Звезда

Двадесет и четвърта глава

Спенсър се върна в Монтерей на трети септември и два дни по-късно трябваше да замине през Токио за Корея. Преди да отпътува, той отиде до Сан Франциско, за да прекара още една, последна нощ с Кристъл. Хари я освободи за вечерта и те се разхождаха, хванати за ръка, и си говориха с часове. Искаше им се тази нощ да не свърши никога, искаха и да запаметят всеки миг, който прекарваха заедно. Нито един от двамата не съжаляваше за нищо. Всичко бе чудесно.

— Не съжаляваш, нали? — той винаги се безпокоеше за нея.

След броени часове вече нямаше да може да стори нищо за нея. Тя трябваше да бъде силна, докато го нямаше, а може би и изобщо, до края на живота си. Тъкмо сила не й липсваше. Единственото, за което той съжаляваше, бе, че нямаше да има никой край нея.

— Не, не съжалявам. Обичам те прекалено силно, за да съжалявам за нещо.

Усмихна му се. Изглеждаше спокойна и сякаш за тези две седмици, прекарани с него, бе пораснала още. Чувстваше се добре с него, а нощите им бяха изпълнени със силна любов.

— Ще ми липсваш много обаче — и сетне добави с разтревожен поглед: — Пази се, Спенсър… гледай да не ти се случи нищо.

— Няма да ми се случи нищо, глупаче. Ще се оправя. Ще се върна, преди да си и усетила.

Никой от тях обаче не знаеше какво щеше да стане след завръщането му от Корея. Не виждаха лесни отговори, а може би и никога нямаше да ги намерят. Той обаче се чудеше дали като бе надалеч и от двете, нещата нямаше да му се прояснят. В крайна сметка трябваше да направи нещо. Не можеха да продължават така до безкрай. Засега не бе обещал нищо на Кристъл и тя не бе искала да й обещава нищо. Не желаеше нищо повече от онова, което й бе дал в тези две седмици, след като я бе открил да яде сладолед на рождения си ден.

Отидоха пак в стаята й и се любиха за последен път. А когато се обличаха, в очите й напираха сълзи. Изпитваше болка само като го гледаше във военната му униформа. Промъкна се тайно до входа, когато дойде време да отпътува за Монтерей и застана на стълбището, боса и по нощница.

— Влизай вътре. Ще ти се обадя като пристигна — прошепна й отново той. В тези две седмици бяха успели да избягнат мисис Кастаня.

— Обичам те — сълзите задавиха думите й.

Той я прегърна, искаше сякаш да я запечата завинаги в съзнанието си, искаше му се и тя да го запомни с тези две седмици, които бяха прекарали заедно — в случай, че изобщо не се върнеше. В крайна сметка отиваше на война и само Бог знаеше какво можеше да се случи.

— Обичам те, Кристъл…

Само това можа да й каже, докато слизаше тичешком по стълбите и бързо зави зад ъгъла, където бе паркирал колата си.

След миг тя му помаха с ръка и безшумно се заизкачва по стълбите към стаята си, вече тъй празна, след като той си бе заминал. Не знаеше дали щеше да го види отново, но бе сигурна, че никога нямаше да го забрави. Беше твърде ценен за нея, твърде надълбоко вписан в душата й, за да я напусне, каквото и да се случеше.

Обади й се, когато пристигна в Монтерей. Часът му бе дошъл. Заминаваше на сутринта, в десет и трийсет. След това се обади и на Елизабът, но трябваше да се задоволи да й остави съобщение. Била на лекции, което пък бе добре дошло за него. Избягваше я от дни, обаждаше й се само когато знаеше, че трябваше да го стори.

Не му бе лесно да играе тази игра, а и тя го познаваше твърде добре. Улавяше всеки оттенък, всяка промяна в настроението му, анализираше всяко изречение. Досега, обаче, макар да знаеше, че трябваше да се чувства ужасно, той бе успял да я заблуди. Не бе го планирал, но всичките му планове бяха отишли по дяволите в мига, в който видя Кристъл. Трябваше да бъде с нея, докато тя желаеше да остане при нея. И всеки миг, прекаран с нея, бе истинско съкровище.

Докато излиташе към Хикъм Фийлд на Хаваите, Спенсър се загледа през прозорчето към отдалечаващия се западен бряг и единственото, за което можеше да мисли, бе Кристъл. Момичето на мечтите му, жената, която обичаше безумно.

В същия този миг тя стоеше загледана в небето, знаеше, че далеч на юг той заминаваше на война. Затворила очи, тя се молеше той да оцелее и се мъчеше да сдържи сълзите си. Върна се в къщата и тихо влезе в стаята, в която бяха живели със Спенсър две седмици. Стори й се, че това бяха само няколко минути. Остана толкова неизказано, толкова неща, които искаха да направят, но не стигна време.

Той бе искал да отидат с кола до долината, но Кристъл се възпротиви. Колкото и да й се искаше да се види с Бойд, Хироко и Джейн, толкова не искаше той да се сблъска с майка й, сестра й или Том. Не искаше да се завръща отново, а и когато две седмици по-късно Бойд й се обади от бензиностанцията да й каже, че бе починала баба й, тя пак не пожела да се върне.

