Свещената крипта

5.

Еди нямаше да успее да мине достатъчно бързо, за да избегне сблъсъка с трамвая — а ако спреше, преследвачът му щеше да го убие.

Само ако успееше да го заобиколи…

Той форсира мотора и се засили към полегатата задница на фолксвагена, изправяйки мотора на задна гума. Хондата се удари в колата — и продължи да се изкачва по нея. Задното стъкло се счупи, металът се изкриви под тежестта на мотора, но Еди вече се беше озовал във въздуха…

И прелетя над трамвая.

Мотористът нямаше този късмет — мъглата му попречи и той видя трамвая едва когато вече беше твърде късно…

Блъсна се в него с повече от шейсет мили в час.

Хондата се удари в тежкото стоманено шаси на вагона и се разпадна на разкривени парчета. Мотористът беше запратен навътре през старинните дървени прозорци, излетя от другата страна на вагона, стовари се върху пресечката на Тейлър и Калифорния стрийт и остана да лежи там, с изключение на едната му ръка, която се завъртя върху асфалта и продължи да се търкаля по пътя.

Силна болка проряза гърба на Еди при приземяването му. Той рязко зави, за да избегне откъснатата ръка. Срещу него блеснаха фарове. Тази част от Тейлър стрийт имаше само две платна, което увеличаваше опасността от директен сблъсък. Той изкрещя и сви вдясно, а след като превозното средство отмина, отново даде газ.

— Кола 643, 643 — каза диспечерката. — Джипиесът показва, че се движите по Тейлър и наближавате Пайн. Моля, потвърдете.

— Говори кметът — каза Бойс в слушалката. — Потвърждавам.

— Предупреждавам ви, че на пресечката на Калифорния и Тейлър има пътнотранспортно произшествие, така че внимавайте. Екипите организират блокадата на пътя. Други коли се готвят да се включат в преследването от двете страни на Уошингтън.

— Отлична работа, диспечер, благодаря ви — каза Бойс, успявайки без особено усилие да превключи от гласа на паникьосан пътник към снизходителния тон на политик.

— Какво означава това? — попита Нина.

— Означава — отвърна той с нарастващо въодушевление, — че те са затворени от всички страни. Пипнахме ги!

Офроудърът премина през пресечката на Тейлър и Уошингтън. Зек погледна нервно надясно и забеляза в мъглата примигващите синьо-червени буркани на полицейските коли, които ги преследваха. Към тях по хълма се спускаше друга патрулка.

— Постарай се да запазиш преднина — каза Фернандес с напрегнат, но уверен глас. — Остават само още четири пресечки…

Еди чу приближаващия се звук на няколко полицейски сирени. Само ако успееха да пресекат пътя на офроудъра…

Но нямаха този късмет. Примигващите светлини изскочиха на улицата точно зад летящия с пълна скорост джип.

Еди леко намали скоростта, обмисляйки възможностите си, преди да продължи. Ченгетата можеше и да успеят да спрат офроудъра, но все пак трябваше да бъдат предупредени за останалите мотористи — ако те се върнеха, за да спасят водача си, щеше да настъпи същинска кървава баня.

Еди отново даде газ и последва полицейската кола през кръстовището…

— Мамка му! — Наложи му се рязко да промени посоката, за да избегне втора полицейска кола, която се появи със свистене на гумите от завоя вляво от него, като едва не го отнесе.

— Хей ти, на мотора! — разнесе се глас от високоговорителя. — Веднага отбий встрани!

— Не съм аз, глупако! — извика Еди и посочи с пръст напред. — Тръгвайте след тях! Аз съм от добрите!

Те не можеха да го чуят — и той осъзна със закъснение, че в мъглата жестът му лесно можеше да бъде сбъркан с показване на среден пръст.

— Казах ти да отбиеш, умнико! — изрева ченгето.

— Гръм и мълнии! — промърмори Еди и даде газ.

