Йерусалимска загадка

49

Гъст дим се виеше от купчината с тела. Пращенето на огъня сигурно бе заглушило стъпките ми за няколко жизненоважни секунди.

Хвърлих се върху мъжа в същия миг, когато от дулото на пистолета му разцъфна искра като фойерверк…

Забих юмрука си в ръката му, с която държеше оръжието. Правило номер едно — обезвреди противника.

Бутнах го отново на пода, докато той се опитваше да се изправи. Можех да подуша потта му. Чистият адреналин от схватката ме изпълни. Трябваше да го надвия!

Напипах гърлото му, сграбчих го с дясната си ръка. Той затръска ожесточено главата си наляво и надясно. Хванах ръката му с пистолета, той я заизвива, опитвайки се да се освободи. Изненадах се от гъвкавите му движения.

— Не можеш да ме спреш! — кресна мъжът със сподавен рев.

Стиснах го за шията, надявайки се той да се предаде. Усетих как се задушава, започна да се дави в хрипкави стенания… Ала изведнъж успя да ме отблъсне и отново скочи на крака.

— Къде е тя? — изкрещях, дишайки тежко.

— Ще умреш като Кайзер, молейки се болката да спре! — изпищя той. Ръката му с оръжието се приближи към мен, но аз я изтласках встрани.

Сините му очи проблясваха, сякаш в тях горяха неонови светлини. От тях струеше дива омраза.

Изплю се върху лицето ми.

Вкопчих се в него и отново се затъркаляхме по пода. Блъснах черепа му в сивите каменни плочи. Горещината от огъня опари гърба ми.

Той успя да ме уцели с юмрук в слепоочието. Главата ми отскочи и пред погледа ми проблеснаха звездички.

Метнах се отчаяно наляво, повличайки и него със себе си. Ръката ми се беше вкопчила в шията му. Той отново ме удари, този път по челюстта. Болката се надигна като разбушувана вълна. Но хватката ми не отслабна.

Извих главата му назад, претърколихме се отново, почти до огъня…

Ала в този миг точно над нас се разнесе оглушителен тътен. Повя силен вятър. Бях запокитен назад, все едно някой ме дръпна. Отне ми няколко секунди да осъзная, че не съм мъртъв. Лежах на плочите, над мен се стелеше гъст дим. Огледах се. Мъжът беше изчезнал…

Беше се изплъзнал от пръстите ми!

Станах, олюлях се, после се огледах. Чух викове. Треперех.

Нечии ръце ме уловиха. Разнесоха се гласове. Повлякоха ме полицаи, облечени в сини бронежилетки. Какво ставаше, по дяволите?

Ченгетата ме издърпаха навън, изправиха ме пред една стена. Сега на двора нямаше никакви свещеници. Трима от полицаите ме държаха, в гърдите ми бе опряно студеното дуло на пистолет. Забелязах отряд от мъже, облечени с жълти якета, как се втурнаха с пожарогасители в църквата.

В този момент почувствах, че ми се повдига. Сложих ръка на устата си, наведох се напред. Полицаите се отдръпнаха. Повърнах…

Докато се изправях и забърсвах устата си, пристигнаха двама полицаи без бронежилетки. Единият разговаряше по радиостанция, а другият започна да изброява законите, които бях нарушил, влизайки в храма.

Казаха, че ще ме арестуват.

Закрещях им с пълна сила:

— Луди ли сте! Бих се с мъжа, който е подпалил този ножар! Опитвах се да го спра! Не можете да ме арестувате!

От портата на църквата излизаше гъст дим. Тя висеше на пантите си потрошена. Това обясняваше как беше нахлула полицията.

Посочих към вратата.

— Трябва да се върна, пуснете ме! — Направих крачка напред. Исках да видя дали Изабел не е вътре.

Полицаите, застанали от двете ми страни, хванаха ръцете ми и ги извиха болезнено назад.

— Нямате право, сър. — Ченгето от дясната ми страна говореше бързо, но учтиво. — Опишете мъжа, който предизвика пожара.

Направих го, макар че не бях запомнил точно как изглеждаше. Докато се взирах към вратата на църквата и към хората, които тичаха навън и навътре, разбрах, че не са го заловили.

— Бях го вкопчил здраво, докато не разбихте проклетата порта. Трябва да проверите цялата сграда! — В отговор получих само пренебрежителен поглед.

След секунди бях избутан бързо през двора и надолу по една задна уличка, придружен от четирима полицаи с бронежилетки и каски. Преминахме през някакво полицейско очертание в бяло и синьо, където се бе събрала тълпа от араби с куфии, свещеници с черни роби, облечени в кафяво и бяло монаси, монахини с мрачни лица и смесица от туристи.

Чух викове Bashokh aleek32, които ми прозвучаха като някаква обида.

Докато преминавахме, ми крещяха и въпроси на английски:

— Какво направи, богохулнико?

Всички бяха ядосани.

Зад полицейската линия имаше две линейки с бяла Давидова звезда върху тях, паркирани пред Кулата на Давид.