Щели да погребат баба Минерва в ранчото, близо до гробовете на баща й и Джарид. Баба й починала, докато спяла; Бойд й каза, че майка й била наистина разстроена, но Кристъл само му благодари за обаждането и му каза, че няма да си отиде.

— Благодаря все пак, че ми се обади.

Още една затворена страница. Още една смърт. Единствените членове на семейството й сега бяха Беки и майка й, а и те бяха мъртви за нея.

— Как е Хироко?

— Изправи се на крака. Но… беше й много тежко… Нали знаеш…

Тя скърбеше за изгубеното си бебе, а и сега, два месеца по-късно, можеха да я утешат малко неща. Този път лекарят й бе казал, че няма да може да има повече деца. Щеше да й остане само Джейн… малката Джейн Кейко… бебето, което Кристъл бе изродила, заедно с Бойд. Нейната кръщелница.

— Защо не ми дойдете на гости? — не им каза, че се бе срещнала със Спенсър. Това си бе тяхна тайна.

— Може и да дойдем някой път — сетне колебливо изрече: — Знаеш, че Том замина, нали? Замина за Корея преди две седмици. Мисля, че сестра ти наистина е разстроена. Поне така твърди моята сестра. Мисля, че тя изкара голям късмет, че се отърва от този негодник.

Той не можа да се сдържи да не й го каже, а очите на Кристъл бяха леденостудени. Мразеше ги всички, всички, освен Бойд, Хироко и Джейн.

— Кой се занимава с ранчото?

— Майка ти и Беки, предполагам. Имат достатъчно надничари, за да се справят, освен ако не ги вземат всичките в армията.

Отново щеше да стане както през войната, поне така изглеждаше. Виждаше й се прекалено жестоко, след само пет години отдих. Но поне Бойд нямаше да заминава никъде. Радваше се заради Хироко, че не го бяха взели в армията.

— Ти добре ли си, Кристъл?

— Да, добре съм. Мотая се и си пея от сърце — имаше и много по-важни неща, но не искаше да споменава за тях на никого, дори и на Уебстърови. — Защо не се решите и не ми дойдете на гости?

— Ще се опитаме. И, Кристъл… наистина съжалявам много за баба ти.

Тя почти бе забравила за повода на обаждането му, той — също, ала старият Питърсън му правеше знаци да се връща на работа и той трябваше набързо да приключи разговора.

— Благодаря, Бойд. Предай целувките ми на Хироко и Джейн. И ми се обади кога ще дойдете в Сан Франциско.

— Ще дойдем.

Той затвори телефона, а тя остана замислена във вестибюла на мисис Кастаня.

— Нещо лошо ли се е случило? — тя се появяваше като призрак винаги, когато преценеше, че обаждането можеше да се окаже интересно.

Кристъл въздъхна и се обърна към нея.

— Починала е баба ми.

— Лошо. Много стара ли беше? — на мисис Кастаня й бе мъчно за нея. Бе толкова самотна, а бе тъй млада, красива и порядъчна.

— Почти на осемдесет, мисля.

Изглеждаше на сто години и не бе видяла внучката си след заминаването й. Кристъл обаче не искаше сега да мисли за това. Беше твърде късно. Баба Минерва бе умряла. А тя си имаше достатъчно грижи, особено след като Спенсър бе в Корея.

— Няма ли да си идеш у дома за погребението? — бе любопитна за всичко.

Кристъл поклати глава:

— Не смятам.

— Не си в добри отношения със семейството си, нали?

Никога не й се обаждаха, не получаваше писма от тях, освен от хора на име Уебстър, не ходеше и никъде, освен през последните седмици — с момчето, което криеше в стаята си. Мисис Кастаня обаче се престори, че не бе забелязала, защото харесваше Кристъл.

— Нали ви казах, родителите ми са умрели.

Мисис Кастаня кимна, ала не й повярва докрай. Очите на Кристъл обаче не издадоха нищо, когато старицата я погледна. Бе по-стара и от Минерва, но бе още много жизнена и нямаше никакво намерение да умира, поне в обозримото бъдеще.

— Как е приятелят ти?

В първия момент Кристъл не отговори. Знаеше, че тя има предвид Спенсър и затова стана изведнъж необщителна и пое по стълбите към стаята си.

— Добре е.

— Замина ли за някъде?

На края на стълбището тя спря и погледна надолу, а изпълнените й с тъга очи издаваха всичко, което изпитваше.

— Да. За Корея.

Старицата кимна и се върна в кухнята да наблюдава през прозореца си. Доста се бе зачудила за него. Знаеше, че бе горе, но Кристъл толкова дълго бе сама, че тя го остави на мира, което бе доста непривично за нея.

Цяла година Кристъл не й бе създавала никакви неприятности, а и той й се видя приятен мъж. Е, не бе хубаво, че спеше с него, но за момиче като нея, без родители, без да има кой да се грижи за нея, това не бе учудващо. А и той бе единственият мъж, с когото тя изобщо бе виждала Кристъл. Изглеждаше добър и порядъчен. Жалко, че бе отишъл на война. И тя, както и Кристъл, се надяваше той да оцелее.

Горе, в стаята си, Кристъл лежеше на тясното легло, което бе споделяла с него, и плачеше; молеше се Богу да го види отново, той да е жив, да се върне при нея, може би този път — завинаги.