Нина заобиколи спрелия трамвай, а Бойс изгледа слисано дупката, пробита в старото возило. С приближаването на полицейската кола малката група зяпачи, която се беше събрала на пътя, се пръсна, разкривайки облечено в кожа тяло, което лежеше на асфалта. Тя зави покрай него, забелязвайки малкия предмет на пътя твърде късно, за да го избегне.

— Какво беше това? — попита Бойс, след като минаха през него.

— Ами… мисля, че лошият е оставил част от себе си в Сан Франциско — отвърна раболепно Нина.

Кметът я изгледа лошо.

— До всички коли, до всички коли — чу се глас по радиото. — Провежда се високоскоростно преследване по Тейлър към Бродуей. Пътят е блокиран, натам се придвижват нови екипи…

Бойс впери поглед напред.

— Ако продължат по Тейлър стрийт, в никакъв случай няма да се измъкнат.

— Не може да нямат план — отвърна Нина и увеличи скоростта. — Защо иначе ще използват офроуд мотоциклети и грамадно бъги, освен ако не са планирали да слязат от пътя?

— В никакъв случай не могат да го направят на Тейлър стрийт — рече уверено Бойс, но след миг лицето му се сбърчи. — Освен при Кулбрит парк…

Моторите, които водеха групата, намалиха, щом се приближиха до мястото на срещата. Офроудърът бързо ги настигна. Малко по-нататък започваше рязко спускане на Тейлър стрийт надолу по стръмния хълм, продължаващо до пресечката с Грийн стрийт, където полицаите бяха блокирали пътя. В продължение на две-три пресечки нямаше друг изход.

Поне за хора с автомобили.

Но на изток се простираше малък парк. Наречен на името на първата поетеса — лауреат на Калифорния, терасовидният склон представляваше малък оазис от зеленина след заобикалящите го жилищни квартали. Идилията му се допълваше от грижливо поддържани цветни лехи и храсти…

Които бяха премазани от гумите на мотоциклетите. Хондите слязоха от асфалта, някои от тях предпочетоха чистия, но ръбест път надолу по стъпалата от двете страни на парка, а останалите просто преминаха през зеленината и гумите с големи грайфери разораха почвата и тревата.

Офроудърът ги последва и се плъзна по разкаляния терен. Зак бързо го овладя и използва системата 4×4 и грамадните гуми, за да изкачи високия бордюр. Джипът премаза една цветна леха и продължи бързо да се спуска по склона.

Първата полицейска кола стигна до върха и рязко наби спирачки, поднасяйки встрани, но беше невъзможно да ги последва в парка. Единият полицай изскочи навън и измъкна пистолета си, приготвяйки се да стреля по отдалечаващия се джип…

— ’звинявай! — изкрещя Еди и профучавайки покрай него изби пистолета от ръката му, за да не получи някой куршум в гърба.

После, лавирайки между дърветата, той се спусна през парка по следите на джипа, който се шмугна в гъсталака — откъдето се чу силен удар, последван от отдалечаващия се рев на двигателя му. Крадците бяха стигнали до другия път. Без да знае какво го очаква, Еди подкара мотора към смачкания храсталак — и след миг се озова във въздуха, защото се оказа, че това е краят на една от терасите. Моторът му се стовари на земята и миг по-късно той вече се отдалечаваше с пълна скорост по Валехо стрийт.

Зад гърба му продължаваха да вият полицейските сирени. Засега планът на крадците се развиваше успешно. Бяха успели да заблудят полицията.

Но преследвачите им не се отказваха. Еди форсира двигателя и се стрелна надолу по хълма по следите на джипа.

Радио докладът потвърди опасенията на Бойс: мотористите бяха преминали през Кулбрит парк и единственото, което оставаше на полицията, беше да тръгнат по дългия заобиколен път.

Но Нина нямаше никакво намерение да ги остави да се измъкнат толкова лесно.

— Откъде трябва да минем, за да им пресечем пътя?

