Звезда

Двадесет и втора глава

А при Спенсър нещата най-сетне се уредиха. Мислеше много за Кристъл, но бе решен да постъпи честно. За Коледа отиде с Елизабът в Палм Бийч и полека-лека започна да забравя отново. Мислеше си да й пише пак, но не го направи. Знаеше, че Кристъл иска да я остави на мира, чувстваше се и твърде виновен. А и Елизабът погледна през пръсти на цялата тази работа, досущ като на малък фал в обществото, който тя бе прекалено снизходителна да споменава отново.

Прекараха една чудесна Коледа и се върнаха от Флорида отпочинали и загорели. До сватбата им оставаха само шест месеца.

Обикновено Елизабът заемаше времето му с партита в Ню Йорк и с гостувания на родителите й във Вашингтон. През тази пролет не му оставаше много време да помисли за нещо друго, ала въпреки това твърде често го глождеха мисли за Кристъл, независимо от усилията му да се пребори с тях. Нямаше никакъв смисъл да подлудее по нея. Повтаряше си почти всеки ден, че бе постъпил правилно.

В началото на май мисис Баркли отиде в Сан Франциско, за да следи отблизо последните приготовления. Щяха да се венчаят в катедралата Благоволение Господне, както бе пожелала Елизабът, а празненството щеше да е в хотел Сейнт Франсиз. Тя бе искала приемът да е у дома й, но в същото време трябваше да покани над седемстотин гости и затова хотелът бе единственият им избор.

Щеше да има четиринайсет шафери и дузина шаферки. Той само бе чел за подобни венчавки, но никога не бе присъствал на нещо подобно.

През юни, на следващия ден, след като Елизабът завърши училище, двамата излетяха за Сан Франциско. Завършила третата си година в колежа, тя се прехвърляше през есента в Колумбийския университет, така че да може да се дипломира, след като се оженят. Това бе единственото условие, което баща й им бе поставил, преди да се съгласи с женитбата им. Искаше Елизабът да се дипломира, единственото, за което съжаляваше, бе, че това нямаше да стане във Васар. Но Елизабът искаше да е при съпруга си. По време на полета бяха в отлично настроение, а Спенсър знаеше, че с пристигането им в Калифорния ги очакваше дълга поредица от партита. До венчавката оставаше още седмица — щеше да се състои на седемнайсети юни; сватбеното им пътешествие бе до Хаваите.

Тя умираше от нетърпение, а и съвсем лекомислено бе обявила, че оставя Спенсър на пости в седмицата преди венчавката. В самолета той я дразни безмилостно по този въпрос, каза й, че при това положение не би могъл да бъде отговорен за постъпките си. Но и възможностите им щяха да бъдат по-ограничени отпреди. Баща й му бе наел стая в клуба Бохемиън, където щяха да бъдат настанени и шаферите, сред които бе и Джордж от службата на Спенсър.

Той още помнеше колко твърд беше Джордж по въпроса за правилното му решение, а и сега сам вярваше в него. Но това бе до момента, в който кракът му не стъпи в Сан Франциско.

Изведнъж той се улови, че пак мислеше за Кристъл денем и нощем. Бе толкова близо до нея и тъй силно искаше да я види. Но след като пи повече от обичайното и не каза никому и думица за това, той се застави да не го прави. Във всеки случай за нея това щеше да е жестока постъпка, затова той се втурна с цялата си душа и сърце в планирането на венчавката и в пищните партита, които даваха в тяхна чест всеки ден.

Партита се състояха в Адъртън, в Уудсайд, няколко — в Сан Франциско, а семейство Баркли даде голям прием за участниците в сватбата в клуб Юниън Пасифик вечерта преди венчавката.

Предишната вечер Спенсър има своето ергенско парти, организира го Йън. В него участваха няколко стриптийзьорки, ля се шампанско, а Спенсър устоя на силното желание да се отбие в При Хари на път за дома и да каже на Кристъл, че ще я обича. Опита се да обясни на Йън, но думите му бяха съвсем несвързани.

— Няма нищо, синко — ухили се Йън, — ние винаги пием шампанско в кристални чаши13.

Сложиха го да спи в стаята му в клуба, а на следващия ден, когато бе генералната репетиция, Спенсър бе съвсем покорен. Всички бяха такива. А Елизабът — блестяща в розовата си сатенена вечерна рокля. Никога не бе била толкова хубава, както в тези последни няколко дни.

Майка й й бе купила няколко изящни рокли във Вашингтон и Ню Йорк, а тя бе пуснала косата си по-дълга, сресана над ушите по френската мода. Така се виждаха невероятните диамантени обеци, които родителите й й бяха подарили за сватбата.

