умен и способен. Освен това е учтив и проявява уважение. Макар че познанията му в различните спортове са малко оскъдни. — Сега беше ред на Кит да поклати глава.

— Какво те води тук, Кит? — попита Нина.

— Първо исках да ви кажа, че ме повишиха! Сега съм главен следовател на отдела за престъпления, свързани с предмети на културата.

Еди го тупна по гърба.

— Браво, приятел. Поздравления!

— Мисля, че си го заслужил — добави Нина.

Кит се усмихна.

— Благодаря ви. Другото нещо е, че в бъдеще отново ще работя с вас. Назначен съм за официална връзка на Интерпол с АСН по въпросите на престъпленията, свързани с предмети на културата. Току-що идвам от среща с господин Пенроуз от ООН — той ще ви обясни по-подробно, но първо исках лично да ви съобщя. Освен това исках да ви представя първия ни общ случай.

Той извади една кутия от куфарчето си и я отвори — вътре лежеше пурпурната статуетка, която Нина беше забелязала в колекцията от откраднати съкровища на Коил.

— Интерпол не можа да открие собственика й, а и не можахме да намерим нищо за нея в архивите на Коил. Възможно е бандата на Фернандес да е убила собственика й, затова за кражбата не е било докладвано.

— Или пък — предположи Еди — може да не е било докладвано, защото човекът, от когото е била задигната, не е трябвало да я притежава.

— Че защо му е на някой да я пази в тайна? — попита Нина. — Никой не знае нищо за нея.

— Семейство Коил сигурно са знаели, защо иначе да я крадат? — попита Кит. Той погледна към витрината в другия край на стаята, където стоеше нейната не-съвсем-близначка. — Сега, след като вече имате две от тях, може пък да откриете откъде са. Аз успях да убедя Интерпол, че вие сте най-добрата възможност да бъде идентифицирана. — Той подаде кутията на Нина и затвори куфарчето си.

— Ами, благодаря — отвърна тя, леко стресната от неочаквания „подарък“.

— В Ню Йорк ли ще останеш? — попита Еди.

— Боя се, че не мога — отвърна Кит. — Трябва веднага да отлетя за Лион — изведнъж се оказа, че заедно с новата ми работа върви и огромна купчина документи, за които трябва да се погрижа.

— О, напълно те разбирам — рече Нина и остави кутията на бюрото си. — Поздравления за повишението, Кит. Надявам се скоро да се видим. Добре де, не твърде скоро, което би означавало, че е откраднато някое археологическо съкровище… но ти разбираш какво искам да кажа.

— Мисля, че да — отвърна той с усмивка. — Довиждане, приятели. — Той се ръкува с всички и си тръгна.

— А ти, Мак? — попита Нина. — И ти ли трябва да бързаш?

Мак посочи Четирийсет и четвърта улица под прозореца.

— Само до хотел „Делакорт“. — Той погледна шеговито Еди. — Помислих си, че след неприятностите последния път, когато бях там, би трябвало да им стана клиент за компенсация. Но след това се надявам да вечерям с вас.

— С удоволствие — рече Нина.

— Винаги съм готов за едно хубаво хапване — добави Еди.

— Отлично. В такъв случай по-добре да отида да се регистрирам. Ако има някое място, което можете да препоръчате, обадете ми се. Нали ми знаете номера — усмихна се той. — Той ви помогна да спасите света.

— Отново — каза Нина. — Наистина трябва да започнат да ни плащат вредни.

Мак се засмя, а усмивката му стана още по-топла, когато разтърси ръката на Еди.

— Знаеш ли, когато за пръв път те видях — Боже, кога беше това, преди повече от шестнайсет години? — си помислих, че в теб има много повече потенциал, отколкото изглежда. Хора като Страйкс мислеха, че си просто един размирник, но понякога имаме нужда от човек, който да поразмъти водата. Доволен съм, гордея се, че не ме опроверга. Много добре, Еди. Свърши отлична работа.

Еди се изпъна с грейнало лице.

— Благодаря ти, Мак. Това означава много за мен.

Мак пусна ръката му и целуна Нина по бузата.

— А ти си свършила отлична работа, като си го цивилизовала. Не вярвах, че това е възможно…

— Ей! — възмути се Еди.

— … но постигането на невъзможното, изглежда, е един от твоите таланти. Продължавай все така. — Той отиде до вратата — Ще се видим по-късно.

Нина му махна с ръка и след като Мак излезе, тя се обърна към съпруга си, подсмихвайки се.

— Ау, я се погледни. Толкова си щастлив и горд. Колко мило. Все едно току-що си получил похвала от татко си.

Тя искаше да се пошегува, но едва след като го каза, се усети колко нетактично е прозвучало. Но вместо да реагира раздразнено, както преди, Еди я погледна замислено.

— Какво има? — попита тя.

— Накара ме да се замисля за Шанкарпа и Джирилал — за това, как искаха да поговорят за последно. И за Зек, който искаше синът му да разбере, че е постъпил правилно. — Той вдигна слушалката. Нина видя, че първите две набрани цифри бяха 44 — международният код на Обединеното кралство.

— Здрасти, Елизабет — каза той. — Аз съм. Да, да, добре съм; после ще ти разкажа всичко. Обаждам се набързо — ще ми дадеш ли телефонния номер на татко?

Изненаданата реакция от другата страна беше достатъчно шумна, че да я чуе и Нина. Еди слушаше с нарастващо раздразнение злорадстването на сестра си, че е променил мнението си. — Не-не, не казвам, че ще му се обадя — прекъсна я той. — Просто ми трябва номерът му. В случай, че ми потрябва. Не точно сега, ясно ли е? Имаш ли му номера? — Той взе химикал от бюрото на Нина и го записа. — Добре, благодаря. Скоро ще се чуем. Много целувки на Холи и бабчето. Чао.

— Значи наистина смяташ да му се обадиш? — попита го Нина с лукава усмивка.

— Хайде не започвай и ти! — Той прибра листчето в джоба си.

— Тогава какво ще кажеш за вечерята? Италианска? Френска? Тайландска?

Той се ухили.

— Бих омел едно индийско.

Кит мина през портала на площада на ООН и излезе на оживения тротоар на Пето авеню. Извади телефона си, огледа се, за да се увери, че никой не му обръща особено внимание, и набра някакъв номер.

Отговорът бе бърз и нетърпелив.

— Да.

— Сър, обажда се Джиндал — каза той. — Току-що излязох от сградата на ООН. Натискът за назначаването ми свърши работа — АСН разполагат вече с двете статуи. Като нова връзка между Интерпол и АСН ще мога да наблюдавам разследването им.

Той се надяваше да получи някаква похвала, но не се изненада, когато не последва нищо такова.

— Смяташ ли, че доктор Уайлд ще успее да открие третата?

— Ако някой може да го направи, то това е тя. Сигурен съм.

— Надявам се да е така, Джиндал. — Заплашителната нотка ясно се усещаше. — Прикритието ти сигурно ли е?

— Да, сър. Никой в Интерпол или АСН не подозира, че работя за Групата. Ако не друго, то събитията в Делхи поне ми дават свобода за действие.

— Добре. Дръж ни в течение за напредъка на доктор Уайлд. Веднага щом намери третата статуя… планът влиза в действие.

Разговорът прекъсна. Кит отново се огледа дали някой не го е чул и се изгуби в тълпата.