Звезда

Четиридесета глава

Четири дни след Деня на благодарността, на 26 ноември 1956 година, Зебедия отпразнува първия си рожден ден. Същата тази година Ингрид Бергман засне Анастасия, след като се бе възстановила от почти същия скандал, в който бе попаднала и Кристъл. Е, тя не бе толкова известна, колкото шведската актриса, но след процеса по обвинението й в убийство година по-рано, й тя щеше да стане повод за един нов скандал. Радваше се много, че го бе избегнала.

Кристъл сама приготви тортата на Зеб, а той се закикоти радостно, когато бръкна с двете се ръчички в нея. Джейн й помогна да го измият. Вече бе на осем години и обожаваше бебето. Най-много обичаше да си играе с него.

Хората, които десет години бяха отблъсквали Хироко, сега полека-лека я приемаха негласно. Обаче Джейн все още плащаше цената за смелостта на родителите си, мнозинството от децата я наричаха недоносче. Бе боязлива, страхуваше се от тях, а бе и прекалено умна за годините си. Благодарение на обучението й от Хироко, тя придобиваше дарбата да прощава и да е търпелива. Носеше Зеб навсякъде из ранчото и помагаше неимоверно на Кристъл, която бе твърде заета да наглежда цялата работа в ранчото, понякога дори работеше сама в полето.

Ранчото вървеше добре и тя продаде малко земя, за да направи известни подобрения. Знаеше обаче, че то никога нямаше да й осигури нещо повече от сносно преживяване. Единственото, което можеше да постигне, бе самоиздръжката на ранчото, за да получи минималните средства за себе си и за Зеб. То никога нямаше да ги направи богати или поне да им осигури и най-малък разкош. Затова тя се тревожеше от месеци.

Виждаше как Уебстърови се борят с живота ден подир ден, затова им даде и безплатна квартира, но досущ като ранчото, и бензиностанцията бе почти фалирала.

А сега трябваше да мисли и за Зеб. Знаеше, че скоро трябваше да си потърси работа и да задели пари за неговото бъдеще. Бе убедена, че няма да продаде ранчото. Все още помнеше думите на баща си, който й бе казал никога да не го продава. Така и щеше да направи, независимо какво щеше да й струва. Това бе нейният дом, домът на Зеб, а сега — и на Уебстърови.

Когато Спенсър й се обади, тя обаче не сподели тревогите си. Той все още й звънеше от време на време, ала от страх, че щеше да чуе гласа на бебето, тя разговаряше накъсо с него. Обаждаше й се все по-рядко и по-рядко. Само се измъчваше, когато чуваше гласа й, а тя му бе казала недвусмислено, че не иска да го види. Бе ужасена, че, ако се върнеше, щеше да види Зеб, а това бе тайна, която пазеше с цената на живота си. Знаеше, че Спенсър се справя добре, чете за него веднъж в Тайм, а понякога и в местните вестници.

През пролетта на 1957-а страната се радваше на икономически просперитет, който имаше твърде малко общи неща с реалностите на живота на Кристъл. Затова тя разбираше, че трябваше да предприеме нещо. Преживяха тежка зима и нямаше защо повече да пренебрегва фактите. Трябваше да си намери работа и да започне да печели пари.

Зеб бе вече на година и половина и тичаше подир Джейн навсякъде. Едва я дочакваше да се върне от училище. Един майски следобед тя и Хироко ги следваха по черния път през лозята. След като го бе обмисляла с месеци, беше взела решението си предишната вечер. Можеше да върши само едно нещо, а след две години скандалът бе позабравен. Бе решила да се върне в Холивуд и да опита отново.

Когато й го каза, Хироко я погледна нещастна. Винаги се бе питала дали Кристъл щеше някога да се върне. И донякъде решението й не я изненада. Щяха да бъдат много нещастни, ако ги напуснеше, можеше дори и да продаде ранчото. Но Кристъл веднага ги успокои, а онова, което им каза, направо слиса Хироко.

— Искам да оставя Зеб при вас, тук.

Гледаше го как следва Джейн, как по-голямото дете се кикоти, а Зеб така се смееше от сърце, че сърцето на майка му се късаше. С всеки миг, с всеки ден той й напомняше за баща й.

— Ще отидеш в Лос Анжелис без него? — Хироко не можеше да повярва.

— Така трябва. Виж какво се случи с Ингрид Бергман. Може да минат години, преди да ме допуснат да се снимам. Могат и изобщо да ме изхвърлят. Но си струва да опитам. Това е единственото нещо, което умея.

Освен това знаеше, че бе добра. Предишната година бе гледала филмите си отново и бе заинтригувана да се види на екрана. Вече двайсет и пет годишна, излъчваше зрялост, която само бе умножила красотата й, макар тя да не го съзнаваше.

Тази година щеше да навърши двайсет и шест и трябваше да мисли и за детето си. Сега бе времето да замине, преди да е остаряла и да са я забравили напълно. Нарочно бе прекъснала връзките си с всички в Холивуд и може би щеше да се наложи да започне отначало. Този път обаче щеше да го постигне с много работа, а не с лесните запознанства с хора като Ърни. Никога повече нямаше да приеме нечии услуги. Този урок го бе усвоила.

