Свещената крипта

12.

Ню Йорк

Еди чакаше в ъгъла на просторното мраморно фоайе на хотел „Делакорт“ и наблюдаваше вратите, които водеха към Четирийсет и четвърта улица. През стъклото се виждаше малка, но възбудена тълпа, а персоналът на хотела отблъскваше назад всеки, който нямаше основателна причина да бъде в сградата.

Часът беше почти осем вечерта. Приливът щеше да достигне връхната си точка в осем и четиринайсет минути и той очакваше сигнал от Пола, за да започне операцията. Мат трябваше да действа бързо.

Някой си проправи път през тълпата отвън и беше набързо разпитан от портиера, преди да бъде допуснат вътре — Зек, облечен с тежък балтон и като че ли раздразнен от спирането. Той забеляза Еди и седна до него.

— Какво става тук? — попита той, посочвайки блъсканицата отвън.

— Папараци — отвърна незаинтересовано Еди. — В хотела има някаква звезда. — Той погледна кисело босненеца. — Носиш ли я?

Зек му подаде малка мемори карта.

— Отпечатъкът на жена ти. Прехвърли го в уреда и машината ще свърши останалото. Само не забравяй да изчакаш да се охлади до телесна температура, преди да я поставиш върху скенера. — Мъжът присви очи. — Освен това ми казаха да ти напомня какво ще се случи с жена ти, ако не ми донесеш Кодекса.

— Не съм глух, по дяволите — изръмжа Еди, давайки си сметка, че това не отговаря напълно на истината. — Вече ми го каза.

— Просто си върша работата.

— Жена ти и синът ти знаят ли с какво се занимаваш? — Зек не беше подготвен за подобен въпрос и го погледна накриво. — Смяташ ли, че жена ти ще одобри това, че заплашваш да убиеш моята? Хлапето гордее ли се с тати убиеца?

— Млъквай — сопна му се Зек. — Единствените хора, които съм убивал, са били целите на мисиите. Цивилните жертви не са по моя вина.

— И това оправя всичко, така ли? — Еди го погледна кисело. — Хуго в никакъв случай не би работил с теб, ако му беше казал това. Но кой се интересува от морала, когато говорят парите, нали? — Това обвинение като че ли засегна босненеца, от което Еди изпита леко задоволство. — Сега искам да говоря с Нина.

— И аз така си помислих. — Зек се обади. — Господин Коил? Чейс иска да говори със съпругата си. — Той изслуша отговора, след което подаде телефона на Еди.

— Господин Чейс — каза Коил. — Надявам се, че сте готов да ми донесете Кодекса. В противен случай знаете какво ще се слу…

— Да, да, спестете ми шибаните си заплахи — сопна му се Еди. — Момчето ви за поръчки вече ми ги стовари. Къде е Нина?

— Тук, при мен.

Настъпи пауза, в слушалката отекна кухо ехо и Нина заговори.

— Еди? Добре ли си?

— Добре съм, а ти?

За миг му се стори, че не го е чула.

— Еди? Там ли си… о, слава богу! Да, добре съм. Виж какво, Еди, не можеш да го направиш. Знам отчасти какво планират семейство Коил. Те…

— Достатъчно — каза Коил. Слабият ехо ефект изчезна. — Господин Чейс, време е да ми донесете Кодекса. Направете го и съпругата ви ще се върне невредима при вас. — След тези думи линията заглъхна.

Еди върна телефона на Зек, полагайки огромни усилия да не изрече на глас мислите си: Коил лъжеше. Нина не беше с него, закъснението от сателитната връзка показваше, че тя все още се намира в Индия. В мига, когато Коил — който, съдейки по бързата реакция, се намираше в Щатите, нетърпелив лично да получи Кодекса на Талънор — се сдобиеше с желаното, тя щеше да бъде убита.

