Звезда

Единадесета глава

Тази година коледните празници в ранчото бяха потискащи. Беше първата Коледа след смъртта на баща й и изглежда всичката радост бе изчезнала от живота им. Беки прекара деня при тях с децата, Том се появи навреме за вечеря, вонеше на алкохол и съвсем открито зяпаше Кристъл. Когато той си тръгна, Беки избухна в плач и я обвини, че флиртувала с него, а Кристъл направо се ужаси. Тя дори не можеше да обясни колко го ненавиждаше.

На следващия ден семейството отиде заедно на църква. Майка й плака горчиво, мислеше си за починалия си съпруг, за това как се бе променил животът й след смъртта му. Единствената радост за Кристъл бе утехата, която винаги получаваше, когато пееше заедно с богомолците.

След службата се прибраха вкъщи, а Кристъл се измъкна незабелязано и отиде да занесе подаръците си на Бойд и на Хироко. Малката Джейн вече бе на осем месеца и пълзеше из всекидневната, бърбореше весело и се мъчеше да се изкатери в скута на Кристъл. Имаха и малка елхичка.

Кристъл им връчи подаръците си. Бе изплела пуловер за Хироко, това бе първият й опит, и шал за Бойд, а на Джейн бе купила кукла, която тя моментално пъхна в уста. За Кристъл Коледата тук бе по-весела. За разлика от мрачната тишина в собствената й къща това беше дом, пълен с любов и сърдечност.

Беки знаеше, че Том я мами, бе чула слуховете за Джини Уебстър, но бе склонна да вини за всичко Кристъл, сякаш тя трябваше да понесе вината за всичко и всички. Настояваше непрекъснато, че Кристъл сваляла мъжа й, а и Оливия неведнъж я обвиняваше, че му била давала аванси. След такива обвинения Кристъл винаги се разплакваше. Не ги бе заслужила с нищо, но изглежда бе безсилна срещу тях.

Дори и Джарид се обърна срещу нея. Бе чул от приятели, че посещавала Бойд и жена му и неведнъж я заплашва, че ще каже на майка им.

Сякаш всички се бяха наговорили да я мразят.

Единствената й утеха бяха посещенията й у Уебстърови.

— Не знам какво съм им сторила — разплака се тя една вечер у тях, след прекарания тежък ден в ранчото.

— Защо ме мразят?

Вършеше онова, което й нареждаха, работеше усърдно, рядко се караше с тях и въпреки това те сякаш бяха решени да я направят нещастна.

— Така е, защото си различна — отвърна тихо Бойд.

— Не изглеждаш като тях, не мислиш като тях. Никога не си била като тях.

А и баща й го нямаше да я защити. Тя знаеше, че казаното от Бойд бе вярно, но не можеше да понесе несправедливостта. Какво наистина им бе сторила? Нищо. Просто бе родена красива. Беше дива лятна роза в поле от плевели, които бяха решени да я унищожат.

Беше непоносимо да живее с тях, но нямаше къде да отиде. Знаеше го тя, знаеха го и Бойд, и Хироко. Единственият изход бе да напусне долината, но искаше първо да завърши училище. Беше го обещала на баща си.

Тя все още мечтаеше да отиде в Холивуд. Но още бе рано за това. Първо трябваше да завърши, ако успееше да оцелее. Знаеше, че ще успее. Нямаше да се остави хора като майка й и Том Паркър да съсипят живота й. Приличаше достатъчно на баща си, за да им позволи да го сторят. Засега щеше да се примири с всичко. Но бе решила, завърши ли училище, веднага да замине. Няма значение накъде, просто знаеше, че трябваше да напусне долината.

За това й бяха необходими пари, а сега, след като баща й бе починал, тя знаеше, че трябва да напусне долината, независимо от това колко много я обичаше. Другите представляваха прекалено голяма сила, за да ги пренебрегва винаги. Знаеше, че трябваше да си отиде, преди някой от тях да я бе наранил. А за да го направи, бе необходимо да спечели достатъчно пари.

През януари тя се хвана да работи като сервитьорка в града. Дори и това предизвика яростта на майка й. Нарече я блудница, курва, обвини я, че работела, за да се среща с мъже, ала единственото, което вършеше, бе да обслужва клиентите в ресторанта — закусвалня. Зет й се отбиваше от време на време и й вгорчаваше живота, но, когато бе възможно, тя изчезваше в кухнята, поемаше миенето на чиниите, докато той не си отидеше.