Вечерта Хироко съобщи новината на мъжа си и той бе изненадан досущ като нея, че Кристъл възнамерява да замине.

— И оставя Зеб при нас, така ли?

Хироко кимна, а Бойд бе трогнат. Това бе последното доказателство за това колко им вярва. Знаеха колко силно обича сина си.

През юни, една седмица преди да замине, Кристъл плака непрестанно. Все едно откъсваше сърцето от душата си, но знаеше, че трябваше да го направи, заради самия него. По-добре сега, отколкото след десет години, тогава щеше да е прекалено късно.

— Ами ако ме забрави? — тихичко плачеше пред приятелката си, а Хироко я гледаше как се терзае, преди да замине. Чудеше се дали самата тя бе в състояние да го стори.

Но в един ясен юнски ден го целуна за последен път, постоя дълго на обляната в слънце веранда, загледана в земята, която й принадлежеше, усетила отново онзи порив на сърцето, който й бе останал от баща й. Прегърна силно Зеб, усети сладостния аромат на неговата плът, а сетне, след сподавено ридание, го подаде на Хироко.

— Грижи се добре за него.

Той се разплака и протегна ръчички. От раждането си до сега не се бе отделял от нея. И изведнъж тя го изоставяше. Обеща да се върне веднага, щом това станеше възможно, но средствата й нямаше да й позволят да си идва често.

Бойд я закара до града и я изчака да се качи в автобуса. Тя отново го прегърна с насълзени очи.

— Грижи се за моето момченце…

— Не се тревожи, той ще е добре. Ти се пази.

Не можеше да не си помисли за нещастията, които я бяха сполетели преди, но този път бе по-възрастна и по-умна.

Тя се отби в Сан Франциско за един ден да си купи дрехи, бе доста предпазлива в покупките. Трябваше да внимава заради малкото пари, с които разполагаше, но този път поне знаеше от какво има нужда.

Купи си рокли, които подчертаваха тялото й, без да го правят вулгарно.

Чак тогава разбра колко бе отслабнала, докато бе живяла в ранчото. Като си ходеше с дънки, не се бе замисляла за това, но сега видя колко бе отслабнала — това обаче само подчертаваше дължината на краката й, тънкия й кръст и пълния й бюст.

Купи си шапки, които подчертаваха лицето й, както и обувки с висок ток, с които едва вървеше.

Отби се да види Хари и Пърл и вечеря с тях. Пя за тях една вечер в ресторанта, просто да види как щеше да се почувства, а и заради доброто старо минало. Бе учудена, че още можеше да го прави. Но присъствието й там й напомни за нощта, в която Спенсър я бе открил след годежа си.

Всичко, и навсякъде й напомняше за него. Молеше се само Л.А. да не й напомня за Ърни.

Пристигна в Холивуд на следващия ден. Чувстваше се като едно забравено от всички лице. Никой не я разпозна, когато отседна в един евтин хотел. Бе просто поредното хубаво момиче, дошло в Града на мечтите, за да бъде открито.

Изчака един ден, за да се ориентира и на два пъти позвъни до дома. Зеб бил добре, хранел се хубаво, върнал се в голямата къща да я търси, но Джейн го последвала и го върнала. Хироко твърдеше, че се чувствал добре.

На следващата сутрин с треперещи ръце тя избра номера на единия от импресариите, с които се бе запознала преди години. От онзи ден, когато бе дошла в Холивуд заедно с Пърл, бяха минали пет години, но този път тя знаеше какво трябва да направи. Той й назначи среща и тя се видя с него същия следобед. Беше обаче рязък.

— Ако искаш да знаеш истината, не бих могъл да те ползвам.

— Защо?

Очите й бяха тъжни и широко отворени, но тя бе все така умопомрачително хубава. Беше адски тъжно, но това бе истината. Не можеше да я използва.

— Защото ти уби човек. А това е странен град. Всеки би направил всичко, което може на всекиго; имат етиката на разгонено псе. Но когато стане дума за моралните клаузи в договорите им, студиата искат да работят с девици. Искат всички да бъдат чистички, да действат възпитаничко. Не можеш да си обратен, или луд, или да се правиш на голям любовчия. Ако някой те свали, или пък се забъркаш с нечия съпруга, ако не дай си Боже убиеш някого, с теб е свършено. Послушай съвета ми, малката, върни се там, където беше последните две години, и забрави за всичко.

Каза й го съвсем ясно и тя си помисли да послуша съвета му. Ала имаше пари да остане поне два месеца и още не бе готова да се откаже. През следващата седмица се срещна с още трима импресарии, но и те й казаха същите неща, макар и с малко по-умерени думи. Смисълът обаче бе един и същ. С нейната холивудска кариера бе свършено. Признаваха, че последните й два филма бяха добри, че гласът й бе страхотен, че всички режисьори, с които бе работила, я харесваха, но въпреки това студиата не искаха да имат нищо общо с нея.

Бяха изминали две седмици, откак бе пристигнала. Бе отегчителен слънчев ден, тя седеше посърнала в един ресторант и пиеше лимонада, когато видя един от мъжете, с които се бе снимала заедно в главните роли. Отначало той се взря в нея, а сетне полека се приближи.

— Кристъл, ти ли това?