— Поели са на изток, значи трябва да завием надясно — каза Бойс. Пред тях се появи кръстовище; тя рязко завъртя волана. — Не, не това дясно! Това е еднопосочна…

Към тях се приближаваше самотна светлина…

Двамата изкрещяха едновременно и Нина рязко сви към тротоара, за да избегне сблъсъка с тролея, който подрънкваше по Джаксън стрийт. Полицейската кола остърга стената, засипа тротоара с дъжд от искри и счупи страничното огледало на вагонетката.

— Добре — изпъшка Нина, след като слязоха отново на пътя, — от сега нататък тези неща ще ми ги казваш преди да направя завой, става ли? — По хълма се изкачваше една кола, но воят на сирената и примигващият буркан бързо я накараха да се махне от пътя им. — Ти познаваш града добре — накъде са се запътили?

Бойс се беше вкопчил в поставката за пушки и с усилие разтвори вцепенените си пръсти.

— Аз… Не знам. Ако искат да излязат от града, единствените маршрути са през Бей бридж или Голдън гейт — но те не са се запътили към нито един от тях.

— А в каква посока пътуват?

— Към пристанището. Намира се на по-малко от миля от тук.

— Сигурно ги чака някакъв плавателен съд — досети се Нина. Тя кимна към радиостанцията. — Кажи на ченгетата да тръгнат към морето.

Грабителите се придвижиха на зигзаг по градските улици, преди да се отправят отново на изток с пълна скорост по Юнион стрийт. Пътят се изкачваше стръмно нагоре по западния склон на Телеграф Хил, на чийто връх се издигаше бялата кула Койт.

Фернандес погледна в огледалото за обратно виждане. Фарът на хондата все още проблясваше в мъглата зад тях, като досаден комар, който просто не искаше да се махне. Испанецът беше изучил всеки сантиметър от пътя; той се замисли за миг, след което взе слушалката на радиостанцията, за да даде нова заповед.

Дори мощният мотор срещаше трудности при изкачването на стръмния хълм, но върхът му вече се виждаше. Джипът го достигна и ръмженето на двигателя му започна да заглъхва. Еди леко намали — нямаше намерение отново да излети в неизвестното.

На източния склон на хълма мъглата не беше толкова гъста и в далечината блещукаха светлините на Бей бридж. Пътят се раздели на две — дясното платно направи завой на деветдесет градуса, а лявото продължи известно време надолу по хълма, преди да направи същото.

Нямаше никаква следа от офроудъра. Накъде ли беше тръгнал?

Ревът на двигателя му все още се чуваше някъде от ниското. Еди зави наляво. Пред него блеснаха светлини, предупреждаващи за строително-ремонтни работи по една къща, построена на стръмния склон. Той направи завой…

И върху него се изсипа дъжд от куршуми.

Мотористът беше спрял пред разбитата ограда в края на пътя и не сваляше пръста си от спусъка на картечния пистолет. Еди успя да зърне джипа, който се изгуби надолу по стръмния склон — но сега единственото, за което можеше да мисли, беше как да остане жив. Нямаше време за отстъпление.

Той даде газ, блъсна се в бариерата и връхлетя в къщата, разкъсвайки найлоновото покривало.

Мотористът продължи да го обстрелва; хоросанът и дъските не представляваха препятствие за деветмилиметровото оръжие. В лицето и ръцете на Еди се забиха хвърчащи трески, под гумите на мотора се пръснаха инструменти и кутии с боя.

Куршумите се приближаваха застрашително. Както и задната стена.

Но той не спря.

Поредната найлонова мушама се разкъса и той излетя във въздуха над спускащия се надолу стръмен склон…

Приземи се върху покрива на една от многото съседни къщи, обсипващи терасовидния склон. Но Еди знаеше, че дори и да натисне спирачките докрай, той няма да успее да спре, преди да стигне до ръба.

Последва падане…

И болезнено приземяване върху покрива на друга къща. Гумите застъргаха го плъстеното покритие, моторът се плъзна встрани, но не можа да спре…

— Оооооох…

Еди се стовари върху поредния покрив, но най-после успя да спре на по-малко от половин метър от ръба. Погледна към короните на дърветата под краката си и потисна едно потреперване.