А Еди беше убеден, че същото очакваше и човека, който щеше да вземе Кодекса от него. Но единственото, което му оставаше на този етап, беше да изпълни поръчката, и да се надява, че план Б ще проработи.

Телефонът му иззвъня.

— Лола?

— Всичко е готово — каза Лола. — Спомняш ли си номерата на шкафчетата?

— Запечатани са в съзнанието ми.

— Добре. Успех. — И затвори.

Еди стана и взе голямото черно кожено куфарче с блестяща стоманена рамка.

— Това беше сигналът за старт — каза той на Зек. — Като свърша, ще се видим отново тук.

— Заедно с Кодекса.

— Естествено, че с шибания Кодекс. Ти просто бъди готов с Нина. — Той тръгна към вратите, поглеждайки обратно към Зек… след което мина покрай него и се запъти към дивана. Облечен с костюм, с вестник в ръка, Мак му хвърли един бърз поглед. В краката му лежеше друго черно куфарче.

Еди излезе навън, проправи си път през тълпата и потрепервайки от хапещия декемврийски студ, се запъти към края на Четирийсет и четвърта улица. От другата страна на Пето авеню се издигаше комплексът на Обединените нации — извисяваща се мрежа от светлини, които грееха на фона на тъмното небе.

Той отново извади телефона си.

— Мат? Еди е. Готов съм!

— Прието, приятел — отвърна австралиецът. — Ние вече сме в тръбата.

От другата страна на сградата на ООН една лодка се поклащаше в Ийст ривър. Ради Башир трепереше от студ, увит в тънкото си палто, докато се взираше нервно в стъклената кула на сградата на Секретариата. Той не знаеше какви са правилата за плаване край бреговете на Манхатън, но беше сигурен, че хвърляйки котва в оживен морски път, са нарушили поне едно от тях. Властите сигурно щяха да бъдат още по-заинтригувани от тях, щом откриеха, че трима от пътниците в лодката са чужденци… и двама от тях са араби.

Карима се показа през люка към долната палуба.

— Еди се обади. Влиза. — Тя се шмугна обратно. Рад се огледа още веднъж за патрулни лодки и слезе при нея.

В една от каютите Мат Трули си беше стъкнал работилница — два лаптопа и сложен уред за дистанционно управление бяха наблъскани върху една малка маса и бяха облепени с тиксо за по-голяма стабилност. Люкът беше отворен и през него нахлуваше студен въздух; на пода под него се виждаше голяма макара с оптичен кабел. Тънката, но здрава стъклена нишка минаваше през прозореца. Макарата беше свързана с единия лаптоп, а другият край на кабела стигаше до дистанционно управляемата подводна машина, която в момента си проправяше път през канала по западния бряг на реката.

— Добре, красавицата ми — промърмори Мат, използвайки двата джойстика, за да управлява подводницата. — Влизай там… — На монитора на лаптопа се виждаше картина от едната камера на борда на робота, която показваше дебелия, обвит в гума кабел, губещ се в тъмнината на облия канал. Макарата бавно се завъртя, отпускайки още оптичен кабел към движещата се бавно напред машина.

Земята под Манхатън беше прорязана от безбройни мрежи от подземни канали — като се започне с тунели на метрото, мине се през тръбите за парното и се стигне до градските телекомуникационни мрежи. Точно тази система, прокарана в началото на двайсети век, за да захранва градските противопожарни кранове с вода от реката, беше спряна от употреба преди почти четвърт век и заменена от много помощни помпени системи — докато предприемчиви телекоми не осъзнаха, че това е идеалният начин за прокарването на километрите оптични кабели, необходими за задоволяване на все по-нарастващите нужди на града от бърза връзка, без да се налага разкопаването на улиците на Манхатън.