Тя кимна, а той свали шапката си и се усмихна. Бе добър човек, въпреки славата си, и с него бе приятно да се работи.

— Да, поне така си мисля. Как поменуваш, Лу?

— Ами, добре съм. Къде, по дяволите, се изгуби толкова време?

— Нямаше ме.

И двамата знаеха защо, но той не спомена нищо за процеса или за убийството на Ърни.

— Какво правиш тук? Да не би да снимаш филм? Не бе чул, че се бе върнала, нито, че се е завърнала в киното, но те никога не бяха били близки, макар и той да я харесваше. Винаги бе смятал, че бе жалко, че се бе случило така с нея. Тя бе добра професионалистка и той смяташе, че един ден щеше да стане голяма звезда. Така мислеше и Ърни.

Тя се засмя и поклати глава.

— Не, не работя — докато му отговаряше, в погледа й се четеше примирение. — Никой не ме иска.

— Момчетата тук са доста грубички.

Самият той бе имал проблеми след слуховете, че бил хомосексуалист и се бе наложило да се ожени за сестрата на любовника си. Сега всичко отново бе наред. Никой в Холивуд не искаше да приеме истината. Или трябваше да играеш по техните правила, или да се откажеш.

— Кой ти е импресарио?

— Същата работа — никой.

— По дяволите — той седна на един свободен стол. Искаше му се да й помогне. Изведнъж му хрумна нещо. — Не отиде ли направо при някой режисьор? Понякога това върши работа. Ако поискат да те вземат, те знаят чии ръце да извият, телефоните се раззвъняват и хоп — утре си на работа.

Тя пак поклати глава.

— Мисля си, че в моя случай няма да е толкова лесно.

— Слушай… къде си отседнала? — тя му каза и той надраска адреса й върху салфетката. — Не прави нищо. Не мърдай. Аз ще ти се обадя.

Страшно му бе жал за нея, но знаеше колко деликатен бе случаят. Тя не очакваше той да й помогне, дори не очакваше и да й се обади.

Две седмици по-късно вече почти се бе отказала, а и й беше много мъчно за Зеб, когато телефонът в задушната й стая иззвъня. Беше в края на юли и тя наистина бе готова да се откаже и да си върви у дома. Нямаше никакъв смисъл да остава и през август. Но вдигна телефона и чу гласа на Лу.

— Имаш ли молив, Кристъл? Запиши си следното. Даде й две имена, едното на режисьор, другото на добре известен продуцент. Те правеха филми, които печелеха наградите на Академията, и тя едва не му се изсмя, че й предлагаше да им се обади.

— Слушай, аз говорих и с двамата, те са страхотни момчета. Режисьорът не бе много сигурен какво би могъл да направи за теб, но иска да опита. Но Брайън Форд ми каза непременно да му се обадиш.

— Не знам, Лу. Мислех вече да се отказвам, но все пак ти благодаря.

— Слушай — гласът му прозвуча раздразнен, — ако не им се обадиш, излагаш мен. Казах им, че искаш отново да работиш. Сега, искаш ли, или не искаш?

— Искам… но… те знаят ли за процеса?

— Да не се майтапиш? — засмя се мрачно той. Шестнайсет души му бяха казали да върви по дяволите. Защото знаеха. Всички знаеха. — Просто им дрънни една жица. Какво толкова можеш да загубиш, освен празните си джобове?

Той бе прав и тя се обади и на двамата на следващата сутрин. Франк Уйлямс бе откровен с нея, каза й, че навярно ще е невъзможно да намери работа, но й предложи пробни снимки и, ако станеха добре, можеше да ги използва. Тя реши да ги направи и сетне да се обади на продуцента.

Първите снимки станаха слабички, бе нервна, сякаш бе забравила всичко, което някога знаеше. Но Франк настоя да опитат отново и следващите се получиха подобри. Той ги изгледа критично заедно с нея и й каза къде грешеше. Тя разбра, че отново се нуждаеше от учител, но не можеше да си го позволи. Замисли се има ли смисъл да се обажда на Брайън Форд. Пробните снимки не бяха нещо особено, тя бе уморена и превъзбудена, а освен всичко друго имаше зад гърба си гадно минало. Ала отново се обади, за да не отиде застъпничеството на Лу нахалост. Поне можеше да му каже, че бе опитала, преди да се върне в ранчото при бебето си. Почти се радваше, че не се бе получило нищо. Вече едва издържаше без него.

Секретарката на Брайън Форд й уреди среща за следващия следобед и май знаеше коя бе тя.

На следващия ден Кристъл взе такси до кантората му. Бе в Северен Холивуд и тя нервно наблюдаваше таксиметъра. Беше забравила колко скъпи бяха такситата. Бе в града точно от пет седмици и мършавите й фондове се стопяваха бързо. Понякога дори пропускаше да яде, а и поради жегата и липсата на Зеб, почти нямаше апетит.

Секретарката й каза да изчака и това очакване й се стори безкрайно. Най-сетне я въведе в кабинета му.