Вдясно от него се разнесе шум, през гората се забелязваше подскачащият лъч на автомобилни фарове. Той проследи курса им до улицата, която минаваше в подножието на хълма. Над главата му безпомощно виеха сирените на полицейските коли, за пореден път останали без посока.

Еди огледа покрива. А той накъде да тръгне?

Отдолу забеляза голяма тераса, от която се разкриваше панорамна гледка към залива. Еди яхна мотора, даде леко газ към ръба на покрива и скочи върху терасата. Тя се разтресе толкова силно, че той се уплаши да не се откъсне от стената.

Но тя издържа. Еди погледна с облекчение към вътрешността на къщата, за да провери дали е обитаема и видя мъж и жена, които го гледаха ококорени от един скъпо изглеждащ диван.

Той почука по стъклото. Двамата се спогледаха и мъжът колебливо отвори плъзгащата се врата.

— Здравейте.

— Добър вечер — каза Еди. — Мога ли да мина от тук?

Двамата отново се спогледаха смутено и мъжът отстъпи назад. Еди вкара мотора в стаята.

— Ако имате нужда от почистване на килима — каза той, забелязвайки калните следи, които оставя, — пратете сметката на Агенцията за световно наследство. Кажете им, че Еди ви праща.

— Ще… ще кажа — отвърна със заекване мъжът. Жената отвори една врата и го упъти към коридора. Втора врата водеше навън. Към пътя се спускаха стъпала, но Еди осъзна, че за да прекоси пътя на крадците, може да мине напряко по стръмния хълм.

Той погледна надолу. Светлините от фаровете на джипа се виждаха в ниското под краката му. Еди благодари на домакините си, изтика хондата навън и се спусна след тях.

Моторите стигнаха до подножието на хълма. Висока телена ограда разделяше необработената земя от Сансъм стрийт, но Фернандес беше подготвил изход, като разряза катинара, който заключваше вратата. Първата хонда я блъсна с гумата си и вратата зейна. Останалите мотористи преминаха през нея. Зек подкара джипа направо през оградата.

Фернандес се обърна и погледна към хълма. Досадникът не се забелязваше никъде. Той се усмихна и огледа улицата, която водеше на север. Пътят им до пристанището беше чист. Полицията трябваше да направи доста голям обход, за да заобиколи естествената преграда на Телеграф Хил.

— Почти стигнахме — рече триумфално той на Зек, докато босненецът подкара джипа след моторите. — Приятен и лесен завършек на последната ти задача, нали?

— Все още не сме се измъкнали — изтъкна Зек.

Фернандес се подсмихна.

— Защо винаги си такъв песимист, Брако? Усмихни се. Скоро ще се прибереш у дома при жена ти и детето. И то богат! — През шума на двигателя се чу воят на сирена, но той беше далеч зад тях. — Кой би могъл да ни спре?

Нина зави на север. Мъглата изтъняваше, което й позволи да увеличи скоростта, докато профучаваше през трафика с надута сирена.

Бойс отново беше хванал радиото.

— Говори кметът. Намираме се на Сансъм — къде са останалите полицаи?

— Екипите ни на Калхун теръс изгубиха контакт, повтарям, изгубиха контакт — докладва диспечерката.

— Къде се намира това? — попита Нина.

Бойс посочи нагоре към лявата и страна.

— На върха на хълма. Там има шест квартала без почти никакви улици; много е стръмно.

— Не и ако караш офроудър. Колко далеч е от пристанището?

— Девет или десет пресечки.

Нямаше как да разберат докъде са стигнали крадците. Единственото, което й оставаше, бе да се движи още по-бързо.

Хондата на Еди премина с плъзгане последните няколко фута до подножието на хълма, в спиците и се бяха заплели храсталаци. Фарът освети телена ограда. Той премина през съборената бариера и се огледа, за да се ориентира. От юг се чуваше вой на сирени… а от север долетя познатият рев на осемцилиндровия двигател.

Еди форсира двигателя и се впусна в преследване.

