Йерусалимска загадка

12

Обаждането ме препрати директно към гласова поща. Унинието ме обзе мигновено. Изабел сигурно го бе забелязала, изписано на лицето ми.

— Кой беше?

— Сюзън Хънтър. Представяш ли си? Но телефонът й веднага изключи. Изобщо не успях да говоря с нея!

— Мислиш ли, че е някъде наоколо?

— Нямам представа. Ще опитам да й се обадя отново след няколко минути.

Шимон стоеше до мен.

— Тези аз ще ги сложа — каза нетърпеливо той, посягайки към докладите.

— Няма проблем — отвърнах. — Справям се. Веднага ли трябва да бъдат поставени?

Той отдръпна ръката си.

— Опитвам се да ви помогна, доктор Раян.

— Знам — рекох. — Просто ми позвъниха…

Обърнах се и усърдно започнах да редя папките по столовете.

В следващите пет минути опитах два пъти да се свържа с телефона на Сюзън. Отговорът беше същият като всеки път, в който й се бях обаждал през последните шест дни, откакто бях чул за Кайзер.

Няма връзка с този номер. Моля, опитайте по-късно. Това сякаш бяха най-обезсърчаващите думи, които можеха да съществуват в един език.

Бързо приключих с докладите. Шимон поставяше купчинка с листовки върху една от масите в горния край на залата. Върху другата маса вече се мъдреше един лаптоп.

Той седна пред лаптопа, обърна се и ми махна да отида при него.

— Ето какво исках да ви покажа — заяви и кликна върху един файл, който се отвори бавно.

— Кой ще дойде на тази среща? — попитах, навеждайки се към екрана.

— Няколко железни ермолки — отвърна, без да вдига поглед.

— Железни ермолки ли?

— Те са нещо като ортодоксални евреи — обясни Изабел.

Тя стоеше от другата страна на масата. Изглеждаше добре с черната си риза.

— Права сте — съгласи се той, кимвайки към Изабел. — Но това не означава, че подкрепям възгледите им.

— Какви възгледи?

Надничах към екрана, на който се виждаше увеличена снимка на истинска ДНК нишка с очертания и надписи, посочващи различни характеристики върху нишката. Наблюдавахме нещо, което беше широко 2.5 нанометра, една милиардна от метъра. Трудно е даже да си представиш нещо толкова тъничко.

— Няма да ви обяснявам какви са вярванията им. Но ето какво ще ви кажа. Те търсеха човек, който може да направи ненарушимо ДНК съединение, да постигне изменения на молекулярно ниво. И бяха готови да платят солидна сума, за да осъществят намеренията си…

— Занимавате се с проект за създаване на червена крава, нали? — досети се Изабел, гледайки го изумено.

Той й отвърна с грейнали очи.

— Какво означава това? — не разбрах аз.

— Това е проект, който цели да се създаде един от библейските символи на идването на Месията — обясни Изабел.

— Какъв е този символ? — продължих да се чудя.

— Християните с апокалиптични вярвания искаха да развъдят перфектна червена крава — акт, който би показал, че времето е подходящо да се построи нов Храм — рече Изабел.

Ако с това се занимаваше Шимон, значи бе по-луд, отколкото предполагах.

Той отметна глава наляво-надясно, все едно се отърсваше от вода.

— Отскоро сте в Йерусалим, нали? — Физиономията му изразяваше благо, дразнещо превъзходство. — Затова не знаете, че в този град има повече откачалки на квадратен километър, отколкото където и да е другаде на планетата. Пробвайте да спрете хора на улицата, питайте ги за религиозните им възгледи. Ще чуете предсказания за края на света или за Махди10, или за Портите на ада, които скоро ще се отворят за неверниците. — Гледаше ме с решително изражение. — Не ме разбирайте погрешно. Всеки има право на мнение, но къде е написано, че трябва да вярвам в същите неща, в които вярват спонсорите ми? Сигурно ме разбирате. Не ми казвайте, че не сте наясно… — Той плъзна страницата на лаптопа си малко надолу, след което се върна пак на снимката.

— Значи вие не вярвате, че Месията идва? — попита Изабел.

— Спонсорите ми го вярват. Те посещават класове по изучаване на Библията тук, в Йерусалим. И го правят от години. Държат безплатна трапезария и фирма за запознанства. Ако са готови да покрият цената на няколко години от изследването ни, не трябва ли да им взема парите? — Шимон отметна назад глава и ме погледна право в очите.

Не отговорих. При нас се следваха стриктни правила за това чии пари ще вземем. Но имахме късмет и пожънахме големи успехи. Само че бяхме в Оксфорд. Можехме да привлечем спонсорство от много източници. А успехът раждаше успех и в приложните изследвания, както и във всичко друго.

— А вие в какво вярвате, Шон? — попита Шимон.