Кабелите се опъваха изцяло от роботи, създадени да пълзят през тесните, наводнени тунели. Машината на Мат следваше техния път, но беше значително по-бърза от тях. Серво беше дълъг един метър и смътно наподобяваше змиорка с трите си тръбести секции, свързани посредством универсални връзки: гъвкаво торпедо, способно да се криви и извива през тесни подводни пространства. В най-задния сегмент се намираха витлото и управляващите перки, средният съдържаше акумулаторните батерии, а най-отпред бяха камерите, осветлението и една сгъната манипулаторна ръка.

Мат погледна към другия лаптоп, който показваше графика на системата от тръби, насложена върху план на сградата на ООН. Мигащият курсор показваше местоположението на Серво, недалеч от крайните очертания на сградата на Секретарията.

— Колко е часът? — попита той.

— Осем и четири — отвърна Карима.

— Господи, остават само десет минути до високия прилив. Забързай се малко, Серво! — каза той на екрана, натискайки бутона на ускоряване на единия от джойстиците. Макарата с оптичен кабел се завъртя по-бързо.

Еди стигна до офисите на АСН.

— Работиш до късно, а, Лола? — каза той с надеждата, че гласът му е прозвучал небрежно. Дори толкова късно вечерта тук имаше работещ персонал — хора, които губеха всяка представа за времето, заплеснати по някой древен боклук, и собствената му жена беше от най-лошите примери. Той не можеше да слезе в сейфа, докато приятелите му не приключеха задачата си, така че това беше най-малко подозрителното място, където да ги изчака.

— Да, довършвам някои документи — отвърна Лола, след което снижи глас. — Използвах кода на Нина, за да ти осигуря достъп до шкафовете. Когато слезеш долу, просто използвай своята карта — всичко останало е в системата. Що се отнася до пазачите, Нина ти е дала разрешение за достъп.

— Няма ли да проверят и да открият, че тя не е тук?

— Но тя е тук — каза Лола с напълно невинно изражение на лицето, докато набираше нещо на клавиатурата. — Според компютъра тя е прекарала цял ден в една от конферентните зали. А компютрите никога не лъжат, нали?

Еди се ухили.

— Благодаря ти, Лола. — Без да оставя тежкото куфарче, той влезе в кабинета на Нина.

Погледна часовника си. 8:10. Побързай, Мат!

Карима наблюдаваше напрегнато картата, върху която болезнено бавно пъплеше курсорът. Серво вече се намираше под сградата на Секретариата, но с навлизането в сушата старата система се разклоняваше и криволичеше все повече и подводницата трябваше да измине доста заобиколен път, за да стигне до крайната си цел.

Тя погледна към другия лаптоп. Тръбата се разделяше, единият канал продължаваше право напред, а другият правеше завой на деветдесет градуса.

— Накъде? — попита Мат.

— Наляво — отвърна тя. — На около двайсетина метра напред има ново разклонение. Там надясно и после нагоре.

Тръбата след следващото разклонение се издигаше нагоре под ъгъл от четирийсет и пет градуса.

— На върха завий наляво — каза Рад. — Оттам започва права линия до съединителната кутия.

— Време? — попита Мат, докато направляваше робота към финалния завой.

— Осем и дванайсет — отвърна Карима.

— Две минути до прилива… Боже! — Ново натискане на бутона за ускорение.

Роботът достигна края на шахтата. Те се разтревожиха, когато установиха, че новата тръба не е изцяло пълна с вода. Тя беше прорязана от проблясваща линия.

Повърхността. Приливът достигна връхната си точка. Но можеше да се окаже, че това не е достатъчно.

Мат даде пълна газ. На екрана тръбопроводът заприлича на терен от някоя видеоигра.

— Колко още?

— Двайсет метра — каза Рад, взрян в картата. — Петнайсет…

— Внимавай! — извика Карина, когато отпред проблесна нещо. Някакви отпадъци, донесени от прилива, блокираха пътя…

Серво не успя да спре навреме. Картината лудо заподскача, когато роботът се блъсна в препятствието…

И спря.