Джипът достигна Ембаркадеро, дългият, широк крайбрежен път по бреговата линия на Залива на Сан Франциско. Пристанището се намираше само на няколкостотин метра по-нататък. Моторите вече бяха стигнали до дървения кей. Фернандес даде знак на Зек да ги последва.

До кея ги чакаха две мощни моторници. Оставаше им само да разтоварят Кодекса, да се качат на борда и бързо да се измъкнат през залива, като едната лодка се отправи на изток към Оуклънд, а другата — на север, към окръг Марин. Мъглата им идваше като непланиран бонус — тя щеше да затрудни преследвачите на моторниците, коварните условия щяха да оставят полицейските хеликоптери на земята. Тази вечер нямаше да се наложи да използват скъпите ракети.

Зек зави към дъсчената пътека, която водеше до кея, и спря. Фернандес изскочи от джипа. Повечето от хората му вече тичаха към лодките; чакаше ги само един.

— Двамата с Брако ще разтоварим сандъка — каза той, сваляйки визьора. — Погрижи се никой да не ни пречи. — Той посочи картечния пистолет на моториста; мъжът кимна утвърдително. — Брако, да се залавяме за работа.

Испанецът и заместникът му хукнаха обратно към джипа. Вътре лежеше металният сандък, в който се намираше трофеят им — поочукан, но иначе непокътнат от лудото преследване из града. Те го вдигнаха…

И чуха приближаващия се шум на двигател. Отличаващия се рев на хонда XR650R.

— Не мога да повярвам! — рече раздразнено Фернандес. Към тях се приближаваха едни твърде добре познати светлини. Двамата със Зек понесоха сандъка към кея, а той се обърна към третия мъж и извика: — Убий това копеле!

Мотористът зае позиция между джипа и приближаващия се мотор и вдигна оръжието си.

Еди забеляза светлините на неподвижния офроудър. С приближаването започна да различава и неясните фигури около него.

Една от тези фигури беше заела стойка за стрелба.

Към него полетяха куршуми. Той се снижи максимално надолу. Един от куршумите пръсна фара и в лицето му се забиха десетки парченца, а друг проби предната гума. Тя експлодира и каучукът заплющя около оголената джанта. Мотоциклетът се плъзна напред неконтролируемо и кормилото заигра в ръцете му.

Еди се хвърли встрани. Извика от болка, когато се удари в паважа и се плъзна към мокрия дървен кей, разкъсвайки дрехите си. Хондата се затъркаля след него…

Право към офроудъра.

Стрелецът се опита да отскочи от пътя и…

Но закъсня. Мотоциклетът го притисна към паркирания джип с унищожителна сила. Страничната решетка на офроудъра разпра резервоара за гориво и стърженето на метал в метал произведе дъжд от искри.

Мотоциклетът избухна и експлозията подхвърли задницата на джипа във въздуха — и тогава се взриви много по-големият резервоар на офроудъра. Над кея се понесе огнена вълна, а горящият джип се преметна през парапета и се стовари върху едната от моторниците, размазвайки мъжете в нея, след което всичко се изгуби в тъмните води на пристанището.

Експлозията събори Зек на земята, а Фернандес се олюля от взривната вълна. Сандъкът падна на ръба на кея и се залюля. Фернандес се хвърли към него…

Но металната кутия падна с плясък във водата. За миг изглеждаше, че ще се задържи на повърхността… но морето постепенно я погълна.

Фернандес се загледа ужасено в ситните вълнички. Бяха толкова близо до успеха, от бягството ги деляха буквално секунди — а сега съкровището беше изгубено! Той стисна яростно зъби и се завъртя рязко, за да намери мъжа, който беше съсипал всичко.

Ръмжейки като разярен бик, Еди се нахвърли върху него.

Цялото тяло го болеше от тежкото падане, дрехите и кожата му бяха разкъсани, движеше го само чистата ярост. Противникът му все още носеше мотоциклетния си шлем, но по тялото му имаше хиляди други места, където можеше да нанесе болезнен удар — както установи след миг Фернандес, след като отнесе силен ритник в слабините.

