Свещената крипта

33.

Спуснаха се надолу по ледения хълм; караше Еди. Под неизменната светлина на северното сияние беше лесно да се следват дирите на двата сноумобила.

Не че щяха да се поколебаят накъде да тръгнат. Колкото повече се приближаваха към гребена на хълма, толкова по-ярко ставаше сиянието.

— Имаш ли план? — попита Нина.

— Първо да видим с какво си имаме работа. — Те стигнаха до хребета… и пред тях се появи радарната станция „DYE-А“.

Снимките от интернет не ги бяха подготвили напълно за онова, което се разкри пред очите им. Основната структура, „панелната сграда“, представляваше огромен черен блок, висок над трийсет и пет метра — и това без радарния купол, който се издигаше върху централната част на сградата. Самият купол беше осветен отвътре; когато Еди го беше зърнал от самолета, той грееше в яркосиньо, но сега във вътрешността му пулсираха различни цветове, подсилена версия на сиянието над главите им. До него комуникационни мачти се редуваха със сателитни чинии.

Ярки прожектори осветяваха заобикалящия терен и разкриваха, че панелната сграда е построена в подобна на кратер вдлъбнатина в леда. Черните стени поглъщаха и малкото топлина, която идваше от слънцето по тези ширини, и нагряваха въздуха около себе си достатъчно, за да спре настъплението на леда. Основният блок се издигаше върху четири масивни крака — хидравлични крикове, които можеха да повдигнат станцията по-високо в случай, че преспите станат твърде големи.

Радарната инсталация не беше единствената сграда в съоръжението. Имаше още няколко по-малки постройки, струпани встрани, а в края на дългата самолетна писта беше построен хангар. От него до вдлъбнатината под панелната сграда водеше пътека, маркирана с поредица осветителни тела, закрепени на стълбове, която преминаваше в покрит мост до най-ниския етаж.

— Като че ли са се разположили доста удобно — каза Еди, влизайки в хангара. Той забеляза редица големи цилиндрични резервоари. — Сигурно са пълни с гориво — достатъчно да им стигне за месеци наред.

— Колкото сметнат, че е необходимо, преди да се осмелят да си подадат носовете навън след апокалипсиса — предположи Нина. — Какво ще правим?

Той огледа района за признаци на живот.

— Виждаш ли някого?

Нина се взря, присвила очи от силния вятър.

— Не. — Тя погледна нагоре към прозорците, които бяха малки и малко на брой, с цел съхраняване на топлината; всички светеха, но не се забелязваха никакви силуети покрай тях. — Край прозорците също изглежда чисто.

— Добре, да намерим нещо за чупене.

— Казвала ли съм ти, че обожавам изтънчеността ти — пошегува се Нина, когато двамата тръгнаха предпазливо към покрития мост. Сигурно нямаше да мине много време, преди някой да се досети, че мъжете, изпратени да довършат оцелелите, закъсняват твърде много. — Уха, чакай малко! Виж това.

Една широка рампа се спускаше към падината под основната сграда и преминаваше в пътека, прокопана до квадратна метална структура, която се простираше до основата на радарната станция и продължаваше в леда под нея. Пътеката водеше до две големи плъзгащи се врати.

— Това е асансьор — досети се тя.

— Голям асансьор — добави Еди.

— Много голям. Достатъчен да поеме цялото оборудване за бункер от Студената война… или Давид на Микеланджело, не мислиш ли?

— И то с лекота. — До плъзгащите се врати се забелязваше капак на люк. — Може би ще успеем да проникнем през него. Току-виж имало стълба.

— А може просто, нали се сещаш, да използваме асансьора — каза тя, докато се спускаха по рампата.

— Това може да ни издаде. Виждаш ли? Изтънчен съм.

Двамата стигнаха до люка.

— Заключен ли е? — попита Нина, когато Еди опита дръжката му.