Кристъл бе облечена в бяла рокля с дълга цепка на тясната пола, бе разчесвала платинената си коса, докато не блесна, този път я бе пуснала свободно върху раменете и гърба си, както бе правила отдавна, като дете през лятото. Бе обута с бели сандали на високи токове, носеше ръкавици, но почти нямаше грим. Писнало й бе да се гласи, да се прави на такава, каквато не бе. Искаше да си иде у дома и да навлече дънките си. Както и да е, това бе последната й спирка преди тръгването. Искаше да свърши и да се прибира и донякъде това бе изписано в очите й, когато секретарката я въведе в кабинета на Форд.

Бе огромна, добре обзаведена стая, по лавицата на едната стена бяха подредени Оскари, имаше камина, огромно стъклено писалище и дебел сив килим.

Докато той я наблюдаваше как пресича стаята, тя видя, че бе силен мъж със снежнобяла коса, остри сини очи, а когато се изправи да се ръкува, видя, че бе почти гигант. Беше поне метър и деветдесет и имаше дълбок, мелодичен глас. Преди много, много време е бил актьор. Но още в началото бе решил, че други неща го интересуват повече от това да зубри реплики. На двайсет и пет години бе станал режисьор, а десет години по-късно вече бе продуцент на големи филми. И сега, на своите петдесет и пет години, имаше зад гърба си две десетилетия филмова история. От години правеше добри филми и всички го уважаваха. Кристъл осъзна, че за нея бе чест дори това, че я бе приел, което показваше колко той уважаваше и обичаше Лу.

Усмихна й се приветливо, покани я да седне, предложи и цигара, която тя отказа. Той запали и присви очи, докато я гледаше. Изглеждаше така, сякаш мястото му бе да обикаля на кон из полето, както баща й, вместо да седи зад писалището и да продуцира филми. В него нямаше нищо от лекомисления блясък на Ернесто Салваторе. Този мъж бе както достоен, така и влиятелен.

— Лу ми каза, че не ти било лесно, откак си се върнала.

Тя кимна, дори не се чувстваше нервна в негово присъствие, изглеждаше й почти като баща.

— Мисля, че го очаквах.

И двамата знаеха защо, но той бе достатъчно учтив, за да не го спомене.

— И никакъв успех, а? — присви очи от дима на цигарата, а тя поклати глава.

— Никакъв. Утре си заминавам.

— Жалко. Тъкмо имах една идея за теб.

Тя обаче не бе сигурна дали това вече я интересуваше. С каквото и да се заемеше тук, то щеше да я отдели от Зеб, а тя бе решила, че не би желала да е така.

— Започваме един нов филм. Бих искал да вмъкна една малка роля за теб. Просто отново да се върнеш в играта. Нищо особено. Но тя би могла да покаже каква реакция ще получиш.

— Това филм на някое студио ли е?

Знаеше, че не биха я допуснали да работи, независимо колко малка бе ролята, но той поклати глава. Франк Уйлям вече му бе показал пробите и той ги бе харесал.

— Не, ще снимам независимо. Разбира се, те ще се заемат с разпространението. Но няма да имат думата кой да се снима и кой не.

Той дори си бе помислил да й предложи да използва ново име, но всъщност не искаше да стане така. Независимо от това какво бе сторила, Кристъл Уайът бе започнала да гради имиджа си на много добра актриса.

— Искаш ли да си помислиш? Ще започнем чак през септември.

— Ще искате ли да подпиша договор с вас? Той се усмихна и отново поклати глава.

— Само за този филм. Аз нямам нищо общо с робовладелческия бизнес.

Разбра, че той знаеше историята й с Ърни, но във всеки случай искаше да й даде работа. Почувства как я облива вълна на благодарност, изпита и изкушението да опита.

— Мога ли да си помисля няколко дни?

И двамата обаче знаеха, че това бе единственият шанс, който щеше да получи. Тя не се правеше на прекалено свенлива, просто искаше да реши дали си струваше да изостави отново Зеб.

Той отново се ръкува с нея и я изпрати до вратата, а тя се почувства доста спокойна в негово присъствие. Лу се бе оказал прав. Брайън Форд бе добър човек и той й отваряше отново вратата да се завърне в киното.

Цяла нощ не спа, лежа и мисли, а на сутринта му се обади да съобщи, че приема предложението. Тонът му подсказа, че бе доволен от новината. Каза й, че ще й изпрати договора и сценария.

— Виж някой адвокат да прегледа договора ти — отново напомняне за Ърни. — Трябва да се явиш на снимачната площадка чак на петнадесети септември.

Това бе най-добрата новина от последната седмица. Можеше да се върне и да прекара със Зеб август и половината от септември. Обади се на Лу да му благодари и взе от него името на адвоката му, който прегледа договора й.

Сетне, след като остави в офиса на Форд адреса си, тя отлетя за дома. Същата вечер вече бе в автобуса за долината. Още бе трогната от вниманието на Форд и късно вечерта, стиснала бебето си в ръце в кухнята, тя се усмихна на себе си. Стана! Успя!

Най-хубавото обаче бе, че си бе с него у дома.

Шест седмици тя тича и игра с него, оставяше го само за броени минути.

Бойд и Хироко се радваха за нея. Шест седмици по-късно тя отлетя отново на юг. Ролята бе малка, но Форд се бе погрижил да е добра. Искаше тя да сполучи. Смяташе, че има талант и я харесваше.