— Мамка му. Мамка му! — изпъшка Мат. Серво се клатеше наляво-надясно, но не можеше да се освободи. Австралиецът въртеше контролните ръчки на дистанционното, опитвайки се да накара робота да се промъкне покрай боклуците.

Водата се плискаше, развълнувана от перката на подводницата, но и така Карима успя да забележи, че нивото и спада.

— Мат, водата намалява!

8:15. Приливът се отдръпваше.

Мат трескаво блъскаше ръчките.

— Хайде, Серво, ще се справиш! Хайде!

Отново пълна газ. Отново никакъв напредък.

— Хайде де! — Ново завъртане, камерата се засилва към стената…

И картината изведнъж се стабилизира, когато подводницата се спусна свободно надолу по тръбата. Мат се опита да си върне контрола.

— Колко още? Колко още?

— Десет метра — отвърна Рад.

Нивото на водата продължаваше да спада. Камерата излезе над повърхността, по лещите и започнаха да се стичат ручейчета вода.

Още няколко секунди и роботизираната подводница щеше да застърже в тинята…

— Почти стигнахме! — извика Рад. — Три метра, два…

Тръбата се разшири. Роботът беше стигнал до входната шахта, от която нагоре се издигаше стълба. Мат промени посоката на въртене на перката. Серво спря на дъното на тръбата.

— Пфу, да му се не види! — изпъшка австралиецът, въздъхвайки дълбоко с облекчение. — На косъм бяхме.

Карима огледа екрана, но не видя нищо друго, освен тръбата, която се губеше в далечината.

— Къде е съединителната кутия?

— Отгоре, в шахтата. — Той превключи на втория комплект лостове за управление, за да задвижи манипулационната ръка на робота. На „китката“ й беше монтирана друга камера; с разгъването на ръката, картината се изкриви под още по-странен ъгъл. В долния край на изображението се забелязваше заострена сонда-резач. — И така, да видим сега…

Камерата рязко се обърна нагоре, фенерчето освети шахтата. Заради малкия обектив беше трудно да се прецени мащабът; стълбата изглеждаше като направена за гиганти, но капакът на върха се намираше на по-малко от три метра над робота. Тяхната цел се намираше много по-близо — съединителната кутия беше закрепена за стената на шахтата. Отдолу в нея влизаше дебелият основен кабел, а от горната и страна излизаше друг, който свързваше подземния център за данни на ООН с останалата част на дигиталния свят.

— Това е — каза с облекчение Рад. Той посочи ключалката на предния панел. — Можеш ли да срежеш това?

— Нямаш грижи — отвърна Мат и приближи ръката. Натисна някакъв превключвател; само за секунди резачката се нажежи до червено. Работейки внимателно с лостовете, Мат допря инструмента до панела и направи кръг около ключалката. Кутията беше направена от анодиран алуминий, водоустойчив и защитен от корозия, но стените бяха много тънки. Когато резачката мина през тях, във водата започнаха да падат разтопени капчици метал.

За по-малко от минута цялата ключалка падна във водата. Мат изключи резачката и я прибра, а на нейно място се появиха роботизирани клещи. Те се захванаха за ръба на прогорената дупка и изкъртиха панела.

— Така — каза австралиецът. — Сега какво?

Рад огледа схемата.

— От тук разбирам, че диагностичният порт е… този. — Той посочи едно от няколкото гнезда на чертежа. Мат отмести леко ръката, за да ги огледа по-добре в реални условия.

— Втората редица, онзи в дъното.

Мат отново върна ръката и огледа инструментите, включени в оборудването на Серво. Там откри оптичен кабел с конектори в двата края.

— Ще мине известно време, за да прекарам потока данни през Серво. Сигурен ли си, че програмата ти ще проработи?

Рад махна картата от екрана на втория лаптоп и стартира друго приложение. Появи се грозният интерфейс на една доста функционална програма, наречена Levenex FODN Diagnostic 3.2-а.

