Свещената крипта

29.

Еди се хвърли напред, преди перките да се забият в моста на по-малко от метър зад него.

Прерязаните въжена изплющяха като камшици. Чинукът изрева край него, вдигайки вихрушка от сняг с перките си. Бурята почти го заслепи; той се беше вкопчил с едната си ръка в дъските на съборения мост и се залюля заедно с него. Стената се приближаваше застрашително към него…

Другата му ръка успя да се хване за едно от висящите въжета миг преди мостът да се блъсне в скалата. Дъската, за която се държеше, се счупи, и той увисна на въжето като топуз на махало. Отгоре му се посипаха парчета отчупено дърво.

Чинукът се блъсна в скалата и се взриви; колосалният гръм разтърси долината. Пред прохода се посипаха големи камънаци и горящи отломки, скривайки го зад огромен облак от прах, сняг и черен пушек.

Еди потърси място, където да се захване по-добре. Ръката му напипа здрава дъска и той примигна, когато в средния му пръст се заби треска. Издърпа се нагоре. Остатъците от моста се бяха превърнали в потрошена стълба. Някои от дъските — които сега играеха ролята на стъпала — бяха счупени, други изобщо липсваха, но все пак бяха останали достатъчно, за да може да се изкатери до петото ниво.

Стиснал здраво въжето, той издърпа със зъби трисантиметровата треска от пръста си и започна да се изкачва нагоре.

От борда на хеликоптера „Дхрув“ Коил гледаше зашеметен горящите останки на Чинука.

— Какво стана? — попита той в микрофона си. — Зек, какво се случи?

Минаха няколко секунди, преди босненецът да успее да отговори.

— Ракета — не знам откъде се появи. Всичките ми хора са мъртви!

— А Чапал и Дхирен?

— Вашият човек Тандон е с мен. Другият… — Той млъкна, след като от пещерата се разнесе нова експлозия. — За другия не знам. Сигурно е мъртъв.

— Прамеш, ведите са у нас — каза Ванита. Тя потупа сандъка, който лежеше на сигурно място в кабината. — Да тръгваме.

— Чапал е все още там, долу… освен това искам да се уверя, че Чейс и доктор Уайлд са мъртви — отвърна твърдо той. — Пилот, приближи се до скалата. Кажи на щурмовия хеликоптер да ни прикрива. — Дхрувът се завъртя и се насочи обратно към Криптата.

Еди стигна до върха на импровизираната стълба и видя отпечатъците в снега, където групичката им беше минала по-рано през деня. Връхлетя го нов облак сняг и хеликоптерът на Коил се появи над главата му, спускайки люлката.

Нина надникна иззад статуята. Повечето от ракетите се бяха изстреляли или взривили, а барутът в останалите беше изветрял, точно както беше предположил Еди.

Но все пак си бяха опасни. Експлозиите бяха спрели, но огънят продължаваше да гори и Криптата се изпълваше с пушек. Повечето от съкровищата щяха просто да почернеят от саждите, но въпреки това имаше достатъчно дърво и платно, за да поддържат пламъците.

— Можеш ли да се движиш? — попита тя Кит.

— Мисля, че ще се наложи — отвърна той, потискайки кашлицата си.

Тя му помогна да се изправи и двамата започнаха да се придвижват към изхода.

Заобиколиха отдалеч района около рампата, в случай че някоя изостанала ракета се взриви — но изведнъж се спряха, забелязвайки двете фигури до входа.

— По дяволите — промърмори Нина, разпознавайки Тандон. — Не можем да излезем там, те ще ни убият. — Тя се огледа за нещо, което би могло да им помогне и го забеляза до преобърнатата гондола. — Почакай тук — каза тя и облегна Кит на стената. — Ей сега се връщам.

Люлката продължаваше да се спуска над Зек.

— Ти се качвай пръв — каза му Тандон. — Дхирен все още може да се появи. А ако Уайлд и Чейс са още живи, искам да се погрижа да променя това.