Хората в ресторанта бяха дружелюбни към нея, а тя печелеше добре от бакшишите. Получаваше и сума предложения. Обикновено се правеше на недоразбрала, а когато се налагаше, ги отхвърляше рязко.

Собственикът на заведението я харесваше и гледаше никой да не стигне прекалено далеч. Беше хубаво момиче, а и той винаги бе харесвал баща й. Нямаше добро мнение за Том Паркър и не одобряваше начина, по който той се държеше с нея. Неведнъж бе казвал на Кристъл да се държи надалеч от него, когато се бе насмукал, а понякога я откарваше сам до дома й по тъмно, за да е сигурен, че ще се прибере безопасно в къщата на ранчото.

Криеше парите си под леглото и към края на април вече бе спестила четиристотин долара. Това бе билетът й до Холивуд, до свободата и тя го пазеше като зеницата на окото си, преброяваше парите късно вечерта, на лунна светлина, при заключени врати. Сега вече изчакваше времето, когато щеше да замине. Нямаше да е много далеч. Но всеки ден й се виждаше цяла вечност.

Малката Джейн бе вече на годинка и в ясната неделна утрин Кристъл яхна стария си кон да отиде да я види. Прекара деня при семейство Уебстър. Когато си тръгваше, бе вече късно, но познаваше добре пътя. В крайна сметка реши да мине напряко, през полето. Вдишваше мириса на тревите и си припяваше тихичко любимите си стари балади. За пръв път от много време насам се чувстваше отново добре. От смъртта на баща й бе минала повече от година и горчивата болка от загубата бе започнала да изтлява. Чувстваше се отново силна, млада и жизнена, единственото, за което си мислеше, бе бъдещето.

След като върза коня в конюшнята му в хамбара и сне седлото, все още тананикайки си, тя чу шум зад гърба си и се обърна изненадана. Беше Том, седеше върху чувал с фураж и пиеше.

— Добре ли мина денят ти, сестричке? Погледът му бе неприятен и тя се извърна, направи се, че не го забелязва, но, докато закачаше юздата, ръцете й трепереха. Чу стъпките му зад гърба си.

— Къде ходи с тази кранта? Да не би да имаш приятел в града?

— Нямам — тя се обърна към него и изобщо не хареса онова, което видя. Очите му бяха кървясали, бутилката, която държеше, бе опразнена наполовина. — Ходих на гости при приятели.

— Пак при оная японка ли?

И той бе чул слуховете, бе ги съобщил и на Беки, която веднага бе казала на майка си.

— Не — излъга го тя, — приятели от училище.

— Тъй ли? И кои бяха те? — гласът му бе прегракнал от пиенето; нейният бе спокоен, но вътрешно цялата трепереше.

— Няма значение.

Тя тръгна да излиза от хамбара, но той я дръпна грубо за ръката. Не го очакваше и залитна назад, препъна се в крака му и едва запази равновесие.

— Закъде си се разбързала?

— Трябва да си ида у дома при мама.

Опита се да го погледне в очите, но се побоя. Дори при нейната височина тя не бе от калибъра на Том Паркър. Обичаше да се хвали пред приятели, че бил як като бик, а дори и по-як, когато се наложи.

— Мама… колко сладко — подигра й се той. — У дома при мама. Тя не дава пет пари. Пък и без това е при Беки. Онази тъпа кучка пак е надута. Господи, човек би си помислил, че досега трябваше да се е научила. Почти не го правим, а когато го направим, тя веднага забременява.

Кристъл кимна съчувствено, опита се да се откопчи от него, но той бе стиснал ръцете й като в менгеме и очевидно нямаше никакво намерение да я пусне, поне засега.

— Казах ти да се навърташ насам, нали?

Тя кимна, онемяла от ужас. На седемнайсет години никой мъж не я бе държал така; твърде слабо утешение бе мисълта, че ако баща й бе жив, щеше да го убие.

— Искаш ли да пийнеш?

— Не, благодаря — поклати глава тя, лицето й бе пребледняло като платно от страх.

— Разбира се, че искаш.