— Че кой ще се опита да влезе през него, Нанук от Севера? — Той започна да го дърпа силно, докато ледът, който го блокираше, не се натроши. След като го отвори, пъхна вътре пистолета.

Никой не ги чакаше. Входът водеше към аварийна стълба, която се спускаше паралелно с асансьора. Еди се вмъкна и стъпи на нея, но преди да започне да се изкачва, погледна през решетките надолу. Шахтата се спускаше в мрака, осветявана единствено от малки аварийни лампи.

— Дявол да го време! Колко ли е дълбока?

— Не знам, но според мен са построили бункера достатъчно дълбоко, за да издържи на ядрена атака… — Гласът й секна.

— Какво има? — попита Еди, преди някаква форма на брачна телепатия — или усещане за неизбежното — му подсказа отговора. — О, за бога! Искаш да слезем долу, нали?

— Когато американските военни са ти построили някакъв вид миниатюрен NORAD, защо да не се възползваш от него? Каквото и да правят семейство Коил, то сигурно започва от тук.

— Това си е доста дълго спускане.

— Ами бихме могли да използваме асансьора…

Еди изсумтя неодобрително, след това се хвана за стълбата.

— Добре де. Но за бога, гледай да не се подхлъзнеш. — Той започна да се спуска надолу, подметките му затракаха по металните стъпала.

Нина го последва. В началото спускането беше лесно, но след няколко минути мускулите я заболяха — а дъното на шахтата не изглеждаше по-близо.

— Току-що ми мина една депресираща мисъл.

— Да, точно това исках да чуя — отвърна Еди. — Каква?

— А ако са изкопали бункера в земята? На места гренландската ледена покривка достига до три километра.

— Ако ще трябва да слизаме по трикилометрова стълба — предупреди я той, — направо те хващам и те мятам долу по бързия начин!

— Ами не мисля, че ще е чак толкова — каза тя. Но въпреки това все по-често поглеждаше надолу, с надеждата, че ще забележи дъното.

То се появи след около пет минути — все още далеч, но поне слабо осветеният сивкав под се виждаше накрая на поредицата светлини. Гледката ги стимулира и те започнаха да се спускат по-бързо.

Най-накрая стигнаха до дъното. Еди слезе върху поредното мостче и тръгна към люка, който се виждаше в края му. Истинското дъно на шахтата се намираше на около два метра под тях — бетонен блок, покрит със заледена вода. Докато Нина слизаше зад него и разтръскваше с облекчение ръцете си, той открехна металната врата.

От другата й страна имаше още сив бетон. Посрещна го полъх от топъл въздух; нататък продължаваше широк коридор, осветен от флуоресцентни лампи. Люкът се отваряше в ниша от едната му страна, затова Еди нямаше видимост по дължината на коридора. Той махна с ръка на Нина да не мърда, извади пистолета си, пристъпи напред и надникна зад ъгъла.

Коридорът беше дълъг около десетина метра. На края му имаше метална врата, боядисана в тъмнозелено. В една по-голяма ниша на противоположната страна имаше бюро с лъскав лаптоп, в ярък контраст с тромавото му обкръжение, остатък от Студената война. Един индиец убиваше времето по абсолютно същия начин, като всеки отегчен чиновник в офис: сърфираше в интернет.

— Има един мъж — прошепна Еди на Нина — и една грамадна врата. Намерихме бункера. — Той стисна здраво пистолета си. — Чакай ме тук.

Той погледна дали мъжът е все така заплеснат в компютъра, след което се плъзна зад ъгъла и тръгна бързо по коридора. Пазачът щеше да забележи всеки момент нарушителя…

Еди успя да прекоси половината коридор, преди индиецът да се огледа. Той стреснато скочи от стола си и се хвърли към контролната кутия на стената…

— На твое място не бих — рече Еди, насочил пистолета към главата му. Мъжът замръзна с протегната ръка на няколко сантиметра от червения бутон за тревога. — Сядай си на стола. Горе ръцете. — Пазачът се подчини. Еди се приближи до бюрото, без да сваля пистолета си от него. — Чисто е, Нина — извика той.