Не можех да се владея от ярост. Почти го бях хванал. Трябваше да му разбия главата. Бях ли пропилял шансовете си да спася Изабел?

Стиснах юмруци от яд, че не бях довел нещата докрай.

Мислех, че ме водят в полицейския участък, затова се изненадах, когато ме закараха до най-близката линейка.

Нараняванията ми не бяха сериозни, но цялото тяло ме болеше. След няколко минути пристигна Марк. Той ми помаха, след което си показа документите и заговори на полицая със синя униформа и с непроницаемо изражение. Той стоеше близо до задната врата на линейката.

След като разгледа обстойно картата на Марк и поговори за кратко в бръмчащата радиостанция, полицаят го пусна да се приближи до линейката.

Марк се облегна на вратата.

— Не са те арестували? — учудих се.

Той се усмихна.

— На израелските власти пак им се върна настроението за съдействие. — Мари млъкна за миг, приведе се към мен, сякаш ме оглеждаше за наранявания. — Едва не загина…

— Намериха ли Изабел? — Опасявах се, че може да е останала някъде в горящата църква.

Той поклати глава.

— Лично претърсих храма. Сигурен съм, че тя не е там.

— Копелето се измъкна, нали? — попитах мрачно.

Марк кимна.

— Предполагам, че е имал ключ за една задна врата, която не е използвана от години.

Затворих очи.

— Бях го пипнал! — Присвих юмруци. Най-добрата ни възможност да намерим Изабел се бе изплъзнала…

Тогава се сетих нещо друго.

— Знаят ли кой е той?

Марк се качи в линейката. Тогава видях малка рана на челото му.

— Не, нямат представа — отвърна той.

Бях се подпрял на една от носилките. Ръцете ми все още трепереха. Отвратителната сладникава миризма на изгоряло, която сякаш беше полепнала по тялото ми, ме задушаваше. Един лекар, облечен целият в зелено, набързо ме прегледа и изчезна. Сетне пак се появи и се качи в линейката.

— С нас ли идвате, сър? — обърна се към Марк.

— Да, трябва да прегледат раната ми — отвърна той, посочвайки лицето си.

Лекарят прегледа Марк, накара го да легне на другата носилка и ни пристегна и двамата с ремъци. След това почука на плъзгащия се прозорец, който ни разделяше от шофьора. Потеглихме с пусната сирена.

Лекарят седеше на малка седалка и говореше високо по мобилния си телефон зад нас.

Марк извади телефона от джоба си, провери нещо на него. В съзнанието ми ехтяха клетвите, с които тълпата ме беше обсипала, докато ме отвеждаха от църквата. Те мрачно огласяха отчаянието ми, задето бях оставил копелето да се измъкне…

Сетих се за телефона си, пребърках джобовете си и изстенах, като разбрах, че съм го изгубил.

— Полицията ще го намери, ако не е изгорял — успокои ме Марк. — Много бързо потушиха пожара…

Не отговорих. Мислех за Изабел.

Когато нахлух в храма, бях уверен, че тя трябва да е някъде там, завързана за колона, където я измъчват. Но щом видях отвратителната купчина от тела, си помислих, че може да е сред тях…

Оказа се, че не е. Но щом не бе там, къде я бяха отвлекли?

Когато стигнахме болницата, с Марк ни настаниха в две съседни прегради в спешното отделение.

Отпред стояха на пост двама израелски полицаи. Единият седеше на стол. Другият бе висок над метър и осемдесет и бе с фигура на футболен защитник, какъвто бях виждал веднъж на мач на „Ню Йорк Джаянтс“. Можеше да блокира двойна врата само като застанеше пред нея.

Предполагаше се, че той е силата, която би трябвало да се намеси, ако тръгнем да правим нещо шантаво. Всъщност вероятно се тревожеха по-скоро за мен.

Отказах всякакви болкоуспокояващи, не исках да се чувствам замаян. След като сложиха превръзка на челото ми, ме прегледаха на скенер, за да установят дали всичко в тялото ми е наред. Някаква сестра ми съобщи, че трябва да ме задържат една нощ за наблюдение.

Исках да се махна от болницата.

Сестрата ни сподели, че е гледала по телевизията пожара в църквата на Божи гроб, след като й обясних откъде идваме. Очевидно целият инцидент бе излъчен на живо по света.

— Имаш ли имунитет, който да те предпази от съд тук? — попитах Марк, подавайки глава от моята кушетка.

Все още не бях сигурен дали няма да ме затворят заради нахлуването ми в църквата. Нямаше да съм от голяма полза за Изабел в килията.

— Имам — отвърна той. — Но ти нямаш.

Телефонът му звънна.

Не чух какво говори, понеже той извърна глава в другата посока, но когато затвори, ме погледна и се усмихна.

— Най-после добри новини — съобщи ми той и добави: — Сега трябва само да се измъкнем от нашите приятелчета.

Погледнахме към полицаите.

Те също ни гледаха втренчено…