Звезда

Четвърта глава

По пътя към дома Спенсър спря колата до пътя преди моста Златните врата. Имаше нужда от известно време да помисли, да се успокои, да си припомни. Бе обсебен от мисълта за Кристъл цяла година, а сега отново бе същото, само часове, след като си бе заминал. Долината вече бе неясен спомен, единственото, за което можеше да мисли, бе лицето й… очите… как го гледаше… гласът й, когато пееше баладите. Беше една рядка птичка и той знаеше, че я бе изгубил завинаги в гората. Нямаше как да се върне отново при нея. Беше лудост дори да си го помисли.

Тя беше само шестнайсетгодишно момиче, което живееше в една затънтена долина в Калифорния. Не знаеше нищо за живота, който той водеше. Дори и да знаеше, нямаше да го разбере. А дори и да можеше да го схване, все пак той бе далеч от нейната компетентност. Какво знаеше тя за Уол стрийт и за Ню Йорк, за задълженията, които той имаше.

Семейството му очакваше много от него, а никъде в плановете му не фигурираше едно селско момиче, просто дете, в което се бе влюбил случайно. Момиче, което едва-едва познаваше, напомни си той. Родителите му не биха разбрали това. А и как биха могли, след като самият той не го разбираше! Досущ както тя си мечтаеше за Холивуд, Спенсър също бе имал своите собствени мечти. Макар че те се промениха със смъртта на брат му на остров Гуам. И сега той трябваше не само да изживее своя живот, но и да осъществи стремежите на брат си. Това очакваше семейството му от него и той бе длъжен поне да опита. И какво знаеше Кристъл за всичко това? Тя не познаваше нищо друго, освен долината, в която бе израснала.

Знаеше, че трябваше да я забрави. Усмихна се тъжно на себе си и погледна към залива и моста, мислеше си за нея и непрекъснато си повтаряше, че бе глупав. Бе заслепен от едно хубаво момиче, факт, който сам по себе си доказваше единствено, че трябваше да се заеме вече със собствения си живот. Имаше нужда от нещо повече от факултета по право, хамбургерите в Пало Алто и привлекателните колежанки, с които се развличаше. Очакваше го цял един нов свят. Свят, в който нямаше място за Кристъл Уайът, независимо колко бе красива и доколко бе увлечен в момента по нея.

Той се върна до колата си; запита се какво ли би рекъл баща му, ако му кажеше, че се бе влюбил в шестнайсетгодишно момиче от долината Алигзандър.

— Довиждане, момиченце — прошепна си той и пресече моста Златните врата за последен път.

Този ден трябваше да ходи на вечеря. Беше ангажимент, който дължеше на баща си. Нямаше настроение за това, но знаеше, че трябваше да освободи съзнанието си от нея. Тя вече не съществуваше. Обаче независимо от това знаеше, че никога няма да я забрави.

През последните дни от престоя си в града бе отседнал в хотел Феърмънт, бе наел стая с панорамна гледка, просто да му напомня какво щеше да му липсва в следващите години. Почти съжаляваше, че не си бе потърсил работа в Сан Франциско, но това не влизаше в плановете му. Беше обещал на родителите си да се върне отново у дома, а и знаеше твърде добре какво се очаква от него.

До началото на войната баща му бе адвокат, сетне бе избран за съдия, пост, който бе тавана на политическите му аспирации. Той обаче имаше далеч по-големи планове за синовете си, особено за по-големия брат на Спенсър — Робърт. Робърт обаче бе загинал в Гуам и бе оставил млада вдовица и две дечица — сираци. Беше следвал политически науки в Харвард и политиката бе голямата амбиция на живота му. Казваше, че искал да стане конгресмен, докато Спенсър мечтаеше да бъде лекар.

Войната обаче промени всичко.

След четиригодишното забавяне той вече не можеше и да си помисли да прекара толкова много време в изучаване на медицината, затова вярното решение бе правният факултет. Съдията Хил го бе убедил в това и Спенсър знаеше, че той имаше тайния копнеж един ден да го види съдия в апелативния съд.

Както и да е, товарът на амбициите за бъдещето легна върху плещите на Спенсър. Той трябваше да поеме по пътя на Робърт. Семейство Хил бе от солидните фамилии, предците на майка му бяха пристигнали с първите заселници в Бостън. Баща му имаше по-прост произход, но бе работил много здраво, за да се изравни с нея, бе успял да завърши право в Харвард. А сега и за двамата бе много важно Спенсър да постигне нещо значимо в живота си.