Той стисна двете й ръце с една ръка, а с другата напъха бутилката насила в устата й. Поля цялата й блуза, но успя да излее и значително количество от горчивата течност през стиснатите й зъби, въпреки съпротивата й.

— Престани! Остави ме на мира… пусни ме да си вървя!

Той се засмя, гледаше я как се измъчва от неудобство, как напират сълзите й. Сетне изведнъж я тръшна върху сеното, което държаха там за конете.

— Съблечи се.

— Том… моля те.

Тя се опита да се изправи и да избяга, но той я хвана за краката и я събори отново на пода, надвесен над нея. Бутилката се търколи и изпълни хамбара с мирис на евтино уиски.

— Моля те… недей…

Не му каза, че е девствена. Не знаеше какво да му каже. Разплака се, а той разкъса блузата й.

— Нали го правиш с другите, сестричке? Хайде, бъди добро момиче към братчето си.

— Ти не си ми брат… престани!

Тя сви юмрук и, борейки се на живот и смърт, го удари. Улучи го право в окото и той изстена, но я стисна здраво и я зашлеви силно. Толкова силно, че тя остана без дъх.

— Кучка! Казах ти да се съблечеш!

Дърпаше с една ръка дънките й, с другата я бе приковал към пода, беше я притиснал с цялата си тежест и тя си помисли, че можеше да строши ръцете й. Ала това не я интересуваше. Трябваше да я убие, ако искаше да я обладае. Съпротивляваше се като диво животно, ала не му бе в категорията; той отново и отново я тръшкаше на земята, псуваше, обиждаше я. Разкъса дънките й, белите й бедра се оголиха. Цялата трепереше.

— Не, недей… Том… моля те…

Тя плачеше, докато той разкъсваше бельото й, все още я държеше прикована с могъщата си лапа, с високо вдигнати над главата й ръце и с разкрачени колене. Плачеше и го умоляваше, но той свали панталоните си достатъчно, за да види тя как се бе устремил към нея. Той без колебание намери целта си и нахлу в нея, размазвайки я върху пода с всеки следващ тласък, докато тя пищеше и стенеше от болка. Той отново я удари по лицето и този път я разкървави. От устата й рукна кръв, а и цялата бе потънала в локва кръв, докато той я изнасилваше. Гърбът й също бе разкървавен от сламата и от твърдия под. Лежеше задъхана, смазана от болка и ужас.

Той еякулира и отново я цапардоса. Ала тя вече бе останала без сили. Нямаше и смисъл. Остана на пода смачкана и пребита, а той се изправи и вдигна панталоните си. Взе шишето и отпи една голяма глътка, сетне се разсмя като погледна лежащата Кристъл.

— Най-добре е да се поизмиеш, преди да си отидеш у дома, сестричке.

Той отново се засмя и затръшна вратата на хамбара.

Отиваше при жена си, оставил Кристъл да лежи на пода, окървавена, съкрушена, готова да умре.

Тя лежа така и плака, докато сълзите й не свършиха. Свърши, всичко свърши. Искаше й се да умре там, на пода.

Мина много време, преди да изпълзи на колене до маркуча, с който пълнеха коритото на коня. Пусна водата, повърна, сетне се обля със студената вода, изми лицето и ръцете си, погледна разкъсаните си дънки, парцалите, които бяха останали от бельото й, и кръвта, която той бе размазал по тялото й, докато я обладаваше. Свлече се отново на колене, хленчейки тихо. Не можеше да се прибере отново у дома. Не можеше да им обясни. Не можеше да каже никому. Те щяха да намерят начин да обвинят нея. И с треперещи нозе тя се запрепъва към яслата, хвана стария петнист кон за гривата, изведе го и се метна на гърба му. Яздеше бавно на хладния нощен въздух през полето към Уебстърови.

Бе си тръгнала от тях само преди два часа. Когато видя светлините на къщата им, отново се разрида. Цялото тяло, покрито със спечена кръв, я болеше. Беше и полугола. Конят спря в градината им, тя се изхлузи от него, а Бойд я видя през прозореца и се затича към нея, последван от Хироко.

— Крис… о, Боже мой… о, Боже мой…

Той си помисли, че някой се бе опитал да я убие. А тя изгуби съзнание и се строполи в краката им в локва кръв.