На Спенсър бяха подарили часовник Патек Филип, платинена табакера, инкрустирана със сапфири и диаманти.

Неговият подарък за тях бе златна кутия, гравирана с един стих от поема, която означаваше много за съдията Баркди. На Елизабът подари рубинена огърлица с обеци — щеше да се наложи да ги изплаща няколко години. Но той знаеше колко много обичаше тя рубините, а и бе свикнала да получава само най-доброто. Онази вечер, в клуб Юниън Пасифик, докато й се усмихваше, той бе убеден, че тя заслужаваше подаръка му.

Венчавката бе по обяд на следващия ден. Шаферите напуснаха клуба Бохемиън в кавалкада от лимузини. Булката щеше да пристигне в църквата с ролс-ройса, модел 1937-а година, на починалия й дядо — колата бе в идеално състояние. Семейство Баркли я използваше само при специални случаи.

Елизабът бе блестяща — две камериерки и лакеят я настаниха в колата и подредиха внимателно петметровия шлейф, докато баща й я гледаше с безмълвна възхита. Носеше дантелена коронка, обшита с малки перли, а вътре в нея бе разположена елегантната й, малка тиара. Финият френски воал се спускаше връз нея като мъглица, а дългата, затворена до шията й, бяла рокля подчертаваше стройната й фигура. Това бе невероятна рокля, денят бе невероятен, а мигът — незабравим.

Докато шофьорът подхождаше към катедралата, децата по улицата се спираха и сочеха с пръст булката. Бе наистина красива и баща й трябваше да потисне сълзите си, когато тържествено пристъпиха в катедралата под звуците на Лоенгрин детските гласчета на хора звучаха като ангелски.

Спенсър я гледаше как приближава и усещаше колко силно бие сърцето му. Това бе моментът, който бяха чакали и двамата. И когато тя му се усмихна изпод воала, той разбра, че бе постъпил правилно. Беше красива. И само след минути щеше да стане негова жена. Завинаги.

Поеха по пътеката между двете редици пейки, следвани от шаферите и шаферките, усмихваха се на приятелите си, а опашката от хора, които им изказваха благопожеланията си, бе сякаш безкрайна.

В един излязоха от църквата, а в един и половина пристигнаха в Сейнт Франсиз. Там ги чакаха вестникарите.

Бе най-голямата сватба в Сан Франциско от години насам и на улицата стояха тълпи от хора, които гледаха пристигането на лимузините. Бе очевидно, че булката бе от много влиятелно семейство. Влязоха бързо в хотела, танцуваха, ядоха и пиха цял следобед.

На Спенсър му се стори, че тържеството приличаше до голяма степен на политически прием. Пристигнаха хора от Вашингтон и Ню Йорк. Присъстваха неколцина върховни съдии, както и всички по-важни клечки от Демократическата партия в Калифорния. Получиха дори телеграма от самия президент Труман.

Най-накрая, в шест часа, тя се качи горе да се преоблече — да свали роклята, която никога повече нямаше да носи. Погледна я с тъга, помисли си за безкрайните часове на кроене и шев, на доизкусуряване, а ето че трябваше да я прибере, да я запази за дъщерите си. Когато отново слезе долу, бе облечена в бял, копринен костюм, носеше красива шапка от Шанел.

Когато заминаваха, гостите ги отрупаха с листенца от рози. Старият ролс ги откара до летището. Полетът до Хаваите бе чак в осем, затова те се отбиха да пийнат в ресторанта. Елизабът погледна мъжа си и му се усмихна победоносно.

— Е, хлапенце, направихме го.

— Бе много красиво, скъпа — той се наведе и я целуна. — Никога няма да те забравя в тази рокля.

— Не ми се искаше да я свалям. Странно е наистина, че след всичките тези усилия, няма никога повече да я облека.

Онази вечер в самолета бе нежна и в носталгично настроение; заспа, положила глава на рамото му. Той се усмихна щастлив, сигурен, че я обича. Щяха да отидат на Хаваите, след което щяха да се присъединят към родителите й на езерото Тахо, преди съдията Баркли да се върне във Вашингтон, след което щяха да отидат в Ню Йорк да си потърсят жилище. Тя щеше да се пренесе при него, докато намереха нещо подходящо. Искаше да живее на авеню Парк, което бе твърде скъпо за неговата заплата, но тя настояваше да поеме част от наема. Имаше си собствени пари, които щеше да получи като изпълни двайсет и една години, но той се почувства неудобно тя да му помага. Още не бяха стигнали до решение, затова на нея й се видя най-просто да се пренесе у него, докато нещата се уредят. А и самата тя не бе имала време да търси жилище, докато учеше във Васар.