Нина дотича при него и насочи собствения си пистолет към пазача, докато Еди бързо го претърсваше.

— Разбирам какво имаше предвид за вратата — каза тя. — Сигурно тежи десет тона! Как ще минем през нея?

— Да попитаме този тук — отвърна Еди. Той подпря дулото на пистолета в брадичката на индиеца. — Как се отваря вратата?

— Натискаш… натискаш този бутон — заекна пазачът, сочейки контролното табло.

— Кой?

— На който пише „отвори“.

Нина огледа панела и откри един от бутоните, под който наистина пишеше „отвори“.

— Ха! Я виж ти!

— Честта е твоя, любов моя — каза Еди. Тя погледна подозрително към пазача, но като че ли единствената мисъл, която се въртеше в главата му, беше истинска загриженост, че в нея може да попадне куршум. Нина сви рамене и натисна бутона.

Проблеснаха жълти предупредителни светлини и в коридора се разнесе ниско механично бръмчене. С изненадваща за размерите й скорост, вратата леко се отвори напред, демонстрирайки дебелината си от над шейсет сантиметра. Странно, но зад нея беше тъмно; Нина очакваше да види някаква контролна зала.

— Лесно беше.

— Това е бункер, не банков сейф — отвърна Еди. — Нали няма да ти се иска да чакаш пет минути отвън, докато към теб лети ядрена ракета.

— Прав си. — Тя погледна към пазача. — Какво ще правим с него?

Еди го цапардоса по главата с дръжката на пистолета. Мъжът се свлече на пода.

— Та какво за него?

— Явно фазата на изтънчеността приключи. — Тя мина през вратата и влезе в стаята зад нея.

Дори без осветление можеше да разбере, че е голяма. Малката крушка над входа осветяваше друго контролно табло. Над група превключватели за осветление се мъдреше бутон с надпис „Главно О“; тя го натисна. С пропукване над главата й светнаха лампи. Тя се обърна…

Предположението й, че семейство Коил бяха използвали бункера от Студената война за оперативен център, беше погрешно. Те бяха намерили по-впечатляващ начин да го използват — стаята беше превърната в техен частен музей, в който бяха изложени някои от най-великите световни съкровища. Еди мина покрай нея, за да проучи някакви врати в дъното, но Нина не можеше да откъсне поглед от съдържанието на стаята.

Доминираше статуята на Давид, но мраморната фигура беше заобиколена от други артефакти с равна — а може би и по-голяма — стойност. От всяка страна го пазеха четворка керамични воини, откраднати от мащабните археологически разкопки на Криптата на Първия император в Сиан. Пред тях, монтирано на стойка, на височина от около метър и половина се издигаше изваяно парче от полирано сребро. Овалният отвор в центъра му съдържаше голям къс от някакво черно стъкло. Черният камък, свещеният мюсюлмански артефакт, за който се твърдеше, че е поставен в Мека от самия Мохамед.

Разхождайки се из бункера, Нина разпозна безброй други съкровища. Знамето и плащът на Мохамед, откраднати от Топкапъ сарай в Турция, Антикитерския механизъм от Атина… Имаше дори артефакти, които не й бяха познати, но за които семейство Коил бяха решили, че отговарят на собствените им критерии за „защита“ — рисунка върху коприна на жена, облечена с феодално японско кимоно; някакъв каменен олтар, върху който беше гравиран надпис на непознат език…

— Мили боже! — ахна тя.

Еди се върна от изследователската си експедиция, при която беше открил доста просторни жилищни помещения зад една от вратите. Той огледа невероятната колекция.

— Направо ми взе думите от устата. Никак не е зле.

— Не, друго имам предвид — погледни ей това — каза Нина и тръгна към един от предметите в периферията. Груба фигурка, издялана от странен лилав камък…

— Отмъкнали са Принс от офиса ти? — попита Еди. — Гадни копелета!

