Йерусалимска загадка

41

Страхът й тежеше като камък. Смазваше я. А тя правеше всичко възможно да не мисли за него.

Струваше й се, че Сюзън стене от седмици, но едва ли бе минало повече от ден, откакто Изабел получи заповедта да се качи по стълбите, за да я прибере. Капакът се бе отворил само за няколко секунди и Сюзън се строполи долу, сграбчила главата си. Стенеше, сякаш умираше.

Изабел можеше само да предполага какво й е сторил негодникът. Досещаше се по слабата миризма на изгорена плът, по стоновете й и по начина, по който тя непрекъснато се държеше за главата.

Опита се чрез допир да разбере степента на нараняванията й, ала щом доближи ръцете си до очите й, Сюзън се разпищя.

После притихна и отрони само една дума:

— Джордж.

— Какво за Джордж? — попита Изабел.

— Убиха го. Тия негодници го убиха… — Последваха още ридания.

Изабел прегърна Сюзън по-близо, успокоявайки я. След още една минута тя пак заговори, този път по-ясно:

— Той ме заплаши, че съпругът ми ще бъде убит, ако не съдействам. Показа ми снимка на Джордж, който спеше в леглото ни, а някой държеше нож пред лицето му. Направих каквото ме накараха! Направих го! Казах думите, които поиска той. Всичко. После ми призна, че Джордж вече е мъртъв! А след това се нахвърли върху мен… — Тя зарида.

Звукът беше покъртителен. Приличаше на ранено животно.

— Шшшт! — прошепна Изабел. — Не го карай да слиза пак при нас.

— Не мога да виждам! — изстена Сюзън.

— Защо той прави тези неща? — изплака на свой ред Изабел.

— Защото е зъл — натърти Сюзън.

— Ще оцелееш… — Изабел опита да вдъхне някаква надежда и за двете им. — Ще се измъкнем оттук.

В момента не бе лесно да се уповава на надеждата. Всичко се бе променило за миг, когато той я бе сграбчил и завлякъл в белия си фургон. А тя бе изпаднала в безсъзнание заради онзи парцал върху устата си…

Сега тялото й се разтрепери от безсилие. Не можеше да повярва какво се е случило. „Хайде, Шон! — помисли си тя. — Не ме оставяй тук!“.

Сега бе ред на Сюзън да прегърне Изабел.