— В ябълковия пай, в кацането на Луната, в ей такива неща…

— Виждате ли, човек може да си вярва в каквото си иска. Не съм ви карал да попълвате въпросник, преди да ви доведа тук, нали? Всички ние сме свободни да вярваме в каквото си щем. — Той разкърши рамене, сякаш имаше болка в гърба, която искаше да облекчи.

— А постигнахте ли някакви резултати? — поинтересува се Изабел. — Успяхте ли да развъдите перфектната червена крава?

Шимон потърка брадичката си.

— Развъдихме над хиляда червени крави. Въпросът е има ли сред тях перфектни? Стандартът е висок, много висок. Нито едно косъмче от козината им не бива да е черно, кафяво или бяло, да не дава господ.

— Ако ги създадете, много хора ще започнат да твърдят, че краят на света наближава — отбеляза Изабел.

— Хората го твърдят непрекъснато. Не смятам, че това ще доведе до паника.

Изабел заобиколи масата и се загледа отблизо в снимката на екрана.

— Дано да сте прав — отрони тихо.

— Можете ли да ни кажете нещо друго за Макс Кайзер? — смених темата аз. Време беше най-после да измъкнем някаква полезна информация от тази каша…

— С цялото ми уважение, но вие сте чужденци тук, доктор Раян. Нашите полицаи са най-подходящите хора, които да потърсят приятелката ви Сюзън Хънтър. Мисля, че ще е най-добре за вас да разговаряте с тях.

Тали се присъедини към нас:

— Знаеш ли, че организацията на доктор Раян, Институтът за приложни изследвания, провежда една от най-добрите академични конференции във Великобритания в днешно време? На нея присъстват много от водещите учени в света. Така съм чувала.

Тя ми отправи неуверена усмивка. Мина ми през ума, че може би желанието й е да вземе участие в някое от нашите събития.

— Не бих искала да им ставаме врагове — продължи тя. — Това е всичко, което искам да кажа, Шимон.

Някои биха оспорили описанието й на нашата конференция, но много видни изследователи биха се съгласили с него. Бяхме си изградили репутация, че умеем също и да се забавляваме и че избягваме някои от скучните процедури, които са обичайна част от такива конференции.

Шимон ме погледна с интерес. Това ли беше пътят да го накарам да ни помогне, или трябваше да натисна друго копче?

Вгледах се в екрана на лаптопа.

— Значи правите лазерно съединяване на нанометрово ниво, така ли? Това е невиждана технология досега. Какъв е прагът на щетите?

— По-нисък, отколкото можете да си представите.

— Имате шансове за Нобелова награда, ако успеете да привлечете подходящите хора да ви подкрепят.

Изражението му граничеше със самонадеяност. Нищо чудно, че искаше да ми покаже над какво работи. Неколцина биха разбрали истинския успех, който той бе постигнал.

— Как стигнахте до този ключов момент? — проявих интерес аз. Хора като Шимон обикновено жадуват за публика, която да ги изслуша, да разбере колко са умни наистина.

С доволен вид той се зае да ми разкаже историята на проекта им.

Оставих го да говори. Това явно го опияняваше. Очите му се разшириха и блеснаха, като осветени от фарове на камион, докато обясняваше подробно тънкостите на работата си: как сам бе открил разработката си; как негов колега го бил разочаровал на ранните етапи, като дори се усъмнил в таланта му; как накрая обаче усилията му били защитени… Това беше обичайната академична история за подливане на вода.

Щом ентусиазмът му секна, Изабел се намеси:

— Определено трябва да присъствате на конференцията на института догодина. Нали така, Шон?

Тя изглеждаше очарована. Не предполагах, че е толкова запалена по оптичните науки.

— Само забравих да попитам… Спомняте ли си къде бе отседнал Кайзер последния път, когато е бил тук? — добави нехайно тя.

Той й се усмихна и отговори бързо:

— Някъде на улица „Жаботински“.

— Кой номер? — попитах. Не бях чувал за мястото, но предполагах, че ще ни е нужно малко повече от име на улица, за да разберем къде е живял Кайзер. „Жаботински“ можеше да се простира и през цял Йерусалим.

— Не помня. — Шимон вдигна рамене равнодушно.

Знаеше повече. Бях сигурен.

Изабел все още гледаше към екрана.

— Там ли се срещнахте с него? — Тонът й беше мек, приятелски.

— Няколко пъти го вземах оттам, нищо повече. Той без съмнение беше най-арогантният археолог, когото някога съм срещал.

— Вие с какво му помагахте? — продължи да настъпва Изабел.

— Той използва името ми, за да си осигури достъп до едни разкопки. Някой ми се обади, за да го провери дали е този, за когото се представя. Но не ми обясниха къде са разкопките. Обаче бяха чували за мен.

— Не знаете ли поне в кой участък от улица „Жаботински“ е бил отседнал? — настоя Изабел.