Зек кимна, наблюдавайки спускащата се люлка — но погледът му беше привлечен от някакво движение. Някой тичаше по долната тераса. Той едва не се разсмя.

— Чейс! Сигурно се е събудил много рано тази сутрин.

Тандон не познаваше босненската поговорка, но разбра значението й.

— Късметът му свърши. Дай ми оръжието си.

Зек измъкна своя МП-5К и му го подаде.

— Ето — рече той и се пресегна към люлката. — Изчакай да се приближи. Тогава ще разберем колко е буден.

Еди стигна до следващата поредица стъпала и започна да се изкачва по тях към седмото ниво. До разрушеното стълбище забеляза двама мъже: Зек и Тандон, които се готвеха да се качат на хеликоптера…

Тандон се целеше в него с картечен пистолет.

Зад гърба му тъмнееше входът към пещера. Еди се плъзна по снега, готов за отстъпление…

Тандон стреля точно когато англичанинът се подхлъзна, опитвайки се да се върне назад и да се прикрие. Макар и неточен от такова разстояние, картечният пистолет можеше да засипе терасата с куршуми…

Разнесоха се изстрели от друг МП-5К… от вътрешността на Криптата. Два куршума профучаха покрай него — но третият го улучи в бицепса, откъсвайки неравно парче месо. Тандон изрева и изпусна картечния пистолет, който се плъзна по стъпалата и падна на дъното на долината.

Зек тъкмо беше затегнал ремъците. Той се извърна и видя Нина да излиза от Криптата, стиснала здраво пистолета на наемника, който Кит беше убил. Това, че беше успяла да улучи едва от толкова близко разстояние му подсказа всичко, което трябваше да знае за нейните умения в стрелбата — и той реши да рискува с предположението, че за разлика от съпруга си, тя няма истински инстинкт на убиец.

— Вдигни ме веднага! — извика той в микрофона си. — Тандон, хвани се за мен!

Макар и ранен, Тандон реагира бързо. Зек се наведе, индиецът скочи и обхвана с пръсти китката му. Те се залюляха над долината, пилотът на хеликоптера увеличи мощността и се отдалечи от скалата.

Нина се затича към перваза, целейки се в двамата мъже — но не можа да се насили да стреля отново. И двамата бяха невъоръжени, единият беше ранен и убийството им нямаше да повлияе по никакъв начин на плана на Коил. Тя знаеше, че Еди така или иначе щеше да стреля, но това не беше нещо, което тя би направила. Успя само да процеди през зъби: „Мамка му!“, докато двамата се издигаха нагоре.

По кого ли беше стрелял Тандон? Тя погледна към долната тераса, но не видя никого — и тогава от входа на пещерата се подаде една позната глава. Изпълниха я радост и облекчение.

— Еди!

Той й махна с ръка, затича се по перваза и скочи на стълбището.

— Здрасти, скъпа!

Тя го целуна.

— О, Господи! Мислех, че може да си мъртъв!

— Ще трябва доста повече да се помъчат. А и Шанкарпа и момчетата му помогнаха. А Кит как е?

— Добре е — вътре е. Но трябва да го измъкнем от там — пещерата се пълни с дим.

— Да, виждам. — Над вратата се кълбяха черни облаци. — Добре, да го изведем, а после…

Засилващото се бучене ги накара да се обърнат. Щурмовият хеликоптер се приближаваше. Докато го гледаха, картечницата се прибра вътре и беше заменена от друго оръжие.

Противотанков гранатомет РПГ-7.

На борда на хеликоптера операторът на лебедката издърпа Тандон в кабината. Зек го последва, като бързо се освободи от ремъците и затръшна люка.

— Уайлд и Чейс са все още живи — докладва той.

— Но не за дълго — изръмжа Ванита. — Щурмовак! Унищожи Криптата! Убий ги!

Кит излезе с куцукане от Криптата — но Еди и Нина го пресрещната и побързаха да го вкарат обратно вътре.

— Какво става?