— Според връзката ми тук има задна вратичка, която ще ни вкара в системата на ООН. Имам инструкциите — щом се вържем, ще открия дигиталните връзки към камерите в сейфа.

— Тази твоя връзка — обади се Карима, — може да му се вярва, нали?

Рад се усмихна.

— Естествено не мога да разкрия източниците си, но му вярвам. — Тя го плесна и усмивката му изчезна. — Повече или по-малко.

— Разбирам… Въпреки това ще се обадя на Еди, за да му кажа, че сме на позиция. — Тя извади телефона си.

Еди не беше сядал през цялото време, докато чакаше. Той крачеше напред-назад из кабинета на Нина в очакване на обаждането.

— Добре. Тръгвам — каза той на Карима и затвори. Взе куфарчето си и излезе.

Когато мина покрай Лола, тя беззвучно му пожела късмет. Той кимна и тръгна към асансьора. Натисна най-долния бутон и започна спускането си към третия подземен етаж.

За негово огромно облекчение никой друг не използва асансьора. Най-накрая вратите се отвориха и той слезе. Тръгна спокойно към охраняваната зона с желанието да даде на Рад колкото се може повече време, за да проникне в системата.

Но не можеше да чака дълго. Всяка изминала секунда го приближаваше към крайния срок, даден му от Зек.

Стигна до кабината на охраната.

— Добър вечер, Лу. Хенри.

— Работим до късно, а, Еди? — попита Яблонски. Вернио отмести поглед от нинтендото, с което се опитваше да разсее скуката и му кимна.

— Да. Нина пак се е заровила в някакви древни джунджурии. Помоли ме да проверя едни документи. Голяма работа е да си специален асистент на директора, нали?

Яблонски се усмихна и посочи компютъра си.

— Какво ти трябва?

Еди вкара картата си и му каза номерата на съответните шкафове. Вернио ги провери на екрана. Англичанинът усети, как по гърба му пробягват тръпки. Ако откриеха, че Лола е използвала кода на Нина…

Той не можеше да види екрана на компютъра, но лекото зелено проблясване по лицето на хаитянина му подсказа, че е бил одобрен.

— Ха — каза Яблонски. — Лола току-що сложи някакви документи там.

— Знаеш ги какви са — отвърна Еди, свивайки рамене. — Учена работа: „Приключих с тези, прати ги долу“, а половин час по-късно: „О, трябва да проверя нещо, иди ми ги донеси“. Добре, че трябва само да препиша някои неща, а не да изнасям каквото и да било отвътре.

— Малките удоволствия, а? — Яблонски го пусна през вратата и тръгна по централната пътека. — Оттук.

Когато завиха покрай поредицата рафтове и се запътиха към първото шкафче от списъка на Еди, той хвърли един бърз поглед към сейфа. Яблонски отвори кутията с един от ключовете, закачени на дълга верига на колана му. Освен всичко останало, в голямото шкафче имаше и една дебела картонена кутия, обвита с ластик.

Пазачът се протегна да я извади, но Еди се изстъпи пред него, оставяйки куфарчето на земята.

— Няма проблеми, приятел. Аз ще я взема. — Той бръкна в шкафчето и докато се намираше с гръб към пазача, бързо пъхна навито на руло парче картон в правоъгълния жлеб на ключалката.

Кутията беше тежка и ъгловата, вътре подрънкваха някакви предмети.

— Така — рече той и отстъпи назад. Яблонски затвори вратичката. Ключалката щракна. Сърцето на Еди спря за миг — ако не можеше да проникне обратно в шкафа без ключ, това сериозно щеше да усложни нещата…

Тънкото парче картон едва се виждаше в пролуката между вратата и рамката, езикът беше опрял в него. Беше успял на косъм.