— Не е същият — каза Нина. Фигурката беше заела различна поза от тази на примитивната скулптура, която бяха открили в Пирамидата на Озирис. Нищо не подсказваше защо семейство Коил са я сметнали за толкова важна, че да я откраднат, нито откъде са я отнесли. Въобще не изглеждаше на мястото си след всичките невероятни съкровища около нея, както близнакът й изглеждаше странно в Криптата на египетския бог-крал… но самият факт, че беше тук, подсказваше, че в тази фигурка — в двете, всъщност — има много повече, отколкото изглежда.

Но все пак беше ясно кои съкровища се струваха най-ценни на семейство Коил. В средата на фантастичната изложба беше поставен сандъкът от Криптата на Шива. Той беше затворен, но след като повдигна капака, Нина откри, че каменните плочи са все още вътре. Несъмнено древните текстове вече бяха сканирани, преведени и анализирани от Кексия. Семейство Коил разполагаха с всичко, от което се нуждаеха, за да разпространят собствената си изопачена интерпретация на посланията на техния бог.

Тя отстъпи назад.

— Намерихме всичко — сега просто трябва да се погрижим да бъдат върнати по местата си.

— Първо трябва да спрем заглушителя — каза Еди.

— Това е по твоята част. По-добре да тръгваме. — Те излязоха от бункера и тръгнаха към мястото, където бяха оставили изпадналия в безсъзнание пазач. — Макар че изобщо не умирам от желание да се качвам по онази стълба.

Еди й се усмихна уморено.

— Трябва да призная, че и на мен започна да ми допада идеята да използваме асансьора…

Но някой вече ги беше изпреварил.

Вратите на единия асансьор се плъзнаха встрани и разкриха Зак и Тандон. Двамата мъже насочиха пистолетите си към тях, сложили показалци на спусъците.

Нито Еди, нито Нина вдигнаха оръжията си. Те замръзнаха на място.

— По дяволите — промърмори Еди.

— Пуснете оръжията — каза Зек и леко се усмихна, когато те се подчиниха. — Наистина си невероятен, Чейс. Какво трябва да направи човек, за да те убие?

— Куршум в главата ще свърши работа — каза Тандон и ритна встрани оставените на пода картечни пистолети. После притисна дуло към слепоочието на Еди. Англичанинът се напрегна, Нина шумно си пое дъх. — Но… Господин Коил иска да ви види преди това.

— Какви сме късметлии — каза Еди, когато пистолетът се отмести от главата му. — Как е разбрал, че сме тук?

Зек кимна към лаптопа.

— Има уебкамера, свързана със стаята на охраната. Щом видях, че пазачът не е на мястото си, превъртях записа — и ето ви и вас.

— Размърдайте се — заповяда Тандон. — Влизайте в асансьора.

Подемникът представляваше широка квадратна платформа, оградена от парапет, но без стени. Нина и Еди неохотно се качиха в нея. Докато индиецът ги държеше на мушка, Зек довлече изпадналия в безсъзнание пазач в асансьора. Когато всички бяха вече вътре, Тандон натисна един бутон и вратите се затвориха с дрънчене. Двигателите нададоха вой и асансьорът започна своето дълго пътуване към повърхността.

Пътуването им приключи при най-долния етаж на панелната сграда. Други двама въоръжени мъже ги чакаха при отворените врати. Единият подхвана пазача и го отнесе някъде, докато Зек и Тандон избутаха Нина и Еди навън.

— Нагоре по стъпалата — рече Зек, сочейки към стълбището.

Изчистеният военен стил на долния етаж отстъпи пред много по-високотехнологична среда. Цели два етажа от старата радарна станция бяха изтърбушени и превърнати в масивни бази данни, редове от компютри, които обработваха информация.

— Господи — каза Еди, докато продължаваха да се изкачват. — Всичко това — само за да могат да играят „Тетрис“?