— Тъпо копеле! — изръмжа Еди и го блъсна силно в дъските на кея. — Ще ме стреляш, а, гаден тъпа…

Зек го изрита с тежкия си ботуш в ребрата и го повали до шефа си. Еди падна по гръб, замаян. Зек го ритна отново, след което помогна на Фернандес да се изправи…

От улицата се разнесе изстрел от ловджийска пушка.

Свистящите оловни сачми разкъсаха кожените дрехи на Фернандес и заседнаха в широкия гръбен мускул. Испанецът изрева от болка и падна на земята, сгърчен в агония. Той беше поел по-голямата част от заряда, но босненецът също отнесе няколко сачми в ръката си. Зек залитна назад, притиснал с ръка раните си.

Полицейската кола на Нина се появи на кея — през прозореца се беше подал Бойс, стиснал пушката в ръка.

— Така ви се пада, тъпанари! — изрева той и презареди.

— Прицели се по-високо! — каза му Нина. — И гледай да не улучиш съпруга ми! — Кметът стреля отново. — По-високо! Цели се по-високо, идиот такъв!

Зек се поколеба, погледна Фернандес и се хвърли в оцелялата моторница под дъжд от сачми.

— Тръгвай! — изрева той на мъжа пред кормилото.

— Но Урбано…

— Нищо не можем да направим за него! Да се махаме от тук!

Моторницата се втурна напред, изригвайки струи пяна от двата си извънбордови двигателя.

— Иху! — изкрещя Бойс и стреля отново. — А така! Бягайте, копелета! Разкарайте се от моя град!

— Така ли се държиш на събранията на градския съвет? — Нина натисна рязко спирачките и полицейската кола спря почти на ръба на кея. Тя изскочи навън и хукна към Еди. Бойс слезе от колата и продължи да стреля след отдалечаващата се лодка, докато пушката остана без сачми. — Еди! Добре ли си? Еди?

Той надигна глава с усилие, опита се да се усмихне, но лицето му се изкриви в гримаса.

— Да, добре съм… Само че съм яко натъртен.

— О, слава богу. — Тя коленичи и му помогна да се надигне. — Какво стана с Кодекса? Успяха ли да го отнесат?

— Не.

Тя огледа кея, но не видя сандъка.

— Къде е тогава?

Той протегна треперещата си ръка и посочи към водата.

— Дано да не ръждяса.

Бойс се приближи с развълнувано и развеселено изражение на лицето.

— Да му се не види! Това беше… леле! Никога не бях стрелял с пушка.

— Забавно е, нали? — попита Еди.

— Да… Тоест, не, разбира се! Оръжията са заплаха за безопасността в гражданското общество. Очевидно. — Докато се оправдаваше, на лицето му се изписа смущение.

Воят на сирените приближаваше. Останалите полицейски коли най-после ги настигнаха. Полицаите наизскачаха на кея с извадени пистолети.

— Господин кмете! — извика единият от тях. — Добре ли сте?

— Добре съм — отвърна той и посочи ранения Фернандес. — Арестувайте този човек — той е член на бандата, която обра изложбата за Атлантида и уби няколко души, включително двама полицаи. Другарите му току-що отплаваха с една моторница — веднага организирайте преследване. — После посочи Еди. — Този човек се нуждае от медицинска помощ. Не, не го арестувайте! — добави той, когато ченгето посегна към белезниците на колана си.

— Да не би да изглеждам като бандит? — оплака се Еди.

— И по-добре си изглеждал — каза му Нина, преди да се обърне към Бойс. — Господин кмете, имаме нужда от водолази колкото се може по-бързо. Откраднатият артефакт се намира във водата.

— Чухте ли я? — попита Бойс, кимайки с глава.

— Да, сър! — Полицаят вдигна радиостанцията към устата си, но първо го погледна въпросително. — Ъъъ, господин кмете?

— Какво?

— Пушката, сър?

— О. Да. — Бойс побърза да му подаде празното оръжие. Полицаят го взе и излая някакви заповеди по радиостанцията си. Близо до тях Фернандес изпъшка сподавено, когато други двама полицаи го изправиха на крака и оковаха ръцете му зад гърба; убийците на полицаи не ги галеха с перце, независимо в кой град се намираха.