Прикривайки облекчението си, Еди вдигна куфарчето и последва Яблонски към следващото шкафче. Тук вече нямаше нужда да прави нищо — използваше го само за прикритие. Този път позволи на пазача да изнесе документите сам. Вратата се затвори и двамата тръгнаха към зоната за четене, като междувременно Еди оглеждаше охранителните камери по пътя. Другият пазач ги наблюдаваше — както и приятелите му.

Надяваше се, че Рад е толкова добър, колкото твърдеше.

— Готово, Еди — каза Яблонски. За щастие в зоната за четене — поредица от кабини с високи стени, за осигуряване на спокойствие, докато се четат класифицирани материали — нямаше никой друг. — Сядай, където ти хареса. Когато приключиш, само ни махни с ръка — някой от нас ще дойде да те вземе. — Той посочи камерата, поставена така, че да вижда хората в кабините, но да не вижда какво се чете.

— Благодаря. — Еди влезе в кабината, която се намираше най-далеч от входа и седна. Остави куфарчето и кутията на пода и разгъна документите на бюрото. Престори се, че търси някоя определена страница, докато Яблонски не излезе от зоната, след което отвори кутията.

Вътре имаше два предмета: трилитров пластмасов контейнер с гъста прозрачна течност и слушалка, залепена отстрани на кутията. Той я взе, чукна два пъти по нея и я пъхна в дясното си ухо.

— Еди, тук ли си? — Карима. Гласът и звучеше странно, изкривен от дълбочината, на която се намираше. — Ако ме чуваш, дай сигнал по микрофона. — Той затананика мелодията от „Мисията невъзможна“. — Много смешно. Свързах се — обърна се тя към Рад и Мат.

— Готово ли е всичко? — прошепна той.

— Рад все още работи върху камерите.

— Още колко време му трябва?

Карима подаде микрофона и слушалката на Рад.

— Еди? Трябват ми още няколко минути за последните две камери, но трябва да запиша и теб, докато работиш. Две минути ще са достатъчни.

— Трябва ли да правя нещо специално?

— Размърдай се малко, за да не решат, че гледат замръзнала картина, но гледай в началото и в края да заемеш точно едно и също място. Помниш ли онзи филм „Скорост“?

— Да, страхотен филм. Но пък продължението му беше доста тъпо. Та какво за него?

— Лошият взриви автобуса, защото повторението не беше точно.

— Аз пък си мислех, че се взриви, защото се блъсна в самолета.

— Така или иначе се взриви! Затова трябва да си много внимателен. Гледай си часовника и заеми същата позиция след като изминат две минути. Готов ли си?

— Да.

— Добре. Три, две, едно… старт.

Еди зае неутрална поза, преструвайки се, че чете документите. Двете минути му се сториха цяла вечност. Гърбът му започна адски да го сърби, но той устоя на желанието да се почеше, защото знаеше, че всяко по-характерно движение щеше да бъде забелязано на мониторите на пазачите, когато записът започне да се върти.

Стрелата са секундарника цъкаше мълчаливо, подминавайки чертичката на минутката веднъж… втори път.

— Така, готово — докладва Карима.

Еди се отпусна.

— Страхотно — каза той, почесвайки се по гърба.

— Все пак не мърдай твърде много — трябва да бъдеш в същата позиция, когато Рад завърти записа.

— Кога ще стане това?

— Дай му една минутка…

Измина повече от исканата минутка, но не чак толкова много. В лодката Рад работеше с бясна скорост на втория лаптоп, използвайки целия си арсенал от професионални програми за видео обработка, за да създаде „маска“, която щеше да изтрие тайм кода от ъгъла на всеки кадър. По този начин върху двуминутното повторение щеше да бъде насложено правилното време, преди записът да бъде излъчен към мониторите в кабината на охраната.

