Йерусалимска загадка

44

Обърнах се. Марк беше точно зад мен. За момент си помислих, че ще поиска да ме спре. Бях готов да го изблъскам, ако го направеше. Погледнах го пак само за миг. Ръцете ми трепереха, докато отново се заех да опипвам пролуката в пода, която означаваше, че долу има нещо.

Бяхме на точното място. Усещах го.

— Под нас има мазе — отбелязах, посочвайки процепа в пода. — Трябва да е така… Чух дращене.

Марк се наведе към мен.

— Забеляза ли някакви инструменти или нещо друго при огледа?

— Не, съжалявам… Всъщност може и да има някакви градинарски инструменти под стълбите. Май видях една лопата.

Той излезе.

Отново закрещях в пролуката, ала не дочух други звуци. Дали си бях въобразил? Прокарах пръсти навсякъде по пода, оглеждайки се за кука, копче или някаква тайна дръжка за капака… Приближих уста до пролуката.

— Изабел!

Нямаше отговор.

Марк пристигна с фенер и една лопата, която пъхна в процепа на пода. Нищо не стана. Той опита пак.

Надникнах по-отблизо в цепнатината. Тогава забелязах едно парче плоско желязо, което държеше капака плътно затворен. Погледнах стената зад него. Там имаше малка плочка. Опитах се да я преместя. Тя се измъкна. Видях резе.

Забутах и задърпах капака, блъскайки го във всички посоки. Накрая той се повдигна…

— Изабел! — изкрещях в отвора, който се разкри. Видях дървена платформа и спускащи се стълби към пълен мрак.

Пристъпих надолу и усетих натрапчивата миризма.

Надявах се Изабел да ни чака, макар и напълно изтощена, за да отговори. Ала грешах.

Мъката от горчивото разочарование ме погълна, щом погледнах в голото мазе под нас.

Предположих, че може да е голямо колкото целия под на кухнята. И в него бяха заключвани хора. В един ъгъл се търкаляха пластмасови купи и бутилки от вода. Но там долу нямаше никого.

Марк беше до мен. Той бързо освети с фенера наоколо, задържа светлината върху отворена врата, която водеше до малка тоалетна, представляваща дупка в земята.

Нямаше тела, което бе някакво успокоение.

После една от стоманените купички се размърда и някаква дълга сянка пробяга по пода.

Плъх! Ето кой е дращел по капака…

— Не отивай по-нататък — чух гласът на Ариел зад мен.

Не се обърнах.

— Ако тук имаше заложени бомби, вече да бяхме гръмнали — отбелязах.

Ариел изръмжа недоволно:

— Марк, ако ми бе казал, че ще водиш със себе си тоя тъпак, изобщо нямаше да идвам да ти помагам.

Преди той да успее да ме спре, аз стъпих върху стъпалата и заслизах бавно надолу, оглеждайки мястото.

Видях неща, които ме накараха да затъкна с юмрук устата си. Ноздрите ми се свиваха и издуваха, докато вдишвах зловонния въздух.

От стълбите тръгваше следа от кръв и продължаваше до средата на каменната стена отсреща. А там на пода имаше цяла локва от кръв. Някой бе страдал тук долу. И то жестоко…

Къде я бяха отвели?

Погледнах нагоре. Видях нещо нарисувано с червено на стената зад петното върху пода.

Беше символ. Разпознах го.

Представляваше квадрата със стрелката от книгата, която бяхме намерили в Истанбул. Взе да ми се иска никога да не я бях откривал в онзи пълен с вода канал. Може би тогава нищо от това нямаше да се случи.

— В Израел има доста откачалки — заяви високо Ариел. — Някои ненормалници започват да се мислят за месии, когато дойдат тук. И погаждат всякакви смахнати номера. — Той отиде близо до стената, подуши я и се отдръпна рязко. — Не ми харесва миризмата тук долу. Откачалниците използват подобни глупости за укрепване на вярата.

— А какво е това? — Марк сочеше към древна колона. Имаше по една такава в двата края на стената. Виждаха се само основите на колоните, подаващи се на около осем сантиметра от каменния под, но върху тях видимо бяха издълбани спираловидни шарки на листа.