В далечината се разнесе вой на сирена — този път по-различен, на линейка.

— Хайде, да те заведем в болницата — каза Нина на Еди и стана. — А после ще проверя как е Роуън.

— Типично за теб — изсумтя Еди, изправяйки се с усилие. — Повече се тревожиш са бившето си гадже.

— Хей, нали първо се погрижих за теб…

Той успя едва-едва да се усмихне, но после лицето му стана сериозно.

— Как е той? Не видях какво стана, след като го простреляха.

— Оказа се, че един от гостите е лекар. Той предположи, че може да е пробит белият му дроб, но като че ли смяташе, че ще се оправи.

— Добре. — Линейката се появи в далечината. Еди я наблюдаваше как се приближава, предпазливо опипвайки разпраните си панталони. — Дано имат някакви пинсети, защото задникът ми е набит с трески!

Нина се ухили и леко го потупа отзад, на което той реагира с раздразнено сумтене, след което му помогна да се придвижи до линейката.

За щастие раните на Еди се оказаха сравнително леки — доста порязвания, охлузвания и подутини, които изглеждаха много по-страшни, отколкото бяха в действителност. Щом се убеди, че всичко с него ще бъде наред, Нина го остави да го закърпят в спешното отделение, а самата тя тръгна да търси Роуън Шарп.

Той беше откаран в операционната зала, където щяха да се погрижат за раната му. Тя беше ужасно разтревожена, но се поуспокои, когато сестрата я увери, че Роуън е стабилизиран и е бил в съзнание, когато са го изкарали от спешното.

По пътя към чакалнята Нина мина покрай главния вход на болницата, където имаше малък магазин. Спомняйки си обещанието, което беше дала на Роуън, тя се усмихна и влезе в магазина, преди да продължи нататък.

В чакалнята видя едно познато лице: лекарят, който беше оказал първа помощ в изложбената зала.

— Какво става с Роуън? — попита Нина, след като се поздравиха. — От колко време е в операционната?

— Около трийсет минути — отвърна лекарят. — За щастие куршумът е влязъл и излязъл чисто. Извадил е голям късмет. Едва е одраскал дроба му. Ако беше минал само инч встрани…

Нина потръпна, отхвърляйки тази мисъл от ума си.

— Но ще се оправи ли?

— Бих казал, че шансовете му са добри. Обаче има минимална вероятност от мускулно увреждане, така че известно време ще чувства болка.

— Знам какво е — каза Нина и несъзнателно докосна дясното си бедро, което също беше улучено от куршум. Лекарят продължи да говори за големия късмет на Роуън, но тя вече го слушаше с половин ухо. Важното беше, че ще се оправи.

Двайсет минути по-късно вратите на операционната се отвориха и оттам се появи носилка на колела, върху която лежеше Роуън. В първия момент Нина помисли, че е в безсъзнание, но когато мина покрай нея, очите му се отвориха и срещнаха нейните. Едното отново се затвори… в намигване.

— Слава богу — прошепна тя.

Десетина минути по-късно една сестра я потърси.

— Доктор Уайлд? Доктор Шарп пита за вас.

Нина скочи от фотьойла и последва жената в стаята за реанимация. Роуън лежеше в леглото, към него бяха прикачени всякакви кабелчета и тръбички. Мониторът до леглото мълчаливо отчиташе бавния ритъм на сърцето му.

— Роуън? Как се чувстваш? — Тя се почувства неудобно, че задава толкова глупав въпрос, но можеше да мисли само за това.

— Здрасти, Нина. — Заради кислородната маска на лицето му гласът му едва се чуваше. — Значи така се чувства човек, когато е прострелян. Защо не ми каза, че толкова много боли?

— Мога ли да го докосвам? — попита Нина сестрата, която и кимна утвърдително. — Глупак — каза тя и го хвана за ръката. — Господи, толкова се притеснявах за теб.