За тях значимо изключваше момиче като Кристъл. Робърт, разбира се, бе сключил подходящ брак. Той винаги бе постъпвал така, както бяха искали те, докато Спенсър пък винаги бе оставян свободен да постъпи така, както му се харесваше. А сега, след като по-големият му брат изведнъж бе починал, той чувстваше, че трябваше да се съобразява с тях, сякаш бе длъжен да следва пътя на брат си.

Той никога не му бе допадал, а сега вече би трябвало да му се нрави. Правото бе едно от тези неща. Завръщането в Ню Йорк — също. И Уол стрийт… не можеше да си се представи там, ала нали бе завършил за две години тригодишното следване, тъкмо за да се подготви за това. И все пак, Уол стрийт му се виждаше тясна и задушна. Ако можеше поне да се възползва от работата си там като основа за по-големи планове, може би щеше да успее да я понесе. При мисълта за това той отново погледна навън, загледа се в далечината и си помисли за мястото, където оставил Кристъл. Въздъхна и се обърна отново към стаята. Килимите бяха дебели, мебелите — нови, а над главата му висеше огромен полилей. И все пак, можеше да си мисли само за ранчото… за хълмовете… и за момичето на люлката.

Оставаха му само още две нощи в Сан Франциско. Две нощи, преди да поеме към онзи живот, който най-неочаквано бе наследил от Робърт. Защо, по дяволите, той не бе оцелял! Защо го нямаше да извърши онова, което очакваха от него, да работи на проклетата Уолт стрийт…

Той излезе с бърза крачка от стаята и затръшна ядно вратата. В осем вечерта го очакваха в дома на Харисън Баркли.

Беше приятел на баща му, съдия във федералния съд с изключителни политически връзки. Чуваха се дори приказки, че един ден щял да влезе във Върховния съд. Бащата на Спенсър бе настоял да се запознае с него.

Спенсър се бе срещнал с него веднъж миналата година, а преди няколко седмици му се обади, за да му съобщи, че се бе дипломирал в Станфорд и че се връща в Ню Йорк, за да започне работа в прочута юридическа фирма. Харисън Баркли се зарадва изключително много и настоя да дойде на вечеря, преди да си замине. Беше задължително мероприятие, но Спенсър знаеше, че то бе само едно от многото, които му предстояха занапред, затова бе по-добре да свиква.

Върна се в хотела навреме, колкото да вземе душ, да се обръсне и преоблече, затова забърза надолу по стълбите към фоайето. Нямаше обаче настроение да се среща с когото и да било, най-малкото — с Харисън Баркли.

Домът на семейство Баркли бе на ъгъла на Дивисадеро и Бродуей, беше изключително красива тухлена резиденция. Отвори му лакей и, докато го отвеждаше навътре, дочу звуците на празненството, което едва започваше, и от това му стана още по-тягостно. В един миг той дори не бе много сигурен дали ще успее да направи всички усилия да се справи. Трябваше да разговаря, да бъде очарователен и да изглежда интелигентен пред приятелите им, а това бе последното нещо, което желаеше да прави тази вечер. Всичко, което желаеше, бе да седне кротко някъде, насаме с мислите си, с мечтите си за онова момиче, което едва познаваше… момичето, което утре щеше да навърши шестнайсет години.

— Спенсър! — бумтящият глас на съдията го посрещна почти веднага, след като влезе в стаята и Спенсър се почувства като ученик, въведен в стая, пълна с учители.

— Добър вечер, сър — усмивката му бе топла, а очите му — сериозни; поздрави приятеля на баща си и се ръкува с мисис Баркли. — Радвам се да ви видя. Добър вечер, мисис Баркли.

Съдията Баркли веднага го помъкна със себе си, запознаваше го с присъстващите в стаята гости, обясняваше им, че току-що бе завършил правния факултет на Станфорд. Спомена кой бе баща му, а Спенсър се стараеше да не бъде съвсем раболепен. Не му се искаше да е тук, чувстваше едва ли не физическа слабост и не можеше да прояви усилие да се държи както трябва.