Допадаха му честността й, откритостта, топлотата, неафишираният й кураж, породен от преживените трудности. Това бе щедра добавка към красотата й и прибавяше истинност в играта й. Както винаги, той гледаше заснетия материал всеки ден и се убеди в правотата си. Предложи й работа и в друг филм и, когато си отиде при Зеб по Коледа, вече бе в състояние да купи на всички прилични подаръци.

Трябваше веднага след празниците да лети отново на юг.

Работи здравата до март.

Вторият й филм бе добър и критиците бяха ласкави с нея. Миналото изведнъж бе забравено. Тя отново бе станала тяхна любимка, този път обаче си го бе извоювала сама. Бе добра актриса, която участваше в хубави филми, снимани от най-престижните продуценти на Холивуд. Нямаше номера, натиск, никакви задкулисни истории, никакъв подземен свят.

Призракът на Ърни Салваторе бе забравен, а Кристъл Уайът не само бе оцеляла, но и триумфираше.

Спенсър гледа втория й филм сам във Вашингтон и бе смаян, че я виждаше отново на екрана. Не бе й се обаждал с месеци и не знаеше нищо за възродената й кариера. Седеше си, взрян в екрана, и усещаше тъпа болка в сърцето, докато я гледаше.

На следващата сутрин се опита да й се обади. Телефонът в ранчото обаче не отговаряше, а той нямаше и представа как да я открие в Холивуд. Пък нямаше и смисъл да й звъни. Последния път, когато говори с нея, тя бе съвсем ясна. Не искаше да й се обажда. А и неговият собствен живот бе изцяло зает. Вече бе най-важният помощник на сенатора и бе решил да не се кандидатира за Конгреса.

Вече бе началото на 1959 година и Кристъл започваше работа по нов филм. Имаше си собствен апартамент и за пръв път в живота си се чувстваше сигурна. Всички филмови студиа вече я желаеха, но тя предпочиташе да работи за Брайън Форд. Това донякъде я ограничаваше, но й харесваше качеството на филмите, които той правеше, а и той я бе научил на доста неща. Печелеше и сума пари.

От време на време я водеше на вечеря, бяха добри приятели, но той никога не поиска от нея повече от онова, което тя искаше да му предложи. Тя живееше само за детето си. Всяка вечер говореше със Зеб по телефона и живееше само заради паузите между филмите, които снимаше.

Една вечер вечеряше с Брайън в Чейзънс и той се обърна към нея, леко усмихнат.

— Кое е онова, което те кара да тичаш непрекъснато на север?

Предполагаше, че бе някой мъж, защото тя не се обвързваше с никого тук, но тя се усмихна и се поколеба, преди да отговори. Знаеше обаче, че можеше да му се довери и, почувствала се неочаквано сърдечна, тя му каза.

— Ранчото и синът ми. Той живее там с мои стари приятели, докато съм на работа.

Брайън се намръщи като я погледна и сниши гласа си, когато отново заговори.

— Кристъл, била ли си някога омъжена? — тя поклати глава, а и той смяташе, че бе така. — Никога не казвай някому за това. Спомни си какво направиха с Ингрид Бергман. Ще те прогонят от този град тъй бързо, че няма дори да се усетиш.

— Знам — въздъхна тя. — Затова го държа там. Могат евентуално да изтърпят едно убийство, но не и незаконородено дете.

— На колко години е?

Интересуваше го и чие дете бе. Може би затова бе убила Ърни, може би това бе свързано с детето. Никога не я бе питал, нямаше да го стори и сега, но мисълта просто му хрумна, докато чакаше отговора й.

— На две и половина.

От смъртта на Ърни бяха минали три години и половина и така той получи отговора, който бе търсил.

— Значи не е от Ърни.

— О, Господи, не — засмя се тя. — По-скоро бих се самоубила, отколкото да родя дете от него.

Той също се усмихна.

— Не бих казал, че не съм съгласен с теб. Винаги съм съжалявал, че се бе забъркала с него. Някой би трябвало да го убие далеч преди теб.

— Аз не съм го убила — рече тихо тя и го погледна право в очите. — Единственият начин на защита обаче бе да бъде представено като самоотбрана. Нямаше свидетели, които да ме видят как си тръгвам от Малибу, нито да ме видят да се прибирам у дома. А полицията твърдеше, че съм имала и мотиви, и възможност да го направя. Поехме по единствения път, който бе отворен за нас. И спечелихме. И май това е най-важното сега.

Хората все още смятаха, че бе убила човек, а от това, разбира се, я болеше. В техните очи тя бе убийца. И като си мислеше сега за това, смяташе, че бе истинско чудо, че има работа. Погледна го с блага усмивка, погледът й бе изпълнен с уважение към него за това, което бе сторил за нея.

— Благодаря ти, че ми се довери. Научих маса неща от теб.

— Тези неща са винаги взаимни — сетне той отново се запита кой бе мъжът. — Бащата на сина ти живее ли с вас в ранчото?

Бе решил, че тъкмо затова тя се връща след всеки филм — не само заради сина, а и заради бащата.