— Добре, готов съм — каза най-накрая той. Прехвърли се на една друга програма, на която в мрежа бяха подредени екрани с приеманото от няколко охранителни камери. Архивите бяха празни, примигваха единствено променящите се часови кодове. Тъй като образите бяха неподвижни, една стационарна рамка щеше да покрие оригиналния времеви код на записа, чиято задача беше да прикрие действията на Еди. — Заеми отново първоначалната поза и аз ще започна отброяването. Карима ще ти дава инструкции.

Еди зае неутралната си позиция.

— Готов е — каза Карима.

— Какво правят пазачите? — попита Мат, надничайки в другия компютър.

— И двамата са в кабината — отвърна Рад. — Добре, Еди. Три, две, едно… сега.

Той натисна един бутон. Образите проблеснаха и образите в камерите бяха заменени от записите на Рад. — Часовите кодове са добре — каза той, проверявайки трескаво всеки екран.

Карима се притесняваше повече за пазачите. Ако бяха забелязали краткия проблясък…

Но не бяха. Двамата мъже останаха спокойни по местата си, единият продължаваше да играе на игричката си.

— Еди, получи се! Тръгвай!

Еди отвори куфарчето. Вътре се намираше кутията с прототипиращия принтер. Той го извади и използва ластика, за да привърже по-стабилно контейнера с течността — силиконовата смес — към гнездото и, след което бутна куфарчето под бюрото и бързо понесе апарата и бутилката към рафтовете.

Намери бързо саботираното шкафче и опита да отвори вратата. Тя изтрака, езичето се закачи за ръба на ключалката.

— Мамка му — прошепна той и дръпна по-силно. Ако не успееше да влезе вътре…

Картоненият клин помръдна и езичето се освободи със скърцане. Той замръзна. Вратата се отвори, но ако пазачите бяха чули звука…

— Карима! Пазачите размърдаха ли се?

— Не — беше отговорът. Той въздъхна с облекчение, след което насочи вниманието си към съдържанието на шкафа. Вътре имаше още една кутия; той я отвори и извади малко, но мощно фенерче с еластична лента, отвертка със сменящи се глави, две стягащи ленти за китки, вакуумна чаша, топлинен пистолет — копие на уреда, прикрепен към роботизираната подводница на Мат — и малка сгъваема пластмасова бутилка. Подреди всичко това на пода и започна да си съблича дрехите.

В слушалката си чуваше как Мат си тананика „Стриптийзьорът“ — компютърът на Рад приемаше реалния сигнал от камерите, докато излъчваше фалшивия към мониторите на пазачите.

— Кажи на Мат да престане — промърмори той. Тананикането секна.

Той пусна дрехите си на пода… оставайки по прилепнал полиуретанов костюм. Свръх гладкото облекло беше проектирано за плувци, намалявайки триенето във водата до такава степен, че го бяха забранили за употреба в професионални състезания. Но хлъзгавината — и прилепналата му структура, наподобяваща тази на викториански корсет — бяха точно онова, от което се нуждаеше Еди. На кръста си имаше също толкова добре прилепнал колан.

Той напъха дрехите си в шкафа, затвори внимателно вратата, сложи си накитниците и закопча към тях нагряващия пистолет, отвертката и вакуумната чаша. След това нагласи лентата с фенерчето на главата си и вдигна кутията и контейнера със силикон върху шкафчетата, заедно с пластмасовата бутилка.

Сега започваше трудната част. Еди подскочи и се хвана за горния ръб на шкафчето, подпирайки краката си във вратата. Той не носеше обичайните си обувки, а черни катерачески боти с гумени подметки за максимално добро прилепване. Издърпа се нагоре възможно най-тихо.

Пространството между прашната повърхност и ниския таван едва достигаше един фут, но Еди знаеше, че скоро щеше да започне да му се струва ужасно просторно. Както показваха плановете, които Лола му беше осигурила, на няколко фута по-нататък имаше вентилационна решетка. Той запълзя към нея, тикайки инструментите пред себе си.