Тази вечер бяха поканени дванайсет гости, но в последния момент се разбра, че един от тях не можеше да присъства. Съпругата на един съдия си бе навехнала глезена, докато се връщала от игра на голф, ала той все пак бе дошъл. Беше стар приятел на семейство Баркли и знаеше, че нямаше да имат нищо против, но Присила Баркли бе изпаднала в пълно отчаяние, когато установи броя на гостите си. Щяха да са точно тринайсет, включая домакините, а тя знаеше колко суеверни бяха поне две от гостенките й. Не можеше обаче да направи нищо в последния момент. След половин час щяха да сервират вечерята и единственото нещо, което й дойде на ума, бе да покани дъщеря си да се присъедини към тях. Изтича бързо по стълбите нагоре и почука на враждата й.

Елизабът се подготвяше да отива на парти. Беше на осемнайсет години и привлекателна по свой начин. Беше облечена в черна дълга рокля и носеше перли. Тази зима щеше да бъде балът за представянето й пред обществото.

— Скъпа, нуждая се от помощта ти — майка й я погледна в огледалото и оправи перлите й, а сетне поглади с ръка косата й, докато дъщерята се обръщаше да види умоляващия поглед на майка си. — Съпругата на съдията Армистед си изкълчила крака.

— О, Господи, долу ли е? — Елизабът Баркли изглеждаше хладна и невъзмутима, далеч повече отколкото майка си.

— Не, разбира се. Обади се да съобщи, че не може да дойде на вечеря. Но мъжът й все пак дойде. И сега сме тринайсет души на масата.

— Престори се, че не знаеш. Може би никой няма да забележи.

Тя нахлузи черните си сатенени обувки с висок ток и веднага стана по-висока от майка си. Елизабът имаше двама по-големи братя, единият работеше за правителството във Вашингтон, другият бе адвокат в Ню Йорк. Тя бе единствената дъщеря на Баркли.

— Не мога да го направя. Знаеш какви са Пени и Джейн. Една от тях ще си отиде и така жените ще станат с две по-малко. Скъпа, не можеш ли да ми помогнеш?

— Сега ли? — изпита досада. — Но нали ще ходя на театър?

Щеше да излиза с приятели, но трябваше да си признае, че не й се ходеше кой знае колко. Това бе една от малкото вечери, когато нямаше среща с даден кавалер, бяха решили да излязат заедно в последния момент.

— Толкова ли е важно? — майка й я погледна право в очите. — Наистина имам нужда от помощта ти.

— О, за Бога! — тя погледна часовника си и кимна. Може би така бе дори по-добре. И без това не й се излизаше. Предишната вечер бе лудяла до два след полунощ на един от баловете за представяне пред обществото; не пропускаше празненство откак бе завършила училище в Бърк преди един месец. Прекарваше си добре, а през следващата седмица щяха да се изместят на вилата си край езерото Тахо.

— Добре, мамо, ще им се обадя.

Тя й се усмихна благосклонно и нагласи двойната огърлица от перли, която приличаше на майчината й. Беше хубаво момиче, но прекалено сдържано за осемнайсетгодишната си възраст. От години разговаряше предимно с възрастни, родителите й се бяха постарали много да я включат в кръга от свои приятели и тя да участва в, според тях, интересните им разговори. Братята й бяха съответно десет и дванайсет години по-големи, затова от сума време към нея се отнасяха като към възрастен човек. В добавка, тя бе придобила онази хладна самосдържаност, която подхождаше на човек от семейство Баркли. Бе винаги благоразумна, държеше се добре и, дори и само осемнайсетгодишна, бе в пълния смисъл на думата една дама.

— Ще сляза след минутка.

Майка й й се усмихна с благодарност и Елизабът отвърна на усмивката й. Имаше буйна кестенява коса, която носеше гладко причесана по момчешки, и големи кафяви очи. Кожата й бе снежнобяла, фигурата — стройна, играеше великолепно тенис. Все пак в това момиче, обаче, имаше малко топлота, преобладаваха доброто възпитание и бързият ум, който й бе спечелил безброй обожатели сред приятелите на родителите й. Дори и в нейния собствен кръг повече се страхуваха и я уважаваха, отколкото да я обичат. Елизабът Баркли не бе момиче, с което можеше да се будалкат. Беше сериозна дама с любознателен ум, остър език и държеше много на собственото си мнение. Нямаше и съмнение, че през есента щеше да постъпи в колеж. Трябваше само да се избере между Радклиф, Уесли и Васар.