Тя обаче мълчаливо поклати глава. Вече бе постигнала мир в душата си по този въпрос. Бе постъпила правилно, като го бе отпратила. И винаги се радваше, когато узнаеше, че Спенсър се справя добре. Той бе излязъл завинаги от живота й, но й оставаше Зеб. Той бе специален подарък… нейния малък подарък от Бога.

— Баща му си замина, преди да се роди. Не знае, че има син.

Брайън я изгледа дълго и сурово, у него се зароди още по-голямо уважение към нея.

— Трябва да ти е било адски трудно.

Тя се усмихна. Съжаляваше за някои неща в живота си, но никога — за бебето си. Сетне поговориха за новия й филм, той имаше и нови планове за нея, а когато плащаше сметката, й се усмихна приветливо.

— Някой ден наскоро ще ти изкараме един Оскар. Тя обаче не умираше за наградата. Отново бе звезда, този път голяма. Хората я познаваха навсякъде, искаха й автографи, щом излезеше. Познаваха я дори когато пътуваше към ранчото, но там тя се държеше съвсем кротко. Не искаше никой да открие Зеб и новината да стигне до пресата.

Излиза още няколко пъти с Брайън, а когато снимките на филма свършиха, той даде голямо парти. Бе поканил неколцина приятели да отседнат при него и Кристъл се оказа една от тях. Докато наблюдаваха как слънцето изгрява и им сервираха мексиканска закуска във вътрешния двор, й разказа тихо за синовете си. И двамата загинали във войната, а след това бракът му изобщо не се възстановил. Най-накрая се развели и жена му си заминала за Ню Йорк. Призна на Кристъл, че това бе променило непоправимо живота му. Нямал желание да се ожени отново и сега тя разбираше защо; когато веднъж го покани да й дойде на гости в ранчото, той отклони поканата. Знаеше за Зеб, затова нямаше какво да крие, не бе обвързана с него, а просто искаше да прояви любезност към един приятел. Но да види сина й щеше да му причини голяма болка. Той й обясни, че дори не искал да вижда деца около себе си, напомняли му прекалено много за неговите собствени синове.

И двамата бяха платили прекалено висока цена за живота, който сега водеха, ала въпреки това и двамата бяха се сдобили с дълбочина на мисълта. Това си личеше по филмите, които той правеше, и по актьорските изяви на Кристъл.

Говориха си с часове, след като всички си отидоха, а после той я откара до дома й. Тя щеше да се връща в ранчото след няколко дни. Възнамеряваше да остане там през лятото и да започне новия си филм през есента. За пръв път режисьорът щеше да е друг. Брайън обаче я бе окуражат да се съгласи, смяташе, че промяната щеше да се отрази добре на кариерата й. За след това имаше нов проект за нея. Изглежда общите им проекти се простираха с години напред.

Когато пристигнаха до апартамента й, тя го покани да се качи, но той каза, че бил прекалено уморен след дългата нощ. Замина си, но й се обади следобеда. Попита я дали би желала да вечеря с него, преди да замине, и тя бе трогната, че й се бе обадил.

Отидоха в един ресторант в Глендейл и, когато Кристъл го погледна в очите, те й се сториха тъжни. Запита се какво ли го безпокои и много се учуди, когато взе ръката й в голямата си лапа.

— Не знам как да ти го кажа. Мислил съм за това отдавна, но сега ми се вижда адски глупаво.

Тя пак се запита какво го тревожеше и му се усмихна топло. Този мъж много й харесваше. Той бе на петдесет и седем години, а това лято в ранчото тя щеше да навърши двайсет и осем. Но бе трогната от това колко ценеше той приятелството им.

— Бих искал да прекарам известно време с теб, когато се върнеш. Ще ми бъде непривично, че ще работиш за някой друг този път. Ще ми липсваш.

Тя леко се засмя.

— Разбира се, че ще прекараме известно време заедно. А освен това ще отсъствам за малко. Пък и през януари започваме работа по твоя нов филм.

Той обаче разбра, че тя не бе схванала какво и бе казал.

— Исках да кажа, че бих искал да отида с теб някъде за няколко дни — когато го погледна, тя бе изумена. Никога не й бе казвал нещо подобно.

— Ти си първата жена, с която съм говорил истински от доста време насам.

Той самият все още бе учуден на себе си, че й бе казал за синовете си. Не бе говорил за това с никого през последните години. Повечето от свободното си време прекарваше сам, грижеше се за градинката си, четеше, разхождаше се, работеше по новите си идеи, четеше сценариите на бъдещите си филми. Сред хаоса на Холивуд той бе солиден, спокоен, самотен мъж — умен, достоен и забележителен.

— Не би ли искал да дойдеш в ранчото? — покани го тя отново, както и преди време. Почуди се каква ли щеше да е реакцията му сега, но той се усмихна и поклати глава.

— Това си е твое лично време. Не искам да се натрапвам. Бихме могли да отидем някъде, когато се върнеш.

А сетне какво? Щяха ли да си останат приятели? Тя малко се тревожеше от този въпрос, но по пътя към нейния апартамент той я успокои. Искаше от нея съвсем малко повече, отколкото имаше сега.