Минутка работа с отвертката и капакът на отдушника се освободи от едната си страна. Еди насочи вниманието си към другия край, като не разви болтовете изцяло, за да може да остави решетката да виси на импровизираната панта. Той привърза допълнително кутията към колана си, след това извади малката бутилка и изля съдържанието и върху предницата на костюма си. Това беше лубрикант; наистина си го беше купил от един секс–шоп. Поглеждайки към тъмнината на тръбата, той се усъмни, че ще изпита някакво удоволствие от него.

— Така, влизам — каза той, хващайки вакуумната чаша. — Кажете ми, ако пазачите се размърдат.

— Ще ти кажа, Еди — отвърна Карима. — Успех.

— Благодаря. — Той включи фенерчето, притисна вакуумната чаша към металния под и се придърпа вътре.

Беше по-зле, отколкото си го представяше. Късата тръба в апартамента беше чиста; тази беше адски мръсна, покрита с дебел пласт от един Бог знае какви гадости, които вентилационната система беше извлякла от горните етажи. Но той продължи да се придвижва напред с помощта на вакуумната чаша. Кутията и пластмасовия контейнер потракваха недоволно по решетката, докато той ги влачеше подире си като влакови вагони.

Въпреки ползите от плувния костюм, тръбата му се струваше ужасно тясна. Той надигна глава, за да освети вътрешността и. За да стигне до сейфа, трябваше да пропълзи над петдесет фута — а там го очакваше първото му препятствие.

Гласът на Карима пропука в ухото му — металната тръба влошаваше още повече приемането.

— Добре ли си, Еди?

— Да — изръмжа той. Потеше се ужасно и тесният синтетичен костюм изобщо не му помагаше.

— Добре. Пазачите са все още в кабината.

— Добре. — Движенията му вече се бяха превърнали в рутина. Отпускане на вакуумната чаша, протягане и залепването и отново шест инча по-нататък, натискане, за да засмуче, придърпване напред, повторение на цикъла. Допълнителното тегло, което влачеше след себе си, го изтощаваше още повече. Собственото му тяло почти спираше достъпа на въздух. В тръбата ставаше задушно, задушаващо — а скоро щеше да стане и много по-горещо.

Той се съсредоточи изцяло върху придвижването напред, опитвайки се да не мисли за метала, който го обграждаше. Още шест инча, после още шест. Той погледна напред. Лъчът на фенерчето освети нещо в далечината.

Той присви очи и с мигане отърси капките пот. Първото препятствие: металните преградни решетки, заварени в тръбата на около трийсет и пет фута напред. Щеше да използва резача, за да ги премахне.

Още шест инча. И още шест. Раменете го боляха, но той трябваше да устои на болката — тръбата беше твърде тясна и той не можеше да се размърда. Гърбът също го болеше адски, тялото му се потеше в плътния костюм.

Не спирай да се движиш. Дърпай. Дърпай. Още един фут…

Тръбата се огъна под тежестта му. Из цялата система отекна равно металическо клинк. Той замръзна.

— Еди! — В гласа на Карима прозвуча тревога. — Какво беше това?

— Пазачите размърдаха ли се? — прошепна той.

— Да! Единият току-що стана!

— Еди? — извика Яблонски. Причу му се, че нещо падна. Той погледна към мониторите. Еди си седеше в кабината, явно не беше чул нищо. Значи шумът не идваше от него. Тогава от къде?

— Може да е паднала вратата на някой шкаф — предположи Вернио. Беше се случвало и преди.

— Ще отида да погледна. — Яблонски тръгна по пътеката.

Рад превключи видео мрежата на лаптопа, за да проследи накъде отива пазачът.

— Еди! — каза Карима. — Той тръгна, запъти се към…

Лодката изведнъж се разлюля, блъсната от силни вълни.

През отворения люк нахлу ярка светлина.

— Хей, вие, на борда! — избумтя силен глас. — Пристанищна полиция на Ню Йорк! Веднага излезте на палубата!