— Някъде по средата. Честна дума, не мога да ви кажа нищо повече. Никога не съм бил в апартамента му. Два пъти го вземах направо от улицата. Веднъж от една автобусна спирка по средата. Друг път от едно кафене в края на улицата. Може би ако тръгнете от врата на врата, някой ще си го спомни. — Той погледна Изабел със съчувствие.

— Улицата е много дълга — съобщи Тали, гледайки ме настоятелно. — Има безброй жилищни сгради. Ако звъните на всеки вход, ще обикаляте с дни.

— Не мога повече да ви помогна. — Шимон разпери ръце, после погледна часовника си. — Срещата ми започва скоро и… — Не довърши изречението си. Беше ясно, че ни подканя да изчезваме. В очите му личеше напрежение, все едно бе на път да изпусне последния влак за дома за Йом Кипур11.

— Е, тръгваме си — заявих. — Благодаря ви, че ми показахте върху какво работите. Беше интересно. — И отново стиснах дружелюбно рамото му.

След няколко секунди стояхме при асансьорите. Забелязах двама мъже с тъмни костюми в коридора пред залата, от която току-що бяхме излезли. Единият беше с ниско остригана коса. На другия косата му беше по-дълга, а и той изглеждаше по-млад. Озъртаха се напрегнато. Имаха такъв вид, сякаш се съмняваха в собствените си съпруги.

— Тия дали са от местното ЦРУ? — рекох полу на шега, щом асансьорът пое надолу.

— Шшшт… — смъмри ме Тали, вдигайки поглед към черното куполче на една охранителна камера в ъгъла на асансьора.

Когато слязохме долу, тя се обърна към мен:

— Тези бяха от Службите за сигурност. Залагам си главата.

— Шимон толкова важна клечка ли е? — попита шепнешком Изабел.

Тали вдигна рамене.

Точно тогава забелязах групата от шест-седем човека, чакащи до една маса близо до въртящите се стъклени врати на входа на сградата. Две полицейски служителки със сини ризи размахваха шестдесетсантиметрови палки над тях, преди да ги пуснат да преминат навътре или навън. Ние се наредихме на опашката.

Никога не бях виждал да се проверяват хората и на излизане, освен на влизане.

Докато чакаше, Тали погледна към тавана и въздъхна от безсилие:

— Тук човек никога не знае какъв ще е следващият ход на Службите за сигурност.

Първо дойде моят ред. По-възрастната на вид от двете служителки протегна ръката си.

— Личните документи — каза.

Дадох й паспорта си.

Не изглеждаше много по-възрастна от мен, може би само с година-две, ала със сигурност не беше на повече от четиридесет. И беше привлекателна. Имаше гъста кафява коса, големи меки очи, блестяща кожа и властни маниери. Стоеше с леко разтворени крака и с едва отметната назад глава, сякаш всеки момент можеше да ми изкрещи някоя команда.

— Какво правехте в този хотел? — Имаше мек акцент.

— Бяхме при приятел.

— Гост на хотела ли? — Тя държеше паспорта ми, като бавно го разлистваше. Спря се на една страница и го приближи към лицето си, за да го разгледа.

— Не, просто провежда среща тук.

— Как се казва?

— Шимон Маркус, на горния етаж е.

Тя затвори рязко паспорта ми и го сложи в горния джоб на ризата си.

— Това ми трябва — заяви. — Откъде познавате Шимон Маркус?

Втората полицайка проверяваше друг посетител на хотела. Изабел беше зад мен.

— Той е професор. Преди няколко часа мой приятел ме срещна с него.

— Дошли сте, за да му помогнете в работата ли? — Тя ме гледаше, сякаш бях конспиратор, криещ информация.

— Не съм тук, за да му помагам.

— Още дълго ли ще останете в Йерусалим? — Мина ми през ума, че всъщност ми намеква да напусна Израел.

— Още няколко дни. Ще бъдем тук по-малко от седмица. Защо питате?

Тя отстъпи назад и ме измери с очи от горе до долу. Изглеждаше така, сякаш се мъчеше да реши дали да ме арестува, или да отговори на въпроса ми.

— Доктор Раян, в Йерусалим си имаме неприятности по отношение на сигурността. Не бихме искали нещо да се случи на видните гости на града.

Служителката посочи към някакви столове с високи облегалки наблизо.

— Изчакайте тук. Не си тръгвайте. — Тя се обърна, излезе с широки крачки през стъклените врати и се насочи към един полицейски джип, спрян отвън. Преместих се до столовете, но не седнах. Загледах се след нея. Джипът беше със затъмнени прозорци.

Какво правеше тя, по дяволите?

Започнах да се озъртам наоколо. Двама мъже с вид на охранители стояха до асансьорите.

И гледаха втренчено към мен…