— Това е част от плана им — осъзна Нина. — Прамеш каза, че има архиви, в които съхранява цялата информация, за да не бъде изгубена, когато цивилизацията се сгромоляса. Това сигурно е един от тях. Той записва всеки бит информация, който минава през интернет.

— Да, защото точно от това ще има нужда светът след апокалипсиса — забавни домашни животни и порно.

— Убедена съм, че много внимателно ще се подбере кое ще оцелее и кое „случайно“ ще бъде изгубено за историята.

Зек ги изгледа странно.

— Какво искате да кажете с тоя апокалипсис?

Нина и Еди се спогледаха.

— Докато са обсъждали плана, ти си бил в кенефа, а? — попита го Еди. — Или пък просто са пропуснали да ти кажат тази част?

— Казано ти е всичко, което трябва да знаеш — рече твърдо Тандон на Зек, докато продължаваха да се изкачват по стълбите. На следващия етаж очевидно се намираха жилищните помещения; следващият беше същият, но обзаведен по-скъпо — дори в Арктика семейство Коил отказваха да се лишат от удобствата на богатия живот.

Стълбището свършваше тук, но щяха да продължат да се изкачват. Нина и Еди бяха отведени по един къс коридор до друга вита стълба, която водеше през средата на сградата до гигантския купол. Тя ги преведе през един индустриален етаж, в който големи — и съдейки по вида им, останали от епохата на Студената война — електрически трансформатори жужаха застрашително. Някога те бяха захранвали гигантската радарна антена; сега осигуряваха енергия за гигантското кълбовидно светлинно шоу, което беше заело мястото й.

— Доктор Уайлд — разнесе се познат глас, щом влязоха в инфотария. — И господин Чейс. — Прамеш Коил стоеше заедно с жена си на една кръгла платформа в средата на купола.

Ванита ги изгледа с отвращение.

— Защо са още живи?

— Преминали са през много препятствия, за да стигнат дотук, Ванита — каза Коил. На лицето му се изписа самодоволство, примесено с гордост, когато с театрален жест им посочи гигантските екрани. — Доведете ги на мостчето. Може да им позволим да наблюдават края на Кали-юга.

— Само се фукаш — каза тя с кавгаджийски тон, докато Зек, Тандон и още един пазач водеха Нина и Еди нагоре по витите стъпала. — Трябва просто да ги убием.

— Скоро, любов моя, скоро — отвърна той, поглеждайки към два екрана, които показваха картина от летателен апарат. Самолетът кръжеше над някакъв град и светлините му примигваха отдолу. Погледът му се прехвърли на новинарската емисия. — Почти е време да започваме — лидерите на Г-20 се събраха.

— Това ли е планът ти? — попита ужасената Нина. — Ще разбиеш самолет на мястото на срещата?

— Нямаш никакъв шанс — рече Еди. — Двайсет световни лидери на едно място, включително американския, руския и китайския президент? Ако над Делхи прехвърчи дори някое шибано врабче, към него ще бъде насочена ракета.

— Това е Делхи — каза Коил и кимна към екраните. — Безпилотният ми самолет обикаля на автопилот петнайсет километра западно от Раштрапати — Бхаван. Никой не знае, че е там.

— Имаш самолет тип стелт? — попита недоверчиво Еди.

— Акциите във военни самолетни компании си имат и своите предимства. Стелт-технологията дава голямо поле за проучвания. Аз имам достъп до тези проучвания и съм ги използвал по-добре от който и да е правителствен проект.

Нина си спомни какво беше видяла в двореца на Коил.

— Чакай малко, онзи твой самолет — тъмносив, с перка на гърба, със странен вид?