— Не казвам, че съм влюбен в теб, Кристъл Уайът. Не съм. Не мисля, че бих могъл отново да се влюбя. Всичко това за мен е минало. А и животът ми сега е спокоен — той й се усмихна, докато пътуваха в нощта. — Не желая деца, брак, задължения, лъжи. Искам приятел, с когото да ми е хубаво да поговоря, някой, който да е около мен понякога, но не и винаги. Наистина не искам нищо повече, а и като те гледам, независимо колко по-млада си, понякога смятам, че и ти имаш нужда от същото. Искаш да работиш много, да постигнеш успех, но в крайна сметка да се върнеш в ранчото си. Прав ли съм?

Тя кимна. Той я бе разбрал отлично.

— Да, прав си. Аз вече получих всичко, което исках от живота. Един мъж, когото обичах повече от всичко на света, успеха… а сега и Зеб. Това ми стига.

За всичко това тя бе платила с много терзания и мъки.

— Не, това не е достатъчно. Един ден бих искал да те видя с някого, когото обичаш. Но точно сега, съвсем егоистично — усмихна се той — бих се радвал, ако се задоволиш да прекараш малко време с един старец.

Идеята да го нарича така я разсмя. Изглеждаше с двайсет или поне десет години по-млад от истинската си възраст. Грижеше се много за себе си. Играеше тенис, плуваше много, рядко оставаше до късно вечер, не участваше в гуляи. Тя не бе чувала никога да е свалял най-новата старлетка, нито пък някоя по-изявена актриса. Мислеше, че бе тъкмо това, което и изглеждаше — работяга, радващ се на успех, както и много добър човек.

— Кога се връщаш?

— Веднага след Празника на труда.

Малко след това започваше снимките на новия си филм.

Отговорът й го задоволи. Искаше му се да я чака тъй дълго и нямаше никакво желание да я посети в ранчото.

През лятото й се обади на няколко пъти, изпрати й книги, които бе сметнал, че ще й харесат, и много красива каубойска шапка за рождения й ден.

Тази година тя навърши двайсет и осем и го отпразнува с Бойд и Хироко в ранчото. От време на време се сещаше за Брайън.

Той бе по-различен от мъжете, които познаваше. В него нямаше страст, огън, нямаше я онази болезнена любов, която бяха преживели със Спенсър, нямаше я и онази грозота, която привнесе в живота й Ърни, нямаше диамантени гривни и кожени палта. Само една каубойска шапка, няколко книги, от време на време — писма, които я разсмиваха: за холивудския живот, който никога всъщност не се променяше, макар непрекъснато, всеки ден и всеки час да се преструваше, че го прави.

Когато се върна в Лос Анжелис, той я чакаше — така, както й бе обещал, преди да дойде лятото. Отидоха за няколко дни до Пуерто Валарта, но този път вече нямаше тайнствеността и изчезванията на Ърни, да прави бизнес с приятелчетата си — същите тези приятели, които навярно го убиха и я оставиха да бъде обвинена за това и евентуално да отиде в затвора.

Работата по новия филм вървеше добре и изглежда никой не забеляза новата й връзка. Отношенията й с Брайън Форд бяха тихи като самия него. Тя откри, че той бе дискретно свързан с политиката и даваше големи дарения на демократите. Особено му се нравеше младият Джак Кенеди, който тази година се кандидатира за президент. В края на краищата хората започнаха да се досещат за връзката й с Брайън. Пък и Кристъл не излизаше с никого другиго. В Холивуд обаче Брайън Форд бе смятан за светец. Никой не клюкарстваше за него, не си навираше носа в живота му и, застанала в сянката му, прожекторите на общественото мнение понамалиха силата си спрямо Кристъл.

Това й допадаше.

Във всеки случай около нея се шумеше повече, отколкото това й харесваше. Кариерата й бе още в повторното си начало, но вече бе уважавана актриса.

А през април Брайън получи онова, което бе пожелал. Кристъл бе като ударена от гръм, когато научи, че бе номинирана за наградите на Академията. И когато на официалната вечер на връчването на наградите отвориха плика и прочетоха името й, тя не можа да повярва. Бе спечелила наградата за най-добра женска роля. Тя бе още по-ценна за нея, защото бе във филм на Брайън.

Когато обявиха името й, той й стисна ръката, а тя остана безмълвна и неподвижна цяла минута, боейки се, че не бе чула добре. Сетне се изправи и тръгна по пътеката между редовете, а всички й ръкопляскаха и камерите я следваха неотлъчно. Не можеше да повярва, че това се случваше с нея, всичко бе размазано пред очите й, когато се изкачи на сцената и с треперещи ръце пое Оскара. Погледна към мястото, където Брайън бе седнал сред публиката.