Десет минути по-късно, след като бе позвънила на приятелите си и бе поднесла извиненията си, обяснявайки, че се бе появила една малка неприятност, която я задържа у дома, тя бавно слезе долу. В живота на Елизабът единствената малка неприятност би могла да бъде някой гост да не се появи за вечеря или роклята, с която възнамеряваше да излезе, да закъснее от поправка. Нямаше никакви драстични катаклизми, дори и загатнато разочарование или сериозни изпитания. Нямаше нещо, което родителите й да не биха направили за нея, нищо, което баща й да не би уредил или да не би й купил. И въпреки това тя не бе разглезена. Просто бе свикнала на един начин на живот и хората около нея трябваше да съответстват на разбиранията й.

За годините си бе необикновено момиче. Детството й изглежда бе свършило, още докато бе на десет или дванайсет години. Оттогава насетне тя се държеше като възрастен човек, когото всеки би поканил в ложата си в операта или на масата си за вечеря. Ала в същото време тя не се забавляваше много. Забавленията не бяха най-важното нещо за Елизабът Баркли. Поставената цел бе друго нещо. Както и действията, които имаха истински смисъл.

Когато слезе долу, гостите довършваха аперитивите си. Тя се огледа и видя познати лица. Имаше една непозната двойка, майка й и я представи като стари приятели на баща й от Чикаго. Сетне забеляза още едно непознато лице, много симпатично при това — на един мъж, който тихо разговаряше със съдията Армистед и с баща й. Огледа го набързо, докато отпиваше от шампанското, което лакеят й бе поднесъл на сребърен поднос, усмихна се и пресече стаята, за да отиде при баща си.

— Охо, колко сме щастливи тази вечер, Елизабът — баща й й се усмихна с леко закачлив поглед. — Нима си заделила в напрегнатото си разписание и местенце за нас?

Той я прегърна нежно през рамото и тя му се усмихна. Винаги бе била близка с него, а не бе трудно да се отгатне, че той я обожаваше.

— Мама бе тъй мила да ме покани да се присъединя към вас.

— Какво добро решение. Познаваш съдията Армистед, Елизабът, а това е Спенсър Хил от Ню Йорк. Току-що е завършил право в Станфорд.

— Моите поздравления — тя се усмихна хладно, а той я изгледа одобрително.

Беше студено парче, предположи, че бе на двайсет и една — двайсет и две години. Притежаваше лустро, което я правеше по-възрастна от годините й, очевидна изтънченост, подсилвана и от черната рокля, от перлите, от начина, по който го погледна право в очите, когато се ръкуваше с него.

— Сигурно сте много доволен — добави тя с учтива усмивка.

— Да, така е. Благодаря.

Почуди се с какво ли се занимаваше, навярно играеше тенис, пазаруваше с приятели и с майка си, обаче изявлението на баща й го изненада.

— Наесен Елизабът постъпва във Васар. Опитахме се да я склоним да постъпи в Станфорд, но безуспешно. Решена е твърдо да отиде на изток и да ни остави тук, да чезнем по нея. Надявам се, обаче, студените зими да я убедят, че тук ще й е по-добре. Ще ни липсва много — на мен и майка й.

Елизабът се усмихна на думите му, а Спенсър се изненада от младостта й. Очевидно осемнайсетгодишните момичета напоследък се бяха попроменили. И като я погледна, без да ще, му хрумна, че тя бе всичко онова, което не бе Кристъл.

— Това е чудесен колеж, мис Баркли — Спенсър се държеше дружелюбно, но хладно. — Снаха ми е завършила там. Сигурен съм, че ще ви хареса.

И кой знае защо, от думите му тя отсъди, че той бе женен. Изобщо не й дойде на ума, че ставаше дума за жената на брат му. И в един миг изпита съвсем леката болка на разочарованието. Беше хубав мъж, притежаваше интригуващ магнетизъм.

Точно тогава лакеят обяви, че вечерята е сервирана и Присила Баркли поведе внимателно гостите към трапезарията. Подът бе от черен и бял мрамор, стените — облицовани с дървена ламперия, над тежката маса в английски стил висеше красив кристален полилей. По масата горяха свещи в изящни сребърни свещници, светлината им се отразяваше от кристалните чаши и сребърните прибори. Салфетките бяха тежки и големи, с избродиран върху тях монограм на майката на Присила Баркли. Гостите бяха внимателно разпределени по местата си от грижовните домакини. Пред всеки, разбира се, имаше и картичка с името му, поставена на красиво изработена сребърна подложка. Елизабът се зарадва, че мястото й бе до Спенсър. Знаеше, че майка й бе направила известни бързи промени в разположението на гостите.