— Нищо хубаво, както обикновено! — отвърна Еди. — Нина, дай ми пистолета. — Той взе оръжието и двамата помогнаха на Кит да се настани до едното каменно крило на вратата. Щурмовият хеликоптер се обърна към тях, стрелецът се наведе напред, завъртайки цилиндричното руско оръжие по дължината на летателния апарат; изгорелите газове щяха да предизвикат истинско опустошение в кабината.

Еди стреля пръв, целейки се високо, за да компенсира липсата на точност на пистолета. Куршумите се посипаха върху плексигласовия покрив на приближаващия се хеликоптер. Той изпука, няколко куршума успяха да проникнат вътре, но нямаха достатъчно мощ, за да нанесат големи щети.

Но това не се отнасяше до гранатомета. От дулото му блъвна пушек и тъмната точка на гранатата се устреми към терасата…

Еди се хвърли зад вратата. Гранатата се взриви и покрай него се посипаха каменни късове. Точно преди да стреля, пилотът на хеликоптера беше променил посоката, уплашен от куршумите и стрелецът беше пропуснал входа на Криптата.

Но въпреки това взривът беше нанесъл достатъчно щети. Част от стълбището се откъсна с гръмотевичен трясък и се стовари в долината, последвана от парче от терасата.

Еди погледна навън.

— Гръм и мълнии!

— Любимите ми думи — изпъшка Нина, прикривайки се зад него. — Какво… олеле…

Сякаш някакъв великан беше отхапал част от терасата. Нямаше повече от половината, а останките от стълбището се въргаляха долу в ниското.

А след разрушаването на стълбата вече нямаше как да достигнат до долните тераси. Пропастта беше повече от девет метра: дори най-прочутият олимпиец не би успял да я прескочи.

Хеликоптерът се оттегли, а стрелецът издърпа гранатомета навътре, за да презареди. Еди провери пистолета си. Оставаха му само три патрона. Трябваше му наистина голям късмет, за да улучи някого на борда на хеликоптера, а тъй като пилотът вече знаеше, че е въоръжен, следващата граната вече щеше да бъде изстреляна от безопасно разстояние. РПГ-7 имаше обхват над половин километър.

— Да не би случайно да намери друг изход от тук?

Нина нещастно поклати глава.

— А ако потърсим въже и се спуснем долу?

— Ще отнеме много време. Трябва ни по-бърз начин… — Той се обърна назад.

— О, не! — рече твърдо тя, когато забеляза как очите му се впиват във виманата, която стоеше на върха на рампата.

— В никакъв случай. Няма да излетим оттук върху някакъв си проклет древен глайдер!

— Знаем, че работи — отвърна Еди, който повдигна Кит и го поведе към рампата. — Онзи твоя човек от Атлантида казва, че свещениците са слезли с него от планината.

— Това е било преди единайсет хиляди години! — възрази тя.

— Може пък това да не е чак толкова старо.

— Достатъчно старо е! Освен това не знаеш как да го управляваш!

— Карал съм глайдер — настоя Еди и тръгна да се изкачва по рампата. — Е, веднъж поне. Кит, ще се наложи да скочиш в него.

— Само да знаеш, че съм съгласен с Нина — отвърна Кит, присвивайки очи при всяка крачка. — Според мен не е безопасно.

— Да бъдеш улучен от проклетото ерпеге също не е!

— Лоша идея — промърмори Нина, бързайки към другата половина на рампата. — Много, много лоша.

— В началото беше много впечатлена — каза Еди, достигайки до виманата. Той помогна на несигурния индиец да се настани на платформата под крилото, след което огледа ракетата.

— Като археологическо откритие то е разтърсващо. Като самолет е по-скоро размазващо!

— Останалите машини работеха — може би и тази са я направили да трае вечно. Подай ми кибрита и се качвай на борда. — Той откъсна края на фитила и взе кибрита от Нина. — Така, мятай се на платформата и… се дръж здраво.

Нина легна до Кит. От дървените греди на крилата висяха кожени ремъци; тя предположи, че те задържат пътниците за местата им, но нямаше време да се привързва — просто ги уви около китките си и ги стисна здраво, опирайки краката си в рамката.