Изглеждаха като да са били използвани да формират част от укрепителната стена на сградата.

— Колони като тези има в църквата на Божи гроб — осведоми ни Ариел. — Може да са от епохата на кръстоносците.

— Сигурно са били тук, когато е била построена тази къща — предположи Марк.

Не ме интересуваше. Огледах стените за врата, за проход, за каквато и да е следа…

— Ще изследваме петната от кръв, да видим дали ще попаднем на съвпадение на ДНК с някои следи от багажа на приятелката ви, господин Раян. Ще ни позволите ли да го направим? — попита Ариел. Той държеше малък найлонов плик в ръката си и си слагаше тънки бели гумени ръкавици. — Не пипайте нищо — добави със суров глас.

Нямах такова намерение.

Беше ми трудно да дишам.

— Някои идиоти вярват, че могат да призовават демони с подобни неща — каза Ариел.

— Кой вярва на всички тия глупости? — Гласът ми трепереше.

— Това място може да има истинско историческо значение — обади се Марк. — Кръстоносците са избирали места, които са били обитавани, преди да ги завземат.

Той посочи над символа.

— Вижте, има някакви думи.

Беше прав. Те бяха неясни, дребни и написани с подобно тъмно червено вещество като символа. Приближих се, заобикаляйки петното на пода. Ариел и Марк насочиха фенерите си към участъка от стената между върха на символа и старите дървени греди на покрива.

Едва успях да различа думите fame ad mortem. Бяха на латински. Звучеше познато. По дяволите, бяха същите думи като онези в книгата, която бяхме намерили.

— По тези места латинският не е бил долюбван през първи век. Смятал се е за демоничния език на римските тирани — обясни Ариел.

— Това прилича на някакъв призив — каза Марк. — Магическо заклинание.

Не ми се слушаха обясненията им. В мазето бе студено. Миришеше на застояло.

Наведох се до петното на пода. Може би беше кръвта на Изабел… Преглътнах с горчивина. Ръцете ми затрепериха…

Марк заговори тихо:

— Някой зъл негодник ги е държал тук в плен. После ги е преместил.

— Със сигурност е зъл — съгласих се аз, оглеждайки се наоколо.

— Данте е имал израз за места от този тип — изтъкна Ариел. — Lasciae ogne speranza, voi ch’intrate. Което ще рече: „Надежда всяка тука оставете, вие, що пристъпвате тоз праг“.

— Трябва да тръгвате — обади се женски глас зад нас.

Обърнах се. Беше Зина. Тя стоеше на стълбището, беше спряла по средата, сякаш не искаше да слиза до долу.

— Да, трябва да тръгваме — съгласи се Ариел. Той закрачи бързо към стълбите с разперени ръце, сякаш искаше да ни завлече всички нагоре. — Последвайте ме, господа, веднага. — От тона му ясно си личеше, че очаква да се подчиним.

Тръгнах. Достатъчно дълго бях престоял долу.

— Трябва да обходим всеки сантиметър от тази ферма, за да сме сигурни, че не сме пропуснали нищо — заяви Марк, щом се качихме обратно по стълбите.

Мислех върху казаното от Зина. Беше прозвучало така, сякаш тя знаеше за какво се е използвало мазето.

Когато стигнахме верандата, аз се приближих до нея. Чувствах се замаян след пребиваването си в онази адска дупка.

— Знаеш ли какво е ставало в мазето?

Тя поклати глава някак прекалено бързо.

— Не. — Изглеждаше изплашена и веднага се отдалечи.

Марк се провикна към мен:

— Шон, ела насам!

Той вървеше през неравната земя в задния двор на къщата, отправяйки се към една градина с тънки, обрасли рожкови.

Последвах го.

Часът бе шест и двадесет и сред дърветата беше тъмно и прохладно. Слънцето бе залязло, докато бяхме в къщата. Не се виждаше луна заради облаците.

Взех фенера от Марк и тръгнах пред него. Препъвах се няколко пъти заради желанието си да проверя навсякъде. Толкова исках да намеря Изабел… Отново се спънах и едва не изкълчих глезена си. Заболя ме, но не му обърнах внимание.