За предястие сервираха пушена сьомга и малки стриди. А когато дойде ред за основното ястие, Елизабът и Спенсър вече бяха потънали в сериозен разговор. Той отново се учуди на нейната интелигентност и отлична информираност. Май нямаше нищо, което да не й бе известно — в световната и местната политика, историята, изкуството. Беше забележително момиче и той бе прав — във Васар щеше да се справи отлично. До голяма степен му заприлича на жената на брат му, само дето Елизабът бе дори от по-благороден произход. В нея нямаше нищо показно и надуто. Цялата бе изтъкана от един схватлив ум и изключително добри маниери. Тя дори успя да поговори за малко и с мъжа от другата й страна, още един от приятелите на баща й, преди да се обърне отново към Спенсър.

— Е, мистър Хил, с какво възнамерявате да се заемете сега, току-що дипломиран в Станфорд? — погледна го самоуверено и с интерес, за миг той се почувства по-млад от нея и, ако бе пил по-малко, това сигурно щеше да го обезсили.

— Ще работя в Ню Йорк.

— Намерихте ли си работа? — интересът й бе малко безцеремонен. Не виждаше смисъл да си губи времето.

И, кой знае защо, това му се понрави. Не му се играеха игрички и щом тя можеше да го попита така директно, същото можеше да стори и той. В крайна сметка това бе по-лесно, отколкото да флиртуваш.

— Да, намерих си. При Андерсън, Винсънт и Собрук.

— Впечатлена съм — тя посръбна от виното си и му се усмихна.

— Познавате ли ги?

— Чувала съм баща ми да ги споменава. Най-голямата фирма на Уол стрийт.

— Сега пък аз съм впечатлен — подразни я той, ала донякъде имаше тъкмо това предвид. — Знаете твърде много за едно осемнайсетгодишно момиче. Нищо чудно, че са ви приели във Васар.

— Благодаря. Вися по разни вечери от години. От време на време се оказва полезно.

Ала работата не се състоеше само в това. Беше много умна и, ако той бе в по-добро настроение, би могъл дори и да я хареса. В нея нямаше никаква загадъчност, разбира се, никаква поезия, никаква магия, а само остър ум и невероятна прямота, която го заинтригува. А и със своя хладен, патрициански стил на поведение тя бе и много привлекателна. Виждаше му се все по-привлекателна, колкото повече вечерята отиваше към края си и той продължаваше да пие от виното на Харисън Баркли. Неочакван завършек на деня, започнал с кръщенето в долината Алигзандър. Но той не можеше да си представи Кристъл тук. Независимо какво изпитваше към нея, тя не би се вписала в тази атмосфера. В тази обстановка не можеше да си представи друго момиче, освен това до себе си, с директния поглед на кафявите му очи и прямотата на маниерите му. Но докато я слушаше, сърцето му все още страдаше по Кристъл.

— Кога заминавате от Сан Франциско?

— След два дни.

В думите му прозвуча съжаление, ала и двамата не разбираха напълно причините за това. Той не можеше да разбере тъпата болка, която изпитваше, откакто бе поел този следобед пътя към Сан Франциско. Тя пък смяташе, че няма нищо по-вълнуващо от това да се преместиш в Ню Йорк. Нямаше търпение да дойде септември.

— Твърде зле. Мислех си, че бихте могъл да ни дойдете на гости на езерото Тахо.

— Би ми доставило удоволствие. Но имам сума неща за свършване. Започвам работа след две седмици, така че няма да имам достатъчно време да се установя, преди да съм се заровил в купищата бумаги на Уол стрийт.

— Радвате ли се? — погледът й отново го прониза изпитателно и той реши да бъде откровен с нея.

— Да ви кажа честно, не съм много сигурен. Все още се опитвам да разбера защо записах право.

— Какво бихте записал вместо право?

— Медицина, ако не се бе наложило да служа в армията. Но войната промени много неща, предполагам — за всички… при някои дори по-зле, отколкото при мен. — Той се замисли за миг, спомни си брат си. — Извадих добър късмет.

— Смятам, че имате късмет и в това, че ще бъдете юрист.

— Така ли? — пак му стана забавно. Беше интригуващо момиче и той усети, че в Елизабът Баркли нямаше и грам слабост и нерешителност. — Защо?

— Аз също бих искала да уча право. След Васар. Това му направи впечатление, но не го изненада.