Докато летяха към Хонолулу и тя спеше в самолета, той знаеше, че всичко щеше да се подреди добре.

Отседнаха в Халекулани на Уайкики. Дните отлитаха като мигове — лежаха на плажа и по няколко пъти на ден се оттегляха в стаята си да се любят. Баща й им бе уредил временно членство в клуба Аутригър Кану и веднъж се обади да види как са, въпреки протестите на жена си. Тя смяташе, че трябваше да ги остави на мира, но той искаше да узнае дали бяха добре и да им каже, че ги очаква с нетърпение на езерото Тахо.

На двайсет и трети юни те се върнаха, почернели и щастливи. Съдията Баркли бе изпратил кола да ги чака. Спенсър шофира до езерото и това бе в същия ден, когато Пърл показа на Кристъл снимките от сватбата им във вестниците.

Възнамеряваше да й ги покаже по-рано. В статията се говореше за невероятната булчинска рокля на Елизабът, за петметровия й шлейф. Кристъл почувства топка в гърлото си, докато четеше подробностите и задълго се загледа в снимката, на която Спенсър се усмихваше и държеше Елизабът за ръка.

— Чудесна двойка, нали? — Пърл още помнеше, че бяха идвали в клуба предишната зима. Имаше добра памет за лица и имена, все още помнеше съобщението за годежа им във вестниците в Деня на благодарността.

Кристъл не й отговори. Сгъна вестника и й го върна, опитвайки се да забрави, че още го обича. Денят бе мрачен и тя се прибра по-рано вечерта. Изглеждаше зле и каза на Хари, че има ужасно главоболие. И без това имаха достатъчно участници в програмата, пък и много от редовните им клиенти отсъстваха. При Хари бе станал много известен клуб, до голяма степен благодарение на нея и на растящата й популярност като певица.

Докато онази вечер тя лежеше в леглото и се опитваше да забрави снимките, които бе видяла във вестниците, Елизабът и Спенсър си седяха край езерото и тихо си говореха. Родителите й отдавна си бяха легнали, бе късно, но винаги имаше какво още да си кажат. Разговаряха за някои от нещата, които баща й бе споменал: за лова на вещици на Макарти.

Спенсър бе изразил бурно несъгласието си с него. Смяташе, че множеството от обвиненията бяха несправедливи и сега Елизабът го дразнеше, наричаше го мечтател.

— Това са глупости, Елизабът. Комисията на Камарата на представителите се е заела да обвини маса хора, че са комунисти. Това е позорно.

— Какво те кара да смяташ, че са невинни? — усмихна се тя. Бе напълно съгласна с баща си.

— Не може цялата страна да е червена, за Бога! А и между другото, това си е лична работа на всеки отделен човек.

— Как можеш да твърдиш това при размириците в Далечния изток? Комунизмът е най-голямата заплаха за света днес. Нима искаш нова война?

— Не. Но ние не говорим сега за война. Говорим за отношенията в нашата страна. Какво стана с правото на избор на отделния човек? Ами с конституцията? — не обичаше да говори за политика с нея. Повече му харесваше да се любят, да се държат за ръце, просто да седят на лунна светлина. — Както и да е, аз просто не съм съгласен с баща ти — бяха спорили с часове, а и след дългия полет от Хаваите и шофирането до езерото, той се чувстваше изтощен. — Хайде да си лягаме.

— Аз все пак няма да се съглася с теб — засмя се тя.

— Може би не, но поне ще мислиш за нещо по-различно от политиката.

Тя се усмихна и го последва в къщата, но той бе прекалено уморен, за да се любят, а и завръщането в Сан Франциско отново го бе разстроило. Самото му присъствие в този град му напомняше за Кристъл.

Но на следващия ден тя бе далеч от мислите му; караха водни ски и вечеряха с приятели на семейство Баркли.

На следващия ден новините от Корея потресоха всички. Правителството нарече акцията полицейска, но на Спенсър това му прозвуча повече като обявяване на война. Обявена бе мобилизация на подлежащите на военна служба, свикваха се и запасняците. Още щом научи новината, той веднага разбра какво означаваше тя за него. А когато съобщи на жена си, тя бе ужасена.

— Какво си направил? — кафявите й очи бяха широко отворени, бе очевидно, че всеки момент щеше да се разплаче.