Продължихме през дърветата още близо километър, преди да стигнем до една ограда, иззидана от пясъчни блокове с неправилна форма. Оградата бе два метра висока и заплашително наклонена на едната си страна. В основата имаше други по-големи камъни, които можеха да те наранят, ако паднеш върху тях.

— О, боже! — възкликна внезапно Марк.

Обърнах се. Къщата, която току-що бяхме претърсили, гореше. През дърветата се виждаха пламъците, издигащи се от покрива й.

Затичахме обратно по една неравна пътека. Дрехите ми лепнеха от пот, когато стигнахме мястото, където свършваха дърветата.

Марк не каза нищо. Просто гледаше втренчено. Усещах мириса от изгарящо дърво и пукаща мазилка. Пламъците се извисяваха все по-високо. Чувствах топлината им отдалеч. Във въздуха се носеха парчета сажди.

Шофьорът, Зина и Ариел стояха от дясната ни страна, хипнотизирани като нас от гледката, на достатъчно далечно разстояние от къщата.

Очаквах всеки момент да чуя сирената на пожарна кола в далечината. Но не чух нищо, освен плющенето на лумналите пламъци. Приближихме се, движейки се бавно, като замаяни.

През главата ми минаваха тревожни мисли. Дали в къщата бяха останали следи от пребиваването на Изабел, които бяхме пропуснали?

— Какво стана, по дяволите? — извиках.

Ариел вдигна рамене. Зина продължаваше да гледа като хипнотизирана.

— Не видях никой наоколо — рече шофьорът. Той вдигна ръце, сякаш искаше да ме задържи. — Не се доближавайте до сградата, сър.

— Трябва да разберете какво е станало — настоях аз, поглеждайки към Ариел.

— Може би все пак е имало заложена бомба — заяви той, като ме измери с очи. — Ако не беше нахълтал в мазето, може би щях да имам време да я огледам както трябва. — Звучеше ядосан.

— Глупости. Ако е било бомба, щеше да гръмне веднага.

— На такова място пожарите понякога сами избухват… — обади се Зина.

Обърнах се към нея.

— Не ми пробутвай тези суеверни бабини деветини — рекох. — Алергичен съм към тях.

— Трябва да тръгваме — каза Ариел. — Местната полиция скоро ще пристигне. Не мога да им попреча.

Телефонът на Марк избръмча. Имаше странна мелодия на звънене, приличаше повече на звук на будилник.

Той тръгна през дърветата, докато говореше. Ариел се обади по своя телефон. След минута Марк се върна.

— Отиваме в Йерусалим — обяви той. — Имаме друга следа.

Поехме към портата, докато огънят зад нас пращеше. Започнах да разпитвам Марк, а после и Ариел, за всичко, което ме интересуваше, ала не научих много от тях. Всъщност Ариел не ми отговори на нито един въпрос, а Марк само обясни, че е бил засечен телефонен сигнал, който може да е от значение, някъде близо до църквата на Божи гроб.

— Смяташ, че са ги върнали в Йерусалим ли?

— Да не прибързваме. Проследеният телефон може да е бил откраднат. Възможно е да се окаже загуба на време.

Прехвърлихме се един по един през оградата. Сбогувахме се с Ариел, който остана да изчака колегите си. Дрехите ни воняха на опърлено. Тъмен стълб дим се издигаше към небето зад нас, когато потеглихме.

Обаче не срещнахме никакви полицейски коли, които да отиват към горящата къща. Не видях никакви полицаи, докато не се върнахме в Йерусалим.

Когато приближихме града, от него излизаха колони от автомобили, все едно беше започнало великото преселение. Марк каза на шофьора да ускори.

— Внимавай! — изкрещя му той, щом поехме по магистралата и се наложи да намалим рязко заради един автобус. След това напрежението в колата остана.

Загледах се през прозореца, съжалявайки, че не бяхме се добрали до онази къща на ужасите по-рано.

Имах чувството, че нещо ми се е изплъзнало от ръцете…