— Ох, по дяволите, какво правим…

Еди пална една кибритена клечка и я доближи до фитила. Той се запали със съскане и посипа искри.

— Хюстън, готови сме за полет! — извика той, нагласяйки се между Нина и Кит, и хвана въженцата, за да измъкне подпорите изпод плъзгачите на виманата.

Глайдерът измина със скърцане няколко сантиметра — и спря.

— Добре, не се получи както се надявах — рече Еди с намръщено лице. Той се хвана за нещо, което според него бяха ръчки за управление, и погледна назад, установявайки, че фитилът е почти изгорял. — Дайте да го поразклатим, преди да ни изстреля!

Те започнаха да клатят рамката. Плъзгачите изскърцаха и леко помръднаха.

— По-силно, по-силно! — извика Нина. — Поне този път наистина не искам да закъсам на пистата!

Пореден обединен натиск…

Ракетата избухна — точно когато глайдерът се освободи.

Корозиралите люспички бяха заменени от дъжд от искри и летящата машина заскърца надолу по рампата. Преди да се усетят, вече бяха стигнали дъното и гравитацията ги притисна към шините, докато глайдерът се приготви за скок…

И полетя.

И тримата изкрещяха, когато виманата премина през вратата и прелетя над счупената тераса. Виковете се засилиха, когато отдолу се чу гръм — от хеликоптера бяха изстреляли нова граната. Тя удари рампата и се взриви под дъжд от натрошени камъни. Едната половина на конструкцията се срути, смазвайки няколко от паркираните глайдери.

Но Еди, Нина и Кит се интересуваха повече от собствената им машина. Ракетата я тласкаше напред, но глайдерът вече не набираше височина — беше достигнал върха на параболичната си траектория и неумолимо се спускаше надолу. Дървените криле скърцаха заплашително. Еди натисна ръчките напред, с надеждата, че виманата ще реагира като истински глайдер и ще изравни траекторията си, но това само стесни ъгъла й на падане.

Нина забеляза Шанкарпа и останалите оцелели пазители да ги наблюдават изумено, докато прелитат над тях — но бързо ги изгуби от поглед, когато глайдерът се спусна на нивото под най-горната тераса.

— Добре ще е, да ни вдигнеш нагоре. Нагоре, нагоре!

— Опитвам се, по дяволите! — изкрещя Еди. Щом бутането напред ги запращаше надолу, може би дърпането назад щеше да ги вдигне нагоре…

Той дръпна силно дървените ръчки. Крилата отново заскърцаха заплашително, платото се нагъна и заплющя. Но като че ли се беше получило — носът на виманата започна да се издига нагоре…

— Еди, внимавай! — извика Кит. Щурмовият хеликоптер се появи и започна да се спуска към тях.

— Ох, мамка му! — Еди нямаше представа как да направи завой. Той блъсна ръчките встрани с надеждата, че глайдерът ще свие навътре. Получи се — виманата зави наляво.

Но сега летеше право към скалата и изсечените в нея статуи протягаха ръце към крехките й криле…

Той премести ръчките в противоположната посока и ги придърпа към себе си, за да набере височина. Виманата прелетя покрай хеликоптера и беше повлечена от низходящата тяга. Ракетата й продължаваше да гори и ги тласкаше напред по долината с увеличаваща се скорост.

Към надвисналите в края й скали.

От отломките на Чинука се издигаше гъст дим, но той не можеше да скрие сивата скална грамада, която се издигаше пред тях.

— Каквото там направи, за да ни издигнеш — рече Нина с уплашен глас, — направи го пак!

Еди дръпна с всички сили ръчките към себе си. Дървото започна да пропуква. С наближаването на заснежения връх виманата започна да се издига, но глайдерът губеше скорост, дори мощността на ракетата не можеше да надвие теглото на трима души.

— Хайде, негоднико — изпъшка той. Ако не успееха да се издигнат още, щяха да се разбият в скалната стена, малко под върха. — Хайде, мамка му, хайде!