— Аз също! — Той се опита да се засмее, но се закашля. Сестрата ги изгледа укорително и погледна монитора, преди да излезе от стаята. — Какво стана с Кодекса?

— Не можаха да го отнесат — отвърна Нина, като тактично избягна да му съобщи, че в момента той лежи на дъното на залива на Сан Франциско, за да не го тревожи. — Еди ги спря.

— Страхотно. Мисля, че… си намери добър съпруг. Естествено имаше и по-добър избор, но…

— О, престани.

Той се усмихна, леко изкриви глава, за да погледне медальона, който висеше на шията й и го посочи с пръст.

— Това нещо… наистина ти носи късмет.

— Добре, защото точно сега имам голяма нужда от него.

— Радвам се, че успях… да закача поне част от него. — Погледът му се премести върху ръцете и. — Носиш ли ми… нещо?

Нина държеше торбичка с шоколадчета.

— Тъмен. Не съм забравила. Не ми се ще да напълнееш.

— Да, като че ли… няма за какво друго да се тревожа! — Той се усмихна отново, но после леко се намръщи.

— Добре ли си? — попита Нина. — Да извикам ли сестрата?

— Не, добре съм, просто… леко главоболие. Мисля, че си ударих тавата, като паднах. Не му обърнах внимание, заради… всичките бумтежи… — Намръщи се отново, по-силно. — Ох, боже. Ама си е силно главоболие. Да ти се намира тиленол?

Пиукането на ЕКГ-монитора се учести.

— Ще повикам сестрата — рече разтревожената Нина.

— Не, добре съм, просто… кхрр! — Лицето му се изкриви, тялото му потрепна. Алармата на монитора се включи, машината беше открила нещо опасно.

Нина скочи и се втурна към вратата.

— Хей! Трябва ми помощ, бързо!

В стаята се втурнаха лекар и сестра. Тя провери данните на мониторинговото оборудване, докато лекарят прегледа пациента.

— Не е дишането — докладва сестрата.

— Зениците са разширени, левият клепач е клюмнал — промърмори лекарят, осветявайки с фенерче очите на Роуън.

— По дяволите! Трябва веднага да го върнем в операционната — извикай доктор Кианка!

— Какво стана? — попита отчаяно Нина, докато сестрата тичаше към телефона. — Мислех, че всичко е наред!

— Наред беше. Ние лекувахме раната от огнестрелно оръжие — това е нещо друго, прилича ми на церебрален аневризъм.

— Какво? О, боже!

Сестрата затвори телефона.

— Доктор Кианка идва. — В стаята влетя друга сестра, за да й помогне да преместят пациента.

Нина ги наблюдаваше безпомощно как откарват сгърчения от болка Роуън.

— Моля ви, помогнете му!

— Ще направим каквото можем — отвърна лекарят и тръгна след сестрите по коридора. Но мрачното му изражение изпълни Нина с ужас.

Здраво обинтован, накуцващ леко с вдървения си крак, Еди вървеше по болничния коридор. Беше му станало неприятно, че Нина не се беше върнала в спешното; раните на Роуън бяха много по-сериозни от неговите, да, но нямаше да е зле жена му да прояви малко повече подкрепа.

Той влезе в малката чакалня и видя Нина, свита на един стол.

— Ето те къде си! — извика той. — Значи предпочиташ да седиш тук и да чакаш бившето си гадже, отколкото да гледаш как вадят трески от задника на съпруга ти…

Той млъкна изведнъж, когато тя го погледна със зачервените си, подпухнали очи. По бузите и се стичаха сълзи. За това можеше да има само една причина.

— Ох, мамка му — каза той, бързо седна до нея и я хвана за ръцете. — Добре ли си? А Роуън…

— Той… си отиде — отвърна тя със свито гърло. — Беше добре, лекарите се справиха с раната от куршум, но след това той, ох… — Гласът и започна да трепери. — Някакъв кръвоносен съд в мозъка му… се пръсна… — Тя избухна в ридания.

— Съжалявам — каза Еди, който знаеше много добре какво е да изгубиш приятел. Той я прегърна и я притисна към себе си.