— Реших, че в крайна сметка това ще стане рано или късно, а и исках да си взема повиквателната.

Той бе в запаса, а вече свикваха запасняците. След броени дни той можеше да е вече на път за Корея.

— Не можеш ли да я върнеш?

— Не, твърде късно е вече.

Телеграмата, с която го привикваха отново във въоръжените сили, го чакаше вече в службата му. Джордж Монтгомъри му се обади следобеда и Спенсър съобщи новината на Елизабът с мрачен поглед. Не се страхуваше да отиде в армията. Донякъде дори го желаеше, но страшно му бе мъчно за нея. Бяха женени само от две седмици, а ето че той заминаваше за Корея. Наредено му бе до два дни да се яви във Форт Орд в Монтерей. Елизабът бе потресена, а съдията Баркли придоби мрачно изражение, когато научи новината.

— Искаш ли да се опитам да те измъкна, синко?

— Не, сър. Благодаря. Служил съм и преди в Пасифика. Няма да е честно да пренебрегна дълга си.

Той бе твърдо убеден в това, но вечерта Елизабът се бори с него със зъби и с нокти. Току-що се бяха оженили и тя не искаше да го изгуби.

Но Спенсър бе непоколебим.

— Сигурен съм, че това ще свърши скоро, мила. Не е война, а просто полицейска акция.

— Все едно е! — изстена тя. — Защо не позволиш татко да те измъкне?

Беше му страшно ядосана, бе убедила баща си да й помогне, но той нямаше да го стори, ако не го помолеше Спенсър.

В интерес на истината той се възхищаваше от позицията на Спенсър. Но му бе мъчно и за дъщеря му. Тя едва бе съблякла булчинската си рокля, а той вече тръгваше на война. Беше дяволски несправедливо, дори и на него му се струваше така; единствената добра последица бе, че докато Спенсър бе надалеч, той щеше да я накара да се върне във Васар. Оставаше й само една година, а и така щеше да има с какво да се занимава, докато Спенсър бе в Корея.

Той сам позвъни във Васар на следващия ден, а тя се разстрои още повече, когато научи, че бе уредил всичко.

Жестокостта на съдбата накара Елизабът да се разридае в стаята си. За броени дни всичко, което бе желала, се бе изплъзнало от ръцете й. Беше се омъжила за него, но той отиваше на война, а тя се връщаше в колежа, сякаш нищо не се бе случило, сякаш изобщо не бе имало сватба. Баща й дори не й позволяваше да живее в апартамента на Спенсър в Ню Йорк.

— Спенсър, не искам да отиваш.

— Скъпа, налага се.

Той нежно я люби и тайничко в себе си се надяваше този път да не бе внимавала както винаги. Искаше му се да я остави бременна. Така щеше да има за какво да си мисли и какво да очаква, а и за него завръщането у дома щеше да придобие още по-голям смисъл. Тя обаче никога не поемаше подобни рискове и той не искаше сега да спори с нея. Имаха си достатъчно грижи и без това. Трябваше да се яви във Форт Орд, а тя се връщаше с родителите си във Вашингтон след няколко дни.

— Не мога ли поне да бъда с теб в Монтерей?

— Няма да ме пуснат да те видя. Няма никакъв смисъл. Върни се с мама и татко и се отпусни малко, преди да започнеш отново училище. И преди да си се усетила, аз вече ще съм се върнал. А и винаги можеш да отиваш за уикендите в Ню Йорк и да отсядаш в апартамента.

За нея всичко това бе истински кошмар. От една страна, на него му бе мъчно за нея, но от друга — много искаше да замине. Бойното другарство по време на война бе нещо, което ценеше, а и последната година, прекарана зад писалището на Уол стрийт — бе твърде отегчителна. Не че бе готов да го признае пред някого, особено пък пред нея, но мисълта, че заминава за Корея, го възбуждаше.

Тя го откара до Монтерей и след дълго и изпълнено със сълзи сбогуване се върна при езерото и при родителите си. След два дни щеше да отлети за Вашингтон.

По същото това време Спенсър бе вече затънал до гуша в опреснителните курсове по бойна подготовка. Не можа дори да й се обади, преди тя да замине.

По време на пътуването, седнала между майка си и баща си, тя плака горчиво за мъжа си. Майка й я потупваше състрадателно по ръката и й подаваше нови и нови кърпички, а баща й спа почти през целия път. Бе уморен, а и го чакаше сума работа. За всички тях лятото щеше да е безкрайно дълго.

Елизабът само се молеше войната в Корея да не бъде дълга. Искаше да започне живота си със своя съпруг.