Крилата изпукаха, платното се опъна докрай — но като че ли нямаше да успеят…

Нина изпищя и те се удариха — и продължиха да се плъзгат надолу, разбивайки голямата снежна пряспа върху скалата. Тя изплю снега от устата си.

— Мили боже, Еди!

— Изобщо не се притеснявах — излъга той. Те прелетяха над прохода в хребета, въздушните потоци ги повдигаха дори още по-нагоре. Под тях се разкри планината Кедарнат. Небето беше много по-ясно от предишните два дни и погледът им стигаше чак до равнините. — Погледнете! — извика той и се засмя. — Успяхме, още летим! Да! — Той пусна едната ръчка, за да раздвижи пръстите си. — Вярно, че слухът ми е прецакан, и какво от това! Не ми трябват уши да им сритам задниците!

— За това наистина не ти трябват — отвърна Нина, като дори успя да се усмихне.

— Не искам да звуча негативно — обади се Кит, който беше примижал здраво, — но все още не сме си живи и здрави у дома.

Еди посочи с пръст на югозапад.

— Но не сме и много далеч. Бихме могли да отлетим до Кедарнат с това нещо. Може би дори до Гаурикунд!

— Също като свещениците на Шива — рече Нина. — Това е невероятно! Плашещо, но невероятно!

Кит прозвуча по-прагматично:

— Можеш да летиш с него… но можеш ли да го приземиш?

— Скоро ще разберем, нали? — отвърна Еди и направи завой на югозапад.

Ракетата изпука и изфъска, след което угасна. Нина погледна назад, за да се убеди, че нищо не гори — и забеляза, че не са успели да избягнат всички заплахи, които ги дебнеха в долината.

— Еди! Хеликоптерът ни преследва!

Щурмовият „Хюз 500“ се беше впуснал в преследване на нищо неподозиращата плячка и се движеше с пълна скорост след виманата. Стрелецът беше прибрал гранатомета и отново беше извадил картечницата.

— По дяволите! — изсъска Еди. Дори да не успееше да ги свали, летателният апарат можеше да ги последва до мястото, където щяха да се приземят, и да ги простреля от въздуха — или дори да ги разбие, като прелети над тях и да използва въздушната струя на ротора като оръжие. Ако искаше да оцелеят, трябваше по някакъв начин да се отърве от хеликоптера — но как?

Гледката напред му даде отговора. Той натисна ръчките и обърна виманата към планината.

— Какво правиш? — извика Нина, изпълнена със страх при вида на приближаващия се връх.

— Имам план.

— Добър ли е?

— Сигурно не — но само него имам! — Той погледна назад. Хеликоптерът се намираше на около петстотин метра зад тях и се приближаваше. — Кажи ми като насочи картечницата към нас.

Нина погледна през рамо, докато Еди съсредоточи вниманието си към приближаващата се планина. Макар небето да бе сравнително чисто, променливото време в Хималаите беше струпало гъсти облаци около планината Кедарнат. Един от тях привлече вниманието му. Снижи се към него.

Крилете на виманата отново се разклатиха. И макар че продължаваха да се издигат, стръмната планина се приближаваше застрашително към тях.

— Еди, картечницата! — предупреди го Нина. Той дръпна ръчките настрани и виманата зави наляво. Трасиращите куршуми профучаха покрай дясната им страна. Преди следващия откос той зави в тяхна посока; този път куршумите профучаха от ляво.

По-близо от всякога. Еди дръпна ръчките към себе си, за да набере височина, и се насочи към клиновидния куп облаци, който се стелеше по планинските склонове. Нина извика отново и той пак сви вдясно, избягвайки поредната порция куршуми, като се приближаваше все повече до планината…

Този път куршумите улучиха едното платно; разнесе се и ужасяващото пропукване на дърво: беше улучена едната подпорна греда. Виманата се наклони и зави наляво, губейки подемната сила от тази страна. Еди издърпа с всичка сила ръчките, за да компенсира. Вече се намираха почти под облаците, гъстата сива маса се кълбеше над планинските склонове…

Облак — знаменосец. Предвестник на буря.

А те летяха право към него.