— Не знам какво да кажа — започна тя по микрофона, а гласът й бе топъл и мелодичен както винаги. — … Никога не съм си представяла, че ще стоя тук и ще получа награда… Откъде да започна? Какво да кажа? Трябва да благодаря на толкова много хора, хората, които повярваха в мен. Най-важен сред тях, разбира се, е Брайън Форд, без когото сега щях да бера грозде и царевица в една долина далеч оттук. Но и на други хора трябва да благодаря… хора, които повярваха в мен толкова отдавна… един мъж на име Хари, който ми даде работа като певица, когато бях още на седемнайсет години… — Когато го изрече, в ресторанта в Сан Франциско Хари се разплака, без да го крие. — … и една много специална дама на име Пърл, която ме научи да танцувам и дойде с мен в Холивуд… и баща ми, който ми даде съвета да тръгна по белия свят и да следвам мечтите си… и всички режисьори, с които съм работила и които ме направиха актриса… моите партньори в този филм… и Луис Браун, който ме запозна с Брайън Форд… дължа всичко на всички вас. — Тя вдигна Оскара, очите й бяха насълзени. — Дължа ви тази награда. Също така и на моите приятели Бойд и Хироко, които се грижат за онова, което обичам най-много от всичко — сетне тя направи пауза, по бузите й се стичаха сълзи. — Специални благодарности на човека, който ми помогна да порасна, който е всичко за мен… и на Зеб, когото обичам най-много. — Тя се усмихна специално за него, знаеше, че вероятно я гледа по телевизията. — Благодаря на всички.

Тя помаха с ръка и с Оскара в ръка отиде до мястото си и седна, а публиката я аплодира. Знаеха откъде бе започнала и къде бе стигнала, знаеха и за много от нещата, които бе преживяла. Знаеха за процеса и й бяха простили. Бяха я приели и я бяха удостоили с най-голямата награда. Сълзите още се стичаха по бузите й, когато той я прегърна топло, а тя му се ухили победоносно.

— Това твое хлапе е истински късметлия — прошепна й той.

Камерите още я следваха, а сетне показаха общ план на аплодиращата публика. Почитателите й бяха доволни, а онези, чиито имена бе споменала, вече празнуваха по домовете си. Лу Браун гледаше предаването с приятели и бе очарован от нея, Бойд и Хироко бяха направо потресени и вдигнаха тост със саке в нейна чест. Пърл не спря да плаче още щом чу името на Кристъл, а Хари черпеше всички посетители на ресторанта с шампанско от долината Напа.

Във Вашингтон Спенсър се бе отказал да ходи на официална вечеря и си бе останал вкъщи със сериозна настинка. Седеше и я гледаше втренчено, мислеше си колко далеч бе стигнала и колко много би искал да е там и да сподели радостта й с нея. Бе истински глупак, че я бе оставил и се бе върнал сам във Вашингтон, но понякога се чудеше дали тя не го бе направила нарочно. Дали не го бе отпратила във Вашингтон при Елизабът, за да продължи кариерата си. Тя бе в състояние да постъпи така, ала сега вече бе твърде късно нещо да се промени. Той бе прекалено обвързан, прекалено въвлечен в политиката, а и в нейния живот вече имаше други хора. Видя как я разцелува мъжът, който седеше до нея. И, разбира се, предположи, че това бе тъй обичаният Зеб, когото тя спомена. Той бе щастливецът, помисли си Спенсър, дано поне да е добър с нея. Изглеждаше красива на екрана. Но той я познаваше и от друга страна — като онази жена, която бе причината мечтите му да се сбъднат, която бе споделила с него всичките си тайни… жената, която бе срещнал още като дете… жената, с която се завърна в долината.

Жената, която бе обичал повече от всичко на света, и дори сега, след толкова много време, все още обичаше.

Помисли си да й изпрати телеграма, но не знаеше докъде да я прати. Като си помисли за това, се натъжи. Беше я изгубил, тя бе заминала, а преживяното с нея бе най-хубавото нещо в целия му живот.

Изгаси телевизора, легна си и с часове си мисли за Кристъл.

И малкият Зеб си легна с мисълта за нея тази вечер. Вече бе на четири годинки и половина и когато тя каза името му, той се ухили на телевизора.

— Това е моята майка! — обяви той и подаде на Джейн чашата си с кола, докато я гледаше. Чудеше се какво ли правеше там, но Хироко му каза, че скоро щяла да си дойде.

Всички се гордееха с нея, но най-много от всички — Брайън Форд. Имаха много специални взаимоотношения и ако той бе по-млад и животът му бе протекъл по-иначе, преди да се запознае с нея, той би отишъл по-далеч, отколкото имаше намерение сега.

И на двамата им допадаше точно такава връзка. Беше проста, честна и чиста. Нямаше измами, лъжи, обещания, обвързване. Съществуваше просто тяхното приятелство и фактът, че той се радваше на компанията й.

След тържеството тя настоя да му даде вечеря, а сетне той я заведе на танци. Тя каза, че все още била шокирана, ала Брайън никак не бе изненадан, че спечели наградата. Заслужаваше я напълно, а той бе щастлив, защото и неговият филм спечели.

И за двамата това бе страхотна вечер, а когато той най-сетне я откара до дома й, тя седна тихо в апартамента си, загледана в Оскара на масата й. Бе изумителна дан на почит към нея. Незабравима вечер.

Това бе наградата й за това, че се бе върнала в Холивуд, че този път бе действала правилно.

Сетне тя се замисли за баща си, както и по-рано… за Спенсър… за Зеб… за мъжете, които бе обичала най-много в живота си. Двама от тях вече ги нямаше. Но й оставаше Зеб и един ден тя щеше да му предаде всичко, което бе научила от другите двама. Да бъде честен, почтен, трудолюбив, да живее добре и да обича с цялото си сърце, независимо от цената за това; да не се страхува да следва мечтите си, където й да го отведат те.