— Да. Провеждах му тестови полети през нощта. — Коил вдигна ръка с изпъната длан и я наклони на ляво; картината от въздуха повтори движението. — Малко трябва да се свикне с това, но съм усъвършенствал управлението. Жалко, че ще бъде само за една нощ. Забавно е. — Той свали ръката си. След миг хоризонтът отново се изравни. — Както сами виждате, когато не го управлявам, автоматично се връща към настройките по подразбиране, които в този случай са полет по резервен маршрут. Когато обаче прелети покрай определена точка, се включва друга програма.

— Полет на камикадзе — предположи Еди.

— Правилно. Дори и комуникациите да прекъснат, той ще продължи да изпълнява мисията си. Но за максимален ефект е необходимо прецизно изчисление на времето. — Той погледна към новинарския канал, който показваше осветената с прожектори сцена. Все още единствените хора, движещи се по нея, бяха техници, които извършваха финалните приготовления. — Не знам кога точно лидерите на Г-20 ще се съберат за официална снимка. Щом започнат да се появяват, ще стартирам програмата. Компютрите могат да насочат самолета към точното място, само аз мога да избера най-подходящия момент.

— Най-накрая признавате, че има неща, които хората могат да свършат по-добре от компютрите, и давате това като пример? — каза Нина.

— Каква ирония, нали? Но след експлозията всички хора по света ще търсят отговори — и Кексия ще им ги даде.

Гласът на Нина се изпълни с презрение.

— Погрешните отговори.

— Кексия не лъже — отвърна Коил, недоволен от преднамерената обида. — Тя просто ще нагоди резултатите от търсенето според техните очаквания. В Индия ще изглежда, че пакистански бунтовници са извършили атаката. В Пакистан — че Индия отправя фалшиви обвинения към ислямистката държава, която бе нарочно изключена от срещата на Г-20.

— Ще се надигне гняв — продължи Ванита. — Хората и в двете държави ще искат действия — ще искат кръв! Между Индия и Пакистан ще започне война, която ще ескалира в ядрен конфликт. Веднага след това ще се разгори насилие. Държава срещу държава, Изток срещу Запад, индуси срещу мюсюлмани, мюсюлмани срещу християни. Светът ще се подпали. — Лицето й се изкриви в ужасяващо доволна усмивка.

— Не всички търсят информацията си в Кексия — посочи Нина. — И не всички са водени от ярост и отмъщение — за колкото и корумпирани и упадъчни да ги смятате. Няма да можете да подпалите Трета световна война само с едно събитие, дори да е толкова мащабно.

— Не ни е необходимо — каза Коил. — Вероятността за започването на глобална ядрена война е само четирийсет и три процента… но има деветдесет и девет процента вероятност, че финансовите и търговските мрежи, които са от жизненоважно значение за съвременната цивилизация, ще се сринат. Ефектът ще бъде същият. — Той зае позиция пред виртуалното управление. — Вие сте историк, доктор Уайлд. Но това ще бъде краят на историята. Началото на една нова ера. Нашата нова ера. Просветена… пречистена. Новата Сатя-юга.

По новинарския канал се виждаше как техниците разчистват сцената. Камерата се завъртя към входа, от който започнаха да се появяват официалните лица. Проблясващите светкавици осветиха района като прожектори.

— Излизат — рече възбудено Ванита и хвана ръката на съпруга си.

Той я отмести встрани.

— Ванита, любов моя, искам да напуснеш платформата, за да мога да управлявам спокойно виманата. Наистина ще бъде жалко, ако ме бутнеш и аз накарам самолета да катастрофира, преди да е стигнал целта си. — Тя се подразни от прикрития му сарказъм, но слезе по стъпалата до кръглото мостче, където застана до Тандон.

Коил вдигна и двете си ръце, застина за момент като диригент пред оркестър… след това размърда пръсти, сякаш хваща невидими ръчки. Картината от камерите рязко се наклони, когато стелтът направи вираж. Изкуственият хоризонт повтори движението и на екрана се появи зелена линия, показваща курса до президентската резиденция.

В дъното на екрана се появи текст.

И започна обратното броене: 04:01, 04:00, 03:59…