— Тогава би трябвало да запишете право. Но не бихте ли се омъжила и да си народите деца? — тази възможност му се виждаше по-естествена, а едва ли някой мъж би толерирал и двата варианта едновременно. През 1947-а човек трябваше да избира едно от двете. Струваше му се, че цената, която тя бе готова да плати, бе прекалено висока. Ако бе на нейно място, би предпочел съпруга и децата, но Елизабът изглежда не мислеше така.

— Може би — в този миг тя изглеждаше млада и несигурна, но сетне сви рамене. Сервираха десерта. И тя отново го порази със следващия си въпрос. — Каква е жена ви, мистър Хил?

— Извинете? Аз… съжалявам… какво ви накара да си помислите, че съм женен?

Отначало изглеждаше ужасен, но сетне се засмя. Дали не изглеждаше толкова стар, та да бе немислимо да бе ерген? Ако бе така, кой знае какъв старец бе изглеждал в очите на Кристъл същия този ден? Тя все още бе в ума му, дори когато се насилваше да говори с Елизабът Баркли, макар с нея да не бе трудно да се разговаря. Умът му обаче все още витаеше далеч оттук.

За първи път Елизабът изглеждаше объркана и той видя, че под грижливо изработената прическа на кестенявите й коси тя се изчерви до корен.

— Стори ми се, че казахте… споменахте за снаха си по-рано тази вечер… просто предположих, че…

Той се засмя, докато тя заекваше при обяснението си, поклати глава, а сините му очи проблеснаха на светлината на свещите.

— Боя се, че не съм женен. Ставаше дума за вдовицата на брат ми.

— Той във войната ли загина?

— Да.

— Много съжалявам.

Той кимна. Сервираха кафето, дамите се оттеглиха по покана на Присила Баркли. Тя тихичко благодари на дъщеря си, докато излизаха от стаята.

— Благодаря ти, Елизабът. Щяхме ужасно да загазим без теб.

Тя се усмихна спокойно на майка си и за миг прегърна по-възрастната жена през рамо. Присила Баркли все още бе хубава жена, макар да бе надхвърлила шейсетте.

— Беше ми забавно. Спенсър Хил ми хареса. Всъщност доста повече от това, особено след като току-що ми каза, че не е женен.

— Елизабът! — майка й се престори на шокирана, но на практика не бе така и Елизабът го знаеше. — Той е твърде стар за теб. Сигурно наближава трийсетте.

— Почти на толкова е; сигурно ще бъде много забавно да го срещна в Ню Йорк. Той почва работа при Андерсън, Винсънт и Собрук.

Майка й кимна и отиде да побъбри с другите дами, а след малко към тях се присъединиха и господата. Малко след това приемът свърши, Спенсър благодари на семейство Баркли за поканата и специално си взе довиждане с дъщеря им.

— Пожелавам ви успех в колежа.

— Благодаря! — Погледът му бе топъл; сега за пръв път разбра, че всъщност тя му бе харесала. Бе по-хубава от жената на Робърт и наистина значително по-умна. — Успех в новата работа. Ще се справите знаменито, сигурна съм.

— Ще си припомня тези думи след месец-два, когато закопнея за лекия живот в Станфорд. Може би някой път ще се видим в Ню Йорк.

Тя му се усмихна окуражително; майка й се приближи и му благодари, че бе уважил поканата им.

— Ще трябва да се погрижите за Елизабът в Ню Йорк вместо нас.

Той се усмихна, смяташе, че бе малко вероятно да се срещнат, но както винаги бе учтив. Смяташе, че първокурсничките от колежите бяха твърде млади за него… а освен това, съществуваше и Кристъл…

— Обадете ми се като пристигнете в града.

— Ще ви се обадя.

Тя му се усмихна топло, отново изглеждаше по-млада.

Малко след това той си тръгна. Върна се във Феърмънт, мислеше си за нея, за спокойния поток на интересния им разговор.

Може би тя бе права. Може би трябваше да запише право. Щеше да е истинска загуба, ако влезеше в ролята на съпруга, да играе бридж и да клюкарства с другите съпруги.

Ала не Елизабът сънуваше той, когато най-сетне заспа в късните часове на тази нощ… сънуваше момичето с платиненорусата коса и очите с цвят на лятно небе… момичето, което пееше така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне… В съня му тя седеше на люлката, гледаше го, а той не можеше изобщо да я доближи.

Спа на пресекулки тази нощ, при това само няколко часа. Призори бе вече на крак, гледаше как слънцето бавно изгрява над залива, а на стотици мили оттук Кристъл вървеше боса през полето, мислеше си за него, докато си проправяше път към реката, и тихичко си пееше.